Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (4)

3

Четири дни след експлозията в тунела Джоузеф ван Дорн успя да настигне летящия неспирно Озгуд Хенеси в Голямото северно железопътно депо в Хенесивил. Чисто новият град в покрайнините на Спокен, щата Вашингтон, близо до границата с Айдахо, се пръскаше по шевовете от пресен дървен материал, креозот и горящи въглища. Вече бяха започнали да го наричат „Минеаполис на Северозапада“. Ван Дорн знаеше, че Хенеси е решил да издигне града на това място като част от плана си да удвои линиите на „Южен Пасифик“, поглъщайки северните трансконтинентални пътища.

Основателят на знаменитата детективска агенция Ван Дорн бе едър, оплешивяващ, добре облечен мъж в четиридесетте си години, който приличаше по-скоро на проспериращ търговски пътник, отколкото на бич за обитателите на подземния свят. Изглеждаше общителен, с волеви римски нос, винаги готов да се усмихне, макар това впечатление леко да се заглаждаше от намека за меланхолия в ирландските му очи, с великолепни червеникави бакенбарди, които се спускаха чак до още по-великолепната му, също червеникава брада. Докато приближаваше специалният влак на Хенеси, мелодията на рагтайм, която долиташе от един грамофон, успя да изтръгне от него въздишка на одобрително облекчение. Веднага разпозна живата изпълнена с нежност мелодия на чисто новото изпълнение на Скот Джоплин „Музика в прожектора“^[1] и тази музика веднага му даде да разбере, че Лилиан, дъщерята на Хенеси, със сигурност е някъде наоколо. Свадливият президент на компанията „Южен Пасифик“ винаги беше в по-благосклонно настроение, когато тя се намираше наблизо.

Изчака на междинната платформа, доловил раздвижване от вътрешността на вагона. И наистина, в същия момент се появи Хенеси, който тъкмо изхвърляше през вратата кмета на Спокен — Напусни влака ми! Хенесивил никога няма да бъде част от града ви. Не възнамерявам железопътното ми депо да плаща данъци на Спокен!

А на Ван Дорн се сопна:

— Доста време ви отне да се появите.

Ван Дорн отвърна на тази безцеремонност с топла усмивка. Силните му бели зъби блеснаха в гнездото от червеникави бакенбарди, докато малката ръка на Хенеси изчезваше напълно в неговата, а самият той избоботи приветливо:

— Бях в Чикаго, а вие се появявате навсякъде по картата. Изглеждате добре, Озгуд, макар и леко раздразнен. Как е прелестната Лилиан? — попита, докато Хенеси го въвеждаше във вагона.

— Както обикновено — създава повече проблеми от цяла каруца ай-талианци.

— А, ето я и нея! Мили боже, как само сте пораснали млада госпожице, не съм ви виждал от…

— От Ню Йорк, когато татко ви нае, за да ме върнете в школата на госпожица Портър?

— Не — поправи я Ван Дорн — струва ми се, че последния път беше, когато ви освободихме под гаранция от затвора в Бостън след онзи злощастен парад на суфражетките.

— Лилиан! — каза Хенеси. — Искам бележките от тази среща да бъдат напечатани и приложени към договора ни с агенцията Ван Дорн.

Немирната светлинка в бледосините й очи внезапно се замени от интелигентен, делови поглед:

— Договорът е подготвен за подписите ви, татко.

— Джо, допускам, че вече си научил за нападенията.

— Доколкото разбирам — каза уклончиво Ван Дорн, — строежът на експресната линия през Каскейд, който е предприела компанията „Южен Пасифик“, е възпрепятстван от ужасяващи инциденти. Загинали са няколко ваши работници, както и неколцина пътници.

— Няма начин всички инциденти да са случайни — отвърна сурово Хенеси. — Някой полага значителни усилия да съсипе тази компания. Наемам хората ти, за да заловите саботьорите, без значение дали са анархисти, чужденци или стачници. Застреляйте ги, обесете ги, направете каквото е необходимо, но ги накарайте да престанат незабавно.

— В минутата, в която ми телеграфирахте, назначих най-добрия си оперативен работник по случая. Ако ситуацията се окаже от такъв характер, ще го направя главен разследващ по случая.

— Не! — каза Хенеси. — Искам ти да ръководиш нещата Джо. Лично.

— Айзък Бел е най-добрият човек, с когото разполагам. Само можех да си мечтая да притежавам неговите способности, когато бях на неговата възраст.

Хенеси го прекъсна:

— Изясни нещата, Джо. Влакът ми е спрял само на шестстотин километра северно от саботирания тунел, но трябваше да изминем най-малко хиляда, докато дойдем дотук, с връщането назад, изкачването и прехвърлянията. Прекият път през планините ще съкрати това разстояние с цял ден. Успехът на строежа и бъдещето на цялата компания са прекалено важни, за да ги оставим в ръцете на наемници.

Ван Дорн знаеше, че Хенеси е свикнал да получава каквото иска. В края на краищата беше успял да изкове транс континентални железопътни линии от Атлантическия до Тихия океан, прегазвайки конкурентите си, комодор Вандербил и Дж. П. Морган, надхитряйки Междущатската търговска комисия и Конгреса на Съединените щати, побеждавайки с неумолимата си воля дори самия президент Теди Рузвелт. Така че когато внезапната поява на кондуктора на Хенеси ги прекъсна, Ван Дорн отправи мълчалива благодарствена молитва. Началникът на влака застана на вратата в безупречната си тъмносиня униформа, обсипана с блестящи пиринчени копчета и червените ширити на „Южен Пасифик“.

— Съжалявам за безпокойството, сър. Заловили са скитник, направил опит да се качи във влака ви.

— За какво изобщо ме тревожиш? Имам си достатъчно работа, че да управлявам и железницата. Предай го на шерифа.

— Той твърди, че господин Ван Дорн ще гарантира за него.

 

 

В частния вагон на Хенеси влезе висок мъж, охраняван от двама набити железопътни полицаи.

Носеше груби дрехи на скитник, който пътува с влаковете в търсене на работа. Дочените му панталони и палто бяха покрити с прах. Ботушите му бяха оръфани. Широкополата му шапка, омачкан каубойски Стетсън, очевидно го бе предпазвала неведнъж и два пъти от проливния дъжд.

Лилиан Хенеси забеляза първо очите му, сини с виолетова отсянка, които обгърнаха приемната с пронизващ, търсещ взор, който проникваше във всяка цепнатина и пролука. Колкото и бързо да се стрелкаше този поглед обаче, като че ли успяваше да се спре върху лицето на всеки един от присъстващите — баща й, Ван Дорн, а накрая и нея самата — и да разгадае и най-съкровените им мисли. Реши да отвърне смело на този поглед, но откри, че ефектът беше по-скоро хипнотизиращ.

На височина непознатият беше над метър и осемдесет, жилест като чистокръвен арабски жребец. Горните му устни бяха скрити зад гъсти мустаци, златисторуси като косата му и наболата четина по бузите му. Ръцете му стояха отпуснати отстрани до тялото. Имаше дълги и изящни пръсти. Лилиан огледа решителното изражение, отпечатано върху брадичката и устните на мъжа и прецени, че пред нея стои около тридесетгодишен човек с невероятна решителност.

Придружителите му стояха наблизо, но не го докосваха. Едва когато тя успя да откъсне поглед от лицето на високия мъж, забеляза, че един от железопътните полицаи притиска окървавена кърпичка към носа си. Другият примигваше с едно подуто и насинено око.

Джоузеф Ван Дорн си позволи една леко снизходителна усмивка:

— Озгуд, ще ми позволите ли да ви представя Айзък Бел, човекът, който ще проведе разследването от мое име?

— Добро утро — каза Айзък Бел. Пристъпи напред с протегната ръка. Пазачите понечиха да тръгнат след него. Хенеси ги освободи рязко:

— Вън!

Пазачът, който попиваше кръвта от носа си с кърпичка, прошушна нещо на кондуктора, докато ги съпровождаше до вратата.

— Извинете, сър — каза кондукторът, — но тези мъже искат вещите си обратно.

Айзък Бел извади от джоба си кожената палка с накрайник от оловни сачми:

— Как се казваш?

— Били — дойде мрачният отговор.

Бел му подхвърли палката и произнесе студено, с едва сдържан гняв в гласа си:

— Били, следващия път, когато някой ти предложи да те последва, без да създава проблеми, най-добре приеми думата му. — После се обърна към мъжа с насинено око: — А ти?

— Ед.

Бел извади един револвер и го подаде на Ед с дръжката напред. След това изсипа петте патрона в ръката му с думите:

— Съветвам те повече да не вадиш оръжие, преди да си се научил да си служиш с него.

— Мислех, че съм — промърмори Ед и нещо в засраменото му изражение изглежда накара високия детектив да се смили:

— Бил си каубой, преди да постъпиш на работа в железниците? — попита Бел.

— Да, сър, трябваше ми работа.

Очите на Бел се смекчиха до по-топъл оттенък на синьото и устните му се раздалечиха в приятелска усмивка. Извади една златна монета от джоба, скрит във вътрешността на колана му:

— Заповядай, Ед. Намери си пържола за насиненото око и си вземете нещо за пиене.

Пазачите кимнаха.

— Благодаря, господин Бел.

Бел най-сетне насочи вниманието си към президента на „Южен Пасифик“, който не отделяше от него намръщения си изпълнен с очакване поглед:

— Господин Хенеси, ще ви докладвам веднага щом получа възможност да се изкъпя и да сменя тези дрехи.

— Носачът ще ти донесе багажа — каза Ван Дорн с усмивка.

 

 

Детективът се върна след двайсетина минути, с подстригани мустаци, заменил дрехите на скитник със сребристо сив триреден костюм, ушит от фина, дебела английска вълна, подходяща за есенните студове. Носеше бледосиня риза, а около врата му имаше виолетова вратовръзка, която подчертаваше цвета на очите му.

Айзък Бел бе напълно наясно, че трябва да подхване случая по възможно най-подходящия начин, като преди всичко изясни, че той, а не властният президент на железопътната компания, ще дава тон в разследването. На първо време отвърна на топлата усмивка на Лилиан Хенеси. След това се поклони учтиво на чувствената тъмноока жена, която бе влязла съвсем тихо и бе седнала на коженото кресло. Най-накрая се обърна към Озгуд Хенеси:

— Не съм напълно убеден, че инцидентите са саботаж.

— Са и още как, по дяволите! Стачниците вилнеят из целия Запад. А сега и паниката на Уолстрийт разпалва още повече радикалите и агитаторите.

— Истина е — отвърна Бел, — че стачката на трамвайните работници в Сан Франциско и тази на телеграфистите от „Уестърн Юниън“ успяха да вгорчат живота на профсъюзните работници. И дори водачите на Западната миньорска федерация, които в момента са по съдилищата, наистина да са организирали заговор за убийството на губернатора Стюненбърг — обвинение, в което изпитвам съмнения, понеже детективската работа по този случай беше наистина немарлива, — е очевидно, че няма недостиг от радикалисти, готови да заложат динамита в портала на губернатора. А и убиецът, които извърши атентата срещу президента Маккинли, едва ли е единственият анархист по тези земи. Но… — Айзък Бел направи пауза, за да насочи втренчения си поглед с пълна сила към Хенеси. — Господин Ван Дорн ми плаща да залавям убийци и банкови обирджии из целия континент. Всеки месец ми се налага да се возя в повече специални влакове, експреси и „летящи“ локомотиви, отколкото на някои хора им се събира за цял живот.

— Какво общо имат вашите пътувания с нападенията срещу моята компания?

— Влаковите катастрофи са често срещано нещо. Миналата година от „Южен Пасифик“ са изплатили два милиона долара в компенсации за ранените по време на такива инциденти. Преди да е изтекла 1907 година, ще са се случили десет хиляди катастрофи, осем хиляди дерайлирания и над пет хиляди смъртни случая. Като чест клиент на железниците приемам по-скоро лично събития, при които вагоните се наблъскват едни в други като телескоп.

Озгуд Хенеси придобиваше все по-розов цвят, докато гневът започваше да клокочи в него.

— Ще ви кажа същото, което бих казал на някой анти реформист, решил, че железниците са корена на всяко зло. Линиите „Южен Пасифик“ имат над сто хиляди служители. Работим като луди, за да превозим сто милиони пътници и триста милиона тона в товари всяка година!

— По една случайност обожавам влаковете — каза меко Бел. — Но железопътните работници не преувеличават, когато твърдят, че тънкият стоманен фланец, който удържа колелото върху релсата, е на „два сантиметра между нас и вечността“.

Хенеси стовари ръка върху масата.

— Тези убийци радикали са заслепени от собствената си омраза! Не виждат ли, че скоростта, която им предоставят железниците, е божи дар за всеки мъж и жена на този свят? Америка е огромна! По-голяма от потъналата в разногласия Европа. По-широка от разединен Китай. Железниците ни обединяват. Как ще се придвижват хората без нашите влакове? С дилижанси? Кой ще откара реколтата им на пазара? Биволите? Мулетата? Само един от моите локомотиви тегли повече товар от всички каруци на заселниците, които някога са имали късмет да прекосят равнините… Господин Бел, чували ли сте за „Летящия Томас“?

— Разбира се. Летящият Томас е четири цилиндров автомобил с мощност шейсет конски сили, модел 35. Произвеждат ги в Бъфало. Възлагам големи надежди, че компанията „Томас“ ще спечели състезанието от Ню Йорк до Париж следващата година.

— Защо според вас са кръстили автомобил на железопътен влак? — изрева Хенеси. — Скорост! Летящият влак е мощен влак, известен с невероятната си скорост! И…

— Скоростта е нещо прекрасно — прекъсна го Бел. — Ето защо…

 

 

Фактът, че Хенеси използваше тази секция от частния вагон за личен кабинет бе очевиден от графиките окачени на тавана от лакирано дърво. Високият жълтокос детектив огледа набързо месинговите им табелки и разви една железопътна карта, изобразяваща влаковите линии в Калифорния, Орегон, Невада, Айдахо и Вашингтон. После посочи планинската граница между Калифорния и Невада:

— Преди шейсет години група заселници, нарекли себе си Групата на Донър, са направили опит да пресекат тези планини с помощта на каруци. Целта им била Сан Франциско, но подранилите снегове блокирали прохода, който били избрали, за да преодолеят Сиера Невада. Групата на Донър остава в капан в продължение на цялата зима. Храната им свършила. Онези, които не умрели от глад, оцелели, като се хранели с телата на мъртвите.

— Какво общо имат канибалите заселници с железницата ми, по дяволите?

Айзък Бел се усмихна широко:

— В днешно време, ако огладнеете някъде около Прохода Донър, от отличните ресторанти на Сан Франциско ви делят само четири часа път с влак.

Строгото лице на Озгуд Хенеси не предлагаше голям избор в израженията между намръщване и усмивка, но все пак нещо в него бе омекнало, когато се обърна към Джоузеф Ван Дорн и каза:

— Печелиш, Джо. Давай, Бел. Да те чуем.

Бел отново посочи картата:

— През последните три седмици сте имали подозрителни дерайлирания тук в Роузвил и при Дънсмюър. Да не забравяме и срутването на тунела, което ви е принудило да се свържете с господин Ван Дорн.

— Не ми съобщаваш нищо, което вече не знам — отсече Хенеси. — Загинаха четирима железопътни строители и един машинист. Още десет ранени с изпотрошени крайници. Строежът изостава с осем дни.

— И един детектив на служба в железопътната компания, премазан до смърт в сервизния тунел.

— Какво? А, да. Забравих. Един от копоите.

— Името му е Кларк. Алойшъс Кларк. Приятелите му са го наричали Уши.

— Познавахме го — обясни Джоузеф ван Дорн. — Работеше за фирмата. Огън детектив. Но си имаше трески за дялане.

Бел погледна всеки един от присъстващите в лицето и съвсем ясно произнесе най-големия комплимент, който човек можеше да чуе на Запад:

— С Уши Кларк всеки би тръгнал на път.

След което се обърна към Хенеси:

— Минах през няколко сборища на скитници на път за насам. В покрайнините на Кресънт Сити, по линията за Сискию — той посочи северния край на Калифорния на картата — се натъкнах на слухове за радикалист или анархист, когото скитниците наричат Саботьора.

— Радикалист! Не ви ли казах?

— Скитниците знаеха малко за него, но се бояха. Хората, които се присъединяват към каузата му, никога повече не се появяват. От оскъдните сведения, с които разполагам до този момент, заключих, че е възможно да е вербувал съучастник за работата по тунела. Млад агитатор, миньор на име Кевин Бътлър, когото са забелязали да взима един от товарните влакове южно от Кресънт Сити.

— За Юрика! — намеси се Хенеси. — От Санта Роса е можел да се насочи към Рединг и Уийд, а оттам за Каскейд. Какво ви повтарям през цялото време? Радикалисти, чужденци, анархисти. Агитаторът направи ли самопризнания.

Кевин Бътлър в момента прави самопризнания пред дявола сър. Тялото му е било открито до това на детектив Кларк в сервизния тунел. Независимо от това обаче, нищо от миналото му не навежда на мисълта, че е бил способен да извърши подобно нападение без чужда помощ. Саботьорът, както го наричат, все още е на свобода.

В съседната стая затрака телеграфен ключ. Лилиан Хенеси наостри уши. Когато тракането престана, телеграфистът влезе забързано със записа. Бел забеляза, че Лилиан не си направи труда да прочете написаното на хартията, преди да каже на баща си:

— От Рединг. Сблъсък северно от Рийд. Влак с работници не е спазил сигнализацията. От товарния влак след него не са знаели, че първият е в същата отсечка и са се сблъскали. Служебният вагон е навлязъл в товарна платформа. Има двама убити.

Хенеси скочи на крака с почервеняло лице:

— И отново нямаме саботаж? Не е спазил сигнализацията, ама друг път. Тези влакове трябваше да пристигнат в Каскейд. Което означава още по-голямо забавяне.

Джоузеф Ван Дорн пристъпи напред, за да успокои изпадналия в бяс президент.

Бел приближи Лилиан.

— Можете да дешифрирате морзовата азбука? — попита тихо.

— Наблюдателно око имате господин Бел. Пътувам с баща си от съвсем малка. Никога не се е отдалечавал на повече от няколко крачки от телеграфен апарат.

Бел прецени младата жена с малко по други очи.

Дали пък Лилиан не беше нещо повече от разглезеното твърдоглаво дете, каквото изглеждаше на пръв поглед? Можеше да се окаже източник на безценна информация за вътрешния кръг на баща си.

— Коя е дамата, която преди малко се присъедини към нас?

— Ема Комдън е добра семейна приятелка. От нея научих френски и немски. Освен това положи невероятни усилия да подобри взаимоотношенията ми — Лилиан мигна няколко пъти с дълги мигли над бледосините си очи — с пианото.

Ема Комдън носеше спретната рокля с благопристойна кръгла якичка и елегантна брошка на шията. До голяма степен бе пълна противоположност на Лилиан — закръглена там, където младата жена бе слаба, с тъмнокафяви очи, почти черни, с тъмна коса, сияйно кестенява с лек намек за червеникаво, прихваната по френски маниер.

— Искате да кажете, че сте учили у дома, за да помагате на баща си?

— Искам да кажа, че ме изключиха от толкова много източни училища, че баща ми нае госпожа Комдън, за да завърши обучението ми.

Бел отвърна на усмивката й:

— Как ви остава време за френски, немски и пиано, ако едновременно с това работите и като лична секретарка на баща си?

— Надраснах домашната си учителка.

— Но независимо от това госпожа Комдън е останала…?

Лилиан отговори хладно:

— Ако наистина имате очи, господин детектив, вероятно ще забележите, че баща ми е много привързан към нашата „семейна приятелка“.

Хенеси обърна внимание, че двамата разговарят.

— Какво? Какво?

Тъкмо казвах, че съм чувал да се говори за невероятната красота на госпожица Хенеси.

— Лилиан не е наследила това лице откъм моята страна на семейството. Колко ви плащат, за да бъдете детектив, господин Бел?

— Горната граница на стандартния ценоразпис.

— В такъв случай без съмнение ще ме разберете, ако като баща на тази невинна млада дама изпълня задължението си и попитам кой ви е купил хубавите дрехи?

Дядо ми, Айзая Бел.

Озгуд Хенеси се вторачи изпитателно в него. Едва можеше да бъде по-изненадан, дори ако Бел му бе отговорил, че произлиза от слабините на крал Мидас.

— Айзая Бел е бил ваш дядо? Което прави Ебънизър Бел ваш баща? Президентът на Американската държавна банка в Бостън? Всемогъщи боже, банкер?

— Баща ми е банкерът. Аз съм детектив.

— Моят баща никога не беше срещал банкер през живота си.

Работеше по железните трасета, набиваше клинове. Разговаряте със син на железопътен работник, Бел. Започнах също като него, набивах клинове по релсите. Знам как да си вадя хляба. Изработил съм си десетте часа на ден нагоре по стълбицата: спирач, машинист, кондуктор, телеграфист, диспечер — нагоре по линията от релсите през гарите до кабинета на директора.

— Онова, което баща ми иска да каже — намеси се Лилиан, — е, че се е издигнал от набиването на клинове под горещото слънце до набиването на позлатени клинове под слънчобран.

— Не ми се подигравай, млада госпожице. — Хенеси свали още една карта от тавана. Бяха планове, подробно копие с множество детайли върху бледосиня хартия, изобразяващо инженерните планове за мост с конструкция от свободно носещи греди, прехвърлящ дълбока клисура с помощта на две подпори от камък и стомана.

— Ето накъде сме се упътили, господин Бел. Мостът при Каскейд Кениън. Изнамерих най-добрия инженер и го накарах да излезе от пенсия, Франклин Мауъри, за да ми построи най-здравия железопътен мост западно от Мисисипи. Сега Мауъри почти е приключил.

За да спестим време, строим предварително, като пренасочваме влакове по изоставена дървена линия, която се изкачва из теснините от пустинята Невада.

— Той посочи картата. — Когато най-сетне пробием оттук — Тунел №13 — мостът ще ни чака. Скорост, господин Бел. Всичко опира до скоростта.

— Имате ли краен срок? — запита Бел. Хенеси погледна остро към Джоузеф ван Дорн.

— Джо, мога ли да допусна, че доверителната информация е в също толкова сигурни ръце с твоите детективи, колкото и в тези на моите адвокати?

— В по-сигурни — отговори Ван Дорн.

— Имаме краен срок — призна Хенеси на Бел.

— Наложен от вашите банкери?

— Не от онези дяволи. От майката природа. Зимата е на прага ни, а когато стигне до Каскейд, спираме със строежа на железния път чак до пролетта. Разполагам с най-добрия кредит в железопътния бизнес, но ако не свържа прохода при Каскейд с моста при Каскейд Кениън, преди зимата да ни е принудила да излезем в почивка, дори моят кредит ще пресъхне. Между нас казано господин Бел, ако това разширяване се забави, ще изгубя всякакви шансове да завърша тунела още в деня след първата зимна буря.

— Бедете сигурен, Озгуд, ще го хванем — увери го Джоузеф Ван Дорн.

Хенеси не се успокояваше толкова лесно. Той разтърси плановете, сякаш искаше да ги накара да се превърнат в реалност:

— Ако тези саботьори успеят да ме спрат, преди да сме се разправили с Каскейд, ще изминат най-малко двайсет години, докато се намери друг, който да се справи със задачата. Там е последното препятствие, което възпира прогреса на запад, а аз съм последният останал жив с достатъчно кураж, за да го преодолее.

Айзък Бел не се съмняваше, че старецът обожава своята железница. Нито си позволяваше да забрави за възмущението в собственото си сърце при мисълта колко ли още хора щяха да загинат или да бъдат ранени по вина на Саботьора. Невинните бяха неприкосновени. Но в този момент съзнанието му преди всичко бе заето от спомена за това как Уиш Кларк пристъпва по обичайния си отпуснат и безгрижен начин пред нож, предназначен не за друг, а за самия Бел.

— Обещавам, ви, че ще го хванем — увери той президента на компанията.

Хенеси се взира известно време в него, сякаш се опитваше да го прецени. След това бавно се отпусна в едно кресло.

— Господин Бел, изпитвам облекчение, че разполагам с помощник от вашия калибър.

Когато Хенеси се обърна към дъщеря си, за да я попита дали е съгласна, забеляза, че тя също наблюдава богатия обигран детектив като че пред нея имаше нова състезателна кола, която се канеше да поиска като подарък от баща си за следващия си рожден ден.

— Синко? — запита той. — Има ли госпожа Бел?

Бел вече беше обърнал внимание на заинтересования поглед на красивата млада дама. Ласкателно, дори изкушаващо, но не го приемаше лично. Лесно можеше да се отгатне защо привлича вниманието й. Със сигурност за нея беше първият мъж, когото баща й не бе успял да сплаши. Но между внезапното й очарование от него и внезапния интерес на баща й да я види задомена с подходяща партия бе настъпил моментът джентълменът да изтъкне намеренията си по най-правилния начин.

— Сгоден съм, скоро ще се оженим — каза той.

— Сгоден, а? Къде е тя?

— Живее в Сан Франциско.

— Как е преживяла земетресението?

— Изгуби дома си — отговори Бел, без да дава допълнителни подробности, въпреки че все още беше жив споменът за внезапно приключилата им първа нощ, когато земетръсът бе запратил леглото през стаята, а пианото на Марион беше паднало през предната стена право на улицата. — Марион остана да се грижи за сираците. Сега, след като за повечето от тях е намерен дом, работи за един от местните вестници.

— Насрочили ли сте дата за сватбата? — попита Хенеси.

— Скоро — отговори Бел.

Лилиан Хенеси изглежда прие „скоро“ като предизвикателство.

— Доста далеч сме от Сан Франциско.

— Хиляда и шестстотин километра — отвърна Бел.

— По-голямата част от пътя е бавно пълзене из стръмни склонове и безкрайни завои из планините Сискию…

Причината за строежа на тунела при Каскейд, който ще съкрати пътуването дотам с цял ден — прибави, променяйки темата на разговора от дъщери за женене обратно към саботажа. — Което ми напомня, че ще бъде по-удобно, ако разполагам с пропуск за железниците.

— Ще направя нещо повече! — заяви Хенеси и скочи на крака. — Ще си получите пропуска — безусловен пропуск за всеки един влак в страната. Освен това ще ви предоставя собственоръчно написано от мен писмо, с което ви упълномощавам в случай на нужда по всяко време да се снабдите с влак със специално предназначение. Вече работите за железниците.

— Не, сър, работя за господин Ван Дорн. Но обещавам да оползотворя добре пълномощията ви.

— Господин Хенеси ви снабди с криле — каза госпожа Комдън.

— Само ако знаехте накъде да отлетите — Красивата Лилиан се усмихна. — Или при кого.

 

 

Когато телеграфният апарат отново започна да трака, Бел кимна на Ван Дорн и двамата тихо излязоха на външната платформа на вагона. През влаковото депо бръснеше студен северен вятър, който вдигаше облаци прах и пепел.

— Ще ми трябват доста от нашите хора — каза Бел.

— Само кажи кога. Някои по-специално.

Айзък Бел изреди дълъг списък от имена. Ван Дорн го изслуша, като кимаше одобрително. Когото приключи Бел каза:

— Иска ми се да пренеса управлението на операцията в Сакраменто.

— Можех да се обзаложа, че би желал да я преместим в Сан Франциско.

— По лични причини, да. Предпочитам да се възползвам от възможността да бъда в един и същи град с годеницата си. Но Сакраменто разполага с най-бързите железопътни връзки по тихоокеанския бряг и към вътрешността на страната. Възможно ли е да направим първата среща в „Госпожица Ан“?

Ван Дорн не скри изненадата си:

— Защо ти е притрябвало да се срещате в бардак?

— Ако така нареченият Саботьор е решил да се разправи с цялата континентална железница, следователно е престъпник с широки възможности. Не искам силите ни да бъдат забелязвани на публично място, преди да съм разбрал какво знае и откъде го е научил.

— Сигурен съм, че Ан Паунд ще намери местенце за нас в някоя от задните приемни — произнесе сковано Ван Дорн. — Щом смяташ, че това е най-добрият възможен вариант. Кажи ми обаче, знаеш ли нещо повече, освен онова, което току-що докладва на Хенеси?

— Не, сър. Но имам усещането, че Саботьора е изключително бдителен.

Ван Дорн отвърна с мълчаливо кимване. Опитът му подсказваше, че когато детектив като Айзък Бел има „усещане“, усещането обикновено е резултат от натрупването на дребни подробности, каквито обикновените хора никога не биха забелязали. После каза:

— Ужасно съжалявам за Алойшъс.

— Дойде ми малко изневиделица. Човекът ми спаси живота в Чикаго.

— А ти спаси неговия в Ню Орлиънс — отговори Ван Дорн. — И още веднъж в Куба.

— Беше забележителен детектив.

— Когато беше трезвен. Но се напиваше до смърт. И дори ти не можа да го спасиш от това. Не, че не опита.

— Беше най-добрият — повтори упорито Бел.

— Как е бил убит?

— Тялото му е премазано под скалите. Очевидно Уиш е бил точно на мястото, където е избухнал динамитът.

Ван Дорн поклати натъжено глава:

Инстинктите на този мъж бяха златни. Дори когато беше пиян. Мразех мисълта, че ми се налага да го освободя.

Гласът на Бел залази неутралния си тон:

— Личното му оръжие е било на няколко стъпки от тялото, което показва, че преди експлозията го е извадил от кобура.

— Може да е било изхвърлено дотам от самата експлозия.

— Беше старият ръчен армейски пистолет, който много обичаше. Носеше го в кобур с капак. Не е паднал. Трябва да го е държал в ръка.

За да оспори предположението на Бел, че Алойшъс Кларк е опитал да предотврати нападението, Ван Дорн попита хладнокръвно:

— Къде е била манерката му?

— Все така във вътрешния джоб на сакото му.

Ван Дорн кимна и понечи да промени темата, но Айзък Бел не беше приключил:

— Трябваше да знам как се е озовал в тунела. Дали е умрял преди или по време на експлозията. Така че натовариха тялото му на влака и го откарах при лекар в Каламат Фолс. Присъствах лично на огледа. Докторът ми показа, че преди върху него да рухнат скалните отломъци, в гърлото му е бил забит нож.

Лицето на Ван Дорн потрепна.

— Прерязали са му гърлото?

— Не прерязали. Пронизали. Ножът е преминал през гърлото му, плъзнал се е между два шийни прешлена, прекъснал е гръбначния стълб и е излязъл през врата му. Докторът твърдеше, че е било извършено чисто, като от хирург или касапин.

— Или просто са имали късмет.

— Ако е така, убиецът е имал късмет на два пъти.

— Какво искаш да кажеш?

— За да изненадаш Уиш Кларк, поначало се искаше солидна доза късмет, не мислиш ли?

Ван Дорн извърна очи:

— Манерката празна ли беше?

Бел се усмихна едва-едва и донякъде тъжно:

— Не се тревожи, Джо, на твое място и аз бих го уволнил. Беше суха като барут.

— Нападнали са го отпред.

— По всичко изглежда.

— Но твърдиш, че Уиш вече е бил извадил пистолета.

— Точно така. Тъй че как е успял Саботьора да стигне до него с нож?

— Хвърлил го е? — попита колебливо Ван Дорн. Ръката на Бел се стрелна към ботуша и извади оттам собствения си нож за хвърляне. Подметна тънкото парче стомана между пръстите си, преценявайки тежестта му.

— Нужен ти е катапулт, за да хвърлиш с нож с такава сила, че да прониже напълно шията на възрастен мъж.

— Разбира се… Внимавай, Айзък. Както сам каза, Саботьора трябва да е някой бърз като светкавица омбре^[2], за да успее да изненада Уиш Кларк. Дори в пияно състояние.

— Ще получи възможност — закле се Бел — да ми покаже колко точно е бърз.