Даниел Стийл
Приятели завинаги (17)

17.

Когато Изи пристъпи към познатата врата на сутринта след Деня на труда, този път си отключи със своя ключ. Беше виждала тази врата цели тринайсет години от живота си, но не и по този начин. Влезе в залата на детската градина и запали лампите. Значките с имената бяха на бюрата, готови да бъдат раздадени на учениците и учителите през първия учебен ден — днес. И нейното име бе на една от тях.

Обърна се към познатия ъгъл с кубчетата. Нищо не се бе променило. Кубчетата бяха нови, но обстановката си беше същата. Новата кухня за игра беше на същото място, с яркорозова мивка и хладилник. Сега обаче имаше много повече пластмасова храна, отколкото преди. Тя влезе, за да разгледа, и очакваше да види поничките поръсени със захарни пръчици, но вместо тях бе оставена разрязана празнична шоколадова торта със свещи.

Имаше и кът за преобличане е костюми на принцеса, полицай и пожарникар, каубойска шапка и кобур, но без пистолет. Правилата не се бяха променили. Класната стая не изглеждаше много по-различна от времето, когато Великолепната петорка беше в детската градина. Ако затвореше очи, веднага си представяше петимата. Прииска й се да върне времето назад и да започне отначало. Та нали оттук тръгна всичко, когато Габи взе кубчетата на Били и Шон, Изи им поднесе обяд, а Анди закъсня в съвършено изгладените си панталони в цвят каки и с бяла риза. Още тогава приличаше на лекар. Чу гласовете им в тишината. След малко тук щяха да зазвучат други гласове, да се появят нови лица, други деца. Сега тя беше учителка, не малко момиченце с плитки. Почувства се необичайно, докато си слагаше значката с името и очакваше на нея да види „Госпожица Пам“. Вместо това там пишеше „Госпожица Изи“, а госпожица Уенди бе заменила госпожица Джун. Всичко се бе случило неусетно. Вчерашните деца бяха пораснали, а някои от тях вече ги нямаше. Постара се да не мисли за Габи в лъскавите й розови обувки, докато си прибираше палтото и слагаше престилката. Госпожица Уенди, главната учителка в детската градина, й бе показала кое къде стои. Днес щяха да започнат занимания с пластилин, за да се почувстват всички в свои води, нямаше да има музикални инструменти, а после щяха да слушат приказки, да преразказват, сетне да си починат и чак тогава предстоеше да ги запознаят с букви, числа и цветове. Форматът беше същият, нищо че редът на заниманията бе променен.

Уенди пристигна тъкмо когато тя тръгваше към входа, понесла значките на децата. В ръка държеше списъка на малките. Вече бе запомнила имената им и сега оставаше само да ги напасне с личицата.

— Всичко ли е готово? — попита широко усмихнатата по-възрастна учителка и Изи кимна. Каната със сок беше готова заедно с пластмасовите чашки, които щяха да използват. Имаше поднос с ванилови сладки без ядки и шоколад. Неочаквано Изи усети, че няма търпение. Беше невероятно вълнуващо, че е тук. И за нея това бе първият училищен ден.

— Напълно — потвърди тя, след това отиде на входа, за да посрещне учениците си на отделната врата за детската градина. По-големите щяха да се втурнат през двойните врати няколко метра встрани. Детската градина имаше отделен вход, както когато тя влезе навремето и забеляза малките чинове и столове. Изи си припомни, че някои от майките седяха на тях през онзи пръв ден. Нейната я нямаше, но някои от другите бяха останали, въпреки че не помнеше кои са били. Помнеше обаче, че беше облечена в червена пола и нови червени гуменки.

Зае мястото си и се усмихна на всяко дете, което влезе. Питаше се кои ще създадат приятелства за цял живот. Слагаше им значките с имената и й се прииска да им каже, че денят е невероятно важен, че децата, с които градят приятелства „завинаги“, ще бъдат с тях цял живот.

Госпожица Уенди ги чакаше, когато влизаха в стаята. Щом всички пристигнаха, Изи се върна в класната стая. Някои си играеха с кубчета, други бяха влезли в кухнята, трети бяха започнали да мачкат пластилина под напътствията на госпожица Уенди. Половината майки се бяха настанили на малките столчета в дъното на залата и тя забеляза, че една от тях е в напреднала бременност и й е доста неудобно. Щом я зърна, Изи си спомни, че една от майките бе в напреднала бременност на нейния първи учебен ден, и след като се замисли за минута, се сети, че Мерилин е била бременна с Брайън. Той беше на един от горните етажи и започваше последната си година. Деца влизаха и излизаха година след година и сега бе дошъл редът на този клас, тяхното време, техният велик ден. Както и нейният.

Госпожица Уенди й даде знак да се представи и Изи застана в средата на стаята и заговори.

— Здравейте, аз съм госпожица Изи. Цялото ми име е Изабел, но Изи ми харесва повече, а отдавна, много отдавна и аз учех в това училище. — Погледна към къта с кубчетата тъкмо когато едно момиченце изтръгна кубче от ръката на момченце. Изпита невероятно чувство на дежавю за Габи и й се стори, че приятелката й изпраща послание.

Изи насочи вниманието си към класа и каза, че днес ще изработват различни предмети от глина. Децата я погледнаха любопитно и тя ги накара да се подредят в кръг. После те бавно пристъпиха напред, а Изи ги покани да седнат на пода. Двете с Уенди седнаха с тях и Уенди накара всяко дете да си каже името, защото не можеха да четат написаното на значките, които бяха от помощ за учителките, не за малките.

Уенди ги поведе към масата с глината, след като ги накара да изпеят песен, и през следващите четирийсет и пет минути малките се залисаха в моделирането. После си измиха ръцете и отново се подредиха в кръг, а Изи им прочете приказка. Беше една от любимите й и децата останаха очаровани. След това ги изпрати навън да си поиграят. Забеляза, че на площадката има нови катерушки и люлки, по-интересни от онези, които помнеше. Щом децата се върнаха, им дадоха сок и сладки.

Прочетоха нова приказка, оставиха ги да си поиграят сами още малко и тогава Уенди накара всяко да вдигне буквата, с която започва името му. Бяха заети през цялата сутрин, а на нея й се стори, че са минали минути, когато се върна на входната врата, за да ги изпрати до колите, в които ги чакаха майките. След това се върна в класната стая, погледна Уенди с усмивка и си свали престилката. Уенди приличаше на типична учителка в детска градина. Беше широко усмихната, с мили очи, руса коса на дълга плитка, пусната на гърба, и малко пълничка. По-ниска от Изи, тя носеше широка блуза с щампи на пожарни автомобили, която си беше ушила сама.

— Кажи как мина първият ти ден, госпожице Изи? — попита топло тя.

— Много ми хареса — усмихна се Изи. Знаеше, че се е заела с нещо, което майка й смята за маловажно, но й беше толкова приятно и уютно в познатата обстановка, все едно се бе върнала отново в утробата. Тук се чувстваше защитена, на сигурно място, след като бе живяла с чувството, че е заобиколена от опасности след смъртта на най-добрата си приятелка.

— Тук добре се забавляваме — отвърна Уенди и се зае да подреди играчките, а Изи й помогна. — Утре ще започнем с музикалните инструменти и числата. Днес се справиха добре с азбуката.

За Изи всичко тук бе изключително забавно, децата бяха невероятно сладки. Сред тях имаше дребничко китайче, което й напомни за Пинг. Тя се запита дали някой ден няма да преподава и на нея и дали сестрите близначки на Били ще бъдат тук догодина, както каза Мерилин. Не можеше да повярва, че скоро ще бъдат на възраст за детска градина, нито че тя е станала учителка. Уенди каза, че децата страшно са я харесали, и Изи много се зарадва. Половин час по-късно, след като бе подредено, спретнато и готово за утре, те угасиха лампите, излязоха от стаята и заключиха вратата. Бе едва два и половина и целият й следобед беше свободен.

Реши да отиде на гости на Кони, защото знаеше колко самотна се чувства, докато Шон го няма. Разказа й за сутринта в „Атууд“ и Кони я похвали, че е избрала прекрасна работа. Изи си беше намерила малък едностаен апартамент близо до училището, за да може да ходи на работа пеша. Това бе първият й самостоятелен апартамент.

— Какво чудесно място за работа, с тези сладки дечица. Прекрасно — рече Кони и призна, че също е решила да започне работа. Щеше да помага на Майк в офиса на пълен работен ден, не само по няколко часа на седмица. Той имаше нужда от помощ, а след като децата му нямаше как да му помогнат, Кони реши да се заеме със счетоводството. Освен това й беше приятно да прекарва повече време с него. Беше й омръзнало да бездейства по цял ден вкъщи, след като вече не се грижеше за деца. Преди няколко седмици Шон бе започнал обучението си във военноморската база на ФБР в Куонтико и щеше да изкара там пет месеца, а след това да се премести във Вашингтон.

Двете жени разговаряха дълго за амбициите на Шон във ФБР и плановете му. Той най-сетне бе осъществил мечтата си. Изи призна колко се тревожи за него, а майка му отвърна, че уважава избора му, и й напомни, че е искал да постъпи на работа в силите на реда още от дете. Изи не спори с нея, но бе на мнение, че работата е прекалено опасна, още повече че семейството беше изгубило единия си син. Кони обаче се оказа много по-свободомислеща и заяви, че никога не би го възпряла. Тя бе добър пример за всяка майка, за разлика от Катрин, която настояваше Изи да последва примера й, без значение какво предпочита самата тя. Денят, в който чете приказки на децата и си игра с тях, нямаше да получи одобрението на майка й, но Изи прекара страхотно.

Отбиваше се у Кони винаги, когато имаше възможност, правеше й компания, когато двамата с Майк се прибираха от работа или през уикендите. Понякога се отбиваше и у Мерилин. Тя обаче бе твърде заета с трите деца и съпруга си. Джуди си имаше Мишел, която често се връщаше през уикендите. А пък Хелън, майката на Анди, работеше упорито. От всичките майки Кони беше най-самотна и Изи имаше най-здрава връзка с нея, затова си бе поставила за цел да й ходи на гости, когато има възможност. Изпращаше на Шон есемеси и го успокояваше, че родителите му са добре. Той й звънеше понякога, но през повечето време беше зает в школата.

Анди се стараеше да се обажда на Изи, но беше така затрупан със задачи в медицинското училище, че често забравяше. Били й звънеше съвсем рядко или от Маями, или от някое друго място. Твърдеше, че в Маями му харесва, но му се налагаше да пътува непрекъснато. Тя следеше какво става с него в таблоидите и списание „Пийпъл“. Животът му бе изпълнен със събития и никой не го виждаше с една жена повече от веднъж. Били определено предпочиташе живота на бързи обороти.

От време на време се чуваше, че са го видели на парти или в нощен клуб в доста лошо състояние, пиян или неподдържан, или пък след бой в някой бар, задължително следван от поредната хубавица.

Изи се видя с приятелите си чак на Коледа. Беше помогнала вкъщи да украсят коледната елха, този път с помощта на Пинг, и ходи с нея и Дженифър да гледат „Лешникотрошачката“. Шон и Анди се върнаха в Сан Франциско за празниците, а Мерилин каза, че и Били щял скоро да се прибере, но сега играел в плейофите за Суперкупата. Мерилин, Джак и Брайън се канеха да отидат да го гледат.

Всеки прекара Коледа със семейството си, както обикновено, а на следващия ден Изи, Анди и Шон си сготвиха вечеря в дома на Шон. Кони и Майк щяха да ходят на ресторант. Изи им разказа за живота си като учителка в детската градина на „Атууд“, Анди се оплака от трудностите в медицинската школа, макар по всичко да личеше, че му харесва, и двамата настояваха Шон да сподели нещо за ФБР. Той не издаде почти никакви подробности, но се усмихваше винаги, когато говореше за бъдещата си работа. Беше почти приключил с обучението, след това заминаваше за Вашингтон, където щеше да работи в офис. Изи въздъхна облекчено, когато разбра. Дотук не звучеше никак опасно. Шон спомена, че някои от курса му имат дисертации. Двама дори били с докторски степени. Изглежда групата беше интересна.

Прекараха приятна вечер, обсъдиха последните изцепки на Били, за които бяха прочели в пресата.

В списание „Пийпъл“ бяха писали за диво парти, което той организирал в Маями и някой бил застрелян. На Шон му стана неприятно, когато чу, и нямаше търпение старият му приятел да се прибере. Били се беше превърнал в суперзвезда, но най-близките му приятели си оставаха хората, с които бе израснал.

Изи и Шон разтребваха кухнята на Кони, когато баща му звънна, за да им каже да включат телевизора. Затвори веднага. Шон нямаше никаква представа къде се намират родителите му — знаеше единствено, че са някъде на вечеря. Той отиде до телевизора в хола, грабна дистанционното, за да го включи, а Изи и Анди го последваха. Не знаеха какво да очакват, но щом образът се показа, видяха снимка на Били на екрана, последвана от клип, на който се виждаше как линейка тръгва от дома му в Маями.

— Какво, по дяволите… — измърмори Шон, опитвайки се да разбере какво се е случило. След това говорителят обясни, че куотърбекът Били Нортън е починал от свръхдоза в дома си в Маями по-рано същата вечер. Тримата останаха като заковани по местата си, вперили очи един в друг.

— О, не… о, господи — успя да промълви Изи и се отпусна на един стол. — Не отново… не и Били… — Анди и Шон мълчаха, когато Кони и Майк влязоха напълно шокирани. Петимата се споглеждаха и не знаеха какво да кажат. Не знаеха дали да отидат в дома на Мерилин или не, нямаха представа дали тя е научила. Съобщаваха новината по всички канали, така че ако все още не беше научила, щеше да чуе всеки миг или някой трябваше да й каже. Може би пред дома й вече имаше репортери и камери. Смъртта на Били щеше да се разнесе из цялата страна. Изи не можеше да понесе мисълта, че трябва отново да преживее вече познатата мъка. Бяха минали четири години, откакто изгубиха Габи, а сякаш се беше случило вчера. Тя погледна Шон и разбра, че е бесен. Едва се сдържаше. Сякаш отново губеше Кевин.

— Каква безсмислица, мама му стара — рече той и запокити дистанционното в другия край на стаята, припомнил си всички случаи, когато Били се беше напивал, как се бе опитал да му даде екстази след шампионския мач, защото играчите вече били тествани. Шон изфуча от стаята и се втурна на горния етаж, хлопна вратата на стаята си, а Кони и Майк погледнаха Изи и Анди е едно и също чувство на безпомощност. Още един от приятелите им беше мъртъв, но не бе загинал невинно като Габи. Били познаваше рисковете и беше изгубил.

— Трябва да позвъня на Мерилин — рече тихо Кони и когато се свърза с нея, приятелката й се стори неестествено спокойна. Нямаше писъци, нито плач или истерични пристъпи. Изглежда Мерилин беше в шок.

— Знаех си аз, че ще стане така — рече мрачно. — Той така и не понесе напрежението и всичко, което съпътстваше кариерата му.

Беше момче на двайсет и три, което изкарваше милиони долари, а бе заобиколено от изкушения, оказали се твърде вълнуващи, за да им устои. Всички се притесняваха за Били, най-вече защото Габи не беше до него, за да го усмирява. И ето сега тази безсмислена загуба на талантлив спортист, на момчето, което всички бяха обичали.

Кони попита дали да отиде и Мерилин отвърна, че иска. Анди предложи да закара Изи у дома. Беше я взел преди вечеря. Кони се провикна, за да каже на Шон, че излизат, но той не отговори. Все още бе затворен в стаята си и тъгуваше по свой си начин.

Анди и Изи си тръгнаха тихо, а Кони и Майк отидоха у Мерилин и Джак, на няколко пресечки от тях. Отвън вече имаше камери, хора се изсипваха от ванове, репортери бяха застанали пред вратата и звъняха с надеждата да поговорят с всеки, който няма нищо против. Брайън бе гледал новините в дома на свой приятел и Мерилин му каза да не се прибира. Той ридаеше, докато тя говореше с него по телефона, тя също.

Майк нареди грубо на тълпата репортери да се отдръпнат от стъпалата пред къщата и когато Джак открехна вратата, двамата с Кони се шмугнаха вътре и отново я хлопнаха. Завесите бяха спуснати в цялата къща. Бяха обсадени, но поне близначките спяха. Джак и Мерилин бяха съсипани.

— Моите съболезнования — рече Кони и прегърна приятелката си. Бяха преживели този момент твърде много пъти. Двамата мъже се прегърнаха разплакани. Били не беше дете на Джак, но все едно беше негова плът и кръв — беше обичал момчето като едно от своите цели седем години. Беше наблюдавал как кариерата му го повлича като приливна вълна и как не успява да устои на изкушенията на лекия живот.

Говориха до късно през нощта и в два след полунощ Кони и Майк се прибраха. Завариха Шон в хола да гледа новините и повторения на някои от най-известните мачове на Били. Той бе планирал след няколко седмици да отиде на Суперкупата за пръв път, а сега вече нямаше смисъл.

— Те как са? — попита Шон. Искрена загриженост бе заменила яростта му. Когато слезе отново долу, всички си бяха тръгнали и оттогава той гледаше новините.

— Като нас, когато Кевин загина — отвърна нещастно Майк. Личеше му, че е уморен. — Само че пред тях имаше репортери. Семейство Нортън ще трябва да излязат, за да уредят необходимото.

— Ще имат нужда от полицейски ескорт — подхвърли предвидливо Шон. — Искате ли да се погрижа? — предложи той.

— Знаеш ли на кого да се обадиш? — Баща му го погледна изненадано, за момент забравил, че синът му учи в академията на ФБР.

— Ще звънна тук-там.

— Обади се. Те нямат представа какво да правят, а са твърде разстроени, за да мислят трезво. Дори не позволиха на Брайън да се прибере.

Шон кимна и посегна към телефона. Позвъни на справки, след това набра номера. Даде идентификационния си номер във ФБР и оттам вече беше по-лесно. След двайсет минути беше уредил хора от полицейското управление на Сан Франциско и патрулиращи полицаи да отидат в дома на Мерилин и Джак на следващата сутрин и да останат там през целия ден. Единствено с това можеше да им помогне. Все още не бе осъзнал собствената си загуба, тъй като беше бесен на онова, което Били си бе причинил, и на онези, които му бяха помогнали. Той самият нямаше представа, че Били се друса през последните години, но можеше лесно да се досети от клюките по новините и в таблоидите. А сега това нещастие. Приятеля му от момчешките години вече го нямаше, а хората, отговорни за смъртта му, бяха на свобода. Единственото желание на Шон беше да ги избие един по един, при това много болезнено. Скоро щеше да има възможност да го стори.