Андреа Креймър
Кървава роза (5)

5

Тъй като я бях видяла отвън, и освен това бях разгледала част от вътрешността й, знаех, че Академията е огромна. Въпреки това размерите й ми се сториха направо зашеметяващи, докато следвахме Адна из блещукащите коридори. Тя започна от най-горното ниво, онова, където бяхме прекарали повечето време, откакто бяхме дошли. На третото ниво бяха разположени повечето жилищни помещения, както и специфичните за всяко крило части: Тактическата зала на Халдис, Архивите на Тордис, Убежището на Айдис и Аптеката на Пиралис. За щастие Адна си спомни, че е по-добре да ни опише Аптеката, вместо да ни подлага на неприятния ефект, който тя имаше върху Стражите. На втория етаж се намираха залите за подготовка: научна, мистична и бойна, както и още няколко жилищни помещения. На първото ниво се съхраняваха купища оръжия и бойно облекло. Освен това тук се намираха трапезарията, кухните и баните за всяко от четирите крила.

— Защо са толкова далеч от стаите ни? — бе попитала Брин. Тя винаги държеше да има лесен достъп до баня, в което нямаше нищо странно — не познавах друг, който да прекарва повече време от нея в банята „оправяйки лицето си“, както би се изразила самата тя. Зачудих се дали вече не страда от раздялата с богатата си колекция гримове.

Адна все още обясняваше как кухните и баните били на най-ниското ниво, защото то предлагало най-лесен достъп до вода и геотермална енергия, когато се върнахме в трапезарията, за да вечеряме. Просторното помещение кипеше от живот. Забелязах Тес, Конър и Сабин да седят на една маса; Рен също бе там, но видях, че е оставил няколко свободни празни стола между себе си и Сабин. Явно все още не се бяха изяснили както трябва за станалото във Вейл. Внезапно се заковах на място — Ансел седеше до тях.

— О! — Брин сложи ръка на устата си; очите й бяха влажни.

Сълзи напираха и в моите очи. Рен се бе оказал прав. Ансел изглеждаше неспокоен, но въпреки това вече не бе чак толкова блед, колкото първия път, когато се появи в Денвър.

Тесни забеляза и ни помаха. Стомахът ми къркореше от глад, когато се настанихме при тях. Само след няколко минути големи супници с ароматна рибена чорба и купи, препълнени с паста, вече обикаляха масата, заедно с бутилка лимонов алкохол, която Конър извади отнякъде със замах. Една глътка от яркожълтото питие имаше достатъчно свеж лимонов вкус, за да ощипе езика, а силата му бе такава, че насмалко не ме събори от стола.

— Какво е това? — сбърчи лице Мейсън.

— Лимончело^[1] — засмя се Конър. — Местен специалитет.

— Леле! — Сабин облиза устни, потръпвайки. — Това… си го бива.

— И още как — обади се Нев, напълвайки още една чиния с паста.

— Заловили сме се да покваряваме младежта, а? — Итън се бе приближил до масата и аз вдигнах изненадано очи. Толкова бях погълната от това да се тъпча с храна, че дори не бях забелязала, че отсъства.

— В това най-много ме бива — отвърна Конър и отново ни подаде бутилката. — Защо не си придърпаш стол? Днес яденето си го бива. Трябва да лобираме за по-дълъг престой в Италия.

Заради присъединяването на Стражите към отряда на Халдис, масата за вечеря бе препълнена, въпреки загубите, които Търсачите бяха понесли през последните няколко дни.

— Като се има предвид какво предстои, най-малкото храната би трябвало да е добра — отбеляза Итън. — Нали всяко хранене може да ни е последно.

— Благодаря, че ми скапа апетита — изплези му се Брин, а после се усмихна на Ансел.

Мимолетната усмивка, която той й отправи в отговор, имаше по-силен ефект върху мен от лимончелото. Стиснах палци и с цялото си същество се помолих това да е знак, че Ансел наистина се завръща при нас.

Сабин се посмести, така че Итън да може да се настани до нея.

— Заповядай.

Итън я погледна за миг и бързо извърна очи.

— Всъщност не съм гладен. Отбих се само за да ви кажа здрасти.

И без нито дума повече, той се обърна и излезе от трапезарията.

— Винаги ли е толкова намусен? — попита Мейсън.

От едното ъгълче на устата му висяха спагети и Нев го смуши с лакът, като се смееше.

— Ти наистина нямаш никакви маниери, нали?

— Аз съм свиреп звяр, човече — отвърна Мейсън, избърсвайки доматения сос от брадичката си. — Какво да ти кажа.

— Итън все още се чувства малко неловко, когато е близо до Стражи — обясни Адна. — Не го приемайте лично.

Самата тя сърбаше супата си с видима наслада. Изглежда, менюто в Айова бе втръснало на всички. Нещо в думите й за Итън не се връзваше. Наистина, когато за първи път се появих сред тях, той изобщо не криеше омразата си, но оттогава много неща се бяха променили… включително и неговото отношение. Та нали едва тази сутрин той ни беше защитил пред Сайлъс. Защо би казал нещо такова, само за да откаже след това да се храни заедно с нас? Нямаше никаква логика. Въпросите, които ме глождеха, се изпариха в мига, в който Брин ми подаде купа сочни пресни плодове.

Докато всички останали се тъпчехме, Сабин едва докосваше храната си. Цели десет минути прави фигурки с пастата, преди да се изправи и като промърмори, че била изморена, излезе забързано от стаята.

Конър я проследи с поглед, а после поклати глава и се засмя.

— Какво има? — намръщи се Адна.

— Нищо — отвърна Конър, ала продължи да се хили като идиот.

Подозрение забръмча в ушите ми като досадна мушица. Неспособна да заглуша любопитството си, аз се извиних и станах от масата. Не бях сигурна защо го правя, ала нещо неудържимо ме караше да последвам напоената с дъх на жасмин диря на Сабин. Освен това опитах ли да преглътна само още една хапка, сигурно щях да се пръсна.

Сабин бе тръгнала по коридора, който отиваше до входа на първото ниво и извеждаше в градината. Връхлетя ме странно усещане за дежа вю — самата аз бях минала оттук едва предишната нощ. Надникнах през стъклената врата, ала през двата дни, откакто Тъкачите бяха преместили Академията в Италия, градината бе избуяла в цялото си пищно великолепие. Пълзящи растения, плодни дръвчета и гъсти живи плетове ми пречеха да виждам надалеч.

Излязох в градината, приемайки вълчата си форма, за да мога да пребродя пътеките й на тихи лапи. Гризеше ме чувство за вина, но не можех да прогоня подозрението, че в градината ще се случи нещо важно… нещо, което засягаше глутницата ми. Като алфа, аз трябваше да знам.

Тръгнах по пътеката, като се придържах близо до живия плет, за да не бъда забелязана, следвайки нещо, което приличаше на гласове. Тих, но постоянен звук, като ромон на далечен поток. Бях навлязла дълбоко в градината, когато забелязах две фигури. Телата им изглеждаха призрачно сиви на фона на яркото було, което почти пълната луна хвърляше върху света. Долепих се до дънера на най-близкото дърво, оставяйки се да бъда обгърната от сенките.

Сабин спря пред каменната пейка, на която Итън седеше и точеше камата си. Той не вдигна глава.

— Не можеш да го правиш до безкрай, нали знаеш? — каза Сабин.

— Какво не мога да правя? — Итън продължаваше да гледа надолу; острието на камата му искреше на лунната светлина.

— Да ме избягваш.

— Нищо лично.

— Разбира се, че е лично.

Той се прегърби лекичко при тези думи, но не каза нищо.

Нещо прошумоля в храстите от другата страна на дървото и привлече вниманието ми. Трябваше да прехапя език, за да не изскимтя, когато един кафяв вълк се показа крадешком оттам.

— Кала? — отекна гласът на Шей в съзнанието ми.

Аз оголих зъби.

— Какво правиш тук?

Колкото и да исках да остана насаме с него, не така си го бях представяла.

— Канех се да те попитам същото. Когато стана от масата, помислих, че може да ти е прилошало. Исках да се уверя, че си добре. А после те видях да се преобразяваш в градината и започнах да се чудя какво става.

Аз присвих уши назад.

— Нищо не става. Върви си.

Шей наклони глава и ме изгледа с настойчиви, любопитни очи.

— Просто искам да поговорим. — Думите на Сабин прорязаха нощния въздух.

Итън не помръдваше, тя също стоеше безмълвно. И чакаше.

Шей размърда уши, когато гласът на Сабин достигна до нас.

— Това Сабин ли е? — Той пристъпи напред. — И Итън?

— Върни се! — ухапах го по рамото аз.

— Хей! — Той оголи зъби насреща ми, ала само след миг изплези език. — Ти ги шпионираш.

Сега бе мой ред да му се озъбя.

— Не ставай глупав!

— Доста жалък опит да се измъкнеш, Кал. — Той се обърна и отново се вмъкна в храстите. — Освен това тук има много по-удобно местенце за криене. Там, където си застанала, със сигурност ще те забележат.

Погледах за миг как кафявият вълк се изгуби в тъмните листа и го последвах.

Телата ни се притискаха плътно между дебелите клони. Сгуших се удобно в меката му козина, наслаждавайки се на начина, по който миризмите ни се смесваха в нощния въздух. Спомних си първите ни приключения заедно, след като го превърнах във вълк. Дълги нощни ловувания, след които изяждахме уловената плячка и се свивахме на кълбо, за да поспим един до друг под клоните на някой бор или в корубата на някой паднал дънер. Докато гледах златистокафявия вълк до себе си, усетих как ме жегва болезнен копнеж по свободата на онези дни. Дългите часове, в които горите и светът принадлежаха единствено на нас двамата.

— Отмести се мъничко, нищо не виждам. — Побутнах го с муцуна по рамото, възползвайки се от това оправдание да се притисна още по-плътно до него.

— Знаех си, че ги шпионираш. — Той ме ухапа закачливо, но все пак влезе малко по-навътре в храстите.

— Тихо. Искам да разбера какво става.

Ала докато гледах към бледите силуети на Итън и Сабин, главата ми почиваше върху предните лапи на Шей. Той подпря брадичка на врата ми и ме близна по ухото.

— Защо всъщност те е грижа какво правят?

— Защото това са Сабин и Итън.

— Имаш право.

Итън най-сетне бе вдигнал глава, за да погледне Сабин, която го наблюдаваше с ръце на хълбоците.

Търсачът прибра камата си в ножницата и въздъхна.

— Добре. За какво искаш да говорим?

— Искам да престанеш да ме избягваш.

— Не те избягвам. — Той седна малко по-изправен.

— Така ли? — Тънка усмивка пробяга по устните на Сабин. — Е, успя да ме заблудиш.

Итън се изправи и направи няколко крачки по пътечката.

Звънкият смях на Сабин отекна в нощния въздух.

— Виждаш ли! Правиш го и сега.

Той се обърна и поклати глава.

— Не обичам да имам компания. Особено ако е от вълци.

— Ясно. — Сабин тръгна след него към розовите храсти, натежали от червени цветове, които в нощните сенки изглеждаха черни. — Значи затова правиш всичко по силите си.

Итън спря и свъси вежди.

— Моля?

— Правиш всичко по силите си, за да стоиш далеч от мен, въпреки че не това искаш.

Смехът на Търсача бе дрезгав, ала в думите му се долавяше страх:

— И откога знаеш какво искам?

— Виждам го всеки път, щом те погледна.

— Леле! — Шей се премести по-близо до края на храстите, в които се криехме.

— Шшшт! — Ухапах го лекичко по рамото, ала миг по-късно и аз застанах до него.

Итън се бе заковал на мястото си. Сабин направи още една крака към него.

— Да бъдеш с мен не е предателство към паметта на брат ти.

Итън се дръпна рязко.

— Откъде…

— Тес ми каза — прекъсна го тя. — Мисля, че се тревожи за теб.

— Това не й влиза в работата. — Гласът му трепереше. — Не бива да се меси.

— Не мисля, че иска да се меси. — Гласът на Сабин се извиваше като струйка дим в нощния въздух. — Това е моята роля.

Итън я зяпна с широко отворени очи, като заек, уловен в капан. Сабин протегна ръка и я сложи в средата на гърдите му.

— Не съм чак толкова различна от теб, Итън. Независимо какво мислиш. Усещаш ли как препуска сърцето ти?

Загледан в изящните й пръсти, той кимна.

Със свободната си ръка Сабин улови дланта му и я положи върху сърцето си, без да сваля очи от лицето му.

— Досущ като моето.

В гърлото на Търсача се надигна звук, нещо средно между вопъл на удоволствие и болка. Телата им изведнъж се превърнаха в един-единствен силует от преплетени крайници, когато Итън придърпа Сабин към себе си и я целуна.

Тих смях отекна в главата ми.

— Това е знакът да се оттегляме. Хайде.

— Но… — Не можех да откъсна очи от прегърнатата двойка пред себе си, очарована от онова, което се случваше, макар да знаех, че не бива да гледам повече.

— Хайде, Кал. — Зъбите на Шей ме стиснаха нежно за козината на врата. — Получи отговор на въпросите си. Би ли ти харесало, ако някой тайничко бе гледал нашата нощ в градината?

Потиснах желанието да изръмжа насреща му.

— Добре де, идвам, стига си ме дърпал. Да не съм кутре!

Чух как Итън простена зад нас и се изчервих под козината си.

— Видя ли? — Шей изпълзя изпод храстите в посока към изхода на градината.

Върнахме се по пътечката, стъпвайки безшумно с меките си лапи. Когато се озовахме на безопасно разстояние пред потъналия в сенки вход, и двамата се преобразихме и влязохме в Академията.

— Войната създава странни съюзи — ухили се Шей. — Радвам се за тях.

— Сигурно си прав.

— Не одобряваш ли?

— Просто е малко странно — намръщих се аз. — Търсач и Страж?

— Няма да е за първи път — възрази той. — Монроу и Корин…

— Са мъртви — вметнах аз, все още обезпокоена от онова, което се бе разиграло в градината. Исках да се радвам за тях, но всички връзки, които бях видяла тук, бяха разрушени от ужасяващи загуби. А битката на живота ни тепърва предстоеше. Боях се за Сабин и Итън. Боях се за всички нас.

— Това е различно — възрази Шей. — Сабин вече не трябва да се подчинява на Пазителите. Тя е тук — в безопасност и свободна да прави каквото поиска. Навярно за първи път в живота си.

Кимнах бавно.

— Още ли се тревожиш? — Устните му се извиха при вида на сбърченото ми чело.

— По-силно е от мен. — Спомних си как бе ридала Тес, когато Лидия загина.

Шей ме прегърна през кръста, а аз вдигнах ръце към гърдите му, но само за да ги положа върху сърцето му, не да го отблъсна. Стиснах ризата му с пръсти и го притеглих към себе си.

— Какво правиш? — попитах, забелязала лукавото му изражение.

— Облекчавам тревогите ти — промълви той и се наведе да ме целуне.

— Почакай. — Този път наистина го отблъснах. — Да отидем…

Онова, което трябваше да бъде покана да отидем в стаята ми, замръзна върху устните ми, когато усетих как Шей се вцепени. Ръцете му все още бяха обвити около мен, ала бих се заклела, че е спрял да диша.

Звук, нещо средно между прокашляне и ръмжене, отскочи от стените на коридора зад мен. Пръстите на Шей се впиха в хълбоците ми и аз разбрах кой стои там и ни наблюдава.

— Надявам се, че не преча. — Рен бавно пристъпи към нас. — Всъщност, не — надявам се, че преча.

Ръмженето, с което Шей му отговори, отекна в тялото ми. Все още замаяна от тайната ни среща в градината, инстинктивната ми реакция бе да обвия ръце около него и да се озъбя предупредително на Рен, за да му дам да разбере, че трябва да стои настрана. Но това бяха инстинкти, на които не биваше да се поддавам. Отскубнах се от прегръдката на Шей и застанах между двамата.

— Сключихте примирие, забравихте ли? — оголих аз зъби насреща им.

— Доколкото виждам, той не играе по правилата — каза Рен.

— Това не е никаква игра — разсмя се Шей. — Поне за мен не е.

Рен настръхна.

— Знаеш, че нямах това предвид.

— Престанете. — Вдигнах ръце, така че никой от тях да не се приближи до другия. — Не го правете.

— Просто бих искал да знам какво правиш сама с него. — Рен не сваляше очи от Шей.

— Нищо — отвърнах. Точно затова исках да се махнем от коридора и да отидем в стаята ми, където никой не можеше да ни види. — Разговаряхме, Рен. Все още мога да разговарям с Шей насаме.

— На мен ми се стори, че той има наум нещо различно от обикновен разговор — заяви Рен.

— Той е прав. — Опасна усмивка изкриви устните на Шей.

— Ей сега ще ти изтрия усмивчицата от лицето! — Рен се нахвърли отгоре му.

Замахнах и забих юмрук в гърдите на Рен, който се олюля и ме погледна изумено.

Вълкът в мен нададе рев на отчаяно безсилие. Как щях да им попреча да се избият взаимно?

— Говоря сериозно. Няма да се биете! Не ме ядосвайте.

— Добро кроше, Кал — разсмя се Шей.

Обърнах се рязко и така го изритах в стомаха, че той политна назад и се блъсна в стената.

— Какво, по дяволите, беше това?! — извика той, разтърквайки ребрата си.

— Говоря и на двама ви! — Главата ми пулсираше. — Как да ви накарам да разберете? Престанете да се надигравате един друг. И двамата се държите като истински задници. Вече не издържам.

Шей потръпна и аз начаса съжалих за думите си. Гневът ми се дължеше колкото на усилието да държа под контрол бушуващия им тестостерон, толкова и на това, че не можех да последвам собствените си желания.

— Тя е права — каза Рен.

Шей го изгледа свирепо, преди да се обърне към мен. Когато срещнах очите му, неволно отстъпих назад, разтърсена от болката, която прочетох в тях.

— Какво тогава? — попита той. — Вече нищо от това, което се случи между нас, няма значение? Той е тук и това слага край на всичко?

— Не, Шей… — Трудно ми бе да накарам думите да излязат от гърлото ми — сърцето ми се противеше на ума. Образи от онази нощ в градината изплуваха в съзнанието ми, сякаш отново се носех върху вълните на страстта под лунните лъчи. Почувствах топлината от кожата на Шей, притисната до моята. Спомних си как се събудих в прегръдките му и когато го видях, потънал в сън до мен, отново бях обзета от желание. Кръвта забуча в ушите ми. — Нямах това предвид.

— Какво стана? — Въпросът на Рен подейства като бент, спрял приливната вълна на спомените.

Шей отвори уста, за да отговори, ала строгият ми поглед го накара да замълчи. Той го задържа в продължение на един дълъг миг и аз усетих как кръвта ми се вледенява, когато видях колко дълбоко го наранява отношението ми.

— Нищо — отговори той и се извърна. — Лека нощ.

Гледах го как се отдалечава, а стомахът ми се свиваше от непоносима болка.

— За какво говореше той, Кала?

Насилих се да се обърна към Рен. Когато срещнах разтревожените му тъмни очи, поклатих глава.

— Недей — казах меко. — Моля те, недей.

Той стисна устни, но кимна.

— Може ли поне да те изпратя до стаята ти?

— Не — отвърнах с треперещ глас. — Мисля, че ще е по-добре да не го правиш.

Чувствах се празна, а Рен твърде добре умееше да разчита чувствата ми. Част от мен все още не можеше да повярва, че той е тук. Че въпреки всичко, което бяхме изгубили, той бе спасен. Исках да му кажа колко много значи за мен близостта му, колко сила черпя от мисълта, че в битката ще участва още един алфа. Ала оставех ли мислите си да поемат в тази посока, щях да загазя. Допуснех ли да ме утеши в момент, когато се чувствах толкова уязвима, нищо чудно да направех нещо глупаво.

— Както искаш. — Видях гнева, проблеснал в очите му преди да се отправи в обратната посока на тази, в която се бе отдалечил Шей. — Приятни сънища, Лили.

Когато и двамата се изгубиха от погледа ми, аз поех леко замаяна по стълбите. Изкачих се бавно до третия етаж в стаята си, като се чудех дали ще успея да заспя. Въпреки че тялото ми бе изтощено след хаоса от битки и тайни спасителни операции, в ума ми препускаха безброй мисли.

Отказът да си избера партньор ме принуждаваше да водя сама. Бях ли достатъчно силна, за да го направя? Свободата, която самотата ми даваше, изпълваше вените ми, изтъкана от равни части радост и ужас. Когато стигнах до стаята си, поспрях и в продължение на няколко минути се взирах във вратата, като се преструвах, че не поглеждам час по час към съседната врата. Вратата на Шей.

Най-сетне изругах под носа си и престанах да се съпротивлявам на притегателната сила, която стаята му имаше върху мен. Поколебах се за миг пред нея. Епизодът с Рен бе най-неприятната грешка, която можеше да се случи. Бях отчуждила и двамата, но повече се тревожех за това колко бях наранила Шей. Дали все още беше ядосан? Знаеше ли, че копнеех да останем насаме от мига, в който с Адна се завърнахме от Вейл? Щеше ли все още да ме иска, когато знаеше, че трябва да балансирам между него и Рен — иначе е грозно?

Почуках, проклинайки собствената си несигурност.

— Кой е?

— Кала.

Той ме остави да стоя в тъмния коридор поне две минути, преди да отвори вратата. Беше облечен с тъмносиньо долнище на пижама от мек памук и бяла тениска с V-образна яка, която разкриваше изкусително късче от мускулите на гърдите му. Аз имах подобни, но малко по-женствени дрехи за спане в стаята си — очевидно всички Търсачи ги носеха.

— Какво? — Недружелюбният му тон красноречиво говореше, че не ми е простил за случилото се на долния етаж.

— Може ли да вляза?

Той се отдръпна и аз го последвах в стаята, затваряйки вратата зад себе си. Пулсът ми се ускори, когато си дадох сметка, че сме сами в спалнята му. Цял ден очаквах този миг, ала сега, когато той най-сетне бе настъпил, се чувствах несигурна. Цялата треперех от напрежение. Ако Шей смяташе, че не може да ми има доверие, всичко, за което се бях борила, можеше да рухне.

Шей се изтегна на леглото. Върху гърдите си бе подпрял много стара книга.

— Какво четеш?

— Информация за Потомъка — отвърна той. — Очевидно да си Избраникът, предполага да ти дават и домашни.

— Сайлъс ли?

— Аха.

Спрях на няколко крачки от леглото и го загледах. От вида на стройното му тяло, опънато върху възглавниците, по кожата ми сякаш пробяга електричество. Исках да вдигне очи и да протегне ръце към мен, ала той не откъсваше поглед от книгата.

— Е, колко още ще ми се сърдиш?

Той не отговори и аз въздъхнах.

— Шей, не се опитвам да те нараня. Просто мисля, че не е добра идея да навираме онова, което става между нас, в лицето на Рен. Това би могло да провали всичко.

Шей се изсмя.

— Ама че израз!

— Знаеш какво имам предвид.

Знаех също, че не става дума само за това да обуздавам Рен, но не бях сигурна, че Шей е готов да го чуе. Трябваше да спася Рен. Не исках да призная колко хубаво бе отново да бъда с него, близо до него. Ала надеждата, с която ме бе изпълнила появата на Рен, ме караше да се чувствам още по-виновна за ефекта, която тази поява несъмнено имаше върху Шей. Неприязънта, която лумваше в очите им всеки път щом се погледнеха, бе направо взривоопасна. Колкото и да исках Рен до себе си, Шей трябваше да знае, че не съм го изоставила. Нямах представа как да балансирам между двамата без Шей да се чувства отблъснат. Забъркала бях истинска каша. Шей ми беше ядосан и инстинктивната ми реакция бе да заема отбранителна позиция, ала знаех, че това няма да реши нищо.

Той захвърли книгата настрани и ме погледна.

— Виж, ясно ми е, че се държа като задник. Съжалявам. Той предизвиква най-лошото у мен. Открай време е така.

— Първата стъпка към преодоляването на всеки проблем е да признаеш неговото съществуване — усмихнах се аз.

Шей се засмя, но бързо си възвърна сериозното изражение.

— Просто не мога да накарам вихрушката от мисли в главата ми да спре — каза той. — Опитвам се да разбера какво означава да бъда Потомъкът, но единственото, което искам да направя, е да науча къде са родителите ми.

— Лоуган нищо ли не е казал?

Видях как гърдите на Шей се надигат и спускат от тежка въздишка.

— Прави се на интересен… или нещо такова. Дори не съм сигурен дали вярвам, че наистина са живи. Но не мога да престана да мисля за тях… макар да знам, че точно сега трябва да се съсредоточа върху други неща.

— Никой не може да те обвини, че го правиш, Шей. Естествено, че искаш да откриеш родителите си.

— Стига само преди това да спася света.

— Е, всеки си носи кръста — усмихнах се аз.

— В моя случай — най-буквално. И като стана дума за кръстове за носене — твоят май е готов да те завлече обратно до олтара.

— Шей… — Кратко ръмжене излезе от гърлото ми заедно с името му.

— Знаеш, че съм прав. Рен смята, че му принадлежиш. Винаги го е мислел.

— Той е алфа. — Опитвах се не толкова да защитя Рен, колкото да обясня на Шей как стоят нещата. — Все още гледа на мен като на неговата партньорка.

— Ти също ли се виждаш по този начин?

— Не е толкова просто.

Сведох очи към пода.

„Страхотно, Кала, няма що!“

— Може би затова, когато той е тук, имам чувството, че вече не се нуждаеш от мен.

— Как можеш дори да си го помислиш! — казах, избягвайки да му отговоря направо. — Ти си Потомъкът. Единствената надежда на Търсачите да победят Пазителите.

— Мислех, че Рен е голямата ни надежда за спечелването на войната.

— Наистина се нуждаем от Рен — отвърнах, без да обръщам внимание на сърдития му поглед. — От него зависи съюзът със Стражите. Ала всички Стражи на света са безсилни срещу призраците. Но не и ти.

— И все пак това изобщо не ми помага с теб. Онова, което има значение за теб, са вълците. Повече от всичко друго.

— Разбира се, че имат значение. Нали съм алфа!

— Както и аз. Аз съм алфа точно колкото и Рен. Просто съм по-нов в глутницата, това е всичко.

— Знам го, Шей. Но мисля, че не разбираш най-важното.

— Ти си тази, която не го разбира, Кала. — По устните му плъзна мрачна усмивка. — Мислиш ли, че ме интересува дали съм Потомъкът, ако те изгубя? Разбира се, че не. Нищо друго няма значение — ти си причината, поради която искам да спечеля войната. Бия се заради теб. Не заради Търсачите, нито заради когото и да било друг. Всичко е само заради теб.

Кръвта думкаше яростно във вените ми.

Шей се излегна по гръб, загледан в звездите, блещукащи над нас. Аз го съзерцавах, чудейки се какво да правя. Не се нуждаех от него. Не исках да се нуждая от него. За да поведа останалите вълци, за да се бия във войната, не можех да си позволя да се нуждая от когото и да било. Но това не означаваше…

Когато осъзнах какво трябва да стане, какво исках да стане, устата ми пресъхна. А после сърцето ми ускори ритъма си, сякаш за да подкладе още повече огъня в кръвта ми.

— Не се нуждая от теб, Шей. — Не можах да скрия дрезгавите нотки в гласа си.

Шей изсумтя, без да ме поглежда. Затова не видя как си свалих блузата.

— Но те желая — продължих. Струваше ми се, че сърцето ми се е спряло в гърлото. В мен бушуваше уязвимост, каквато не бях изпитвала никога преди и аз разбрах, че това трябва да бе усещането от истинската любов. И то бе ужасяващо.

Шей най-сетне се обърна към мен, отмятайки косата от очите си.

— Ти ме же… Леле!

Той се надигна и преметна крака през ръба на леглото, но не стана.

Аз се приближих бавно.

— Ако се нуждаех от теб, нямаше да бъда себе си.

Шей не отвърна, но адамовата му ябълка подскочи, когато той преглътна мъчително.

— Разбираш ли? — продължих; ръцете ми трепереха.

Изкуството на съблазняването определено не беше сред уменията ми. Бях се тревожила, че Шей може да се почувства отблъснат, ала сега аз бях тази, която потръпваше само при мисълта, че той може все още да е твърде сърдит, за да ме приеме в прегръдките си. Ами ако ме изхвърлеше от стаята си? Ограниченията, налагани на женските алфи, не ми бяха позволявали да поема ролята на преследвач — винаги аз бях тази, която преследват. Загадъчният механизъм на романтичните връзки все още представляваше непозната територия за мен. А това, че сърцето ми биеше така, сякаш се опитваше да превиши скоростта на звука, изобщо не помагаше.

— Да. — Шей трябваше да се прокашля, за да успее да ми отговори. После обаче се съвзе, изпъна рамене и се облегна на лакти — предпазлива, ала привидно нехайна поза. — Така мисля.

— Така мислиш? — Вече ни делеше само една крачка.

Бавна усмивка се разля по лицето му.

— Ще помогне, ако ми покажеш.

Заковах се на място.

„Да му покажа? Май се хвърлих направо в дълбокото.“

— Освен ако… — Той продължаваше да се усмихва. — Освен ако не искаш.

В гласа му нямаше и помен от страх или съмнение, а в очите му, грейнали от блясъка в тях, прочетох предизвикателство. Вълкът в мен изръмжа при тази провокация от друг алфа.

Вече не беше въпрос на избор. Напред ме тласкаше единствено инстинктът. Застанах над него и като сложих ръце от двете му страни, го принудих да легне назад. Устните ми се повдигнаха, откривайки издължените ми кучешки зъби. Поех дълбоко дъх, като се чудех дали се бои от мен. Ала във въздуха нямаше и следа от острия мирис на страха. Единствено уханието на Шей, буреносни облаци, натежали от електричество, се извиваха около мен, смесвайки се с мускусния аромат на желанието ни.

— Това не е избор — с усилие успях да кажа; гласът ми беше дрезгав.

„Баланс. Трябва да балансирам между двамата. По дяволите.“

Щеше да бъде много, много по-трудно, отколкото бях предполагала. Толкова силно го желаех.

Още докато се борех със страстта и се опитвах да си напомня, че нямам право да бъда тук — в стаята на Шей, в неговото легло — решителността ми се изпари. Той бе прекалено близо, кожата му — твърде топла и подканяща. А аз го обичах. Вълчата ми същност с вой оповестяваше, че иска партньор. Притегателната сила на тялото му беше като магнит, не бях в състояние да се отдръпна.

— Така ли? — засмя се той. — Тогава какво е?

— Моментна слабост. — Отговорът ми прозвуча неубедително дори в моите уши.

— Нямам нищо против.

Кучешките зъби на Шей също се бяха изострили. Той обви ръце около мен и ме притегли върху леглото, а после се завъртя, притискайки ме под себе си.

— Обичам те — промълви преди да ме целуне и аз отвърнах на целувката му, жадувайки да го почувствам още по-близо.

— Знам, че не се нуждаеш от мен, Кала — каза той, плъзвайки устни по врата ми. — И точно затова те обичам. Но искам да знаеш, че мястото ми е до теб, заедно с теб. Може и да не съм онзи, когото са избрали за теб, но искам да бъда твоят партньор. Твоят алфа.

Думите му ме разтърсиха като електрическа струя от желание. Той ме разбираше толкова добре. Разбираше какво искам. Как живея и обичам. В тялото ми лумна пожар. Пъхнах длани под тениската му и прокарах пръсти по мускулите на гърба му. Шей я съблече през главата си и сърцето ми прескочи един удар — плоският му, стоманено твърд корем се спускаше към хълбоците му, покрити единствено от хлабавата пижама. В следващия миг вече я смъквах надолу.

Докато моите дрехи последваха неговите, аз погребах всеки остатък от колебание. Една нощ, в която да се отклоня за мъничко от самоналожените си правила, за да вдъхна увереност на Шей, не можеше да навреди, нали?

Каквито и да бяха последствията, ръцете и устните на Шей, плъзнали по тялото ми, окончателно ми показаха колко глупав бе този въпрос. Не се бях вмъкнала в стаята му толкова късно през нощта, за да разсея неговите съмнения в чувствата ми. Бях тук заради самата себе си.

Зарових пръсти в косата му и притеглих лицето му към своето.

— Обичам те, Шей. Винаги ще те обичам.