Джо Хил
Рога (10)

Десета глава

Тери се облягаше на стената досами двойната врата. Не изглеждаше много добре — заради часовата разлика може би. Имаше нужда от бръснене, а клепачите му изглеждаха подпухнали, сякаш страдаше от алергия. Тери беше алергичен към всичко — полени, фъстъчено масло; веднъж едва не бе умрял от ужилване от пчела. Черната му копринена риза и панталони от туид висяха на тялото му — като че беше отслабнал.

Гледаха се. Иг и Тери не бяха попадали заедно в една стая от уикенда, когато убиха Мерин, и тогава Тери не изглеждаше много по-добре, беше загубил дар слово от мъка по нея и за Иг. Скоро след това Терънс бе заминал за Западното крайбрежие — уж заради репетиции, въпреки че Иг подозираше, че е бил извикан на среща от ръководството на „Фокс“, за да обсъдят как да контролират щетите, и оттогава не се беше връщал, което не беше изненадващо. На Тери не му пукаше особено за Гидиън още преди убийството.

Тери каза:

— Не знаех, че си тук. Не те чух да влизаш. Рога ли си пуснал? Докато ме нямаше?

— Мислех, че е време за нов фасон. Харесват ли ти?

Брат му поклати глава.

— Искам да ти кажа нещо — каза Тери и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу в гърлото му.

— Добре дошъл в клуба.

— Искам да ти кажа нещо, но се боя, че не искам да ти го казвам.

— Давай, изплюй камъчето. Сигурно не е чак толкова лошо. Не мисля, че каквото и да имаш да ми казваш, ще ме засегне кой знае колко. Мама току-що ми каза, че не искала да ме вижда никога повече. Татко ми каза, че му се иска да бях влязъл в затвора завинаги.

— Не.

— Да.

— О, Иг! — възкликна Тери. Очите му се насълзиха. — Толкова ми е кофти. Заради всичко. Заради това как се получи с теб. Знам колко много я обичаше. И аз я обичах, знаеш го. Мерин. Страхотно хлапе беше тя.

Иг кимна.

— Искам да знаеш… — каза Тери със сподавен глас.

— Давай — насърчи го нежно Иг.

— Не съм я убил аз.

Иг го загледа втренчено, почувства как бодежи плъзват по гърдите му. Мисълта, че Тери би могъл да я изнасили и убие, никога не беше преминавала през ума му; тя бе невъзможна.

— Разбира се, че не си — каза Иг.

— Аз ви обичах, и двамата, и исках да сте щастливи. Никога не бих направил нищо, с което да я нараня.

— Знам това — рече Иг.

— И ако изобщо ми беше хрумнало, че Лий Турно смята да я убие, щях да се опитам да предотвратя това — каза Тери. — Мислех, че Лий й е приятел. Страшно исках да ти го кажа, но Лий ме накара да си мълча. Той ме накара.

— Иииииии — изпищя Иг.

— Той е ужасен, Иг — каза Тери. — Ти не го познаваш. Мислиш, че го познаваш, но представа си нямаш.

— Иииииии — продължаваше да пищи Иг.

— Лий добре ни подреди, и теб, и мен; оттогава аз живея в ада — каза Тери.

Иг избяга в коридора, втурна се в тъмното към входната врата, вряза се в предпазната мрежа и излезе, като се препъваше, във внезапното ослепително дневно сияние; сълзи замъгляваха погледа му, той не уцели стъпалата и падна в двора. Вдигна се, задъхан. Беше изтървал калъфа за тромпета — почти не помнеше, че все още го носи, — грабна го и го вдигна от тревата.

Тръгна приведен през поляната, като почти не поглеждаше къде върви. Ъгълчетата на очите му бяха влажни и той си помисли, че може би плаче, но когато допря пръсти до лицето си, те се окървавиха. Вдигна ръце към рогата. Върховете бяха пробили кожата и кръвта се стичаше по лицето му. Усещаше постоянно пулсиране в рогата и въпреки че усещаше болка в тях, имаше и някаква нервна тръпка, която прострелваше слепоочията му, чувство за освобождение, подобно на оргазъм. Той вървеше със залитане, и от устата му се изливаше поток от псувни, сподавени мръсотии. Гадно му беше от това колко трудно му беше да диша, мразеше лепкавата кръв по бузите и ръцете си, твърде яркосиньото небе, собствения си мирис, мразеше, мразеше, мразеше.

Унесен в собствените си мисли, той не видя количката на Вира, докато едва не се блъсна в нея. Спря се изведнъж, втренчен в баба си. Тя пак беше задрямала, от ноздрите й излизаше леко хъркане. Усмихваше се леко, сякаш на някаква приятна мечтателна мисъл, и покоят и щастието, които излъчваше лицето й, накараха стомаха на Иг да се размъти от ярост. Той ритна спирачката отзад на количката й и я бутна.

— Кучка! — кресна той, когато количката се засили надолу по хълма.

Тя вдигна глава от рамото си, отпусна я пак, отново я вдигна и се размърда немощно. Количката трополеше през зелената окосена трева, едно от колелетата се натъкна на камък, разтресе се, продължи и Иг се сети как, когато беше на петнайсет, един ден се беше спуснал с количката за пазаруване по писта „Ивъл Канивъл“^[1]: това всъщност беше основната повратна точка в живота му. Толкова бързо ли се спускаше тогава? Страхотно беше — начинът, по който количката набираше скорост, как животът приличаше на куршум, летящ към последната мишена, и беше невъзможно да забави ход или да свърне встрани, и като куршума, и ти не знаеше какво ще уцелиш, и никога нямаше да узнаеш нищо друго освен летенето и удара. Вира сигурно беше вдигнала над шейсет, когато се вряза в оградата в дъното.

Иг се запъти към колата си, отново дишаше леко, стягащото чувство в гърдите му, от което му премаляваше, изчезна също толкова бързо, колкото се беше появило. Въздухът ухаеше на свежа трева, стоплена от слънцето в края на август, и на зелени листа. Иг не знаеше накъде ще тръгне сега — само че ще тръгне. Една черно-зелена ивичеста змия се изниза през поляната зад него, изглеждаше мокра. След нея изпълзя и втора, после трета. Той не забеляза.

Когато Иг седна зад кормилото на гремлина, той си засвирука. Денят наистина беше чудесен. Обърна гремлина на алеята и пое надолу по хълма. Шосето го чакаше там, където го бе оставил.