Маги Стийвотър
Завинаги (14)

Тринайсета глава

Изабел

В първия момент не можах да разбера дали баща ми е видял Грейс. Неговата неизменно сресана коса беше разчорлена, а очите му бяха изпълнени с ужас, изумление или някаква друга неясна емоция. Той беше отворил вратата толкова рязко и силно, че бравата се бе блъснала в стената зад нея и беше отскочила. Препарираният лос се разклати и аз го зачаках да се катурне. Досега никога не се бях замисляла колко яка гледка би се получила, ако всичките тези животни започнеха да падат като плочки от домино. След малко лосът спря да се тресе, но баща ми продължи да трепери.

Изгледах го намръщено, за да прикрия безпокойството си.

— Е, няма спор, това си беше доста драматично влизане — отбелязах и се облегнах на вратата, водеща към стаята с пианото. Надявах се, че Грейс няма да счупи нищо вътре.

— Благодаря ти, Боже — възкликна баща ми, сякаш не бях казала абсолютно нищо. — Защо не си вдигаш телефона, по дяволите?

Погледнах го недоверчиво. Всъщност доста често игнорирах позвъняванията от родителите си и ги оставях да си поговорят с гласовата ми поща. Аз им връщах обажданията. Евентуално. Това, че не си бях вдигнала телефона по-рано днес, не би следвало да им докара язва.

Мама се втурна в стаята с кървясали очи и катастрофално размазан грим. Бях доста впечатлена, предвид факта, че тя обикновено караше сълзите си да изглеждат като моден аксесоар. Помислих си, че причината за цялата тази сценка може да е ченгето, което ме беше спряло, но не можех да си представя как нещо подобно би могло да извади мама от равновесие.

— Защо мама плаче така? — попитах с подозрение.

Гласът на майка ми спокойно би могъл да мине за ръмжене на диво животно:

— Изабел, дадохме ти този мобилен телефон с конкретна цел! Бях двойно впечатлена. Браво на нея. Обикновено тя оставяше наистина добрите реплики на татко.

— В теб ли е в момента? — попита баща ми.

— Господи! Къде точно се очаква да съм си го завряла, за да е в мен? В чантата ми е.

Баща ми стрелна майка ми с поглед:

— От днес нататък очаквам да го вдигаш — каза той твърдо. — Освен ако не си в час или не си загубила някой крайник, очаквам този телефон да бъде вдиган и поставян до ухото ти, когато видиш, че обаждането е от нас. В противен случай можеш да се сбогуваш с него. Да имаш телефон е…

— Привилегия. Да бе, знам.

Чух някакво шумолене в стаята с пианото зад мен. За да го прикрия, започнах да ровя из чантата си. Когато шумоленето спря, извадих телефона, за да покажа, че е у мен. Дисплеят показваше, че имам дванайсет пропуснати обаждания от родителите ми. И нито едно от Коул, което — след цял месец, през който непрекъснато имах поне по едно пропуснато обаждане от него — бе малко странно. Намръщих се.

— Е, някой ще ми каже ли каква е цялата тази паника?

Баща ми се прокашля:

— Травис се обади и ми каза, че полицията е открила труп в гората. На момиче. Тялото все още не е идентифицирано.

Това никак не беше хубаво. За щастие знаех, че Грейс е в стаята зад гърба ми и издава странни дращещи звуци. Осъзнах, че мама ме гледа напрегнато. От мен явно се очакваше да реагирам по някакъв начин, така че реагирах:

— И вие просто сте решили, че някакъв си случаен труп е именно моят?

— Тялото е било открито съвсем близо до нашия имот, Изабел — тросна се мама.

Тогава татко каза това, което някак знаех, че ще каже:

— Била е убита от вълци.

Внезапно бях изпълнена от чудовищен гняв към Сам, Коул и Грейс, които не бяха реагирали, въпреки че им бях казала да направят нещо.

От стаята с пианото се разнесоха нови шумове, така че повиших тон, за да ги заглуша:

— Е, цял ден бях на училище. Трудничко е да те убият в училище.

После, понеже осъзнах, че трябва да попитам, за да не изглеждам гузна, добавих:

— Кога ще разберат коя е тя?

— Нямам представа — отговори татко. — Казват, че тялото е доста обезобразено.

— Отивам да се преоблека — изведнъж заяви мама, след което се завъртя на пети и излезе от стаята.

За момент не можах да разбера причината за внезапното й оттегляне. После осъзнах, че сигурно си беше спомнила за смъртта на брат ми, представила си е как Джак е бил разкъсан от вълците. Самата аз нямах подобни проблеми в момента, защото знаех как беше умрял в действителност.

Точно тогава от стаята с пианото се чу трясък, достатъчно ясен, за да накара баща ми да присвие очи.

— Съжалявам, че не си вдигнах телефона — казах гръмко. — Не съм искала да разстройвам мама. Хей, между другото, нещо се удари в шасито на колата ми на път за вкъщи. Ще го погледнеш ли?

Очаквах баща ми да откаже, да се втурне в другата стая и да види как Грейс се трансформира във вълк. Вместо това обаче той въздъхна и кимна, насочвайки се към противоположната врата.

Разбира се, на колата ми й нямаше нищо, но той прекара достатъчно време в търсене на мнимата щета, за да мога да изтичам до стаята с пианото и да проверя дали Грейс не е потрошила нашия „Стейнуей“. Всичко, което открих обаче, беше отворен прозорец. Наведох се навън и зърнах нещо жълто — моята тениска от Академията „Санта Мария“ висеше от един клон.

Никога не беше имало по-неподходящ момент за Грейс да обикаля горите на Мърси Фолс в облика на вълк.