Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (21)

20

Вонг Ли от Джърси сити, Ню Джърси, беше дребен мъж с изкривено лице и сляп с едното око. Преди двайсет години един хамалин ирландец, с яки мишци от носенето на тухли, беше съборил шапката му на тротоара и когато Вонг го попита защо го обижда, хамалинът и двамата му колеги го пребиха толкова лошо, че приятелите му не го познаха, когато дойдоха да го видят в болницата. Беше двайсет и осемгодишен при нападението и изпълнен с надежди. Усъвършенстваше английския си и работеше в една пералня, за да спести пари и да доведе жена си в Америка от селото им в Коулун.

Сега беше почти на петдесет. В един момент беше спестил достатъчно, за да си купи лична пералня оттатък река Хъдсън на остров Манхатън в Ню Йорк, с надеждата, че ще спечели по-бързо парите за идването на съпругата си. Добрият му английски привличаше клиенти, докато Паниката от 1893 г. не сложи внезапен край на тази мечта и пералнята „Чудесната ръка на Вонг Ли“ се оказа едно от десетките хиляди бизнес начинания, банкрутирали през 90-те. Когато благополучието най-сетне се върна, Вонг вече бе твърде изтощен от дългите трудни години, за да започне нов личен бизнес. Макар да не беше изгубил надежда, вече пестеше пари, като спеше на пода на перачницата, в която работеше в Джърси сити. Повечето от тези пари отиваха за сертификат за пребиваване, ново изискване, включено в допълнения през 1902 г. „Антикитайски закон“^[1]. Изглежда не бе успял да се защити от обвиненията в нападение, обясни адвокатът събрани през всички онези години, докато все още беше в болницата. Така че се налагаше да се плащат подкупи. Така поне обясняваше адвокатът.

После, миналия февруари, докато зимата все още беше в разгара си, един непознат го намери, докато беше сам в пералнята на работодателя си. Беше бял американец, толкова плътно загърнат срещу мразовития речен вятър, че само очите му се показваха над яката на палтото с пелерина и под периферията на меката филцова шапка.

— Вонг Ли — каза непознатият. — Общият ни приятел, Питър Боа, ви праща поздрави.

Вонг Ли не беше виждал Питър Боа от двайсет и пет години, откакто двамата работеха като взриватели и пробиваха с динамит подкопи в планините за железопътна линия „Сентрал Пасифик“. Млади, дръзки и изпълнени с надежди, че ще се върнат в селата си богати, двамата се бяха катерили по скалните стръмнини да поставят заряди и се надпреварваха кои ще пробие повече тунели за влаковете.

Вонг отвърна, че се радва да чуе, че Боа е жив и здрав. Последния път, когато го беше видял в Сиера Невада, Питър беше загубил ръка заради преждевременна експлозия. Гангрената бе пропълзяла нагоре и беше твърде болен, за да избяга от Калифорния заради тълпите, които нападаха китайските имигранти.

— Питър Боа ми каза да те потърся в Джърси сити. Каза, че ти би могъл да ми помогнеш, тъй като той не е в състояние.

— Съдейки по дрехите ви разбирам, че сте твърде богат, за да ви трябва помощта на беден човек — отбеляза Вонг.

— Богат, несъмнено. — Непознатият плъзна пачка банкноти по дървения тезгях. — Аванс, докато се върна — И добави: — Достатъчно богат съм, за да платя, което ви трябва.

— На вас какво ви трябва? — контрира Вонг.

— Питър Боа ми каза, че сте имали особена дарба във взривяването. Каза, че сте използвали една пръчка динамит там, където на повечето мъже им трябвали пет. Наричали ви Вонг Дракона. Когато сте възразили, че само императорите можели да бъдат дракони, ви провъзгласили за „Императора на динамита“.

Вонг беше поласкан, но знаеше, че е истина. Беше се оказало, че притежава интуитивно разбиране за динамита още когато никой не знаеше толкова много за новия експлозив. Все още имаше дарбата. Беше в течение на всички съвременни нововъведения във взривното дело, включително начина, по който електричеството правеше експлозивите по-безопасни и по-мощни, с нищожната надежда, че един ден кариерите и строителните предприемачи отново ще благоволят да наемат китайци както преди.

Вонг веднага вложи парите, като изкупи половината дял от бизнеса на шефа си. Но след месец, миналия март, Уолстрийт отново беше пометена от финансова паника. В Джърси фабриките започнаха да затварят вратите си, както и в цялата страна. Влаковете имаха по-малко товар за превозване, така че платформите трябваше да пренасят по-малко контейнери на фериботите през реката. Работата на кейовете стана оскъдна и все по-малко хора можеха да си позволят да дават дрехите си за пране. През цялата пролет и после през лятото паниката се задълбочи. Към есента Вонг хранеше малко надежда, че изобщо ще види жена си отново.

Вече беше ноември. Студът беше жесток, надвисваше поредната зима.

А непознатият се върна в Джърси сити, загърнал се срещу вятъра на Хъдсън.

Напомни на Вонг, че с приемането на аванса е дал обещание да изпълни поръчка.

Вонг на свой ред му напомни, че беше обещал да плати каквото му трябва.

— Пет хиляди долара, когато работата се свърши. Това устройва ли те?

— Много добре, сър. — След това, почувствал се необичайно дързък, понеже непознатият явно имаше нужда от него, Вонг попита: — Анархист ли сте?

— Защо питаш? — запита хладно непознатият.

— Анархистите обичат динамит — отвърна Вонг.

— Стачниците също — отвърна непознатият търпеливо, доказвайки, че наистина имаше нужда от Вонг Ли и от никого друг. — Знаеш ли израза „артилерията на пролетариата“?

— Но вие не носите работнически дрехи.

Саботьора огледа продължително обезобразеното лице на китаеца, сякаш държеше да запомни всеки белег.

Въпреки че ги отделяше тезгяхът на перачницата, на Вонг изведнъж му се стори, че са твърде близо.

— Все ми е едно — опита се да обясни и добави нервно: — Просто от любопитство.

— Попиташ ли ме още веднъж, ще ти махна и другото око — обеща непознатият.

Вонг Ли отстъпи назад. Непознатият зададе въпрос, като следеше внимателно разбитото лице на китаеца, сякаш подлагаше на изпитание вещината му.

— Какво ще ти трябва, за да направиш възможно най-мощния взрив от двайсет и пет тона?

— Двайсет тона динамит? Двайсет тона е много динамит.

— Цял товарен вагон. Какво ще ти трябва за най-голямата възможна експлозия?

Вонг му каза какво точно щеше да му трябва и непознатият заяви:

— Ще го имаш.

На ферибота към остров Манхатън Чарлз Кинкейд стоеше на откритата палуба, все още загърнат плътно заради студения вятър, разпръснал въглищния дим, който висеше обикновено над залива. Неволно се усмихна.

Стачник или анархист?

Всъщност, не беше нито едното, нито другото, въпреки вдъхващото страх „доказателство“, което си бе направил труда да остави. Радикални приказки, възбуждащи тълпата постери, пъклени чужденци, „жълтата напаст“, която тялото на Вонг Ли скоро щеше да удостовери, дори името „Саботьора“, всичко това беше дим в очите на врага. Не беше никакъв радикалист. Никакъв рушител. Беше строител.

Усмивката му се разшири, докато погледът му ставаше все по-студен.

Нямаше нищо против „привилегированото малцинство“. Преди да приключи, щеше да е един от тях. Най-привилегированият от всички.