Джоан Д. Виндж
47 ронини (12)

10.

Голата клонка на вишневото дърво пред тесния прозорец на затвора на Оиши бе покрита със скреж. Оиши седеше сгушен в ъгъла на килията си, обгърнал с ръце тялото си, за да спре треперенето си и топли дланите си, защото в килията бе толкова студено, колкото бе и от другата страна на прозореца. Отдавна бе изоставил бронята си на плъховете, защото бе невъзможно да се спи с нея на твърдия каменен под.

Плъховете бързо бяха изгризали всички кожени връзки и копринени ширити, които свързваха извитите метални плочки. Сега съжаляваше, че я бе пожертвал, защото с бронята можеше да му бъде по-топло. Но останките от нея бяха разпилени из цялата килия, докато ги бе мятал срещу стените, когато все още имаше сили да реагира на пристъпите на гняв и отчаяние, които го обхващаха през първите дни на лишаването му от свобода.

Сега, след месеците затвор и нищожните дажби, споделяни с неговите другари — плъховете, му бяха останали толкова малко сили, че изобщо не си струваше усилията даже да се движи. Отначало Оиши бе опитал да се упражнява, за да се поддържа във форма, а по-късно, за да се стопли, но на този етап тялото му изчерпваше цялата си енергия само докато трепереше.

Поне плъховете най-накрая бяха сключили мир с него — бяха спрели да го хапят и да изгризват дупки в дрехите му, докато той се опитваше да спи — и почти бяха станали негови приятели. Но те бяха лоши събеседници.

Сега и той беше такъв — беше станал неподвижен и мълчалив като мрака, който го обгръщаше. Поне вишневата клонка — единственото му доказателство, че светът навън все още съществува, му даваше смътната представа от колко време е тук, макар вече да не бе сигурен дали това е благословия или проклятие. Оиши вече не бе сигурен и дали ще бъде в състояние да изпълни клетвата си да живее, докато не види отмъстен господаря Асано, докато не се събере със семейството си или дори да види как вишневата клонка зад прозореца отново се покрива с цвят.

Той подскочи стреснато и погледна нагоре при внезапното скърцане и стържене, което се разнесе над главата му. Появи се ивица светлина, докато каменната плоча бавно бе избутана настрана. „Беше ли станало време за дневната му дажба храна?“

Оиши се отблъсна от стената и запълзя почти нетърпеливо към мястото, където щяха да му спуснат храната.

Но този път каменната плоча на ямата продължаваше да се отваря, пропускайки достатъчно светлина, за да заслепи очите му, които почти бяха отвикнали от нея. Той се сви, приличащ на човешка сянка, когато го заля блясъкът на светлината от факла, карайки го да изпита ирационален страх, че ще изчезне, а после остана просто страхът. Плочата не бе издърпвана напълно, откакто го бяха хвърлили тук.

Въже с примка в края му се спусна надолу и остана да се поклаща във въздуха пред лицето му. Оиши се втренчи в него, объркан, чудейки се дали не му предлагаха възможност да се обеси.

Силуетът на главата и раменете на пазача се очерта в светлия отвор над него и един глас, толкова силен и груб, че го накара да си запуши ушите, извика:

— Качвай се, ронин!

Оиши бавно се изправи на крака, сигурен, че сънува. Наистина ли щяха да го освободят след всичкото това време, или просто бе някаква уловка?

Той сграбчи въжето, което бе достатъчно истинско, и трескаво промуши през примката главата и раменете си, преди то да го стисне за врата. После го пристегна около гърдите си, колкото можа, с вдървените си от студа ръце.

Някой започна да го дърпа нагоре, тялото му взе да описва кръгове във въздуха, от което му се зави свят. Нима бе наистина възможно?

Тялото му се остърга в ръба на отвора и когато го изтеглиха на светло, мигащ и задъхан, първото лице, което различи ясно, бе това на сина му.

Светлокафявите очи на Чикара блестяха от облекчение, докато помагаше на баща си да излезе от ямата и да стъпи на краката си. Синът му свали примката от него и го прегърна, както не бе правил, откакто… откакто… Оиши не можа да си спомни преди колко време е било.

Чикара бе станал по-висок, помисли си той, и по-слаб, дотолкова, че лицето му бе загубило момчешките си черти. Той вече не носеше дрехи на привилегирован син на кару, нито дори на слуга на господаря; протритото му кимоно и хакама изглеждаха като подаяние от някой друг.

Оиши зърна собственото си отражение в очите на Чикара — мръсен и измъчен, облечен в дрипи. Той едва можеше да стои на краката си, дори и подкрепян от сина си, докато Чикара го отвеждаше от мястото на преждевременното му погребение към стъпалата, извеждащи от подземния свят.

Оиши все още се свиваше уплашен при всеки звук, който поразяваше напрегнатите му сетива, докато най-накрая стигнаха външните порти на замъка. Слънцето беше скрито зад облаци, които предвещаваха сняг, но той все още трябваше да засенчва с ръка очите си срещу ослепителната атака на дневната светлина.

Пред портите се бе събрала тълпа от селяни, които ги очакваха. Оиши усети, че Чикара се поколеба, сякаш не беше сигурен дали те са тук, за да приветстват баща му, че отново е на свобода, или бяха повикани да станат свидетели на неговото унижение и позор — още един урок, който Кира е имал намерение да му даде… на него и на всички от Ако.

Оиши спря, докато селяните бавно се наредиха на пътя, сякаш възнамеряваха да се опълчат срещу него. Страхът му бе болезнено нараснал от дългия му строг тъмничен затвор, както бяха изострени и сетивата му. Докато се опитваше да открие познато лице, стори му се, че видя Рику, но това със сигурност не можеше да е съпругата му — със забрадена коса и сиво кимоно на селянка.

Погледът му я подмина и се спря на мъж, застанал в края на тълпата. Нищо в облика му не отделяше непознатия от останалите и все пак имаше нещо не съвсем наред в начина, по който го гледаше — бдително и едновременно с това странно безстрастно.

Шпионин. Кира бе поръчал да го следят.

Част от разума му се опита да му каже, че си въобразява: че след всичкото това време и наказанието му дори Кира не може още да се страхува, че главният васал на господаря Асано би се опитал да търси отмъщение, не и след като хората му бяха разпръснати по всички краища на страната и собственият му живот бе съсипан.

Но той внезапно си спомни прозрението, до което беше стигнал в самото начало на лишаването му от свобода: Кира беше страхливец. А един страхливец никога не се чувстваше напълно в безопасност.

Един от пазачите го блъсна, докато стоеше, взирайки се в селяните и света, който не бе виждал от толкова време. Оиши залитна напред, тъй като Чикара го изпусна, и падна на четири крака в калта пред всички, които го гледаха.

Селяните се напрегнаха в очакване на реакцията му, като явно бяха сигурни, че ще се изправи на крака и ще се разгневи.

Вместо това той се изправи на колене, после се унижи пред пазачите, като се поклони ниско, докато челото му докосна калта.

— Не ме наранявайте повече — промълви смирено.

Унижението му стана още по-голямо, когато вдигна глава и видя лицето на Чикара — гневът към охраната се смени с недоверие, а след това с ужас, докато синът му се взираше изумено в него като всички останали.

Като изсумтя презрително, пазачът му обърна гръб и влезе обратно през портите на замъка, който винаги бе бил домът на Оиши. Портите се затръшнаха, откъсвайки завинаги Оиши от предишния му живот и от полагащото му се място в света.

Той не помръдна от мястото, където беше паднал, седейки като просяк, с покорно сведени рамене и глава. Усети присъдата на тълпата да го притиска като тежката каменна плоча, която толкова дълго бе покривала килията му, докато по лицата на все повече хора изчезваше и последната искрица надежда и по тях се изписа отвращение.

Един едър селянин се приближи до него арогантно, сякаш той бе хинин, заплю го и се отдалечи. Другите селяните го последваха поотделно или на групички, докато Оиши не правеше нищо друго, освен да седи в калта и да трепери като бито куче.

Но след това до него се приближи някой друг и приклекна да избърше внимателно калта и слюнката от лицето му с протрития ръкав на кимоното си. Той вдигна поглед и в очите му се появи недоумение, като видя Рику до него. Значи наистина бе видял нея, облечена в сиво памучно кимоно на селянка и скрита под забрадка коса, която вече не бе изящно подредена с красиви фиби и гребени. И въпреки това тя все още се държеше с грацията и достойнството, които никой не бе успял да й отнеме.

Оиши извърна лице, неспособен да продължи да я гледа, виждайки любовта, мъката и състраданието в очите й.

Чикара пристъпи напред и внимателно му помогна да се изправи на крака. Когато Рику се опита да го прегърне, той погледна покрай тях и видя човека на Кира да се помайва в далечината, наблюдавайки го какво ще направи.

Оиши отблъсна сина си и съпругата си, като движението му бе изпълнено с яростно отвращение от самия себе си.

— Стойте настрана! Стойте настрана от мен! — като залиташе, едва успявайки да се задържи на крака, той се отдалечи от замъка Ако без никаква представа къде отива, освен че трябва да се махне оттук, от миналото, което бе затворено за него като портите на крепостната стена. Да се отдалечи от кошмара, който бе преживял, но който щеше да спохожда сънищата му завинаги, както и спомените за смъртта и измамата, за загубата на всичко, което бе имал гордото задължение да защитава и да се грижи.

Но най-вече да се махне от непознатия в далечината, който продължаваше да наблюдава всяко негово движение.

Рику и Чикара го настигнаха, отначало вървяха предпазливо на няколко крачки зад него, докато той несигурно пресече моста и се насочи към селото, което се намираше току зад границите на прилежащите към замъка земи.

Накъдето и да погледнеше, като навлезе в селото, виждаше признаци на промяна към по-лошо: занемарени магазини и къщи, боклук по улиците, кръпки по дрехите на хората, които извръщаха очи, докато минаваше. Това бяха хората, за чиято защита той и останалите самураи бяха пожертвали живота си не като бяха загинали, а осъждайки се на позора и лишенията, съпътстващи живота на ронините.

Вонята на по-лоши неща от боклука обгръщаше като покров цялото село. Отвъд него оризищата още бяха покрити със стърнищата от последната жътва, но той забеляза и места, където пътеките от насипана пръст, които разделяха нивите, бяха частично разрушени и неравни. Изглеждаше така, сякаш фермерите вече дори не се грижеха за насажденията си, както вече не ги бе грижа и за собствения им живот.

Ако се бе променило почти толкова, колкото и той самият, неговите хора бяха недохранени и навъсени, над самата земя бе надвиснало проклятие, което бе заразило всички тях. Как може всичко да се съсипе толкова бързо?

Господарят Асано беше достатъчно мъдър, за да осъзнае, че хората, които разполагат с достатъчно храна, прилично облекло и прилични жилища, са хора, които имат бъдеще, което си струва да градят: силни, здрави хора, които ще работят усилено, доброволно, за да задоволят потребностите на господаря си. Те бяха приемали сериозно дълга си към него, защото той никога не вземаше твърде много от тях. Земята се бе отплащала на техните усилия и бе царяло благополучие.

Беше очевидно, че господарят Кира не притежаваше същите възгледи, макар че това изобщо не бе изненадващо.

Оиши се бе надявал, че като види отново Ако с очите на свободен човек, това ще му помогне да въведе малко порядък в разбърканите си мисли. Но реалността, с която се сблъска тук: тази земя, в която цареше физически и духовен упадък, простираща се под оловносивото небе, съвпадаше твърде много с образа, който си бе изградил за състоянието на собствения си живот.

Докато се скиташе безцелно по улиците, Рику и Чикара най-сетне се изравниха с него и внимателно го хванаха за ръцете.

— Нека да ви заведем у дома, татко, така че да можете да си починете и да се нахраните — каза Чикара, като очите му умоляваха Оиши да му покаже поне искрица от мъжа, когото винаги бе познавал.

Давайки си сметка, че няма представа дори къде живееха те сега, Оиши се съгласи мълчаливо, позволявайки им да го поведат през тесни улици и пътеки, в които вонеше на обществени тоалетни, към най-бедната част на селището.

Той се чудеше къде отиват и защо вървят в тази посока, докато не стигнаха до последната уличка и не спряха пред някаква невзрачна дървена врата, приличаща на всички други врати на дългата редица от многофамилни къщи пред него. Идентична редица от многофамилни къщи се издигаше и от другата страна на тясната кална уличка.

Чикара плъзна настрани вратата и двамата го въведоха вътре. В новия им дом. Нямаше нужда да му казват, че са живели на това място, докато е бил в затвора. Те събуха сандалите си в края на дървената платформа, която бе пространството за живеене и спане в единичната стая. В средата на платформата бе поставен малък мангал, на който да си приготвят храна и да се греят, а от бамбуковата греда над него висеше желязна кука, на която да се закачва гърнето.

Целият им дом бе по-малък от кабинета му в жилищния им павилион в земите на замъка. Но пък не им бяха останали и почти никакви вещи, които да заемат някакво пространство. Малка купчина грижливо навити футони и одеяла заемаше единия ъгъл, а в другия няколко ката дрехи лежаха спретнато сгънати в един панер.

Сети се, че съпругата и синът му дори не трябваше да бъдат в Ако. Може би Кира бе използвал обещанието, че ще го освободи, за да ги задържи тук — за да не отидат до Едо и протестират пред шогуна; въпреки че Оиши се съмняваше, че шогунът щеше да направи нещо, даже и да бъдеха удостоени с аудиенция при него.

Той не направи никакъв коментар, като се строполи почти с благодарност на платформата краката му повече не можеха да го държат изправен, а тялото му не можеше да спре да трепери от студ и шок под дрипавите му дрехи. Може би това също беше част от плана на Кира: да види как неговият позор е засегнал семейството му, как щеше да продължи да им влияе през останалата част от живота им.

Чикара го зави с един вехт юрган, а Рику ме поднесе малка купа с ориз и чаша горещ чай, който бе толкова безвкусен, че можеше да е просто топла вода. Оиши изгълта чая, както пияница обръща чаша саке, опитвайки да се стопли отвътре.

Той грабна купичката с храна като човек, който не си е дояждал месеци наред — което беше истина — като тъпчеше в устата си постния ориз и го гълташе като гладен просяк, прокарвайки го през пресъхналото си гърло с още глътки топъл чай. Рику и синът му седяха и го наблюдаваха в напрегнато, почти болезнено мълчание; израженията им говореха, че пред себе си виждат един непознат.

Без да им обръща внимание, Оиши изяде ориза си, като обра последните зрънца от купичката с покритите си с мръсотия пръсти, които облиза, преди да я остави с въздишка.

После погледна равнодушно през вратата, която бе оставил полуотворена, независимо от студа и влагата. Той се изправи, отиде сковано до нея и застана на прага, оглеждайки улицата в двете посоки. Когато се увери, че наоколо не се мотае нито един от шпионите на Кира, влезе и затвори плътно вратата.

Като се движеше сега почти с предишната си решителна походка, Оиши прекоси стаята до малкото светилище, което Рику бе направила. Той коленичи внимателно пред мъничкия олтар, където благовонната смола, която тя бе запалила по-рано, за да се моли за безопасното му завръщане, още димеше. Поклони се дълбоко пред милостивия Буда, пред всички богове, които бяха отговорили на неговите молитви и бяха защитили семейството му, както и бяха запазили собствената му вяра жива нейде в дълбините на джигоку.

И сега се помоли те отново да го чуят и да му помогнат да спази обета, който бе дал по време на престоя си в ада — да поправи сторените злини, както му диктуваше неговият дълг на самурай: да отмъсти на Кира, което щеше да освободи душата на неговия господар, да възстанови честта на фамилията Асано и да върне господарката Мика на полагаемото й се място като наследник и владетел на Ако. Да възстанови справедливостта.

Докато повтаряше обета, който бе дал в затвора, усети, че плановете, които бе чертал и обмислял сред мрака и тишината, бавно започнаха да се просмукват обратно в избистреното му съзнание.

Човешките закони — тези на шогуна — твърдяха, че грешното е правилно и неговите намерения са предателство. „Богове — молеше се Оиши, — дайте ми привилегията да служа като оръдие на една по-висша справедливост. Не ме интересуват последствията“.

Той най-сетне вдигна глава, изправи се на крака и се обърна към жена си и сина си. Като видяха изражението му, лицата им се промениха, изпълвайки се с облекчение. Отчаянието изчезна от очите на Чикара, когато откри в погледа на баща си предишната му смелост и решителност, в които винаги бе вярвал.

— Къде са хората ми? — попита Оиши.

Чикара се изправи и се поклони, сякаш приветстваше не само завръщането на баща си, но и на бившия си командир, давайки си сметка, че духът на Оиши не е бил съкрушен от господаря Кира, че волята му се е оказала по-силна от врага. Че всичко това е било само едно представление.

В отговор Оиши успя да се усмихне, колкото се може по-широко, знаейки дълбоко в сърцето си, че когато го издърпаха от ямата, най-големите опасения на Чикара бяха много по-близо до истината, отколкото той можеше да си представи. Дори и сега Оиши не беше сигурен каква част от поведението му, след като бе освободен, беше преструвка за заблуда на враговете му и каква част се дължеше на мястото, където той се бе уединил, плашещо дълбоко в собствената си душа.

Но след като безцеремонно бе изхвърлен от замъка и видя какво е станало със сина му и Рику, когато осъзна, че шпионите на Кира все още дебнат всяко негово движение за издайнически признак, че не е бил напълно пречупен, нещата, предназначени да угасят и последната искрица на духа му, някак си разпалиха тлеещата жарава и върнаха живеца в сянката на човек, в която се бе превърнал.

Рику го гледаше сериозно дори когато усмивката на Чикара озари цялото му лице. Познаваше го твърде отдавна, по-дълго, отколкото бе живял синът им, и Оиши видя примирението, което изпълни очите й, когато въпросът му потвърди подозренията й за истинските му намерения.

— Всички напуснаха Ако — отвърна тя. — Чух, че Хара е станал монах, а Хазама земеделец.

— А господарката Асано?

Рику сведе очи.

— Тя все още е „гостенка“ на даймио Кира, затворничка в собственото си владение. Нейното време за траур е почти към края си. Кира вече е започнал подготовката за сватбата им, която ще се състои на Шунки Корей-сай^[1].

„Празникът на пролетното новолуние?“ Нямаше никакво време, даде си сметка Оиши, да открие онези от самураите на господаря Асано, които още бяха готови да рискуват всичко, за да донесат покой на душата на господаря им, да отстоят правото си на справедливо възмездие.

Той се обърна към Чикара.

— Какво стана с мелеза? — попита, неспособен да прикрие презрението в гласа си, когато споменът за предаността на Чикара към Кай го прободе като върха на меч. Въпреки това не успя да прикрие и истинското си любопитство.

Синът му изглеждаше изненадан, че той дори попита; усмивката му се стопи, когато отвърна:

— Хората на Кира го отведоха на Острова на холандците.

„Богове. Те наистина са го направили!“ А той си мислеше, че собствената му съдба е била жестока.

Оиши сведе глава, криейки гримасата, която направи, докато се чудеше дали е възможно Кай още да е жив след толкова дълго време и ако е жив, дали има някаква възможност да бъде измъкнат от забранената територия на острова на чужденците.

Той осъзна, че няма друг избор, освен да разбере това. Защото колкото и да не му се искаше да го признае, без помощта на мелеза срещу Кира тях ги очакваше кучешка смърт. Оиши отново вдигна глава и каза на сина си:

— Трябват ни коне. Три коня.

Чикара му се поклони и на лицето му се изписа готовност и решителност, когато се отправи към вратата. Той спря, погледна с усмивка назад към родителите си, а след това преви рамене, придаде на лицето си израз на безнадеждно примирение, преди да излезе на улицата, и затвори вратата зад себе си.

Рику се загледа във вратата, през която изчезна синът им. После се обърна към Оиши, избягвайки да срещне очите му, като се мъчеше да скрие мъката си. След толкова много години на спокойствие и щастие, а след това и тази внезапна трагедия, тя вярваше, че молитвите й най-после са върнали благополучно съпруга й у дома при нея, само за да разбере, че вече отново го е загубила, а сега губеше и сина си, сякаш те бяха вода, изтичаща между разперените й ръце.

Оиши я хвана нежно за брадичката и повдигна лицето й, докато очите им се срещнаха. Като видя скръбта й, която тя не можеше да скрие — не и от него, не и след толкова дълго време — той дори не се опита да прикрие собствената си мъка, когато каза тихо:

— Трябва да накараш целия свят да повярва, че си се развела с мен. Това е единственият начин да ги предпазя от онова, което трябва да направя. — Оиши млъкна, като видя покрусата, която се изписа на лицето й. Полагайки усилия да запази самообладание, той прошепна: — Никой по-добре от теб и мен не знае, че ти си и винаги ще бъдеш радостта на живота ми.

Рику го придърпа в обятията си, като го прегърна здраво, и се притисна в него, сякаш искаше топлината на тази прегръдка да й стигне за целия й оставащ живот, изпълнен със студ. Тя зарови лице в рамото му, за да скрие сълзите си, но Оиши усети как те намокриха дрипавото му кимоно. Той смъкна забрадката от дългата й черна коса и взе да я гали с треперещи ръце, които бяха жадували толкова много време просто да я докоснат.

След известно време Рику се отдръпна от него, овладяла отново дишането и изражението на лицето си. Чувството за загуба и скръбта в очите й бяха сменени със смелост и разбиране.

— Аз съм съпруга на самурай — каза тя тихо. — Каквито и задължения и отговорности да имаш, те са и мои — Рику се усмихна и това не беше просто усмивка на предана съпруга, а и на любяща и състрадателна жена с душата на воин.

Виждайки погледа в очите й, Оиши изпита чувството, че никога не я е обичал и оценявал повече, отколкото в този момент, и разбра, че боговете го принуждаваха да осъзнае истинската цена, която трябваше да плати, като жертва живота си за една по-висша кауза. Той я притисна отново, нуждаейки се от нейната топлина повече от всякога.

 

 

Чикара стоеше с баща си в гората близо до кръстопътя, където бе пристигнал по залез-слънце с конете и провизиите, които бе купил, сновейки из града през целия ден, като постоянно бе нащрек за наблюдаващи го непознати или дори за познати, които му се струваха твърде любопитни относно неговите дела.

Първо бе отишъл на мястото, където двамата с баща му бяха закопали някои неща, преди шогунът да се върне в Ако: малко дребни, но ценни вещи — семейни бижута, повечето от които бе принуден да продаде, за да осигури храна и подслон за майка си и себе си, докато чакаха баща му да бъде освободен.

Майка му бе отказала да напусне Ако, докато баща му бе държан като затворник в неговата тъмница, и изненадващо хората на Кира им бяха разрешили да останат. Той бе готов да работи каквато и да е работа, без значение колко е мръсна или трудна, за да изкарва парите за тяхното препитание, но беше сигурен, че никой няма да го наеме — по заповед на господаря Кира.

Поне бяха останали достатъчно от фамилните ценности, за да се подсигури необходимото за пътуването на баща му и за неговото собствено пътуване, както и да се наеме паланкин за дългото пътуване на майка му до дома на родителите й. За щастие нейното семейство не беше от Ако и след като се върнеше при тях, тя щеше поне да бъде в безопасност, въпреки че от начина, по който го бе погледнала на раздяла, Чикара се бе зачудил дали тя щеше някога пак да се усмихне.

Но прощалните й думи към тях двамата бяха:

— Вие се стремите да поправите една неправда, която никой друг даже не ще да признае. Това, към което се стремите, е справедливост. Вашите имена никога няма да бъдат забравени. — И очите й бяха пълни със сълзи на гордост.

 

 

Вървейки безшумно, Оиши направи още една последна обиколка между дърветата, които ги заобикаляха; после спря и се ослуша, с изострени от престоя му в строгия тъмничен затвор сетива. След малко той въздъхна, най-после уверен, че никой не ги наблюдава тайно.

Той взе единия от двата предмета, които бе забранил на Чикара да продава, от една страна, заради собствената му безопасност, а и защото те не бяха фамилна собственост — древен меч, принадлежал на господаря Асано по наследство от предците му, който господарката Мика му беше дала да пази. Сега той го подаде на сина си. Другият предмет запази за себе си — тантото, с което господарят Асано бе отнел живота си. То трябваше да изпълни още една ритуална задача, преди Оиши да го положи като дар на гроба на господаря си.

Синът му взе меча от него и се загледа във фамилния герб на Асано, гравиран върху дръжката му.

— Покажи им го — каза Оиши, като кимна към меча — и им кажи да ме чакат в Планината на Буда след… две седмици. Не забравяй — повтори той за стотен път, — врагът ще наблюдава. — Той се взря настойчиво в очите на сина си, за да се увери, че Чикара е наясно колко предпазлив трябва да бъде и все пак да се движи бързо, за да изпълни своята част от плана им.

— Добре, татко — синът му изпъна рамене и го погледна с такава непоколебимост и решителност, че Оиши кимна, удовлетворен.

Той подложи длани, за да се метне Чикара на коня — прощален бащин жест от дните, когато синът му бе твърде малък, за да се качи сам на седлото. Чикара му отвърна с усмивка и вдигна меча на господаря Асано за поздрав. Последните лъчи на залязващото слънце, които се процеждаха през короните на дърветата, осветиха за кратко герба на Асано върху дръжката на меча. След това Чикара пришпори коня си и препусна като стрела в сгъстяващия се мрак.

Оиши взе последните предмети, останали в тяхното скривалище: чифт мечове — дълъг и къс, които бяха принадлежали на баща му, с фамилния им герб на дръжките. При предаването на замъка Ако Кира неправомерно бе взел неговите собствени мечове — изящния комплект, който му бяха дали, когато стана кару, заедно с тези на всички негови самураи.

От гледна точка на жестокостта, това беше дребна измама в сравнение с онова, което Кира му беше причинил впоследствие. Но отнемането на мечовете на самураите от Ако беше ход, предназначен да ги деморализира и унижи напълно, с който искаше да им покаже, че не само ги бе лишил от домовете и поминъка им, но и от самата им същност като човешки същества.

Това беше още един акт, който Оиши бе включил в списъка на нещата, за които държеше да има личен дял в божието възмездие над Кира. Сега беше повече от доволен, че е бил достатъчно разтревожен за бъдещето, та да сложи в скривалището мечовете на баща си, заедно с тези на господаря Асано.

Той мушна двата меча в гайките на колана на износения си, но приличен хакама. Въпреки че се бе изкъпал и си бе облякъл чисти дрехи, осъзна, че до този момент не се е чувствал напълно облечен, цялостен.

Оиши се метна сковано на седлото и завърза за него юздите на допълнителния кон. Сведе за миг глава в една последна молитва за безопасното пътуване на сина му и съпругата му, както и да има сили да издържи трудното пътуване, което му предстоеше, и смелостта да се изправи срещу онова, с което щеше да се сблъска, когато достигне целта си.

Той обърна коня си в противоположната посока — към гаснещия залез, и препусна по дългия път към Острова на холандците^[2].