Каролине Танек
Млада, красива и отдадена на друг (2) (Как принц Александър се влюби в годеницата на брат си)

Този ден беше започнал лошо, а сега заплашваше да се превърне в истинска катастрофа. Първо беше намерил това кученце до кофата за боклук и беше решил да го спаси, заради което закъсня за важна среща и тя пропадна. А сега пред него стоеше жена, вероятно влязла в къщата с взлом. Какво още можеше да се случи?

Александър фон Дорнберг изгледа жената в кухнята си от глава до пети. Тя определено не беше от типа дами, които му допадаха поне визуално. Беше с тъмна коса — той предпочиташе руси, беше фина и слаба, а той си падаше по малко по-пищни жени. Освен това изглеждаше твърде сериозна и целомъдрена, макар и облечена в този халат с някакви цветчета по него. Определено не беше от типа жени за една нощ. Не, още от пръв поглед можеше да се каже, че тя не търсеше краткотрайни афери, а по-скоро искаше семейство и деца.

Идеално, така или иначе не беше негов тип…

— Какво, за бога, правите в кухнята ми? — хладно попита той.

— Вратата беше отворена… — виновно се усмихна Юлиане. — Казвам се Юлиане фон Валдек, съседка съм ви — каза тя и му подаде ръка.

Ръкостискането й беше силно и отривисто. Това му хареса — жена, която знае какво иска.

Домакинът погледна към отворената врата на терасата.

— Бързах и явно съм забравил да я затворя — каза й той, вече с усмивка. — Казвам се Александър фон Д… — тя не можа да чуе фамилното му име, тъй като над квартала мина самолет и от шума на двигателите чашите в шкафа се разтресоха. Странно. По принцип самолети много рядко минаваха оттук. Явно го бяха пренасочили…

— Кучето ви лаеше и огласяше целия квартал. Не трябва да го оставяте само за толкова дълго време.

— То не е мое.

— Не е ли? — попита Юлиане и въпросително погледна към кутиите с кучешка храна, които той носеше.

Александър въздъхна. Явно тя го мислеше за лош стопанин, оставил кучето си на произвола на съдбата. Всъщност на нейно място и той би си помислил същото…

Тя го погледна укорително.

— След като сте решили да гледате куче, трябва да му отделяте нужното време и внимание. Ако нямате възможност за това, вземете си кактус!

Кактус ли? Александър повдигна вежди. Младата дама със странния халат го гледаше с укор. Явно наистина съчувстваше на кученцето, макар че по никакъв начин не беше отговорна за него. Това го впечатли.

Александър беше свикнал жените от обкръжението му винаги да му се представят откъм най-добрата си страна — да са любезни и възпитани. Те се впечатляваха от името и титлата му и като че ли отношението им към него беше изцяло подчинено на това. Тази неочаквана посетителка, от друга страна, не криеше възмущението си от лошото му отношение към палето. Погледът й не скриваше недоверието, което явно изпитваше към него.

— Намерих този мъник до кофата за боклук тази сутрин. Изглеждаше много нещастен и реших да го взема при себе си. Нямаше как да остана вкъщи, за да се погрижа за него — имах важна среща в работата. Едва сега намерих няколко минути, за да му донеса храна и пак трябва да тръгвам.

— О, разбирам — каза Юлиане и съжали, че се е отнесла с недоверие към този човек. — Намерили сте го до кофата?

— Точно така.

— Колко тъжно.

Кученцето като че ли разбра какво каза, защото радостно подви опашка, отиде до нея и започна отново да си играе с халата й.

На Александър изведнъж му се прииска да е на мястото на палето и да получи вниманието и загрижеността на тази жена. Да не би да ревнуваше? От едно кученце? Не, това не можеше да е истина. Александър отвори една от кутиите, изпразни я в малка чинийка и я сложи на кухненския под.

— Хайде, Атик, яж.

Кученцето веднага дотича и лакомо започна да яде от чинийката.

— А вие с какво се храните — обърна се към Александър тя. — Не виждам да имате друго, освен уиски.

— Уискито не е лоша храна, не смятате ли? — неочаквано дори за самия себе си каза той и видя как по лицето й се появи руменина.

Като се ядоса, стана дори по-красива. Александър реши да не й обяснява, че тези бутилки му бяха подарък от бизнес партньори по различни поводи. Може би трябваше да ги продаде в някой магазин. Той почти не пиеше алкохол.

Юлиане въздъхна.

— Кученцето наистина ли се казва Атик? — попита тя.

— Ами поне така пише на каишката му.

— Това име никак не отива на този сладур.

— Ами може би бъдещите му стопани ще му изберат друго име. Аз не мога да го задържа.

— Защо?

— Ами мен ме няма по цели дни. Не мога да се грижа за него. Както сама казахте, той не е кактус.

— Но на него му трябва място, където да живее.

— Така е. Искате ли го?

— С удоволствие, но и аз не бих могла да го гледам. Стюардеса съм. Работата ми е свързана с пътуване.

— Разбирам — кимна Александър.

Той се беше преместил в тази къща, за да е по-близо до офиса си. Пътят от замъка на семейството му беше почти два часа в едната посока, което беше твърде много за ежедневно шофиране.

— С какво се занимавате, Александър?

— Ръководя медиен холдинг — няколко вестника — ежедневници, и едно радио. Фирмата е семейна.

— Доста голяма фирма като за семейно предприятие.

— Тя принадлежи на семейството ми от поколения.

— Значи не сте имали особен избор по отношение на работата си. Трябвало е да я наследите, така ли?

— Да. Но работата ми харесва. Само понякога ми се иска да имам време да напиша статия или да водя предаване по радиото. Вместо това обаче трябва да се доверявам на написаното от служителите ни, просто не ми остава никакво време.

— Е, след като сте шефът, защо да не можете да отделите малко от времето си, за да напишете това, което искате?

— Мога. Но тогава моята работа трябва да я свърши някой друг.

— С други думи — не обичате да делегирате собствените си задължения на други хора, така ли?

Той я погледна, изненадан от прозорливостта й. Тя явно беше успяла да си изгради за него по-точна преценка от много от приятелите му, само че те го познаваха от години, а тя — от няколко минути. Разговорът започна да става твърде личен и Александър реши да смени темата.

— Може ли да го вземете за тази вечер и да го наглеждате. Трябва да тръгвам.

— Ако е сам, ще продължи да лае. Ще го взема, а вие ще си го приберете, когато се върнете.

— Сигурно ще се прибера доста късно.

— Тогава го вземете утре сутрин. Сега имам нужда от няколко часа сън.

Александър кимна. Той си представи как тя ляга в леглото си, кестенявите й коси се разстилат по възглавницата, а стройното й тяло докосва завивките…

— Благодаря, че ще се погрижите за мъника — каза той, все още представяйки си я в леглото. Тази картина все повече започваше да му харесва…

— Няма проблем. Според мен той също е уморен и веднага след като разбере, че не е сам, ще заспи сладко.

Юлиане вдигна кученцето.

— Ела тук, малък разбойнико. Да видим къде ще ти намерим одеяло, за да те настаним удобно.

Тя кимна за довиждане и си тръгна, оставяйки след себе си само аромата на парфюма си. Александър се загледа в мястото, където тя стоеше до преди малко. При мисълта, че ще я види отново, той се усмихна.