Андреа Креймър
Кървава роза (13)

13

Оказа се, че Габриел е мъжът, когото бях видяла да прави нещо в лодката. Същата лодка, в която сега се качвахме. Той се усмихваше, въпреки че имаше за задача да увещае шестима дърпащи се вълци да изоставят сигурността на сушата. С разчорлената си, изрусена от слънцето коса, Габриел приличаше повече на сърфист, отколкото на Търсач. От опитния, грижлив начин, по който подреждаше леководолазното оборудване (кислородни бутилки, регулатори, стабилизиращи жилетки, оловни тежести, маски, плавници, неопренови костюми и фенерчета) се досетих, че на него е била възложена задачата да ни обучи какво да правим във водата.

Докато бързах към едно от местата за сядане, лодката рязко се наклони, повдигната от голяма вълна, и аз се зачудих дали всички онези супи, които бях изяла, бяха чак толкова добра идея.

Извънбордният мотор се събуди за живот с шумно бълбукане и управлявана от Мигел, лодката се отдалечи от кея, докато Инес ни махаше за довиждане.

— Всички нападатели на Айдис, с изключение на Мигел, наблюдават горната част на сенотето — обясни Габриел, надвивайки рева на мотора. Той ни гледаше с все по-широка усмивка, докато ние пляскахме на дъното на лодката, като риби на сухо, мъчейки се да се напъхаме в неопреновите костюми.

— Мислех, че няма да нападаме Стражите — каза Шей.

— Така е. Просто наблюдават, за да няма неприятни изненади. — Габриел взе една бутилка. — А сега слушайте. Имаме право само на един опит, така че внимавайте.

Трудно бе да внимавам, когато имах чувството, че в стомаха ми се провежда състезание по пинг-понг, но алтернативата да се удавя също не ми беше по вкуса, затова стиснах зъби и направих всичко възможно, за да се съсредоточа. Неопреновият костюм не помагаше особено, както бе прилепнал към тялото ми като втора кожа, от която отчаяно исках да се измъкна.

— Можем да стигнем почти до самото сеноте, без да се гмуркаме — продължи Габриел. — Ала последните десетина метра са подводен тунел, който ще трябва да преплуваме.

— Ще влезем в подводен тунел? — Мейсън, който вече и бездруго беше позеленял, притисна стомаха си с две ръце при тази новина.

Габриел кимна.

— Освен това точно преди входа на сенотето, тунелът се стеснява, така че ще трябва да си свалите жилетката и бутилката и да ги пъхнете през отвора.

Нев се изсмя.

— Майтапиш се!

Ала в изражението на Габриел нямаше и следа от шеговитост.

Мейсън се приведе над борда и повърна.

— Не може да минете през отвора заедно с кислородната бутилка — обясни Габриел. — Но ще ви отнеме само минута да я пъхнете през дупката и да се промушите след нея. Просто не му мислете много-много.

— Приемаш за даденост, че там долу ще бъдем само ние — обадих се аз. — Ами ако се наложи да си пробиваме път с бой? Някой каза ли ви за паяка?

— Там долу няма никакви паяци, preciosa^[1] — увери ме Габриел. — Вече на два пъти преплувах тунела — чисто е. Пазителите охраняват единствено горната част.

Топлата му усмивка вдъхваше сигурност, но тревогата ми си остана.

— Виж сега — продължи той, — сериозно говорех, като ви казах да не му мислите много-много. Под водата смесицата от азот и кислород в бутилките може да започне да погажда номера на ума ви. В най-лошия случай са възможни халюцинации, пристъп на паника… а изпаднеш ли веднъж в паника, е трудно да се успокоиш. Comprende^[2]?

Мейсън си избърса устата и кимна.

— Освен това — добави Адна, — нали е еднопосочно пътуване. Не е нужно да се тревожите чак толкова.

— Благодаря за вота на доверие. — Рен й се усмихна уморено и тя го перна на шега.

— Нямах това предвид. Исках да кажа, че щом Шей вземе Айдис, ще изтъка врата и се върнем при Инес тъкмо навреме за вечеря.

— Тако с риба? — лицето на Конър грейна.

Габриел сви рамене.

— Най-вероятно.

Пътуването с лодката продължи около час, през който неизменно се движехме покрай тъмна и недружелюбна варовикова крайбрежна ивица. Джунглата беше надвиснала над водата, а лианите сякаш се извиваха над вълните. Докато Мигел пусне котва, всички, с изключение на Търсачите и Шей, бяха повърнали през борда поне по веднъж. Очевидно изразът „морски вълк“ не се отнасяше за никого от нас.

Изплакнах си устата със солена вода, докато Габриел ни даваше последни инструкции за безопасно гмуркане.

— Не забравяйте, че ако попаднете в беда, контролът поема онзи, който има работеща бутилка. Така действа дишането от една бутилка. Ясно?

Ние всички вдигнахме палец, в знак, че разбираме, и Габриел ни посочи плетеница от нефритенозелени листа и дебели клони.

— Тръгнали сме натам.

Погледнах към брега и през проблясващата зеленина едва успях да различа късче тъмнина.

— Ще ви чакам тук в продължение на един час — каза Мигел, настанявайки се на една от седалките. — В случай че los lobos не успеят да се справят с гмуркането. Май от никого от вас няма да излезе моряк.

Мейсън му отправи недружелюбна усмивка и си пое дълбоко дъх, а после двамата с Нев си сложиха маските и плавниците, налапаха регулаторите и скочиха във водата.

— Добре ли си? — Шей държеше бутилката ми, докато надявах стабилизиращата жилетка и я закопчавах.

Кимнах, тъй като в стомаха ми отново се плискаше жлъчка и не смятах, че е добра идея да се опитвам да говоря.

— Ще се справиш — добави Рен и ми подаде една маска.

— Аз ще се погрижа — сопна се Шей. — Ти по-добре си облечи екипировката.

— Я по-полека! — изръмжа Рен. — Аз също мога да й помогна.

— Не започвайте — успях да кажа, преглъщайки мъчително. — Освен това не ми трябва ничия помощ. Скачайте най-сетне.

Те продължиха да се гледат свирепо, така че аз ги смушках с лакти и скочих заднишком във водата.

Като се изключи бученето на кръвта в ушите ми, докато потъвах под водата, целият свят бе удавен в тишина.

Постепенно започнах да свиквам с това, което ме заобикаляше. Не можеше да се каже, че се нося във водата, но пък и не потъвах. Въздухът в жилетката ме поддържаше, докато плясках леко с плавниците. Изравних налягането в ушите си като си запуших носа и надух слабо, докато те не изпукаха и не ми олекна, точно както Габриел беше обещал. С помощта на плавниците се изтласквах напред много по-бързо, отколкото бях очаквала. Мощен прилив на адреналин изпрати тръпки по крайниците ми. Завъртях се във водата изящно, необременена от никаква тежест. Може би в някой предишен живот вълците са били делфини.

Мейсън и Нев също бяха свикнали с дишането под вода и сега гонеха една морска костенурка, обикаляйки около нея, както биха направили с някой заек. Изкисках се и около мен избликнаха мехурчета.

Четири бумтежа, като четири мънички експлозии, се разнесоха над мен и когато вдигнах поглед, видях, че Шей, Рен, Адна и Конър също бяха влезли във водата. Един последен пукот оповести, че и Габриел се бе присъединил към нас. Движейки се с лекотата на тюлен, той начаса се отправи към бреговата линия, като ни махна с ръка да го последваме.

Едва свикнала с усещането да се намирам под водата, изобщо не се чувствах готова да заменя откритото море с тясната пещера, ала нямах избор.

Тунелът изникна пред нас — непрогледно тъмен, за разлика от зеленикавосиния океан, който оставяхме зад себе си. Докато се приближавахме към зейналата черна паст, приливът на въодушевление, който ме бе обзел малко по-рано, отстъпи място на настойчива тревога.

Щом влезе в тунела, Габриел се показа на повърхността и свали маската си. Погледнах покрай него, мъчейки се да преценя разстоянието между водата и тавана на пещерата. Трябва да имаше около четири-пет стъпки, но на светлината от фенерчето си видях, че напред таванът бързо се снишава.

— Вече съм опънал водещо въже — каза Габриел. — Ако усетите, че се обърквате, използвайте го за ориентир. И не забравяйте — не му мислете много-много. Просто дишайте, изравнявайте налягането в ушите си, докато се спускате, и всичко ще бъде наред.

— Наистина ли това е най-добрият план? — попита Сайлъс. За първи път високомерието му беше изместено от страх. — За гмуркане в пещери се изисква специална подготовка. Може би…

— Подготовка, която аз преподавам — прекъсна го. — Знам какво върша. Нямаше да го правим, ако имахме друг избор.

Той поклати глава. Сърцето ми заби учестено, докато се чудех срещу каква ли опасност ни предстоеше да се изправим всеки момент.

— Това е единственият начин. — Габриел запали фенерчето на китката си. — И само си губим времето, като го обсъждаме.

Сайлъс бе започнал да трепери и не мислех, че е от гняв. Всъщност, малко ми дожаля за него.

Той може и да е задник, но няма нужда да бъде тук. Дойде единствено защото вярва в онова, което прави. Доплувах до него и понижих глас:

— Ще те държа под око, за да ти помогна, ако се наложи.

Очите му се разшириха, но той успя да кимне и аз му дадох знак да плува зад Шей и пред мен. Ако се нуждаеше от помощ, предполагах, че би било най-добре да я потърси от Габриел, Шей или от мен. Шей като че ли се справяше с лекота с всяко ново хоби, което му се стореше интересно… а аз бях прекалено упорита, за да се проваля в което и да било предизвикателство.

Следвайки Габриел, ние заплувахме един след друг, бавно и сигурно. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-тесен ставаше тунелът. Опитвах се да дишам равномерно, но не можех да сторя нищо за учестения си пулс. Тунелът се затваряше около нас, а слънчевата светлина, която проникваше през входа на пещерата, бързо отслабваше, така че трябваше да разчитаме единствено на фенерчетата около китките си, за да виждаме къде отиваме.

Изведнъж Габриел спря. Не се обърна, ала гласът му отекна над водата, усилван от стените на тунела.

— Време е да се гмурнем. Следвайте човека пред вас и се водете по въжето. Ще ни отнеме около пет минути, докато стигнем до мястото, където ще се наложи да си свалите жилетката и кислородната бутилка. Аз ще бъда от другата страна — вие ги пъхнете през отвора, а аз ще ви светя с фенерчето си.

Един по един се потопихме под водата. За разлика от проблясващата шир на открития океан, гмуркането в тунела ни обгърна в задушаваща тъмнина. Докато плувахме напред, той бързо се превръщаше в скалисто, подобно на пещера ограждение с остри издатини по стените и сталактити, между които трябваше да си проправяме път.

„Пет минути. Пет минути. Пет минути.“

Толкова малко време. Ала плуването сякаш се проточваше много по-дълго. Минавахме покрай други тунели, отделящи се от пътя, който следвахме. Течението непрекъснато се променяше, като ту ме придърпваше, ту ме отблъскваше от редицата гмуркания. Кръвта туптеше в главата ми, започваше да ми се вие свят. Думите се носеха в главата ми, редейки хипнотизиращ, смъртоносен напев.

„Удавяне. Разбиване. Загубване.“

Сайлъс спря и гласовете в главата ми закрещяха:

„Изгубена! Изгубена! Изгубена!“

Защо не се движехме? Какво не беше наред?

Кръвта пищеше във вените ми. Понечих да се обърна — ако само можех да се върна назад, да изляза от това място. Да намеря път навън, навън, навън. Тук беше прекалено тясно. Прекалено тъмно.

Сайлъс отново тръгна напред. Бавното, леко движение на плавниците му проникна през мъглата на паниката. След метър-два той отново спря. Аз останах неподвижна, наблюдавах го, мъчех се да си спомня какво би трябвало да правя.

Зад мен Рен подръпна лекичко върха на един от плавниците ми. Извърнах се, за да видя лицето му. Той наклони глава на една страна и ме погледна въпросително, давайки ми знак да продължа напред. Разбрах го.

Процепа. Бяха достигнали процепа. Естествено, че трябваше да спираме, докато онези пред нас минаваха един по един.

Сърцето ми все още се блъскаше в гърдите, но главата ми се бе прояснила достатъчно, за да не изпадна в неконтролируема паника.

Но не и за да направи чакането по-малко мъчително. Докато групичката ни се придвижваше напред, един по един, не можех да пропъдя страховитите образи, които се гонеха в ума ми. Как се заклещвам. Как нещо ме смазва. Как се давя в този мрак.

Стиснах регулатора с една ръка. В този миг само той ме свързваше със света навън — със светлината, земята и въздуха, където ми бе мястото.

Сайлъс разкопча стабилизиращата си жилетка, извади ръце от нея и заедно с кислородната бутилка я напъха в отвор, който почти не виждах. Миг по-късно плесна с плавници и се плъзна в черната дупка. Тялото му закри светлината от фенерчето, докато изчезваше между стените на тунела. Когато върховете на плавниците се изгубиха от погледа ми, сърцето ми сякаш спря.

През отвора се показа една ръка и Габриел надникна, за да ми даде знак, че ме чака. Умът ми крещеше неистово, докато свалях жилетката и бутилката и ги подавах на Габриел. Той се оказа прав — всеки опит да мисля само би ми попречил, подклаждайки страха, който щеше да ме убие.

Пропъдих всяка мисъл от главата си и накарах краката си да ритат бавно и механично. Изпънах се и се изстрелях през отвора като торпедо.

Не знаех, че съм преминала от другата страна, докато Габриел не ме улови за ръката и ме накара да спра, клатейки глава. Помогна ми да си облека жилетката и по бръчиците около очите му разбрах, че се усмихва. Шей чакаше до мен и също се усмихваше.

Когато жилетката и бутилката ми отново си бяха на мястото, здраво закопчани, Шей ме хвана за ръката и двамата изплувахме на повърхността. В мига, в който се показахме над водата, аз си свалих маската и поех жадно въздух, разтърсвана от мощни тръпки. Шей също си махна маската, изплю регулатора и се ухили широко.

— Какво?

— Трябваше да минеш през отвора бавно, Кала — обясни той. — Така изненада Габриел, че за малко да му избиеш регулатора от устата.

— Просто исках да го свърша колкото се може по-бързо — отвърнах отбранително.

Това плуване беше начело на списъка ми с неща, които не бих искала да повторя. Когато Адна се показа над водата, изпитах желание да я разцелувам.

„Слава богу, че е еднопосочно пътуване.“

Шей ме опръска, като се смееше.

Рен се появи на повърхността до нас.

— Човече, страхотно е отново да виждаш.

Сега, когато вече нямаше опасност да се удавя, се огледах наоколо. Рен беше прав. Светлината беше мъждива, но вече нямахме нужда от фенери.

— Това трябва да е входът на сенотето — каза Шей, посочвайки тавана.

Високо над нас — на поне трийсетина метра — се виждаше отвор, през който лъчите на слънцето, проправили си път през гъстия воал на джунглата, се разливаха в мрака, потрепвайки от време на време от някое случайно движение близо до отвора — пърполещи криле на птици, които си бяха свили гнездо в пещерата.

— Ама на вас май страшно ви харесва да плувате, а? — провикна се Мейсън. Двамата с Нев седяха на няколко стъпки от нас, заедно с Итън и Сабин. — Тук има чудесна суха… е, добре де, не суха, а влажна, но прекрасно солидна земя.

— Знаех си, че неслучайно те харесвам — засмя се Рен, докато плувахме към мястото, където солената вода миеше хлъзгавия каменен под на пещерата.

Когато излязох на сушата, единствено желанието да запазя поне някакво достойнство ме възпря да не се просна върху камъните, долепила лице до земята с огромна любов. Въздухът все още бе тежък, напоен с дъх на сол и разлагаща се риба, но поне беше истински въздух.

— Всички ли са добре? — попита Габриел.

— Малко ми е замаяно — отвърна Адна, изцеждайки водата от мократа си коса.

— Нормално е — увери я Габриел. — Но ми кажи, ако се влоши.

— Благодаря — отговори тя сухо.

— Всички се справихте отлично — каза Габриел. — Е, да вървим да свършим онова, за което дойдохме.

— Къде е това? — попита Шей.

— Една ниша — обясни Габриел, който вече бе тръгнал. — Всъщност, тя се вижда оттук.

— Светлината — промълви Шей.

Когато проследих погледа му, видях, че един от ъглите на сенотето грее със сапфирените и изумрудени багри на морето, които рязко контрастираха с ясната слънчева светлина в останалата част на пещерата.

Всички тръгнахме след Габриел, с изключение на Сайлъс, който мижеше срещу тавана.

Нев го погледна.

— Да, мисля, че птичките не се радват особено на появата ни.

Когато вдигнах очи нагоре, разбрах какво има предвид. Плясъкът на птичи крила над нас се бе усилил; сенки се стрелкаха напред-назад около отвора на пещерата. Силно цвърчене отекна между стените.

— Не мисля, че са птици — каза Сайлъс.

— Какво тогава? — намръщи се Нев.

Звукът се усилваше; струящата отвън светлина примигваше, понякога напълно затулвана от движението над главите ни.

— Какво е това? — попитах.

Сайлъс прошепна нещо, което не можах да чуя съвсем. Усилен от пещерата, плясъкът на криле се превърна в мощен вихър.

Твърде късно си дадох сметка какво бе казал Сайлъс:

— Връщайте се във водата. Сега!