Даниел Стийл
Приятели завинаги (9)

9.

Погребението на Кевин О’Хара беше непоносимо, ужасно мъчително за цялата група. Родителите слушаха последното слово, ужасени и същевременно благодарни, че не се е случило на собственото им дете. Приятелите, с които той беше израснал, дойдоха да му отдадат последна почит и си припомниха колко мило дете бе навремето. Кони, Майк и Шон седяха на първия ред, сякаш ударени от гръм, затвореният ковчег беше пред тях като предупреждение за всички присъстващи.

Никой от тях не искаше да чуе подобно послание, нито родителите, нито децата. „Бъдете внимателни. Бъдете нащрек. Бъдете умни. Същото може да се случи и на вас.“ Ето че им се беше случило и никой не можеше да проумее как и защо. Много лесно бе да се каже, че Кевин е стъпил накриво, че е бил арестуван, че е бил изпратен в клиника за наркомани, че цели две години е бил на изпитателен срок, но едно време той бе малко момче, невинно дете със същия шанс за живот, както и всички останали. Нима вината бе негова? Дали не беше на родителите му? Може би това му беше отредила съдбата? Така ли бе предначертан животът му? На кое предупреждение не бе обърнал внимание, кои сигнали за опасност бяха пренебрегнали?

Защо Кевин се беше оказал в ковчега в предната част на църквата, а не някой друг? Други бяха поели същите рискове и не бяха загинали. Докато премисляше всяка минута от живота му свита на първия ред, Кони вече не бе сигурна в нищо. Знаеше само, че него го няма, а тази мисъл бе истинска агония. Болката беше толкова силна, така непоносима, сякаш очите й ще се разтопят, а сърцето й ще изгори, същевременно бе като вледенена. Не изпитваше друго, освен пареща болка, докато наблюдаваше как съпругът й, по-малкият й син и шестима от съучениците на Кевин изнасят ковчега от църквата и го поставят внимателно в катафалката, за да го откарат до гробището, където щяха да го спуснат в дупка в земята и да го заровят. Искаше й се да се хвърли след него, обичаше го толкова много, ала тъкмо сега не можеше да причини подобно нещо на Майк и Шон. Трябваше да е до тях, да бъде силна. Не знаеше как да го постигне — знаеше единствено, че няма друг избор. Кевин я беше оставил да се грижи за брат му и баща му, а тя вече не знаеше отговора на нито един въпрос. Част от собствената й плът бе простреляна и убита по време на наркосделка в Тендърлойн. Това беше немислимо. Нямаха никаква представа кой му го беше причинил, знаеха само, че е мъртъв и какви наркотици е носил по време на убийството. Нямаше кой да бъде наказан, нямаше мишена за отмъщение, дори да бяха намерили убиеца, това нямаше да върне сина й.

Стигнаха до гробището в лимузината, която бяха наели, и застанаха до гроба, където свещеникът каза няколко думи. После Кони докосна ковчега на сина си за последен път — ковчега с бял сатен, който бяха избрали. Кевин беше облечен в костюм и с вратовръзка, с най-хубавите си обувки, и щяха да го оставят тук заедно е част от сърцето й. Тя беше съкрушена, вече нямаше дори сили да плаче, докато се прибираха. Всички присъствали на погребението ги чакаха в дома им.

Мерилин също беше дошла, за да провери как са, ресторантът на Джак бе осигурил кетъринга, също като за бар мицва или сватба, само че този път беше за погребение.

По-късно Кони не можа да си спомни кой е бил у тях. Помнеше единствено, че Мерилин е подредила снимки на Кевин навсякъде в хола и антрето. Когато всичко приключи, Майк и Шон седнаха в кабинета. Приличаха на оцелели след корабокрушение. Приятелите на Шон бяха останали, за да го подкрепят, качиха се на горния етаж в стаята му. Кони и Майк, Мерилин и Джак с Джуди и Адам не можеха да повярват какво се е случило. Знаеха единствено, че Кевин, синът на Кони и Майк, е мъртъв, но не осъзнаваха какво означава това. Как да проумееш, че никога повече няма да видиш обичното си дете? Това беше невъобразимо и Кони все очакваше той да слезе от горния етаж, облечен в костюм и риза, с официалните обувки, и да им каже, че всичко е било шега. Само че не беше шега. Беше твърде истинско. Стаята му щеше да остане празна завинаги. Спечелените награди щяха да събират прах и нямаше да имат никакво значение. Дрехите му щяха да висят в гардероба, докато тя събере сили да ги раздаде. Единственото, което Кони разбираше, докато наблюдаваше Майк, беше, че никога повече няма да бъдат същите.

— Имате нужда от почивка — обади се тихо Мерилин. И двамата изглеждаха изтощени, а Кони призна, че не са спали, откакто нещастието се беше случило.

Персоналът на Джак беше оставил кухнята в безупречен вид, за тях имаше храна в хладилника, ако огладнеят, но Кони не можеше да си представи, че някога ще сложи отново залък в устата си. Дрехите вече й висяха — само за няколко дни.

Привечер Мерилин и Джак си тръгнаха от дома на семейство О’Хара. Останалите се бяха разотишли дълго преди това. Шон все още беше на горния етаж с най-добрите си приятели. Поиграха на видеоигри, Били извади плоско шишенце и го подаде на останалите да отпият. В него имаше бърбън, защото не успя да налее нищо друго от барчето у дома, докато никой не го наблюдава. Габи и Изи предадоха бутилчицата след една глътка, докато Били, Шон и Анди отпиваха по-дълго, докато накрая съдържанието й свърши.

— Така няма да помогнете на никого — промълви Изи, както винаги гласът на тяхната съвест. — Просто ще се почувствате по-зле. — Анди я погледна глупаво, когато го каза, Били сви рамене, а Шон се отпусна на леглото си. Мълчеше и му беше омръзнало хората да му изказват съболезнованията си. Какви съболезнования, та те дори не можеха да му влязат в положението. Откъде знаеха как се чувства? Дори приятелите му. Нямаше да види брат си никога повече. Неочаквано се оказа единствено дете.

— Искаш ли довечера да дойдеш у нас? — предложи Били. Само предполагаше каква болка изпитва приятелят му. Забеляза я в очите му.

— Трябва да остана тук — въздъхна Шон. Денят беше изтощителен. — Мама и татко са напълно рухнали — заяви той. Съдържанието на шишенцето му беше помогнало да се поотпусне. Болката бе позатихнала и вече не го измъчваше чувството, че кожата му е била прорязана от бодлива тел. Бърбънът беше притъпил болката. А чувството на замаяност бе добре дошло.

Анди си тръгна пръв — беше обещал да вечеря с родителите си. След него станаха Габи и Били, остана единствено Изи.

— Ще се оправиш, да знаеш. Сигурно се чувстваш ужасно. Никога не съм имала брат или сестра, но все някак ще успееш да се изправиш на крака. Ще се стегнеш. — Ако не беше момиче, сигурно щеше да я удари, но дори от самата мисъл му се доплака.

— Някой ден ще сложа край на подобни престъпления — рече тихо Шон, докато лежаха един до друг на леглото и гледаха в тавана. Понякога имаше чувството, че тя е най-добрата му приятелка от цялата група, всичко зависеше от деня.

— Как смяташ да го постигнеш? — полюбопитства Изи, сякаш бяха отново деца и тя го молеше да й хване риба или искаше да разбере как работи подводница и какво кара мъглата да се спусне над града.

— Ще постъпя на работа във ФБР след колежа и ще арестувам гадовете като онези, които убиха брат ми. — Нито един от двамата не каза, че Кевин не е трябвало да бъде убит. Сега вече нямаше смисъл да говорят по този въпрос, тъй като той беше мъртъв.

— Все така говореше като дете — усмихна се Изи.

— Сега обаче ще го направя. — Шон говореше убедено и тя почти му повярва. Знаеше, че в момента е сериозен.

— Може да решиш нещо друго, след като завършиш колежа. Може да ти се прииска да се занимаваш с друго. — Тя винаги говореше разумно и бе най-практична от петимата.

— Няма. Открай време знам, че искам да се занимавам с нещо такова. Просто не знаех защо. Сега вече знам. — Той се преобърна и легна на една страна, за да я погледне. Запита се какво ли ще почувства, ако я целуне, но не му се искаше, защото му беше приятелка.

— Ще ми липсваш, когато заминеш — рече простичко Изи и той кимна.

— И ти ще ми липсваш — отвърна тъжно и се почувства още по-потиснат. Смъртта на Кевин щеше да усили мъката, че ще бъде далече от приятелите си, а и никак не му се искаше да изостави родителите си след нещастието. Вече усещаше болката.

— Как само ми се иска да дойдеш в Ел Ей — рече замислено Изи.

— Ще се видим на Деня на благодарността и после на Коледа — отвърна той и бавно се превъртя на другата страна, за да стане. — Хайде, трябва да те закарам.

Не си казаха почти нищо в колата — беше им приятно, че са заедно. Тя се опита да не мисли какво би било, ако погребваха един от тях. Не можеше да си представи, а и не искаше. Запита се дали Шон наистина ще постъпи на работа във ФБР някой ден. Това бе опасно. Освен това сега имаше нови отговорности към родителите си, тъй като бе единствено дете.

Той я остави пред дома на баща й и тя му обеща да намине на следващия ден. Шон се върна в глухия си празен дом. Вратата към стаята на родителите му беше затворена, когато се прибра, а къщата бе тъмна. Мина покрай стаята на Кевин и му се прииска да влезе. Вместо това се пъхна в своята стая и затвори вратата, отпусна се на леглото и заплака.

Изи и останалите идваха да видят Шон всеки ден, а Били почти винаги носеше плоската си манерка, пълна с алкохол, откраднат от барчето у тях, докато майка му се занимаваше с близначките. Те все още го дразнеха, но щом видя първите им усмивки, призна, че са сладурани. Дори на два пъти ги подържа. Брайън пък се държеше така, сякаш е влюбен в тях. Беше се научил да им сменя памперсите и помагаше на майка си да ги слага в креватчетата, нещо, което Били нямаше никакво желание да учи. Габи обаче настояваше, че са страхотни. Той беше доволен, че тя пие противозачатъчни и няма опасност да забременее. Не би преглътнал подобно нещо, знаеше, че няма да е готов за собствени деца през следващите десет, дори петнайсет години.

В един от дните, в които не успя да открадне алкохол от барчето, за да прелее в бутилчицата, накара един бездомник да му купи стек бира. Двамата с Шон намираха начин да се напиват всеки ден до края на юни. Отначало беше в памет на Кевин, след това — просто някакво занимание. И петимата бяха отегчени, въпреки че някои си намериха работа за през лятото. Шон помагаше на баща си по няколко часа на ден, Изи работеше в летен лагер към общината, а Габи се подготвяше за заминаването и не работеше. Били също не ходеше на работа. Джак и майка му го бяха оставили на мира и заявиха, че няма нужда да работи през последното си лято преди колежа. Затова двамата с Шон се наливаха по цял следобед. Сутрин Анди работеше, а на обяд идваше да види приятелите си. Майка му го беше уредила в една лаборатория. Там не му позволяваха да върши нищо интересно, макар да бяха силно впечатлени, че е приет медицина в „Харвард“. Товареха го с изхвърлянето на боклука, разнасянето на бланки и картони на пациентите. Той не пиеше колкото другите, но от време на време дръпваше по някоя глътка.

Накрая Изи реши да ги вкара в правия път и в средата на юли ги нарече загубеняци.

— Какво ще правите, докато сте в колежа? Ще се запишете за сбирки на „Анонимните алкохолици“ ли? Вие сте тъпанари, които не спират да се наливат, да играят видеоигри и да се самосъжаляват. Отвратителни сте! — Гледаше Шон право в очите, докато го казваше, и той наведе глава. Брат му беше починал едва преди пет седмици и всички, с изключение на Изи, го бяха оставили да прави каквото поиска. Той много добре знаеше, че тя не преувеличава.

— И какво искаш да заформим? — погледна я Били, когато Шон му подаде плоската манерка. Този път не отпи, за пръв път от седмици.

— Да отидем на плажа, да измислим нещо друго — предложи Изи.

— Ще умрем от студ — напомни й Били. Мъглата не се беше вдигала от дни. В Сан Франциско обикновено беше студено през юли, често се случваше да е сиво и мрачно, което не се отразяваше добре на настроението им.

— И какво от това? Поне ще правим нещо. По-добре, отколкото да седим и да се наливаме.

Затова на следващия ден, след като свършиха работа, те прекосиха моста Голдън Гейт и отидоха в Мерин. На градския плаж в Стинсън ядоха хамбургери, след това седнаха на пясъка, брулени от ледения вятър. Въпреки това, когато се прибраха признаха, че се чувстват по-добре.

Изи остана да поговори с Шон отново, след като останалите си тръгнаха.

— Ще се справиш ли, когато заминеш в колежа? — Много се тревожеше за него, повече, отколкото би признала. Родителите му изглеждаха ужасно, но в известен смисъл Шон изглеждаше дори по-зле от тях. Под очите си имаше тъмни кръгове и призна, че не може да спи. Непрекъснато мислеше за брат си и какво е изпитал, докато е умирал. Това го побъркваше.

— Май да — отвърна той на Изи, макар и не твърде убедително.

— Налага се, заради вашите — изтъкна тя. — Единствено ти им остана. — Този факт много му тежеше. За нея и Анди, като единствени деца, това бе нещо напълно естествено, тъй като родителите им бяха решили така. Шон обаче бе единственият останал син, което беше ужасно и много по-сложно. Кевин щеше да липсва на родителите си до края на живота им, а Шон знаеше, че по някакъв начин трябва да запълни зейналата празнина. Това бе мисълта, която го измъчваше късно нощем. — Сигурен ли си, че все още искаш да заминеш на изток? Можеш да се прехвърлиш в Университета на Ел Ей, за да си по-близо до тях. Той само поклати глава. Искаше да замине. Не можеше да понася обстановката тук, да знае, че Кевин не е в стаята си и никога повече няма да влезе в нея, не издържаше да слуша непрекъснато плача на родителите си. Единственото му желание беше да се махне. Изи го разбираше. И на нея й беше трудно в тази къща, а дори не живееше тук.

През следващите няколко седмици се виждаха след работа, а Шон спря да пие. Сега вече единствено Били пиеше от манерчицата, но и той я надигаше по-рядко. Знаеше, че трябва да се отнася сериозно към това, което му предстои.

Замина пръв — в началото на август. Тренировките му започваха три седмици преди началото на учебните занятия. Габи замина от Сан Франциско след него, за да си потърси апартамент в Ел Ей. Отпътува с майка си и преди да се разпръснат, петимата приятели вечеряха заедно, а след това отидоха на плажа. Обещаха си да се чуват често и да се приберат за Деня на благодарността, но след като бяха прекарвали заедно всеки ден през последните тринайсет години, празникът им се стори безкрайно далече. Освен това обещаха на Били да идват на мачовете му.

Изи отиде в дома на Габи на сутринта, преди да замине. Двете закусиха заедно. Мишел отново й се стори отслабнала, но тя прецени, че е най-добре да премълчи. Реши, че всички знаят, а Мишел се опитваше да се пребори с проблемите си. Изи се запита дали отсъствието на Габи ще оправи нещата, или само ще ги влоши. Трудно бе да се живее в сянката на Габи, независимо че двете сестри много се обичаха.

Двете с Мишел застанаха на тротоара и помахаха, когато Габи и майка й потеглиха. И двете плачеха. Майка й беше зад волана на вана, а Габи бе приготвила половината си гардероб и най-ценните си вещи за апартамента, който се надяваше да намерят. Щеше да си наеме жилище в западен Холивуд. Сред мебелираните квартири, които откри в интернет, се бе спряла на три. Тъжно й беше, но същевременно се вълнуваше. Изи се върна в къщата, за да поговори с Мишел. На нея й предстоеше първата година в гимназията и тя много се притесняваше. След това Изи отиде да се види с Анди. Искаше й се да прекара повече време с него, преди той да замине.

След Анди тя отскочи и до Шон. Майка му чистеше гардеробите и се разплакваше всеки път, щом попаднеше на вещ на Кевин. Бяха минали едва два месеца от смъртта му. Къщата беше като гробница и Кони се отнасяше към стаята на Кевин като към храм. Не смееше да докосне нищо в нея.

Анди бе следващият, който замина. Баща му щеше да лети до Бостън с него, докато се настани в общежитие. Видя се с Шон и Изи вечерта преди заминаването и й пусна есемес, преди да се качи на самолета: Успех. Ще ми липсваш. С обич, А.

За щастие Изи и Шон заминаваха от Сан Франциско в един ден. Нито един от тях не искаше да остане сам. Щеше да е безкрайно трудно.

Изи трябваше да вечеря с баща си в последния ден, а след това отиде да се сбогува с Шон и майка му я прегърна силно.

— Да се пазиш в Ел Ей — рече тя сериозно. — Бъди внимателна. Искам да те видя жива и здрава на Деня на благодарността. И не бързай да се влюбиш.

— Няма начин — рече Изи и се разсмя. — Ще бъда прекалено заета в колежа.

— Всички момчета в Ел Ей ще се влюбят в теб, ако имат очи на главите. — Изи никога не се бе чувствала красива като Габи, нито един от приятелите й момчета не бе споменал и дума за външния й вид. Тя самата също не мислеше по този въпрос. Майка й не я беше научила на триковете, на които Джуди бе научила Габи, нито пък как да изглежда секси, за да привлече погледите на момчетата. Никой не беше ходил да пазарува с Изи от години. Тя просто приготви всичките си стари неща за Ел Ей. Баща й дори не бе помислил по този въпрос, а тя не искаше да пита. Беше й досадно. Кони беше подготвила вещите на Шон, за да ги изпрати в общежитието — чаршафи, хавлиени кърпи, възглавница, козметични принадлежности, два постера, кувертюра, килимче. Всичко бе купено наскоро, съвсем ново, също както за Кевин, когато той замина за „Санта Круз“. Сега беше доста по-сложно, тъй като Шон заминаваше за по-далечно място. Родителите му бяха обзети от ужас как ще се почувстват, след като той замине. Преди няколко дни Кони беше казала на Майк, че е най-добре да се преструват, че и двете момчета са заминали в колеж. Тя обеща да помага на Мерилин с близначките, защото бе убедена, че ще й е приятно. А двете бебета имаха нужда от много грижи. Мерилин призна, че е забравила колко енергия е необходима. Започваше да се чувства стара и призна, че едва успява да събере сили. Но пък и работата й беше двойна.

Кони и Майк взеха полет за Вашингтон заедно с Шон, за да са с него, докато се настани. Върнаха се на следващия ден с късен полет, обзети от неистов страх да влязат в притихналата къща.

Джеф откара Изи до Лос Анджелис и през целия следващ ден се занимава да инсталира уредбата и компютъра, а след това и малък хладилник в стаята й в общежитието. Тя имаше съквартирантка, която й се стори приятно момиче — бяха си писали имейли преди заминаването. И нейните родители бяха там, а когато Джеф си тръгна, двете момичета потърсиха заедно кафенето, тъй като щяха да се хранят заедно там. Изи се обади на Габи, която се оказа влюбена в новия си апартамент. Той се намираше в Алта Лома, близо до Сънсет. През уикенда Изи отиде да го види и всичко й се стори като за зрял човек. Сградата имаше портиер и басейн. Апартаментът беше обзаведен само с най-основното, но Габи бе подредила някои от своите неща. С Джуди бяха ходили на пазар и бяха добавили някои мебели.

— Охо, вече живееш като истинска филмова звезда — пошегува се Изи и Габи обясни, че Били идвал всяка вечер от общежитието си. Призна, че догодина щял да се пренесе при нея и да напусне общежитието, а родителите й нямали нищо против.

Апартаментът на Габи беше десет пъти по-голям от стаята на Изи в общежитието.

Баща й беше подарил автомобил, черен „Ленд Роувър“ от неговата автокъща, който изглеждаше красив и нов. Изи пък си бе донесла единствено велосипеда, който караше в училище. Баща й не й беше купил кола, не можеше да си позволи, а пък майка й беше на мнение, че е твърде млада, за да шофира. Затова тя възнамеряваше, когато не е в кампуса, да се придвижва с таксита или градски транспорт.

Джуди и дъщерите й винаги имаха хубави коли благодарение на бащата на Габи и автокъщата, която той притежаваше. Мишел също бе получила „Ленд Роувър“, когато навърши шестнайсет. Изи би могла да завиди за новата кола на Габи, ако не я обичаше толкова много.

Отиде й на гости и на следващия ден. Съквартирантката й беше заета с приятелките си, а апартаментът на Габи беше страхотно място, където да се събират, когато нямаше по-добро занимание. Били щеше да е зает с тренировки през по-голямата част от времето и нямаше да може да идва всяка вечер през футболния сезон. Затова момичетата възнамеряваха да са заедно винаги, когато Габи беше свободна, а Изи щеше да подготвя домашните си при нея. Беше толкова вълнуващо да са самостоятелни, далече от родителите си, и да не се налага да следват чужди правила. Чувстваха се пораснали.

Същата вечер Шон пусна на Изи есемес от Вашингтон, окръг Колумбия. Пишеше, че кампусът е готин и че часовете вече са започнали. Не се беше чувал с Анди, Изи също. Шон беше зает да се настани в общежитието и да провери програмата си, както и всички останали. Габи трябваше да си намери агент. Щеше да се запише в агенция за манекенки, стига да я вземеха, но Изи я увери, че нямало да има проблем. Тя беше прелестно момиче. Освен това щеше да тръгне на курс по актьорско майсторство веднага щом се установи, за да може да снима реклами, а по-късно да започне да се явява на прослушвания за филми.

На следващия ден Изи се записа за избраните предмети, което се оказа дълъг процес. Беше пристигнала по-рано от необходимото, за да се консултира със съветника си и да реши какви предмети да избере. Така щеше да й остане повече време, което да прекара с Габи. След срещата със съветника си записа философия, психология, основен курс по математика, който беше задължителен, и основи на историята на изкуството. Докато четеше какво включва учебната програма, разбра, че я чака много работа. Пообиколи, за да опознае кампуса. Хората тук се държаха приятелски, а студентите много си приличаха. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала в много по-голям град от Сан Франциско. Много хареса всичко, което я заобикаляше. На моменти й домъчняваше за старите приятели — за пръв път от детската градина насам щеше да учи без тях. Добре поне, че Габи и Били щяха да са наблизо, докато опознаваше новия град. Изи бе обзета от неизпитвана досега самоувереност и си помисли: „Добре, свят! Ето ме и мен!“. Бе поела напред с бърза крачка.