Джоан Д. Виндж
47 ронини (13)

11.

Деджима — Островът на холандците — сякаш плуваше в средата на залива Нагасаки като огромно ветрило, изпуснато от небесата от някой невнимателен бог. Но нямаше друго място в Япония, което да има по-малко общо с боговете и повече със земните съблазни. Третият шогун от династията Токугава — Йемитсу, бе забранил на всички японци да контактуват с други нации, като част от усилията на бакуфу да бъде прочистена от чужди влияния наскоро обединената държава, за да им попречи да покварят самобитната култура на нейния народ и — неслучайно — да не се допуска проникването в Япония на нови оръжия или други технологии, които можеха да вдъхновят амбициозните даймио да се разбунтуват срещу управлението на Токугава.

Единствено на холандците — на техния мъничък остров, откъснат дори от крайбрежието, и на малкия анклав на китайските търговци бе позволено да поддържат някакви контакти, и то чрез изолирания град Нагасаки. Холандската Източноиндийска търговска компания имаше бази из цяла Азия, даващи й достъп до стоки, които Япония бе внасяла свободно в продължение на векове, така че те бяха станали част от японския бит. Освен това служителите на компанията бяха заинтересовани единствено от увеличаването на тяхната печалба, а това правеше малка вероятността да извършат нещо, което би нарушило изключителното им търговско споразумение с бакуфу.

Като повечето японци, Оиши никога не бе виждал някой от тези чужденци — „хората със сламени коси“, защото дори на техните висшестоящи представители бе разрешено да напускат Деджима само веднъж годишно, когато ги отвеждаха директно на посещение при шогуна и неговите съветници.

Обаче бе чувал да се говори за тях — за техните странни на цвят очи и коса, за необичайната форма на лицата им и косматите им, прекалено едри тела, които ги правели да приличат повече на зверове или демони, отколкото на човешки същества. Повечето от тях имали груби обноски и морала на демони, дори миризмата им била противна заради странното им убеждение, че къпането е нездравословно.

Достъпът на екипажите на пристигащите холандски кораби бе ограничен само до остров Деджима. Същото се отнасяше и за чиновниците на компанията, които сключваха търговските споразумения от името на капитаните на корабите; те живееха и работеха на острова в продължение на години, животът и домовете им бяха приклещени между кантори и складове, сред постоянно сменящата се тълпа от гайджин — неблагонадеждни чужденци — идващи със собствените им кораби.

И всичко това на предизвикващо клаустрофобия късче земя, голямо едва триста разкрача от единия до другия му край в най-широката му част… Дори и с доковете, които стърчаха като бодли във водата около него, оставаше малко място да се води нормален човешки живот сред подемници, рампи и проходи, необходими за превозването на стоките до складовете и от тях до корабите.

Деджима беше свързан със сушата чрез тесен провлак, който строго се охраняваше, за да не може никой да влиза или да напуска без официално разрешение. Но това не означаваше, че чужденците не проявяваха любопитство към Япония или не бяха зажаднели за удоволствия, след като са били затворени по време на презокеанските плавания, които продължаваха месеци или дори години. Те искаха алкохол, искаха жени и забавления — колкото по-брутално екзотични, толкова по-добре.

Оиши беше чул повече разкази, отколкото му се искаше, за това, което жителите на холандския остров харесвали да гледат, след като историята за лова на цилин се бе разнесла из целия замък Ако и заобикалящото го градче.

Така беше и разбрал, че има начин да се посети незаконно Острова на холандците, точно както имаше начини да се направи всичко друго — с фалшиви документи и достатъчно количество пари за подкупи.

 

 

Нощта беше студена като бирата, която холандците предпочитаха да пият, когато Оиши най-сетне пое по дългия мост към острова. Той залиташе при всеки силен порив на вятъра, който заплашваше да събори нестабилното му тяло на земята, а студените пръски на разбиващите се в каменните основи вълни го измокриха до кости. Зад него японските знамена и флагове на сушата плющяха като камшици на вятъра, когато напусна родината си, а отпред знамената на холандците като че ли им се подиграваха не по-малко предизвикателно. Луната бе обгърната от блед синьо-бял ореол, сякаш небето бе замръзнало около нея, и наполовина скрита от тъмните пълзящи облаци, които правеха нощта още по-зловеща.

Той най-накрая достигна целта си и изпита облекчение да се озове на по-твърда почва, докато не премина под знамената, които му показаха, че току-що е стъпил на чужда земя, и не видя по-ясно гледката, която се разкри пред очите му.

Дори посред нощ малкият остров гъмжеше от постоянно движещи се хора. Моряци и докери — всичките с доста по-странен вид, отколкото си беше представял, даже след като познаваше Кай — разтоварваха и превозваха сандъци с хранителни и търговски стоки.

Други мъже, които определено не бяха заети по една или друга причина, се бяха събрали на групи да пият и играят комар, като говореха високо на неразбираемия си гърлен език. Това му звучеше, сякаш се караха и ругаеха, и ако се съдеше по тона им, вероятно беше така, освен когато правеха мили очи и пошляпваха полуголите жени, които се мотаеха около тях. Местният управител пращаше на острова проститутки от публичните домове в Нагасаки, за да бъдат доволни чужденците в тяхното изолирано пространство, докато корабите им отново потеглеха.

Една от жените забеляза Оиши и му отправи високо неприлична покана на японски. Той отмести поглед и се намръщи, отказвайки да отговори. Никога не бе смятал, че е водил спокоен живот, дори и преди изпитанието му в тъмницата на Ако. Но в сравнение с това, месеците, които бе прекарал сам в ямата с каменни стени, без друга компания, освен плъховете, изведнъж му се сториха като спокойна монашеска идилия.

Накъдето и да се обърнеше, пробягващите сенки, хвърляни от люлеещите се на вятъра фенери, му показваха някаква сюрреалистична сцена, превръщайки холандските моряци и проститутките в марионетки от демонична бунраку пиеса. От глъчката, съчетана с миризмата на гниеща риба, немити тела, урина и тютюнев дим, се почувства замаян и му се догади до такава степен, че за миг си помисли, че ще се срути на земята или ще повърне.

Благодарение единствено на своята дисциплина той принуди преумореното си тяло да продължи да върви, стиснал юмруци при липсата на оръжие, докато подвикванията и на други жени накараха още хора да обърнат глави към него. Отнякъде прозвуча остро изсвирване, предизвиквайки хор от подвиквания и отговори в заобикалящия го мрак.

Оиши погледна нагоре и видя мачтите и такелажа на големите холандски платноходи, които се извисяваха над острова, карайки сградите и хората да изглеждат невъобразимо малки. Шогунатът забраняваше строителството на кораби, достатъчно големи и издръжливи за плаване в открито море, за да е сигурен, че както на чужденците не се позволяваше да влизат в Япония, така и японците нямаше да могат да я напуснат.

Той отново сведе очи и внезапно се озова заобиколен от враждебни на вид безскрупулни чужденци, които му отрязваха всякакъв път за бягство. Опита се да не ги зяпа, когато един мъж, поне с една глава по-висок от него, се изпречи на пътя му, а другите погледнаха към едрия мъж, сякаш той беше човек, когото дори те слушаха.

Здравенякът попита на едва разбираем японски:

— По каква работа си тук?

— Търся някого — отговори Оиши много по-спокойно и уверено, отколкото се чувстваше. Той потърка с палец пръстите си, както бе видял да правят някои от комарджиите — знак, който, изглежда, означаваше „пари“.

Едрият мъж се изсмя дрезгаво и му махна да го последва.

Тъй като нямаше друга алтернатива, Оиши тръгна след него, навлизайки по-навътре в противното блато, а после пое нагоре по стръмния трап на един от корабите, които се извисяваха в тесните водни площи между още по-тесните кейове.

Те се спуснаха във вътрешността на кораба и мъжът го поведе през лабиринт от предизвикващи клаустрофобия проходи и тъмни, вонящи пространства. Оиши си помисли, че ако преди това се бе чувствал объркан, то сега се чувстваше направо изгубен.

Точно когато се канеше да поиска от здравеняка да го върне обратно, той спря пред голяма врата, която се отваряше навътре.

— Капитане — каза едрият мъж, отвори вратата и бутна Оиши през нея. Вратата се затръшна зад него.

Каютата беше малка и тънеше в сивкав сумрак; Оиши усети острата миризма на тютюнев дим. Пушенето на тютюн бе обезпокоителен чуждестранен навик, който дори шогунът не бе в състояние да спре. Но въпреки че помещението бе толкова задимено или точно заради това, първоначално Оиши дори не можа да определи дали вътре наистина имаше някой друг, освен него.

И тогава огромната чашка на чуждестранна лула припламна в червено, когато човекът в сенките пое глътка дим.

Оиши почти различи лицето на мъжа, което се освети за кратко — огромно и разкривено като изгряваща луна сред виещия се дим — преди мракът отново да го погълне.

— Изглеждаш като човек, който идва отдалече — каза глас със силен акцент. Тембърът му бе дълбок и заплашителен като савана от тъмнина, който ги обгръщаше. Но когато очите му започнаха да привикват с мрака, Оиши видя две големи ръце да наливат саке в две традиционни японски чашки. — Пий! — ръцете бутнаха едната чашка напред по повърхността на висока до кръста маса, за наличието, на която Оиши си даде сметка чак при движението на чашката върху нея.

Той вдигна чашата и отпи на малки глътки като добре възпитан гост, а не я гаврътна на един дъх, както жадуваха опънатите му нерви. Който и какъвто и да бе този мъж, най-малкото имаше вкус за добрия алкохол. Оиши видя лулата на холандеца отново да припламва, осветявайки за кратко мрака. Нямаше представа как да започне необходимия разговор, затова си наложи да изчака мълчаливо, твърдо решен да накара гайджина да заговори пръв.

— Е — каза накрая капитанът, — защо си дошъл тук? — японският му беше по-добър от този на здравеняка, въпреки че Оиши трябваше да слуша внимателно, за да различи думите.

— Търся един човек, който ви е бил продаден — отвърна той, като се стараеше да говори колкото се може по-отчетливо, така че да няма недоразумения.

— Има стотици…

— Мелез е — каза Оиши.

Капитанът мълча дълго време и Оиши разбра, че мъжът се е досетил кого точно има предвид. Пулсът му се ускори, когато осъзна, че колебанието вероятно означава най-малкото, че Кай още е жив.

— Мелезът ми струва много пари — каза накрая капитанът.

— Аз ще го откупя — Оиши извади една торбичка от ръкава на кимоното си и я плъзна по масата. Очите му бяха попривикнали към полумрака в стаята, която бе осветена само от луната, чиито лъчи проникваха през малко квадратно прозорче. Той все още не можеше да види ясно изражението на мъжа срещу него.

Ръцете на капитана отново се протегнаха напред; дланите им му се сториха огромни. Те бяха покрити с татуировки и белези от такелажа и мръсни колкото неговите в деня, когато бе освободен от тъмницата. На Оиши му бе трудно да повярва даже, че са човешки. Нищо чудно, че хората наричаха чужденците демони.

Капитанът извади предмета от торбичката, която му беше дал, и го вдигна пред очите си. Гледайки неговия силует, Оиши внезапно болезнено осъзна неговата красота и изпита непреодолимо чувство за загуба. Това беше изящно изработена и прецизно гравирана цуба^[1], от вид, който вече дори не се правеше.

— Това е принадлежало на самурай — каза капитанът и от гласа му Оиши разбра, че той е наясно с възрастта и стойността на предмета. Когато мъжът го погледна отново, той най-накрая видя изражението му. Презрението в очите му показваше ясно, че за него Оиши очевидно не е самурай, а само един безполезен ронин в най-добрия случай, и че капитанът предполага, че той сигурно е откраднал или дори убил, за да се добере до подобна ценност.

Оиши стисна зъби, за да не наругае холандеца за арогантността му. Предпазителят на меча бе в неговото семейство от десетилетия; той нямаше представа точно колко е древен или какво е станало със самия меч, към който е принадлежал. Бил е на един от двойка самурайски мечове — единственото нещо, оцеляло от тези мечове, които са били ценно притежание на някой от неговите предци.

Оиши бе носил мечове с подобни предпазители преди катастрофалното посещение на шогуна и докато очакваше неговото завръщане, бе размишлявал сериозно за тях. Сега той благодари на боговете, че го бяха дарили с предвидливост. Чикара бе продал другия цуба от комплекта, за да купи коне и провизии за тях двамата, както и да осигури пътуването на майка му до нейното семейство. Това бе последната останала част от някогашното гордо наследство на рода му, последният артефакт от неговата чест.

Капитанът се наведе леко напред и се взря в лицето на Оиши. Бледосините очи на холандеца бяха като късчета лед, жестоки и бездушни като замръзнало море.

— Мелезът сигурно ти е добър приятел, за да се откажеш от това?

Оиши не отвърна нищо. Жадуваше да каже истината; тя пареше на гърлото му, докато се мъчеше да я преглътне. Ако боговете поискаха допълнителни жертви — преди върховната саможертва — за да отговорят на молитвите му, той нямаше да има какво да им предложи.

Капитанът се наведе през масата и излизайки от сенките, се надвеси над него. Оиши потисна импулса си да се отдръпне назад с отвращение, или пък от страх.

— Дадено — каза едрият мъж с внезапна, неприятна усмивка.

— Да пием за това — той отново напълни двете чашки със саке.

Този път Оиши изпи своята на един дъх, нетърпелив да понесе това изпитание и да напусне острова, преди охраната на моста да се е сменила.

— Сега ще ме заведете при него.

Холандецът вдигна поглед от чашата си.

— Сега да те заведа…? — повтори въпросително той и усмивката му се превърна в презрителна гримаса. — Абе вие, хора, с вашата гордост — здравенякът посочи протритите, измачкани дрехи на Оиши и занемарената му, неподстригана коса. — Даже и в тези дрипи се осмеляваш да ми заповядваш като господар! Е, нека ти кажа нещо — може и да не ни разрешават да стъпваме на японска територия, за да не загубим правото си да търгуваме, но нещата имат две страни. Това е холандска земя и аз съм шогунът тук. Ще те заведа при него, само че при моите условия… — усмивката му се върна, по-зловеща от всякога. — Но той може да ти се стори променен.

 

 

Виковете на обезумяла тълпа и ревът на някакво животно, което Оиши не можа да определи, достигна до ушите му доста преди да види отново истинска светлина, докато следваше друг от хората на капитана във вътрешността на кораба. Мъжът пред него носеше само един малък фенер, но сега зад Оиши имаше повече хора, въоръжени с пистолети и мечове, които го охраняваха по същия начин, както японците щяха да охраняват тях на сушата. Капитанът беше прав — тук той бе външният човек, гайджинът.

Усещането никак не му харесваше и с всяка следваща стъпка ставаше по-зле — все повече имаше чувството, че го вкарват в капан.

Коридорът рязко зави и шумът от тълпата внезапно се усили. Пред него имаше желязна решетъчна врата, пазена от още чужденци.

Оиши погледна през рамо, осъзнавайки твърде късно, че наистина бе хванат в капан. Някой зад него го блъсна грубо и той изпъшка, като се блъсна в решетките.

Отвъд вратата видя арена — светла като ден за привикналите му към мрака очи, но напълно различна от арената, където се бяха провели двубоите в замъка Ако. Тази бе оградена от всички страни с желязна клетка, заемаща по-голямата част на празния трюм. Извън решетките сбирщина от крещящи подигравателно чужденци се бе струпала върху импровизирани подиуми или се бе наблъскала между клетката и дървения корпус на кораба. В затвореното пространство звуците кънтяха като камбана на храм.

Оиши бе смятал, че вонята навън е гадна, но в това ограничено пространство, съчетана с топлината от наблъсканите едно до друго тела и петдесетте фенера, тя бе направо непоносима. Той се вкопчи в решетките, замаян от прекалено силните възприятия, опитвайки се да различи какво става на арената.

Тя приличаше на бойно поле — осеяна със зверски разкъсани и обезобразени трупове. Ревът, който бе чул преди това, прозвуча отново, заглушавайки шума на тълпата, и той видя… „Не може да е… они^[2]?“

Един огромен йокай се въртеше бавно в средата на арената и изпъкналите му очи оглеждаха околното пространство. Тялото му бе подигравка с човешкото телосложение и бе с размерите на вол, ако волът можеше да ходи на задните си крака. На челото му стърчаха къси остри рога, но дългите му бивни и нокти бяха нанесли голяма част от пораженията, които се виждаха по труповете около него. Отпуснатата му груба кожа бе червена като кръвта, която я покриваше.

Той изрева отново, втурвайки се към единствения жив човек на арената. Като го приклещи в единия ъгъл, извисявайки се над него, сякаш той беше дете, мъжът приклекна, видимо обзет от ужас. Когато они се хвърли да го убие, Оиши инстинктивно затвори очи, а след това се насили да ги отвори. Този мъж…

Той видя плячката на они да се отблъсква от решетката, скачайки високо във въздуха: катаната му проблесна, кървавочервена, когато замахна надолу, и разсече туловището на они от рамото до пъпа, минавайки през сърцето, белите дробове и вътрешностите, с един перфектен удар, още докато мъжът се приземяваше.

Оиши гледаше как они се олюля, след това бавно залитна назад и се строполи по гръб с такъв трясък, че разтърси трюма, разкривайки пред очите му победителя в битката.

„Друг дявол“ или би могъл да мине за такъв с така обляното си в кръв тяло, че кожата му бе станала червена като тази на убития они, и дългата мръсна коса, която скриваше лицето му. Но Оиши знаеше кой стои насреща му даже преди да види ясно победителя. Този смъртоносен удар можеше да бъде нанесен само от един човек: Кай.

Или нещо, което някога беше Кай.

„Той може да ти се стори променен“. Сега Оиши проумя напълно ужасната ирония зад усмивката на капитана. От нещото, което се взираше в тълпата, се виждаше само измъчената нечовешка обвивка на мъж, който някога отговаряше на името Кай. „Милостиви Буда, дали в това създание е останал някакъв човешки разум или душа?“

Наблюдаващите моряци и докери направо подивяха при победата на Кай и закрещяха:

— Мелезът! Мелезът! Мелезът!

„Дори холандците знаят какъв е“ — помисли си Оиши. Независимо дали беше нещо по-долу от човек, или нещо повече, те никога не бяха считали Кай за равностоен на тях и не бяха се отнасяли с него като с техен събрат.

Стори му се непонятно, че собственият му народ, който мразеше и се боеше от заплахата на външните нашественици, и чужденците, които трябваше да си стоят по родните места, но вместо това плаваха до другия край на света, за да търгуват с напълно непознати, имаха едни и същи чувства към един мелез; че отхвърляха един човек, който приличаше повече на тях, отколкото те си приличаха помежду си. „Но пък може би това изобщо е непонятно“.

При тази мисъл го загложди неприятно чувство. Той го потисна, чудейки се какво ще последва. „Какво ще прави, ако Кай не е…“

Изведнъж решетъчната врата пред него започна да се вдига; Оиши я пусна и бързо отстъпи назад. Мъжете, които още го охраняваха, го блъснаха в гърба и той се озова на арената. Вратата се затвори с дрънчене зад него.

Замаян, Оиши остана на мястото, където бе успял да спре, залитайки. Навсякъде около него тълпящите се зрители подвикваха подигравателно, ръкомахаха между опръсканите с кръв пръчки на клетката или крещяха залози. Забеляза сред тях и капитана, който му се хилеше, докато галеше две полуголи проститутки, застанали от двете му страни. Капитанът се смееше с хората си за нещо; Оиши не се съмняваше, че той е прицелът на насмешките.

Мъжът, който го бе довел дотук, хвърли един меч в краката му, като му кимна и въпросително повдигна вежди. Тълпата се развика одобрително и зачака той да го вдигне от земята. Оиши гневно поклати глава. Вместо това той извика на Кай, който бавно и предпазливо пристъпваше към него, с кървав меч в ръка.

— Кай! — извика отново Оиши, молейки се звукът на собственото му име да го изтръгне от кошмарната му кръвожадност.

Но Кай сякаш дори не го чу, камо ли да познае името си. Мелезът наистина се бе превърнал в демон във всяко отношение, освен на външен вид — по ирония на съдбата най-човешкото у него като че ли беше тялото му, което, покрито с кръв и белези, беше достатъчно ужасяващо. Сега косата му бе отметната назад, за да добие ясна представа за следващото нещо, което трябваше да убие.

Оиши видя странните белези на челото му — онези, които бе видял за първи път в деня, когато ловната дружинка на господаря Асано се бе натъкнала на момчето беглец преди толкова много години.

— Кай! — той се опита за последен път да накара мелеза да го чуе и да го погледне в очите. Но едва извикал името му, то бе заглушено от звука на гонг.

Кай реагира на гонга като бойно куче, освободено от каишката му. С вик, толкова нечовешки, че Оиши замръзна на мястото си, мелезът се завтече към него с вдигнат меч.

Оиши грабна меча, който му бе подхвърлен, точно навреме, за да парира първия от яростните удари на Кай. Още удари се посипаха върху него, докато се мъчеше да запази равновесие, като отчаяно отблъскваше нападението на мелеза. Нужно бе да използва всяка частица от силата си и цялото си обучение само за да се предпази да не бъде накълцан на парчета, докато се бореше да нанесе поне един контраудар.

Той парира отново със сила, породена от чисто отчаяние, и замахна с меча си. Кай пренебрежително отклони острието му с опакото на незащитената си ръка, и нападна още по-яростно. В очите му не се виждаше и намек, че го е разпознал, даже докато се биеха лице в лице, нямаше и жажда за отмъщение, само една сляпа ярост, сякаш това, което наистина искаше, бе да продължи да убива, докато целият свят се покрие до колене с трупове.

Тълпата закрещя още по-силно, заглушавайки почти изцяло трясъка и звънтенето от сблъсъка на атакуващия меч на Кай и този на Оиши, който отбиваше ударите, реагирайки повече по откъслечните си спомени за това как се биеше Кай, отколкото на това, което правеше мелезът в действителност, като все повече разчиташе само на инстинкта си. Той беше един от най-добрите майстори на меча в замъка Ако, но нищо от наученото досега не го беше подготвило за подобна яростна атака, и то само от острието на един човек.

— Мелезът! Мелезът! — крещеше тълпата, поощрявайки Кай да се бие по-напористо, сякаш той и без това не използваше цялата си мощ.

Изумен от свирепата реакция на Кай, Оиши осъзна, че за първи път в живота си наистина се бори да оцелее. Но фактът, че още не падаше, още повече настървяваше Кай, който използваше не само меча си, но и коленете, лактите и юмруците си, като изглеждаше толкова безчувствен към болката, колкото и към човешката природа на противника си или своята собствена. С внезапно обратно завъртане и удар, който би изкълчил ръката на всеки друг човек, той изби меча на Оиши и с един юмрук в лицето го повали на земята.

Когато Кай замахна с меча си, за да нанесе смъртоносния удар, Оиши вдигна ръка и извика:

— Мика!

Мечът на Кай замръзна във въздуха, той се втренчи в Оиши с нещо като изненада… след това с недоверие… и накрая го разпозна.

Около тях тълпата крещеше, жадна за кръв, искайки Кай да нанесе смъртоносния удар, който щеше да разсече противника му като зрял пъпеш. Вместо това, той бавно обърна меча си настрана и не нанесе последния удар.

Ала после гневът пак започна да тлее в трескавите очи на мелеза, подобно на пожар, който се разгаря от хвръкнали искри. Внезапно той отново вдигна меча си и замахна надолу, като за малко пропусна Оиши, който се претърколи, едва повярвал на късмета си, грабна собствения си меч и скочи на крака.

Кай пак го нападна, достатъчно напористо, за да го принуди да отстъпи към вратата, през която бе хвърлен в клетката, и накрая го притисна до решетката. С дрезгав тържествуващ вик мелезът се хвърли напред и замахна — мечът му профуча край Оиши като бръснещ вятър и уби пазача, който стоеше отвън пред решетката.

Оиши зяпна невярващо, но без да разсъждава, тялото му реагира, като се завъртя на място и съсече друг пазач, който се целеше с аркебуз в Кай. После сграбчи аркебуза, преди да падне на пода, измъкна го между решетките и запали горящия фитил. Той се прицели в тълпата, дръпна настрана защитното капаче на барутната камера и натисна спусъка.

В предната част на крещящата тълпа едно кърваво петно разцъфна на мъртвешки бледото лице на капитана — точно в средата на челото му, и той падна по очи.

На трибуните настъпи хаос, тъй като Кай се справи бързо с другите пазачи, които неразумно взеха да вдигат решетестата врата, за да стигнат до тях. Двамата мъже се шмугнаха под нея и побягнаха.

Оиши следваше Кай, докато тичаха през лабиринта от коридори на кораба, радвайки се, че единият от тях може да намери изхода, независимо дали от опит или по инстинкт.

Рамо до рамо те се втурнаха от кея сред неспирното гъмжило, изпълващо нощните улици на Деджима. Внезапната им поява — подгизнали от кръв и размахващи оръжия, предизвика смут, но реакцията на стражите, разположени навсякъде, за да поддържат реда, беше бърза и съкрушителна.

Оиши и Кай си запробиваха път през тълпата към моста, но раните, които нанасяха, и крясъците зад гърба им само привлякоха повече мъже — отпред и зад тях. Стражи, въоръжени с пищови и мечове, се появиха сякаш от нищото. Пищовите бяха безнадеждно неточни, на каквото и да е разстояние, но хората, които ги носеха, бързо се приближаваха, когато Оиши видя знамената, бележещи моста отпред.

Минаха край една отворена бъчва с китово масло, използвано за фенерите, която бе поставена пред някакъв склад; Кай спря колкото да я събори с един ритник, разливайки маслото на пътя на преследвачите им. Той грабна един от висящите пред склада фенери и го хвърли на земята. Течното гориво с рев избухна в пламъци, образувайки зад тях огнена стена.

Оиши все още чуваше гърмежите, виковете и проклятията зад гърба им, но всяка крачка ги отдалечаваше от опасността да бъдат простреляни, докато тичаха по моста към безопасността.