Джо Хил
Рога (41)

Четирийсет и първа глава

Рано-рано Иг взе вилата си от леярната и, все още гол, се върна на реката. Нагази във водата до колене и не помръдна, докато слънцето не се издигна високо в безоблачното небе и лъчите сгряха раменете му.

Не знаеше колко време е минало, когато забеляза една кафява пъстърва на около метър от левия си крак. Тя се рееше над пясъчното дъно, махаше с опашка насам-натам и се пулеше тъпо срещу крака му. Иг вдигна вилата — Посейдон с тризъбеца си, врътна пръта в ръка и я метна. Тя уцели рибата от първия опит, все едно години наред бе ловил риба с копие, все едно бе мятал вилата стотици пъти. Не беше много по-различно от хвърлянето на копие, на което беше учил децата в лагера „Галилея“.

Опече пъстървата с дъха си на речния бряг — облъхна я със задушаваща жега от дробовете си, достатъчно силна, че да вдигне мараня и да опърли мятащата се риба, достатъчно силна да изпържи очите му до цвета на сварени яйчени жълтъци. Все още не можеше да издишва огън като дракон, но предположи, че и това ще стане.

Доста лесно беше да предизвика жегата. Трябваше само да се съсредоточи върху някаква приятна омраза. Използваше най-вече онова, което бе видял в мислите на Лий — Лий, който бавно опича майка си във фурната на нейния смъртен одър, Лий, който затяга вратовръзката около гърлото на Мерин, за да й попречи да вика. Спомените на Лий сега се тълпяха в главата на Иг и бяха като глътка киселина от акумулатор, отровна и изгаряща горчилка, която трябваше да бъде изплюта.

След като се наяде, той се върна на реката да се измие от мазнината на пъстървата, а водните змии се плъзгаха около глезените му. Той се потопи и се подаде навън, от лицето му капеше студена вода. Избърса с опакото на измършавялата си червена ръка очите си, за да ги измие, примига и се втренчи в реката, в собственото си отражение. Може би това бе някакъв трик на течащата вода, но рогата му изглеждаха по-големи и по-дебели в основата си, върховете им започваха да се закривяват навътре, сякаш щяха да се съберат над черепа му. Кожата му се беше изпекла до тъмен и плътен нюанс на червеното. Тялото му беше гладко и гъвкаво като тюленова кожа, черепът — гладък като дръжка на врата във формата на топка. Само копринената му козя брадичка, необяснимо как, не бе изгоряла.

Заобръща глава насам-натам и заоглежда профила си. Реши, че е самото въплъщение на романтичния и разгулен млад Асмодей.

Отражението му врътна глава и го изгледа лукаво.

— Ти защо ловиш риба тук? — попита дяволът във водата. — Та не пускаш ли ти въдици на хората?

— Хвани и пусни? — попита Иг.

Отражението му се разкриви от смях — мръсен, конвулсивен весел крясък, подобен на гарванов грак, стряскаш като гърмяща верига от увеселителни бомбички. Иг вдигна отривисто глава и видя, че в действителност бе само гракът на гарван, който се издигна над Ковчега и полетя надалеч ниско над реката. Иг се заигра с кичура на брадата си, малката си интригантска брадичка, заслушан в гората, в кънтящата тишина, и най-сетне долови и друг звук — гласове, които се носеха нагоре по реката. След малко се разнесе краткия, далечен вой на полицейска сирена, надалече оттук.

Иг се изкачи обратно по хълма, за да се облече. Всичко, което си бе донесъл в леярната, бе изгоряло в гремлина. Но се сети за мухлясалите стари дрехи, окачени по клоните на дъба на върха на пистата „Ивъл Канивъл“: изцапано черно палто със скъсана подплата, самотен черен чорап и синя дантелена пола, сякаш излязла от ранен клип на Мадона от осемдесетте. Иг смъкна мръсните дрехи от клоните. Нахлузи полата на хълбоците си, като си припомни правилото от пети стих на двайсет и втора глава на Второзаконие — че мъж не бива да се облича в женско облекло: всеки, който прави това, гнусен е пред Господа, твоя Бог. Иг приемаше сериозно своите отговорности на начеващ млад господар на Ада. Като ще е, да е — та ако ще залогът да е един фунт плът (по всяка вероятност, неговата собствена). Той нахлузи чорапа под полата, защото тя беше къса, а той — срамежлив. Последно надяна втвърдилото се черно палто с дрипавата мушамена подплата.

Иг тръгна — полата от синя дантела се люшкаше около бедрата му и правеше вятър на голия му червен задник, а той влачеше вилата в пръстта. Ала още не стигнал редицата от дървета, той забеляза вдясно проблясък на златиста светлина долу в тревата. Обърна се и затърси източника и тя проблесна отново и отново — жарка искра сред бурените, тя му изпращаше спешно и простичко послание: Тука бе, будала, погледни тука. Той се наведе и изрови от тревата кръстчето на Мерин. Беше топло — цяла сутрин се беше нагрявало на лъчите на слънцето, повърхността му бе покрита със стотици фини драскотини. Той го вдигна към носа и устата си — представяше си, че усеща по него уханието й, но то нямаше никакъв мирис. Закопчалката пак се беше повредила. Той дъхна нежно върху нея, нагря я, за да размекне метала и със заострените си нокти изправи фината златна халка. Поогледа го още малко, после го вдигна и го окачи на врата си и закопча верижката на гърба си. Донякъде очакваше то да запращи и да го изгори, да се впие в червената плът на гърдите му и да остави черна пришка с формата на кръст, но то се отпусна леко върху тялото му. Разбира се, нищо нейно никога не би могло да му причини вреда. Иг вдъхна сладкия утринен въздух и продължи по пътя си.

Бяха намерили колата. Течението я беше завлякло чак до пясъчния нанос под моста „Олд Феър Роуд“, където местните хлапетии всяка година палеха огън, за да отбележат края на лятото. Гремлинът изглеждаше така, сякаш се беше опитал да излезе на брега на реката — предните му гуми се бяха врязали в мекия пясък, задницата му беше под водата. Няколко полицейски коли и една кола за буксир бяха спрели частично върху наноса срещу него. Други коли — патрулки, но и возила на местни селяндури, спрели да позяпат — се бяха събрали на чакълената площадка под моста. Още коли бяха паркирани на самия мост и хората се бяха наредили на перилата и гледаха надолу. Полицейските радиопредаватели пращяха и дърдореха.

Гремлинът не приличаше на себе си — боята се беше обелила от горещината, а желязното тяло под нея беше почерняло. Едно ченге, нахлузило рибарски ботуши, отвори вратата откъм предната седалка и от нея се изля вода. Една риба луна се изсипа с вълната, люспите й засияха в цветовете на дъгата в лъчите на късното утро, и шляпна върху мокрия пясък. Ченгето с гумените ботуши я изрита в плитчината, тя се съвзе и се стрелна във водата.

Няколко униформени полицаи стояха в плътна групичка на наноса, пиеха кафе, смееха се и дори не поглеждаха колата. В хладния утринен въздух до Иг достигаха откъслеци от разговора им:

— Майната му, какво е? Сивик, според теб?

— Де да знам. Нещо вехто и скапано.

— Някой е решил да палне огъня с няколко дни по-рано…

Излъчваха лятно добро настроение, безгрижие и мъжко безразличие. Когато аварийната кола запали, потегли напред и задърпа гремлина навън, водата блъвна от счупените задни прозорци. Иг видя, че са махнали номера отзад. Сигурно и предният го нямаше. Лий се беше сетил да ги махне, преди да извлачи Иг от неговия комин и да го наблъска в нея. Полицията още не знаеше какво е открила, все още не.

Иг тръгна сред дърветата и най-сетне се нагласи върху скалите над една стръмна урва, за да наблюдава наноса сред боровете от разстояние двайсетина метра. Не поглеждаше надолу, докато не чу тих смях точно под него. Хвърли небрежно поглед нататък и видя Щурц и Посада в пълна униформа — стояха редом и всеки държеше кура на другия, докато уринираха в храсталака. Когато устата им се сляха, Иг трябваше да се хване за едно ниско дърво наблизо, за да не се катурне от скалите и се стовари право върху тях. Той се изкатери пак там, където не се виждаше.

Някой кресна:

— Щурц! Посада! Къде се затрихте бе, вашта мама? На моста ни трябват хора!

Иг отново надникна над скалата, за да ги проследи, когато си тръгнат. Той бе възнамерявал да ги насъска един срещу друг, а не да ги накара да си паднат един по друг, ала въпреки това, общо взето, не беше изненадан от този изход. Може би това беше най-старото дяволско правило — на греха винаги може да се вярва, че ще разкрие най-човешкото в човека, колкото за добро, толкова и за лошо. Чу се шепот и шумолене, докато двамата мъже си нагласяха дрехите, и смехът на Посада, а после те тръгнаха обратно.

Иг се премести по-нагоре на склона, където имаше по-добър изглед и към пясъчния нанос, и към моста, и точно тогава видя Дейл Уилямс. Бащата на Мерин стоеше на парапета сред другите зяпачи — мъж с пепеляво лице и ниска подстрижка, облечен с раирана риза с къси ръкави.

Гледката на опечената кола като че омагьосваше Дейл. Той се облягаше на ръждясалия парапет, преплел дебелите си пръсти, и се взираше в нея с поразено, отсъстващо изражение. Ченгетата може и да не знаеха какво са открили, ала Дейл знаеше. Дейл разбираше от коли, от двайсет години ги продаваше и познаваше тази кола. Той не само я беше продал на Иг, но и му беше помогнал да я потегне и я беше виждал на своята автомобилна алея почти всяка вечер шест години подред. Иг не можеше да си представи какво вижда сега Дейл, докато гледа от моста обгорялата развалина на гремлина върху наноса убеден, че дъщеря му за последно се е возила в нея.

На моста и от двете му страни бяха паркирани коли. Дейл стоеше в източния му край. Иг тръгна по хълма измежду дърветата по посока на шосето.

Дейл също се раздвижи. Дълго време той просто стоеше там и се взираше в изгорялата черупка на гремлина, докато водата се изливаше от нея. Онова, което най-сетне го извади от транса, беше гледката на едно ченге — беше Щурц, — което слизаше надолу по хълма, за да озапти тълпата. Дейл се запромъква между другите зяпачи бавно, като воден бивол, за да слезе от моста.

Когато Иг стигна края на гората, той забеляза колата на Дейл — синьо БМВ комби; позна, че е неговото, по пробните временни номера на сервиза. Беше паркирано в резервното платно на чакълената алея, в сянката на няколко бора. Иг изскочи чевръсто от гората, качи се отзад и затвори вратата и се настани там с вилата на колене.

Задните стъкла бяха затъмнени, но това нямаше значение. Дейл бързаше и не погледна към задната седалка. Иг разбра, че може би не му се искаше да го видят да се мотае тук. Ако направите списък на хората в Гидиън, които най-много искат да видят Иг Периш жив изгорен, Дейл със сигурност би бил сред първите петима. Търговецът на коли отвори вратата и се пъхна зад волана.

Той свали с една ръка очилата си, а с другата затули очи. Известно време просто седеше там и дишаше кротко, на пресекулки. Иг изчака — не му се искаше да го прекъсва.

На таблото бяха залепени картинки. Едната беше с Иисус — живопис, Иисус със златната си брада и отметнатите назад златни коси се взираше вдъхновено в небето, а зад него златни лъчи пробиваха облаците. „Блажени плачещите — гласеше надписът, — защото те ще се утешат.“ До нея беше залепена с тиксо снимка на Мерин на десет години, седнала зад баща си на задната седалка на мотоциклета му. Беше с авиаторски очила и бяла каска с червени звезди и сини ленти като на състезателите, и го обгръщаше с ръце. Хубава жена с черешова коса стоеше зад мотора с ръка върху каската на Мерин и се усмихваше срещу обектива. Отначало Иг си помисли, че е майка й, после осъзна, че е твърде млада и че това трябваше да е сестрата на Мерин, която бе умряла, докато са живели в Роуд Айлънд. Две дъщери — и двете вече ги нямаше. Блажени плачещите, защото те ще бъдат изритани в топките веднага щом се опитат да осигурят резерва. Това го нямаше в Библията, но може би трябваше да го включат.

Когато Дейл отново се овладя, той посегна към ключовете, запали колата и излезе на шосето, като хвърли последен кос поглед към страничното огледало. Обърса бузи с китките си и пак си сложи очилата. Покара, после целуна палеца си и го допря до малкото момиченце на снимката с мотоциклета.

— Това беше неговата кола, Мери — каза; така наричаше той Мерин. — Изгоряла. Мисля, че вече го няма. Мисля, че лошият вече го няма.

Иг облегна едната си ръка на шофьорската облегалка, а другата — на съседната, промуши се между тях и се намести отпред до Дейл.

— Извинявай, че те разочаровам — каза той. — Боя се, че само добрите умират млади.

Щом Иг се провря отпред и се появи пред очите му, Дейл изгъргори от уплаха и се вкопчи поривисто във волана. Колата рязко свърна надясно към резервното платно с чакълена настилка. Иг залитна рязко към таблото и едва не се строполи на пода. Чуваше как камъни чукат и дрънчат по шасито. После колата паркира, Дейл изскочи от нея и побягна нагоре по шосето; тичаше и крещеше.

Иг се надигна. Не разбираше. Никой друг не беше побягвал с писъци, щом види рогата. Понякога им се искаше да го убият, но никой не побягваше с писъци.

Дейл изтича в средата на шосето, като поглеждаше през рамо към комбито и издаваше викове, смътно подобни на птичи крясъци. Една жена със сентра наду клаксона, когато профуча покрай него: „Разкарай се от пътя, по дяволите!“ Дейл залитна към банкета, тънка, изровена ивица пръст, граничеща с буренясала канавка. Пръстта поддаде под дясното му стъпало и той рухна долу.

Иг се намести зад волана и бавно потегли подире му.

Спря до него, когато Дейл се изправи несигурно на крака. Дейл отново хукна, този път в канавката. Иг натисна копчето и отвори прозореца откъм пътническата седалка, наведе се над нея и му извика:

— Господин Уилямс! Качете се!

Дейл не забави крачка — продължаваше да тича, задъхваше се, държеше се за сърцето. По челюстта му лъщеше пот. Панталонът му се беше цепнал отзад.

— Махай се! — извика Дейл; думите му се сливаха: Маайсе. — Маайсемощ! — Повтори го още два пъти, докато Иг осъзнае, че „мощ“ на езика на паниката означаваше „помощ“.

Иг погледна безучастно залепената на таблото картина на Христос, все едно се надяваше Великия И. Х. да го посъветва нещо, и тогава се сети за кръстчето. Погледна го — то висеше между ключиците му, полегнало леко върху голите му гърди. Лий не можеше да види рогата, докато носеше кръста; логично беше и когато Иг го носи, никой да не може да ги види и да почувства въздействието им, смайващо предложение, лек за недъга му. За Дейл Уилямс Иг си беше самият той — сексуалният убиец, смазал главата на дъщеря му с камък, току-що изскочил от задната седалка, облечен с пола и въоръжен с вила. Златното кръстче, окачено на врата на Иг, беше собствената му човечност, и тя гореше ярко в утринните лъчи.

Но неговата човечност не му бе от полза, нито в тази ситуация, нито във всяка друга. Нямаше полза от нея, откакто му бяха отнели Мерин. Всъщност тя беше слабост. Сега, когато вече бе свикнал, той предпочиташе да е демон. Кръстът бе символ на онова най-човешко състояние — страданието. А на Иг му бе втръснало от страдания. Ако трябваше да приковат някого на дърво, той искаше да е този, който държи чука. Той спря, откопча кръстчето и го прибра в жабката. После отново се изправи зад волана.

Ускори ход, за да изпревари Дейл, а после спря колата. Бръкна отзад, вдигна неловко вилата от задната седалка и слезе. Дейл тъкмо го отминаваше с препъване долу в канавката, затънал до глезените в кална вода. Иг направи две крачки подире му и хвърли вилата. Тя цопна в блатистата вода точно пред Дейл, и той писна. Отстъпи рязко назад, залитна и цопна шумно във водата. Зацапа наоколо, мъчейки се да се изправи. Дръжката на вилата стърчеше права над плитката вода и трепереше от силата на удара.

Иг се плъзна долу от банкета с цялата грация на змия, приплъзваща се между мокри листа, и хвана вилата, преди Дейл да успее да се изправи. Издърпа я от калта и насочи зъбците й към него. Един рак се беше намушил на единия от тях и се гърчеше в предсмъртна агония.

— Стига толкова тичане. Качвайте се в колата. Имаме много да си говорим.

Дейл седеше в тинята и дишаше тежко. Той погледна дръжката на вилата, присви очи и се втренчи в лицето на Иг. Затули ги от слънцето с ръка.

— Махнал си косата. — Той се умълча, а после додаде, сякаш това го беше навело на тази мисъл: — И си пуснал рога. Господи. Ти какво си?

— А на какво ти приличам? — попита Иг. — Дявол в синя рокля^[1].