Ричард Касъл
Ледена жега (13)

Тринадесет

Руук помоли бармана да усили звука, за да чуят последните новини. Това не се хареса на почитателите на „Бейзбол в неделя вечер“, но на тях не им пукаше. Двамата стояха пред големия екран, а крилцата изстиваха на масата зад гърба им, докато слушаха емисията.

Репортерът бе застанал насред улицата пред ограничителната лента, обърнат към камерата, а надписът на екрана гласеше „На живо от Хеле Кичън“. Той натисна слушалката към ухото си и кимна, чул сигнала на водещия.

— Благодаря, Джеб. Да, голям пробив в случая, за който тази седмица говори цял Ню Йорк, откакто замръзналият труп на прободена с нож жена от Инууд бе открит в куфар в един камион. — Той се обърна и посочи нещо зад себе си, а камерата показа в едър план входа на кафява тухлена сграда, пред която охраняваше униформен полицай. — Виждате, че в момента на 52-ра улица е тихо, но това е вратата на сградата, където преди минути полицаите и следователите от Нюйоркската полиция нахлуха в апартамента на предполагаем убиец.

Последва запис на капитан Айрънс, който стоеше с лице към местопрестъплението, гордо изпъчил шкембе. Името му искреше на екрана, а към него бе насочено море от микрофони.

— Името на заподозрения е Ханк Норман Спунър, четиридесет и двегодишен, занимава се с наглеждане на апартаменти. Г-н Спунър бе задържан без произшествия от мен и детектив Шарън Хайнзбърг от моето управление, 20-то, както и от полицаите от северната част на Мидтаун, които ни съдействаха.

— Става все по-прекрасно — каза Руук, но Хийт не отговори. Само стоеше като хипнотизирана, докато Айрънс отговаряше на въпросите на трескавите журналисти.

— Бяхме уведомени за заподозрения този уикенд, след като член на екипа ми получи обаждане, в което анонимният подател изказва съжаление за убийството на Никол Бернарден миналата седмица, както и за смъртта на друга жертва, Синтия Троуп Хийт, през 1999 година. — Ники си спомни разказа на Роуч как в събота Айрънс и Хайнзбърг слушали някакъв запис на затворени врати. Междувременно репортерите гръмогласно задаваха още въпроси. — Точно така — отвърна капитанът. — Той си призна и за двете убийства и каза, че повече не може да живее с такава вина. Цитира ни достатъчно подробности, за да ни докаже, че той е убиецът и след като открихме къде се намира, тази вечер го арестувахме. В момента е в 20-то управление и прави официални самопризнания. Искам да отбележа, че тази нощ жителите на Ню Йорк ще спят по-спокойно, а аз се гордея, че ръководих екипа, който успя да разреши този случай толкова бързо и ефективно. Благодаря.

Телефонът на Хийт иззвъня — беше Очоа.

— Защо не ми каза? — сопна се тя, без дори да го поздрави.

— Ей, и аз току-що научавам. Капитанът изолира всички ни. Никой не подозираше, освен Хайнзбърг. Обаждам се първо на теб, за да ти кажа, но явно си разбрала.

— О, Мигел, извинявай, че избухнах.

— Няма нищо. Ужасно е, всички те разбираме. Отивам да видя за какво става въпрос и да огранича щетите, доколкото е възможно. Ще те държа в течение.

— Добре — каза тя и затвори, после остави пари на бара и тръгна към вратата. Руук вече беше там и я държеше отворена.

Докато вървяха към апартамента му, той каза:

— Чудя се колко ли глави от Кама Сутра се полагат на Големия Уоли, след като спомена Хайнзбърг по телевизията.

— Спести ми това, Руук.

— Ей, и аз съм бесен! Така се справям с чувствата си.

— Справяй се на ум тогава. Сега не мога да разговарям. — След три крачки обаче тя каза: — Той съсипва всичко. Не, по-лошо — плаши ме това, че едва започва да съсипва всичко. Нямаше ме по-малко от седмица, а той не само арестува неподходящия човек, но и вероятно нанася необратима вреда и на двата случая.

— Спри го тогава.

— Как?

Двамата зачакаха на зебрата и той застана с лице срещу нея.

— Знаеш как.

— Не — каза Ники. — Казах ти, че никога не бих го направила.

— Добре тогава, остави го да беснее като бик в магазин за порцелан и му се радвай по телевизията.

Светна зелено, Руук пресече, а Хийт го догони.

— Мразя те.

— Повтаряй си го на ум — отвърна той.

* * *

На следващата сутрин Хийт пристигна на срещата със Зак Хамнър в седем часа с десет минути по-рано, надявайки се, че това време ще й стигне, за да потисне раздразнението си, че се налага да се види с тази невестулка. Когато влезе в кафенето до „Полис Плаза“ обаче, той вече беше там и привършваше закуската си — омлет, пържени картофи, геврек с крема сирене, сок и еспресо. Не я поздрави, когато влезе и само й кимна, като й посочи стола насреща.

— Подранили сте — отбеляза той, поглеждайки часовника си.

— Мога да чакам отвън, докато се нахраните.

Докато пътуваше насам с метрото, беше решила да не се зъби на Зак Хамнър, но той превръщаше изкушението в неустоимо. Старши административният асистент на заместник-комисаря по юридическите въпроси обичаше да се прави на важен и Ники смяташе, че голяма част от увереността му се дължи на дължината на титлата му. Всеки разговор, значим или незначителен, за него беше възможност да демонстрира властта си и това, че я принуди да дойде чак дотук заради разговор, който можеха да проведат по телефона, когато му се обади предишната вечер, беше просто демонстрация на сила.

Зак се престори, че не си дава сметка за раздразнението й.

— Не, ще ям, докато говорим. Кафе?

— Не, благодаря.

Той довърши геврека си, като я накара да чака, докато го сдъвче и провери дали има нова поща. Хийт си даваше сметка, че Зак „Чукът“ Хамнър има за какво да й се сърди. Това демонстративно неуважение очевидно беше наказанието за политическия капитал, който му бе коствала преди два месеца, когато удиви всички, като отказа повишението, което й беше издействал, за да поеме командването на 20-то управление.

Когато той старателно изтупа зрънце сусам от ръкава на тъмносивия си костюм, без изобщо да бърза, Хийт едва не си тръгна. През тези няколко минути лепкавостта на неговия свят, в който всеки търгуваше и изнудваше околните, я накара да спомни агонията, която я принуди да откаже по-високия чин. Затова не искаше да му се обади, когато Руук го спомена по-миналата седмица. Сега обаче Айрънс беше на път да съсипе разследването на убийството на майка й и Ники знаеше, че няма друг избор. Знаеше го и Зак.

Той остави блекбърито си на масата и каза:

— Е? Да нямате неприятности на 82-ра улица?

— Както ви казах снощи по телефона, накараха ме да взема отпуск в най-неподходящия възможен момент. Капитан Айрънс го уреди и щом се отърва от мен, започна да се меси на едро в разследванията ми и да ги излага на риск.

— Едно от тях е на убийството на майка ви, нали?

Хамнър знаеше отговора, но тя се насили да играе по неговата свирка.

— Затова ви моля за помощ.

— Веднъж се опитах да ви помогна и не мина много добре.

— Нека бъдем откровени, Зак, моето повишение щеше да помогне и на вас.

— Закачиш ли се за звезда, и ти ставаш такава — безрадостно се ухили той и се отказа от темата. — Не ви прецених добре, Хийт. Заплюхте ме в лицето.

Изпълнявайки своята част от сделката, тя каза:

— Искрено съжалявам, ако съм ви причинила неприятности.

После наблюдава как той обмисля думите й — единствената причина за пътуването й до тук.

— Добре тогава — каза той, доволен, че му е засвидетелства почитта, която смяташе, че заслужава. — Уоли Айрънс. Няма да е лесно, на „Полис Плаза“ 1 много го харесват. Статистиката му е великолепна.

— Стига, Зак. Статистиката на Айрънс срещу Чука?

Казаното му хареса.

— Зареден ли е телефонът ви? Радвам се. Не слизайте под земята тази сутрин, за да мога да се свържа.

— Благодаря ви.

— А, и вижте какво — каза той. — Нека да се разберем. Ще получите възможност да ми се отблагодарите. Някой ден ще ви изпратя сметката. — Той плъзна по масата сметката за закуската си. — Очаквайте да е много по-солена от тази.

* * *

Два часа по-късно детектив Хийт щеше да влезе в общия офис на 20-то управление, посрещната от аплодисменти, но тя ги изпревари, като се обади на Роуч и ги предупреди да кажат на останалите, че предпочита появяването й да не се разгласява. Зак Хамнър я предупреди, че Айрънс ще трябва да преглътне заповеди от върха на хранителната пирамида и е по-добре да не го засрамва допълнително, но бе успял да я върне на работа в замяна единствено на уговорката, че ще отиде отново при психолога заради избухването в кабинета на капитана.

— Само това ли трябва да направя?

— За тях — да — отвърна Зак, сякаш имаше нужда да й напомня, че му дължи услуга.

Хийт започна веднага, като нареди да доведат Ханк Норман Спунър от килията му в Разпити 1, докато четеше признанията му от предишната вечер. Заподозреният имаше досие и тя го проучи. През деветдесетте работел като охранител, но го уволнили след обвинения в дребни кражби от обектите и тормоз на жените от апартаментите, които бил нает да пази. Получил условна присъда, както и няколко ограничителни заповеди. Във Флорида пък бил обвинен, че шпионира по стаите и тоалетните в кораба за круизи, където работел. Това било единственото му назначение през по-голямата част от изминалите десет години, а присъдата за провинението била 90 дни и изпитателен срок. Извън това не беше лежал в затвора.

Ники попита детектив Раймър дали са сравнили датите на пътуванията на Спунър с тези на убийствата и когато той отговори отрицателно, тя му го възложи и се зачуди на кое отгоре Уоли Айрънс се е появил по телевизията, твърдейки, че е имало „разследване“.

Неизбежният сблъсък с началника на управлението настъпи, докато Хийт прибираше пистолета си в шкафчето пред Разпити 1.

— Добре дошла, Хийт.

Тя вкара комбинацията в катинара и се обърна по посока на гласа. До капитана стоеше детектив Хайнзбърг.

— Капитане.

„Краткостта“, помисли си Ники, „е най-добрият ти приятел, когато искаш да изглеждаш добре.“

— Какво става тук? Разбирам, че сте повикали затворника ми.

— Да, сър — каза Хийт, стараейки се да звучи почтително. — Искам да му задам няколко въпроса. Имам и един за вас. Някакви новини за изчезналата ръкавица?

— Никакви. Скъсах се да им пиля в „Съдебна медицина“.

— Тя вече не е важна, нали? — включи се детектив Хайнзбърг. — След като заловихме нашия човек.

Глупостта на Хайнзбърг би я забавлявала, ако тя не нанасяше такава сериозна вреда.

— Ами простреляният от мен човек, на когото принадлежеше ръкавицата? „Нашият човек“ бил ли е раняван, или не обърнахте внимание?

— А, не — каза Шарън. — Това определено щях да го забележа.

Айрънс се намеси, за да защити тайното си гадже.

— Явно не става дума за един и същи човек, Хийт. Което ми подсказва, че онзи с пушката е свързан с друг случай. Има ви зъб отдавна. Може да е от онази група, която се опита да ви очисти в Сентръл Парк миналата зима.

Хийт си даде сметка, че разговорът не върви добре и реши да смени темата.

— Ще видим. Извинете.

— Чакайте — каза Айрънс. — Вече е подписал самопризнания, защо ще го разпитвате?

Тя вдигна папката с досието на Спунър.

— Капитане, при цялото ми уважение към вас, всичко, което е признал, е известно от медиите. Всяка подробност е била описана в статии като тази, която Руук написа за мен, в новините, в материалите от „вътрешни източници“…

Ники се опита да не поглежда към Хайнзбърг, за която беше сигурна, че е снесла още много информация след първия път. Последните статии издаваха дори секретна информация като мръсотията от железопътната линия по дрехите на Никол и еднаквите прободни рани в гърба, които бяха получили двете с майка й.

Айрънс размаха ръце към нея.

— Ей, ей, дайте да си дойдем на думата! Дори информацията да е по вестниците, онзи си призна всичко! Би трябвало да сте доволна, защото така оневини баща ви! Защо ще го разпитвате тогава? Работата ни да отърваваме виновните ли е, или да ги прибираме от улицата?

— Работата ни е да открием истината и точно това смятам да направя. Ако този човек лъже, за да се прочуе или по някаква друга причина, значи убиецът още е на свобода. А сега ме оставете да си върша работата. Ако сте арестували не когото трябва, сега ли предпочитате да разберете, или когато прокурорът даде пресконференция, за да обяви, че процес няма да има?

При тази мисъл очите на Уоли се разшириха и гледката й достави неподправено удоволствие.

— Добре, Хийт. Давам ви един опит. Действайте — ще ви наблюдавам.

* * *

Очите на Ханк Норман Спунър светнаха, когато детектив Хийт влезе в помещението за разпити, а щом седна насреща му, я посрещна усмивка, която й се стори твърде импозантна. Без да казва нищо, тя позволи на първите впечатления да нахлуят в главата й без филтри. Те винаги се оказваха полезни и за да ги абсорбира, Ники пренебрегна всичко останало — онова, което зависеше от разрешаването на случая; бъркотията, избухнала през седмицата след откриването на хладилния камион; присъствието на Айрънс и останалата публика зад двойното огледало. За Ники Хийт най-важното в такива случаи беше непредубеденият поглед.

Той не беше обръснат, но все още изглеждаше спретнато. Според досието беше на 42 години, но изглеждаше по-скоро на 35, което се държеше на дребната фигура и момчешкото му лице. И на косата му. Чисто подстригана и разделена на път — рижа, но не агресивно червена, а по-скоро кестенява. Еднодневните му мустачки бяха русоляви, заради което косъмчетата по бузите му, които бяха започнали да се изчервяват под погледа й, почти не се забелязваха. Все още се усмихваше по твърде приятелски, твърде фамилиарен начин. Зъбите му бяха жълти и той го осъзнаваше — издаваше го начинът, по който държеше горната си устна. Беше скрил ръце в скута си под масата, така че по тях Хийт щеше да се ориентира по-нататък. Според нея те най-добре издаваха истината, единствено очите бяха по-полезни. Неговите не я изпускаха от поглед, изразявайки нещо, което тя можеше да нарече само „екстаз“. Очният контакт беше добър — твърде добър, също като усмивката. Първото й впечатление се потвърди от първите му думи.

— Не мога да повярвам, че ще се запозная с истинската Ники Хийт!

Ханк Спунър й беше фен. Тя реши да игнорира това и запази клиничното разстояние между двама им, като насочи вниманието си към досието му. Картата „почитател“ можеше да изиграе по-късно — ако се наложеше. Точно сега искаше да слуша и да учи. Ако това наистина беше убиецът, Ники искаше да долови късчетата информация, които щяха да й го подскажат. Ако не беше, трябваше да обръща внимание на несъответствията, за да долови и това. Хийт направи нещо, което правеше при всеки разпит — остави предубежденията си настрана и започна да внимава.

— Трябва да изясним някои неща относно показанията ви.

— Дадено.

— Първо обаче искам да разбера нещо повече за вас.

— Питайте, детектив Хийт.

— Имали сте неприятности по време на едно от назначенията си като пазач.

— Всъщност беше недоразумение — отвърна той, вдигна ръце нагоре и белезниците издрънчаха. Без изненада Хийт забеляза, че ноктите му са съвършено подрязани, а кожата на пръстите — напръскана с лунички, като тази под очите му.

— Според обвиненията сте крадял от офисите, които е трябвало да пазите и сте преследвал жените, живеещи в охраняваните от вас апартаменти.

— Недоразумение, както казах. Наистина взех назаем малко електроника — един компютър и един принтер, но смятах да ги върна.

— А следенето?

Той сложи ръка на сърцето си.

— По трудния начин разбрах, че ако си жалък пазач, не бива да каниш жените от сградата на срещи.

— Срещу вас има три ограничителни заповеди.

— Това имах предвид под „по трудния начин“.

Той отново й се ухили и Хийт пак наведе глава към папката.

— Преди това десет години сте работили по круизите, така ли?

— Да. Е, не непрекъснато.

— Какво точно работехте?

— По малко от това, по малко от онова. Бях поддръжка по казината, грижех се за слотмашините. Поработих малко и на палубата. Подреждах столове, подавах кърпи, бях спасител.

— Уволнили са ви през 2007.

— Само защото отказах да ме преместят зад бара. Имам жестока алергия към цитрусови плодове. — Хийт за пръв път вдигна очи и го изгледа продължително. Той се размърда неспокойно и обясни: — Истина е. Опитайте се да забъркате питие на тропически круиз, в което няма лимон или портокал.

— Не съм чувала за такава алергия.

— Истината ви казвам. Като малък едва не умрях от анафилактичен шок, така че казах „не“ и те ме изритаха.

Ники обмисли чутото и отново се върна към досието му.

— Мислех, че са ви свалили на сушата, защото са ви хванали да шпионирате една от пътуващите.

— Това беше на друг кораб. Само проверих дали в каютата й има кърпи. Нейната дума срещу моята, познайте на кого повярваха. На клиента с парите или на нещастника с бялата униформа?

— Как се издържахте между круизите?

— Разхождам кучета, пазя апартаменти. О, вече имам и блог.

— Блог? Добре ли печелите?

— Все още не, но и това ще стане. Имам и акаунт в Туитър. Чух, че съм събрал купища последователи, откакто ме арестуваха.

Преминавайки към нова фаза, тя му се усмихна и рече:

— Явно и вие ще станете доста известен, Ханк.

— Така ли мислите? — грейна той, щастлив, че е изрекла името му. — Е, не колкото вас, детектив Хийт. А вие дори не използвате социалните медии!

— Не са по моята част.

— А би трябвало да опитате. Ще ви харесат веднага, сериозно ви говоря — вие сте истински герой. На бас, че съм чел всичко, писано някога за вас.

Ники измъкна самопризнанието му и ако се съдеше по съдържанието му, Ханк Спунър определено беше експерт по въпроса.

— Значи твърдите, че вие сте убили Синтия Хийт.

— Вашата майка.

— Как убихте Синтия Хийт?

— Там пише.

— Разкажете ми.

— Прободох я. Веднъж. В гърба.

— Къде се намираше тя?

— В апартамента си в Грамърси Парк.

— Къде в апартамента?

— В кухнята. Печеше пай.

— Никол Барнарден, как я убихте?

— Прободох я.

— Колко пъти?

— Веднъж. По същия начин, в гърба.

— Къде се намираше Никол тогава?

Той замълча за миг.

— Чакаше влака.

— Къде?

Подробностите за влака се бяха появили по вестниците и тя се опитваше да изкопчи повече.

— На станция „Ларчмънт“.

— Полицията каза, че по платформата е нямало кръв.

— Там си пише — каза той, сочейки самопризнанията си. — Казах, че тя си купуваше билет от машината до паркинга. Оттогава насам доста валя.

Той я изгледа доволно, сякаш беше прозрял опита й да го препъне. През следващия един час Хийт се опита да го отклони от показанията му, като преиначаваше нещата, които е казал, или чрез бързо изстреляни въпроси, които не следваха логическа последователност — знаеше, че повечето лъжци се придържат към строга последователност, за да звучат убедително. Той обаче сръчно и злорадо се нагоди към всичките й хватки. Тъкмо описваше фасадата на нейната сграда в Грамърси Парк, когато тя каза:

— Имаме да обсъдим още няколко неща, но ще си взема нещо за пиене. Жаден ли си, Ханк?

— Ама разбира се — каза той с пълна с обожание усмивка.

Докато минаваше край стаята за наблюдения, Айрънс стана от стола си.

— Какво става? Убедихте ли се?

Ники само се усмихна и излезе в коридора, а той се обърна към Роули и Очоа.

— Винаги ли е такава?

— Винаги — отвърнаха Роуч.

Ханк Спунър отново се оживи, когато след няколко минути Хийт се върна с две кутийки безалкохолно. Отвори ги, отпи от своята и сложи другата пред него. Той се взря в напитката, без да помръдне.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо друго ли нямаше?

— Извинявай, Ханк, но не сме в „Макдоналдс“. Какво не й е наред?

— Нищо, освен ако се опитвате да ме убиете. — Той избута оранжадата толкова далеч, колкото можеше да достигне. — Казах ви, алергичен съм към цитрусовите плодове. Отпия ли, ще свърша в болницата или мъртъв.

— О, съжалявам, не ми хрумна. Аз много ги обичам. В хладилника държа малък запас.

Тя взе двете кутийки и тръгна към вратата.

— Добра сте — каза той и щом Хийт се обърна и го изгледа объркано, продължи: — Оранжадата. Проверявахте дали лъжа за алергията ми. — Спунър й намигна. — Браво.

— Разкрихте ме — каза тя. Когато се върна в стаята за наблюдение, Айрънс повтори:

— Е, убедихте ли се, че това е убиецът?

— Не.

— Как така, показанията му са непробиваеми!

— Е, и? Както казах, всеки би могъл да ги даде, онова, което твърди, е обществено достояние.

— А както ви казах аз, човекът призна.

— Разбира се, защото иска да се прочуе или се вманиачва по знаменитости, а в случая щастливият обект на желанието му съм аз. Това ще го оставим на психоаналитиците. Той лъже и мога да го докажа.

— Как? Отговори на всичките ви въпроси.

— Да, но има едно разкритие, което не се появи във вестниците. То си е мое. Човекът, убил майка ми, е взел кутийка безалкохолно от хладилника ни и я е изгълтал. — Тя вдигна оранжевия контейнер с надпис „Сан Пелегрино“. — Същата като тази. 16% натурален портокалов сок. — Докато Айрънс осъзнаваше какво означава това и удивено зяпаше Спунър през стъклото, тя добави: — Можете да закопчаете Ханк Алергичния за каквото искате, но за убийството на майка ми — няма как.

Когато Хийт излезе, капитан Айрънс все още невярващо се взираше в любимия си заподозрян.

* * *

Когато Хийт се върна в общия офис, детективи Роули и Очоа седяха зад бюрата си. Тя ги подкара към дъното на коридора, така че никой да не чува, като затвори вратата.

— Съжалявам за тайнствеността, но искам да действате дискретно.

— Да повикам ли Шарън Хайнзбърг? — попита Очоа.

— Давай — отвърна тя, — а аз ще се обадя на Там Швайда от „Леджър“.

След като се посмяха, Хийт отвори папката с банкови формуляри, която й беше дал баща й. Докато накратко разказваше на колегите си за сметките, които майка й бе крила от него, лицата им станаха сериозни.

— Не мога да ви кажа повече, но искам човек, на когото имам пълно доверие, да проследи активността по сметката, като действа тихо, но изчерпателно. Особено активността през ноември 1999 г.

— Готово — каза Роули и пое документите от ръката й.

— Ако се разприказва — намеси се партньорът му, — ще му наритам задника.

— Вярно си е — съгласи се Роули.

Тримата се върнаха в общия офис и Ники откри Руук, който се беше разположил на обичайното си място. Той посочи към значката и пистолета на бедрото й.

— Радвам се, че отново сте въоръжен служител на реда, шерифе.

— Чувствам се както трябва — отвърна тя. — Макар че Париж е друго нещо.

— Погледни го от друга гледна точка — тук няма толкова кучешки лайна по улиците.

— Много елегантно. Ти си и майстор на словото, и поет.

 

 

Хийт повика всички на бързо съвещание около бялата дъска.

Детектив Раймър съобщи, че проверките на круизната линия сочат, че Ханк Спунър не е бил на път по време на убийствата, за които бе признал. Въпреки че Ники беше убедена, че не е убил майка й, реши да не пропуска нищо и прати детектив Хайнзбърг да се увери, че заподозреният няма да бъде пуснат, преди да се уверят къде е бил по време на убийството на Никол Бернарден. После я изпрати в окръг Уесчестър, за да огледа лично гара „Ларчмънт“ и да разпита хората там, показвайки им снимки на Никол и Спунър. Малкъм и Рейнълдс трябваше да проверят алибитата.

Хийт много искаше да разкрие на отряда онова, което с Руук бяха разбрали за работата на майка й и Никол за ЦРУ, но малкото й корабче вече беше протекло на твърде много места. Вече се бе доверила на Очоа, така че решението беше да каже още на Роули, Фелър, Малкъм, Рейнълдс и Раймър — по отделно. Не обичаше да действа по този начин, но така става, когато шефът ти спи с член на отряда, който пък е постоянно на телефона с журналист от таблоид.

След като приключиха съвещанието, Ники прослуша едно съобщение от Юджийн Съмърс, младият мъж от снимката от Лондон през 1976-та с майка й и Тайлър Уин. Когато попита Руук дали иска да я придружи, за да обядват с него, той така се развълнува, че започна да върти задник още преди да са напуснали офиса.

* * *

— Боже, вижте само как съм изглеждал тогава! — възкликна Юджийн Съмърс, докато разглеждаше старата снимка. — И колко ми е широка вратовръзката! Злата вещица от Запад би могла да кацне на нея и пак ще й остане място за три-четири летящи маймуни. — Той върна снимката на Ники. — Обожавах майка ви, знаете ли. Това бяха прекрасни години, а Синди беше неповторима.

Ники му благодари за милите думи, а той отпи от чая си, отбягвайки погледите на останалите клиенти в кафенето, които го разпознаваха от риалката, която бе превърнала един шейсет и една годишен иконом в сензация. След като десетилетия наред бе работил като професионален прислужник в Европа, Юджийн получил обаждане от шеф на телевизионна компания, на когото бил сервирал по време на ваканцията му в Лондон, и на когото му хрумнало да направи предаване като „Артър“, където взискателният, изискан г-н Съмърс дели сцената с най-различни буйни млади знаменитости. Така се стигнало до „Джентълмените предпочитат мартинки“, чийто успех превърнал Юджийн в най-високата инстанция по всичко в САЩ — от облекло до етикет и избор на вино.

В съобщението, което й беше оставил, когато се обади от таванския си апартамент в Челси, той звучеше направо очаровано — много се радвал, че го търси дъщеричката на Синди Троуп и с удоволствие приемал да се видят за обяд. Руук също беше на седмото небе — той обожаваше предаването и докато пътуваха към ресторанта, каза на Ники:

— Според теб какви са шансовете това да е един от случаите, където убиецът е икономът? Защото всички списания в страната биха се избили за такава статия само заради заглавието.

Разбира се, когато седнаха на неговата маса, Ники чу обичайните похвали за приликата с майка й. Руук, който редовно се движеше сред холивудски знаменитости и музикални икони, само се хилеше като надрусан, когато стисна ръката на иконома. Хийт се молеше да не я изложи, като помоли да се снима с него.

Започнаха със съболезнованията на Юджийн по повод смъртта на майка й и удивлението му, че Никол Бернарден и Тайлър Уин също са мъртви.

— Казаха ми за Тайлър, когато се събудих в неделя сутринта. Още не мога да дойда на себе си. — Той възприе храбро изражение и изправи гръб. — Сещам се обаче за думите на Оливър Уендъл Холмс, който е казал, че „когато умрат, добрите американци отиват в Париж“.

Ники се учуди, че той все още контактува с нужните хора.

— Мога ли да ви попитам кой ви съобщи за смъртта на Тайлър Уин?

— Не мога да го назова, но да кажем, че ни беше общ познат.

— С Тайлър Уин близки ли бяхте?

— Едно време — да, но не се бяхме виждали от дълги години. Той обаче беше забележителен човек.

— И с това стигаме дотам, откъдето искам да започна — каза Хийт. — Вие бяхте ли част от мрежата, в която е работела майка ми?

— Не, че не искам да ви съдействам, детектив Хийт, напротив — каза Съмърс, — но ме поставяте в неловко положение.

— Да не би да сте положили клетва да не издавате тайни? — каза Хийт.

— И с клетва, и без клетва съм много дискретен, вродено ми е. Не е въпрос само на професионализъм, имам лични стандарти. — Той зърна разочарованието й. — Но не се отчайвайте, заради дъщерята на Синди ще наруша правилата. Ще говоря в общи щрихи. Например, отговорът на въпроса ви преди малко е, че съм се заклел да не казвам. От което разбирате точно онова, което ви е нужно, нали?

— Върши работа — каза Ники.

Съмърс забеляза, че Руук разсеяно си играе с приборите, което му беше навик, и се втренчи критично в него. Той веднага спря и каза:

— Еха, точно както по телевизията! Видя ли, Ники? Съмърс ме изпепели с поглед. Използвайте знаковата фраза — замоли се той. — Хайде, де, само веднъж. Много ви моля!

— Много добре. — Съмърс вдигна вежда и надменно каза: — Колко недодялано.

— Трепач! — злорадо се разсмя Руук, но забеляза втренчения й поглед и каза: — Продължете, ако обичате.

Хийт формулира въпроса си според правилата.

— Ако бяхте част от тази мрежа, щяхте ли да си припомните имената на някои от враговете, в чиито домове ви пращаха?

— Ако знаех нещо за тази мрежа, вероятно бих допуснал, че не всеки, когото са шпионирали, е бил враг. Разузнаването често разчита на наблюдението на дипломати или бизнесмени, които разполагат с много информация. От полза е и следенето на приятелите на врага.

— Ами майка ми? Ако бяхте част от мрежата, щяхте ли да знаете имената на обектите й?

— Съжалявам. Ако имах подобна информация, не бих я запомнил. Това е самата истина, бих бил твърде зает.

— Ами снимката, направена в Лондон? Майка ми шпионираше ли семейството, в което преподаваше?

— Отново не мога да ви отговоря.

— И за Никол Бернарден ли?

— Боя се, че да.

— Може ли и аз да поиграя? — включи се Руук. — Казахте, че и да разполагахте с тази информация, не бихте я запомнили. Ако имаше начин да откриете върху какво работи друг шпионин, как предполагате, че вие — или някой друг — би разбрал това?

— Браво, г-н Руук.

— Заболя ме главата — каза той.

— Допускам, че както при всички близки приятели под двайсет и пет години, които пътуват из Европа, социалните контакти биха били важни. Тогава нямаше Туитър. Вероятно биха били разработени други системи. Пощата и телефонните обаждания не биха били вариант заради наблюдението, така че бих предположил… — той млъкна и им намигна, — че изобретателните хлапета биха съобщавали местоположението си и важната информация посредством необикновени, да ги наречем скривалища.

— Скривалища — повтори Руук. — Имате предвид някоя разхлабена тухла на градския площад, отбелязана с тебешир?

Известният иконом направи кисела физиономия.

— О, моля ви, това е като от роман на Максуел Смарт.

— Как тогава? — попита Ники.

— Допускам — каза той и отново им намигна, — че всеки член би имал собствено скривалище и би разкривал местоположението му така, че лошите да не разберат.

В главата на Хийт изплуваха спомени за обърнатите наопаки апартаменти на майка й и Никол Бернарден, както и за обаждането на г-н Сийкрест, който търсеше някакъв пакет.

— Ако знаехте, бихте ли ни казали дали майка ми или Никол са имали скривалища другаде, освен в Европа? Да кажем — хипотетично — тук в Ню Йорк?

— С това не бих бил наясно. Дотогава щях да съм напуснал мрежата — ако изобщо членувах в нея.

Поредното намигане. Защо пък не?

— И кога би станало това напускане? — попита Руук.

— В края на деветдесетте. — Той се изкиска и добави: — Ако.

— В Европа ли бяхте, когато убиха майка ми?

— Точно там бях, когато чух новините, да. — Съмърс помисли още малко и се обърна към Руук: — За алибито ми ли ме попитахте току-що? — После се обърна към Ники. — Затова ли дойдохте? За да проверите ставам ли за заподозрян?

— Не, нищо подобно.

— Защото такова чувство имам. И трябва да ви кажа, че като човек, дошъл тук на добра воля, съм дълбоко засегнат. Ако искате отново да разговаряте с мен, адвокатът ми ще ме придружава. Извинете.

Всички в ресторанта надигнаха глави от салатите си с червени круши, когато Юджийн Съмърс шумно стана от стола си и демонстративно излезе.

Руук се наведе и вдигна салфетката на иконома от пода. Вдигна я и каза:

— Колко недодялано.

Ники отвори тефтера си и си записа, че трябва да проверят къде е бил Юджийн Съмърс в дните на убийствата. Винаги има едно „ако“.

* * *

Хийт току-що беше паркирала служебния форд на 82-ра улица до останалите коли под прикритие от управлението, когато й се обади Лорън Пари.

— Ники, имаш ли секунда?

Гласът й звучеше тихо и тревожно. Нещо не беше наред. Ники изчака Руук да влезе преди нея и се подпря на багажника.

— Новините не са добри, Ник — каза приятелката й. — Ужасно много се извинявам.

— Какво става?

— Токсикологичният тест на Никол Бернарден, съсипан е.

— Ще трябва да ми обясниш по-подробно, Лорън. Никога не съм чувала за съсипан токсикологичен тест. Какво означава това?

— Това, което ти казах. Нещо се е объркало в лабораторията. Нали знаеш, че изследваме кръвта и телесните течности с помощта на газове, за да проверим дали в организма на жертвата има токсини?

— Щом казваш.

— Е, така действаме. Нещо не е било наред с газовете. Запасите от бутилки с газ под налягане, които получихме са били замърсени и сега не можем да изследваме Никол. Чувствам се ужасно, тук никога не се е случвало подобно нещо.

— Не се обвинявай — каза Ники. — Освен ако ти лично отговаряш за доставките на газ. Или отговаряш?

Лорън не се засмя, вместо това само намусено каза:

— Не.

— Тогава щом разрешите проблема, проведи тестовете отново с други проби.

— Не мога, Ники, там е работата. Тази сутрин тялото на Никол е било кремирано по молба на родителите й и изпратено във Франция.

Въпреки раздразнението и разочарованието си, Хийт беше много внимателна със своята приятелка. Каза й да не си и помисля да го приема лично и че скоро ще я потърси, за да разследват ситуацията, защото след изчезването на ръкавицата беше очевидно, че има нещо гнило.

В момента само Раймър и Фелър бяха свободни, така че щом влезе в общия офис, Хийт им каза, че трябва веднага да им възложи нещо. Тогава видя, че има гласова поща и я прослуша.

Съобщението беше от Лизет Бернарден в Париж, която плачеше. Воплите и акцентът й усложняваха нещата, но накрая Хийт с мъка разбра казаното и кръвта й изстина. Мадам Бернарден и съпругът й Емил искаха да знаят как е възможно това. Кой би кремирал тялото на дъщеря им въпреки забраната им?