Паола Сантагостино
Как да отгледаме дете, уверено в себе си (7)

Не съм способен!

Фабио се опитва да сглоби камионче. На 6 годинки е. Мъчи се да закрепи парченцата, особено по-малките, с още неумелите си пръсти. Майка му хвърля по един поглед от време на време, но не се намесва. Знае, че Фабио иска сам да прави всичко и дори би се обидил, ако му се помогне. Той е изключително самостоятелен за своята възраст и най-голямото му удоволствие е да се справи самичък. Може би иска да се чувства голям като брат си (с три години по-голям), който за него е почти като бог…

Фабио в момента се занимава с едно колело, което не иска да застане на мястото си. Опитва отново и отново, движенията му стават все по-нервни и нетърпеливи. Колелото не иска да влезе… Фабио диша тежко и натиска още по-силно… щрак… щифчето се чупи… и се разразява истински ураган! Фабио захвърля камиона срещу стената и започва да крещи… Изблик на гняв и отприщена ярост! След това избухва в отчаян плач, като не спира да обижда камиона. Постепенно гневът отстъпва място на отчаяно ридание прекъсвано от хълцания и Фабио завършва неутешимо с: „Не мога да се справя.“

Микеле е по-скоро плах и дистанциран, малко страхлив, понякога доста мързелив. Но има много други качества: изключително интелигентен, чувствителен, интуитивен, определено притежава талант за рисуване и е невероятно нежна душа… Разбира се, никога не изпъква сред децата, колкото и майка му да се опитва да го стимулира. Наскоро е минал рожденият му ден. Получил е един хубав пъзел, много цветен и напълно подходящ за неговата възраст. И тъй като днес целия ден само блее и нищо не прави, майка му предлага: „Микеле, защо не се опиташ да наредиш онзи пъзел, който ти подариха?“ Тя знае много добре, че ако започне, бързо ще му стане интересно… Кутията е върху масата, ярка и примамлива. Микеле я поглежда и категорично отсича: „И без друго не мога да се справя!“

Филипо се учи да кара колело. По-скоро, вече може, но с помощни колела. Преди няколко дена махнаха помощните колела… и без тях е съвсем различно! Сега е с майка си на малка уличка, където може да се упражнява на спокойствие… опитва и опитва… задъхани тръгвания, подхлъзвания, занасяния и много, много падания… След поредното падане Филипо избухва в неудържим плач: не защото се е наранил, майка му го е видяла добре… а защото не е в състояние да контролира проклетото колело. И през сълзи изхлъцва: „Не мога да се справя…“

Първата реакция

Избрах три много различни примера, защото ще се сблъсквате с този проблем в различни ситуации. Но колкото и да са различни, първото нещо, което трябва да направите, винаги е едно и също. Дете, което казва: „Не мога да се справя!“ трябва да бъде успокоено и окуражено. Детето се е сринало. Дали защото е достигнало предела на своите възможности, или защото подценява истинските си способности, но в този момент самочувствието на детето е изключително ниско. Първо трябва да повдигнем детската самооценка, а по-нататък ще видим как да продължим.

Чрез отрицанието „Не мога да се справя“ детето се защитава от всичко, което го наранява в конкретната ситуация.

Трябва да помогнем на детето да обърне тази потискаща гледна точка и да му покажем какво наистина е то. Може да прилича на сцена от сапунен сериал, но е толкова просто и най-важното — действа. Сега е най-подходящият момент да изброите всичко, което то „може“ да прави, на което „е способно“ и т.н.

Става дума за простичка операция за „възстановяване на равновесието“ и за омаловажаване на проблема. В този момент детето вижда една-единствена реалност — тази на всички свои неспособности. Като го караме да види другата страна — на всички свои качества, започваме да ограничаваме конкретния проблем, дори и от емоционална гледна точка. Всъщност намесата трябва да е по-скоро емоционална, а не логична. Детето няма нужда от рационално обяснение, че може да прави много други неща и че, ако не може само едно, не е дошъл краят на света. Подобен разговор само би го ядосало още повече.

• Детето е емоционално засегнато от неуспеха (истински или предполагаем) и може да бъде окуражено само на емоционално ниво. Ето защо дори не е толкова важно „какво“ ще кажете, а „как“ ще го кажете (с какъв тон на гласа, с какви жестове) и „колко“ сте убедени, че детето има стойност, независимо от конкретния неуспех.

• Не е необходимо да отделяте часове, за да обсъждате случилото се, достатъчни са няколко минути — една топла прегръдка, нежно погалване или две думи на място. Когато детето е усетило вашата подкрепа и е по-спокойно, може да помислите какво да направите за решаването на истинския проблем: „Не мога да се справя“.

Различаване на проблемите

Първият случай

Фабио е много самостоятелно дете, което иска да се справя само. И обикновено успява. (Важно е да отбележим това.) С колелото на камиона не се получава и това провокира гнева му. В началото сълзите му са породени от яд, а после се превръщат в съжаление от неуспеха, в изгубено удовлетворение, в чувство за провал…

В конкретния случай важна роля има сравнението с неговия по-голям брат, който със сигурност би се справил много по-добре от него. И със сигурност Фабио не разбира защо. Очевидно не може да осъзнае, че три години разлика на тази възраст неизбежно означават по-големи възможности. Ето защо той приема всичко като личен неуспех, като знак за собствената си негодност и именно това го наранява.

Майката постъпва правилно, като не се е намесва по време на опитите му, защото в логиката на Фабио това би означавало да го обиди, да прояви липса на доверие в способността му да сглоби сам онзи камион. Постъпва добре и като не се намесва в сцената на гняв (вж. предишната глава „Непохватен ли е щурецът?“). Детето трябва да излее яда си, не бива да го задържа в себе си, дори реакцията му да изглежда леко прекалена. В този момент каквато и да било външна намеса е напълно безполезна. Фабио е погълнат от яростта си и не би чул никакви обяснения. Напротив, би се затворил още повече и не бил дал възможност майка му да му помогне да разбере чувствата си.

• Когато сцената е приключила и гневът е отстъпил място на съжалението, може да се пристъпи към окуражаване. Вероятно Фабио няма да го приеме лесно, защото не го интересува всичко, което може да прави, а само това, че не е успял да се справи с „онова проклето камионче“. Но въпреки това, тази реакция е задължителна, защото помага на детето да види реалните граници на проблема.

• После може да се говори с Фабио. Проблемът му е, че не умее да губи. Добрата новина е, че това е въпрос на научаване.

За съжаление има много възрастни, които биха направили истерична сцена, ако не уцелят топката за тенис. Те са свикнали само да печелят, да успяват и не приемат и най-малкото поражение, а това е абсолютно инфантилно поведение! За радост, това е съвсем различно от проблема на Фабио. Фабио трябва да се научи да приема загубите и някой и друг удар, като неизбежна част от живота по пътя на израстването, ще му е само от полза. Той трябва да се научи да превъзмогва малките неуспехи без прекалено страдание и без нараняване на личната самооценка, като се научи да вижда реалните им граници и да ги превръща в част от житейския си опит.

Ето защо реакции от типа: „Престани веднага тия сцени или ще изядеш един шамар!“ няма да помогнат. Те могат да прекъснат сцената, няма да решат проблема, нито пък ще подпомогнат развитието на детето и разбирането му за случилото се. Първо трябва самите вие да си дадете сметка дали сте в състояние да приемете детските (както и вашите лични) неуспехи.

От едно преждевременно развито дете е лесно винаги „да се очаква“ повече. Или може би вие много държите вашето дете да е постоянно печелещо. Това също може да е част от проблема — детето, което се стреми да не ви разочарова. Всичко, независимо дали е показано или не, дори онова, което усещате или мислите, влияе върху децата. Нищо не може да се промени само с думи, ако вътрешните ви нагласи останат непокътнати. Възможно е обаче проблемът да се е развил въз основа на постоянни съизмервания и съперничества на детето с някой друг, например с брат му.

Говорете с детето за всичко това. Дайте примери от ежедневието за толерантност и приемане на грешките, за ползата от тях.

Вторият случай

Тук ситуацията е напълно различна: Микеле е дете, което изобщо „не се и опитва“, което изначално приема, че е загубило. Подреждането на пъзела е напълно в неговите възможности. Ако опита, ще успее и би се радвал дори, но той се отказва още преди да е започнал. В този случай става дума за дълбоко депресивно поведение, което може да спъне неговото развитие и колкото по-бързо се започне работа върху този проблем, толкова по-добре.

• Тук първата реакция може да бъде по-дълга и трябва да е част от непрекъснато поддържане на самочувствието. На Микеле трябва винаги да му се посочват успехите — всички, независимо дали са големи, или малки, и трябва да бъде окуражаван след неуспех. Това е продължителен процес, при който възрастният е необходимо да прояви търпение и постоянство, докато детето не изличи напълно „навика“ да се подценява.

• След първоначалната подкрепа и насърчаване, които едно чувствително дете като Микеле, за разлика от Фабио, ще приеме с желание и благодарност, е необходимо да настоявате малко повече детето да опитва различни неща. Но внимавайте — хладните нареждания само биха влошили нещата. Бъдете топли, подкрепящи и целенасочени. Ако детето не направи поне един опит, никога няма да знае дали нещо му харесва или не, дали всъщност може или не може да го прави!

Микеле трябва да опита вкуса на победата. Необходимо е детето да се отърси от поведението на вечно отказващия се и да започне да „опитва“ живота и възможностите, които той предлага. Очевидно Микеле има нужда да преодолее страха си от грешки, в противен случай няма да продължи напред, но най-вече трябва да бъде стимулиран да опитва (което при Фабио не е необходимо). За Микеле може да е полезно, ако в началото му се предложи да опита заедно с някой друг. Това ще го окуражи и стимулира. След което, лека-полека, трябва да свикне сам да поема инициативата, но за това е необходимо време…

Към този тип деца е необходимо да се подхожда с такт, деликатност и топлота (дори понякога да ви идва да ги напляскате само и само да ги накарате да реагират по някакъв начин), защото са много чувствителни и властното отношение би дало временен резултат, а в перспектива задълбочава проблема. Деца като Микеле нямат нужда само да опитват да правят нещо (това обикновено се научава бързо), те имат нужда да вкусят удоволствието от опитването. Това е основната мотивация, затова насилието, твърдостта и властният подход не могат да помогнат.

Родителите на подобен тип деца трябва да намерят баланса между ласкавост и твърдост и трябва да проявят много търпение и настойчивост. Но усилията напълно си струват, защото ако успеете да предадете на детето желанието да „опитва“ живота, то ще се превърне в чувствителен и ентусиазиран, нежен и активен човек. В противен случай детето ви отпрашва по пътя към депресията.

Третият случай

Бедничкият Филипо! Не може да се каже, че не опитва след всички тези падания! Не може също и да се каже, че не знае как да губи или че прави истерични сцени след първия си провал. Неговата ситуация е напълно различна.

Филипо се сблъсква с обективен проблем. Да се научиш да караш колело е много трудно. Необходима е добра координация и много упражнения. За някои деца е по-лесно, защото имат по-силно развит усет за равновесие, за други обаче равновесието е проблем и карането на колело е сложно занимание. В момента, в който Филипо заплаква, той е уморен и вбесен от многото падания, писнало му е да опитва и да продължава да пада. Може би просто трябва да престане за днес! Разбира се, че е необходима упоритост, за да се научиш да правиш каквото и да било, но обучението трябва да бъде приятно занимание и вълнуващо изживяване и затова трябва да се приема в умерени дози.

Филипо е най-малко проблематичното дете. Той трябва само да се научи да дозира своите усилия, да разбира кога е дошъл моментът да спре и да не се съмнява в себе си, ако резултатът не идва веднага. Твърдоглавието не е най-добрият начин да се справиш с нещата. Спокойствието дава повече резултати.

Необходимо е да знаем как от време на време да падаме, без да се предаваме и да се чувстваме неспособни.

• В този случай най-адекватното поведение от страна на майката е да успокои детето, да му помогне да разбере колко много е направило този ден, да го окуражи и да му покаже, че усилията му не са били напразни… и най-вече да го заведе у дома! За днес стига, става дума за успех, а не за провал, дори усъвършенстването на онова „проклето каране на колело“ да не е приключило. Утре Филипо ще направи още една стъпка напред…

Способност и увереност

Увереността в себе си много зависи от това дали се чувстваме „способни“!

Чувството за „способност“ или „неспособност“ е свързано с броя успешни или неуспешни опити, които сме натрупали. Без сянка на съмнение обаче е важен и начинът, по който преживяваме опитите и оценяваме дали са успешни или не. „Успех“ и „провал“ са наши оценки. Това, което един човек определя като „провал“, друг може да определи като „полезен опит“. Звучи различно, нали?

В следващата глава ще поговорим за огромното значение на умението да се отнасяме към грешките като уроци, но тук ще обърна внимание на друго — доколко и как е „усвоен“ начинът за оценяване и подреждане на опита.

• Да обобщим: увереното в себе си дете задължително се чувства способно, а за да се чувства способно, то трябва да преживее поредица от успехи. За да постигне това, детето трябва да опитва различни неща, да повтаря и опитва с търпение и без да се обезсърчава. Личното усещане за способност или неспособност зависи от това как се поддържа в съзнанието баланса между успехите и неуспехите.

Всеки от нас може да преживее провал или победа в рамките на пет минути — зависи дали ще извади списъка с успехите, или с провалите в живота си. Така или иначе в живота има и едното, и другото!

За децата огромно значение има начинът на мислене на родителите. Той пряко влияе върху чувството им за сигурност. Децата усвояват моделите на мислене на околните, а не си изграждат нови. Ако родителите имат навика да оценява всички успехи на детето и да придават по-малко значение на провалите, общото впечатление, което детето ще има за себе си, ще е за много способен човек. И обратното, ако родителите обръщат внимание на всички грешки и подминават успехите, детето ще се чувства като в истински кошмар, напълно провалено!

Има един елемент, който умишлено пропуснах в горните три примера. Всеки човек има „природни дадености“ — неща, които му се отдават и неща, за които хич не го бива. И тук изобщо не става дума за обучение или трупане на опит и знания.

Важно е да открием природните дадености на детето и да му помогнем да ги развие.

Що се отнася до слабите страни на детето, достатъчно е да не се отразяват върху физическото му оцеляване — нито е необходимо, нито можем да правим всичко!

Когато някой прави нещо, което по природа му се отдава, той го прави с желание и с по-голяма лекота в сравнение с останалите, справя се много по-добре и стига до по-голям успех и по-голямо удовлетворение. Когато човек прави нещо, за което не го бива, той полага огромни усилия и постига минимални резултати. Дори да успее да стигне до границите на своите възможности, ще е ясно, че все нещо не му достига и винаги ще се чувства по-малко удовлетворен.

Важно е да помните това, когато предлагате на детето различни дейности. За съжаление, често родителите решават какво е добре да учи детето на базата на културно обусловени общи схеми, които игнорират индивидуалността и способностите на детето. Понякога родителите предлагат на децата неща, които те самите са искали да правят, но не са имали възможност и сега смятат, че детето е голям късметлия, че му се предоставя тази възможност. Но не е така! Детето, дори и малкото, е отделно същество със свои наклонности и предпочитания, дори и когато не са напълно изразени.

Най-хубавият подарък за детето е да бъдем будни и да успеем да открием навреме първите знаци на природните му дадености и да му дадем възможност да ги развие или пък да опита различни неща, за да открие собствените си наклонности, ако те все още не са ясно проявени.

Всеки от нас има дарба за нещо (или дори повече от една!). Първата стъпка е тази дарба да бъде открита. После тя се развива и удовлетворението и усещането за „способност“ се появяват напълно естествено, когато не вървим срещу „природата си“.