Маги Стийвотър
Завинаги (63)

Шейсет и втора глава

Сам

Коул влетя в кухнята като фурия. Беше почти един след полунощ и след четири часа и половина вълците щяха да започнат да измират.

— Няма да стане, Ринго. Кълпепър няма да отмени лова.

В очите му имаше някакъв хаос, който не се долавяше в гласа му.

Самият аз не бях вярвал, че Кълпепър ще направи нещо подобно, но щеше да бъде глупаво най-малкото да не опитаме.

— Изабел ще дойде ли? — гласът ми, за моя изненада, прозвуча нормално, подобно на запис от времената, когато все още не го бях изгубил напълно.

— Не — промърмори Коул. Просто така. Дори не го произнесе като истинска дума, а просто като част от издишване. Той отвори хладилника толкова рязко, че стъклениците, подредени в отделенията на вратата, затракаха една в друга. Студеният въздух пропълзя навън и се завихри около глезените ми. — Казано с други думи, всичко зависи от нас. Твоето приятелче Кьониг ще идва ли?

Би било чудесно: някой практичен човек, намиращ се от правилната страна на закона и необвързан емоционално с цялата история, ми звучеше като нещо наистина прекрасно, с което да разполагаме в момента.

— Той е научил новината, защото е бил на работа — обясних. — Смяната му свършва в шест сутринта.

— Чудничко е улучил момента.

Коул грабна с една ръка няколко епруветки и спринцовки, след което ги стовари на плота пред мен. Те се завъртяха, чертаейки неравни кръгове върху гладката повърхност.

— Ето ги и нашите варианти.

Ушите ми запищяха:

— Разполагаме с повече от един?

— Разполагаме точно с три — обяви Коул, след което посочи последователно епруветките. — Тази ще те трансформира във вълк. Тази ще трансформира мен във вълк. Тази ще докара и на двама ни апоплектични припадъци.

Всъщност нямаше три варианта. Имаше само един. Винаги беше имало само един.

— Трябва да отида и да я прибера — промълвих.

— А останалите?

— Първо нея.

Това беше най-отвратителното нещо, което някога ми се бе налагало да кажа, но всичко друго би било лъжа. Тя беше единственото нещо, което помнех като вълк, когато другите човешки мисли и чувства ме напуснеха. Тя беше единственото същество, което исках да опазя. Което трябваше да опазя. Ако можех, щях да спася и останалите, но Грейс трябваше да бъде първа.

Не смятах, че съм прозвучал особено убедително, но Коул кимна. Това негово кимване внезапно превърна всички хипотетични неща в реалност и сега, когато вече имахме план, ми призля. Не ставаше дума за някаква метафора — догади ми се, ушите ми забучаха, а погледът ми се замъгли. Трябваше да се трансформирам във вълк. При това не в някакъв неясен бъдещ момент. Сега.

— Добре, нека да повторим плана — каза Коул и пъхна спринцовката, която щеше да го превърне във вълк, в един от джобовете на панталоните си. Сега той беше генералът, който чертаеше с ръце въображаемата карта на бойните действия във въздуха и посочваше определени точки от нея — Аз ще отида при езерото, на паркинга при Ту Айлънд Лейк. Там ще ви чакам. Теб. Грейс. И когото още успееш да доведеш. После трябва по най-бързия начин да пресечем просеката от другата страна на гората, преди да се е зазорило. В противен случай ще бъдем без никакво прикритие, подредени като на стрелбище за проклетите снайперисти. Готов ли си?

Наложи му се да повтори всичко още веднъж. Мислех си за това как седя във ваната с китарата си и пея Все още се събуждам. Мислех си за това как свалям роклята на Грейс през главата й. Мислех си за Коул, който ми казва как всички ме слушат, просто аз невинаги разговарям с тях. Мислех си за всичко онова, което изграждаше моето аз и колко много се страхувах да не го изгубя.

Нямаше да го изгубя.

— Готов съм.

Вече нямахме никакво време.

Навън внимателно съблякох всичките си дрехи и се изправих пред Коул, който почукваше с пръст спринцовката, докато мехурчетата в нея се издигнат до повърхността. Беше изненадващо светло; оставаше близо седмица до пълнолунието, но имаше ниски облаци и мъгла, които улавяха светлината и я разпръскваха край нас. Това караше гората зад къщата да изглежда зловеща и безкрайна.

— Кажи ми за какво си мислиш — обади се Коул. Той взе ръката ми и я обърна с дланта нагоре. Белезите ми бяха набръчкани и грозни на лунната светлина.

Мислех си за ръката на Грейс в моята, за това как Бек трепереше в мазето, за погребението на Виктор, за това какво е да бъдеш човек. Мислех си, че там някъде Грейс може би също ме търси в момента. Съсредоточих се върху мислите, които исках да взема със себе си:

— Аз съм Сам Рот. Ще открия Грейс. Ще открия вълците. Ще ги отведа при езерото.

Коул кимна:

— Дяволски се надявам да е така. Добре, това бебче трябва да улучи вена, така че стой мирно. Кажи го отново. Всъщност почакай, първо ми кажи къде са ти ключовете.

Сърцето ми блъскаше яростно, изпълнено със страх и надежда:

— В джоба ми.

Коул сведе поглед надолу.

— Вече не нося панталони — отбелязах.

Той извърна очи към стълбите пред къщата.

— Не, не носиш. Хубаво. Сега вече стой мирно.

— Коул — казах. — Ако аз не…

Той долови нотката обреченост в гласа ми и ме прекъсна:

— Не го казвай. Ще се видим от другата страна.

Проследи една вена от белезите ми до вътрешната част на лакътя. Затворих очи. Той заби иглата.