Каролине Танек
Млада, красива и отдадена на друг (10) (Как принц Александър се влюби в годеницата на брат си)

Главата я болеше така, сякаш вътре някой удряше с хиляди чукове.

На сутринта след инцидента беше на крак още преди слънцето да изгрее. Главоболието я беше държало будна почти цяла нощ. След като падна във водата, Филип я извади, върна я незабавно в града и веднага намери лекар. Той установи леко мозъчно сътресение и й предписа няколко дни покой.

Юлиане стана и боса отиде до кухнята, за да си направи кафе, все още само по шортите и тениската, с които беше спала или по-скоро се беше опитала да спи. Тя се стараеше да пази тишина, защото годеникът й все още спеше. Той не беше привърженик на ранното ставане, за разлика от нея. Любимата част от деня на Юлиане беше сутринта с утринните лъчи на слънцето и свежия въздух, който тя вдишваше с удоволствие и наслада.

Тя се замисли за това колко различни бяха двамата с Филип. Той обичаше нощния живот, купоните до зори и пътуванията. На нея й се налагаше постоянно да пътува много често на хиляди километри от дома, все пак работата й беше такава. Винаги когато имаше свободно време, тя предпочиташе да го прекарва в тишината и уединението на дома си, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи или четейки хубава книга. Дали той щеше да свикне с начина й на живот? Ами семейството му? Беше очевидно, че за него фамилните традиции са определящи. Преди разговора на яхтата Юлиане смяташе, че той ще поеме по свой собствен път и ще създаде свой дом. Явно обаче се беше заблуждавала.

За да бъдат заедно, и на двамата щеше да им се наложи да правят много компромиси.

Още като беше малка, майка й казваше, че съвместният живот на двама души изисква много търпение и жертвоготовност и от двете страни. За да бъде щастлив един брак, и съпругът, и съпругата трябва да положат много усилия.

Замислена, Юлиане взе чашата си с кафе и излезе в градината. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през клоните на ябълковото дърво точно пред терасата. Изведнъж се чу лай и едно малко кученце се спусна радостно към нея.

— Атик — учудено извика Юлиане и се наведе, за да погали малката топка козина в краката си. — Какво правиш тук? — попита го тя и погледна към градината на съседната къща.

Александър беше седнал на терасата, приковал вниманието си в купчината документи на масичката до него. Явно изобщо не беше забелязал отсъствието на Атик.

Юлиане взе кученцето в ръце, а то й благодари, облизвайки китката и изръмжавайки радостно.

Тя се приближи до оградата и почти извика:

— Добро утро.

Александър я погледна учуден.

— А, какво прави Атик при теб? — попита той.

— Бих попитала същото — с усмивка каза тя.

— Явно малкият пакостник е намерил пролука в оградата и се е промъкнал. Моля за извинение, ако те е притеснил.

— Не, няма как да ме притесни, прекалено сладък е.

— Да, той… — Александър се приближи до нея и видя цицината на челото й. — Какво се е случило? — попита той.

— Малък инцидент на яхтата на Филип.

— Боли ли те?

— Да. За пръв път плувам с яхта и не знаех, че трябва да си направиш застраховка „живот“, преди да тръгнеш.

— Филип е трябвало да се погрижи по-добре за теб.

— Не беше виновен той. Аз не внимавах — каза Юлиане и отново погали кученцето. — А ти, малки приятелю — каза му тя, — свикна ли вече с новия си стопанин?

— Той си живее по-добре от мен — каза принцът. — Не му се налага да става рано и да работи до късно. Излежава си се до когато иска, а после само яде и се разхожда.

Юлиане кимна и в същия момент усети пронизваща болка в главата. Лицето й се изкриви от неприятното усещане.

— Имаш ли лекарства срещу главоболие? — загрижено я попита Александър.

— Май не. Мисля, че изпих последните снощи.

— Аз трябва да имам тук някъде. Изчакай малко — каза той и влезе в къщата. Малко по-късно се върна с няколко блистера с таблетки. — Ето, вземи. Помагат и щадят стомаха.

— Благодаря — каза Юлиане, остави кученцето на земята и изпи таблетките, преглъщайки ги с малко кафе.

— Изглеждаш тъжна. Случило ли се е нещо?

— Ами… вчера с Филип се скарахме. Той не иска да работя след сватбата.

— А ти какво искаш?

— Не мога да си представя, че ще стоя без работа. След няколко години, когато имаме деца, може би. Но сега искам да се занимавам с нещо. Не мога просто да си седя вкъщи.

— Ами тогава продължи да работиш. Недей да напускаш само за да се харесаш на родителите ми или на Филип.

— Но брачният живот е свързан с много компромиси. Дали това не е един от тези, които трябва да направя?

— Компромисите са друго нещо. Ще бъде грешка да напуснеш само защото някой друг го иска. Брат ми се е влюбил в теб на работното ти място като стюардеса. Не се отказвай от работата си. Това е по-добре и за двама ви, макар Филип все още да не го осъзнава.

Юлиане го погледна замислено.

— Смяташ ли, че с Филип си подхождаме? Защото майка ви по всякакъв начин се опитва да ми покаже, че не съм за него.

— Не мога да ти отговоря. Вие двамата трябва да прецените дали сте един за друг — отвърна той и я погледна. — Между вас с майка ми не върви добре, а?

— Никак.

— Защо не й предложиш да вземеш участие в модното й ревю. Това може да разчупи леда помежду ви.

— Модно ревю?

— Майка ми го организира. Тоалетите ще се продават с благотворителна цел за построяване на санаториум за деца. Много дизайнери са потвърдили участието си.

— Но как бих могла да участвам. Аз не съм модел.

— И какво от това? Ти изглеждаш чудесно, останалото ще дойде от само себе си, а и дотогава цицината ти ще е изчезнала. По този начин ще покажеш на майка ми, че оценяваш това, което тя прави, и ще спечелиш благоразположението й.

— Звучи добре. Може наистина да го направя… — изведнъж тя осъзна, че не знаеше как да продължи изречението си.

Погледът му я караше да се изчервява и да изпитва някаква необяснима топлина, обливаща цялото й тяло. Тя го погледна и се запита защо чак сега осъзнаваше колко широки са раменете му и колко волева е брадичката му. Той се усмихна, протегна ръка към нея и отмести един кичур от челото й.

— Юлиане… — започна той, загледа се в годежния й пръстен и свали ръката си. — Трябва да ти кажа нещо… Налага се да замина за Париж за известно време.

— За Париж? Какво ще правиш там?

— Купих един вестник — ежедневник, който е почти пред фалит. Трябва да отида там и лично да се уверя, че отново ще го върнем към живот.

— И трябва да останеш там за дълго, така ли?

— Да, налага се. Няма как. Ако искаш нещо да се свърши, свърши си го сам. Проектът е много важен за мен. Не мога да си позволя неуспех.

— Кога заминаваш?

— Утре, най-късно вдругиден.

— Толкова скоро? — попита Юлиане. Странно. След като чу за заминаването му, тя усети, че той ще й липсва. — Но за сватбата ще си дойдеш, нали?

— Ще опитам — каза той и сложи ръце в джобовете си. — Може ли да оставя Атик при теб? В Париж няма да мога да се грижа за него, а и не искам да го откъсвам от дома, с който тъкмо е свикнал.

— И моята професия е такава, че трудно бих могла да се грижа за него. Не може ли да го оставиш при родителите си?

— Невъзможно. Майка ми е алергична към кучета.

— И към бъдещи снахи — с тъжна усмивка добави Юлиане. — Добре, ще се грижа за него.

— Благодаря — каза той и се обърна, за да се върне обратно на терасата си. На Юлиане й се стори, че нямаше търпение да замине.