Паола Сантагостино
Как да отгледаме дете, уверено в себе си (10)

Увереността в самите нас

Един господин върви по улицата и сияе. От него се излъчва щастие. Направо му идва да затанцува — току-що е спечелил от лотарията.

Една госпожа се влачи с увиснали рамене и подути от сълзи очи. Току-що е разбрала, че съпругът й си има любовница и отива да живее при нея.

Две лесноразбираеми реакции, почти предсказуеми. Дали обаче това са единствените възможни реакции на тези две ситуации? Нека се опитаме да разберем какво минава през главите на тези двама души.

Господинът си мисли за всички неща, които може, да направи с тази неочаквана печалба. Сумата е огромна! Няма да има никакви финансови притеснения! Сега може, да си позволи онази къща на морето, за която винаги е мечтал. Може да се пенсионира по-рано и да прекарва времето си както иска. Естествено, може да си позволи да помогне и на другите… ще видим. В момента бъдещето изглежда розово. Той е един наистина щастлив човек!

Госпожата не успява да се отърси от мисълта за любовницата. Думите на съпруга и продължават да звучат в ушите й и да й причиняват болка. Разбира се, любовницата на съпруга й е много по-млада и вероятно по-хубава… Представя си „ги“ щастливи, вървят хванати ръка за ръка, а тя е изоставена като стар парцал. Чувства се свършена, унизена, захвърлена… предстои й самотно и горчиво бъдеще.

Ако се вгледаме добре, ще видим, че това, което предизвиква голяма радост или страдание, са нашите мисли — нашите прогнози за бъдещето, нашите очаквания и самооценките ни в ситуацията.

Сега да се опитаме да си представим една напълно различна реакция.

Господинът, спечелил от лотарията, винаги е бил притеснителен. Никога не би играл на лотария, ако зависеше от него… така или иначе винаги губи. Купи си онзи билет само, защото го накараха. И сега таза печалба. Дори не знае как да я изтегли, а трябва да се плащат и данъци, които ще погълнат по-голямата част. Той самият не разбира нищо от инвестиции, ще трябва да се обърне към някого, а навсякъде е пълно с мошеници и със сигурност ще го измамят и ще се възползват. Ще трябва много да внимава. А пък и всички ще разберат. Направо си представя как всички колеги очакват да раздели печалбата с тях? Луда работа, предстоят само проблеми, които няма да имат край… И върви по улицата тъжен, с увиснали рамене, притиснат от грижи.

Госпожата винаги е била уверена в себе си и удовлетворена от живота. Сега… тази новина… очевидно връзката със съпруга й е трябвало да бъде прекъсната, но да си тръгне с момиче и да я постави пред свършен факт! Каква липса на кураж и колко много лъжи! Трябва да е оглупял от възрастта. Ако се замисли, по-добре че така отведнъж стана, без много увъртания. Сега е свободна да започне свой живот, да срещне някой, който ще я цени. Нов живот, нова любов… вълнуваща перспектива! Денят е слънчев и тя върви по улицата, сякаш е спечелила от, лотарията!

Разбира се, това са малко вероятни хипотези, но са напълно възможни. Онова, което ги различава, са мислите — различните прогнози за бъдещето и оценките на сегашната ситуация — именно те предизвикват противоположното душевно състояние.

Силата на навика

Избрах тези измислени примери, нарочно толкова крайни и опростени, за да покажа, че не събитията пораждат състояние на щастие или нещастие, а личната, субективна реакция спрямо тях. Тази реакция е определена от съвкупност от мисли и прогнози за бъдещето. Мислите, сами по себе си, са нещо изключително променливо. Това, което ги прави устойчиви, е „навикът“ — навикът да се мисли по един, а не по друг начин. Например навикът в дадена ситуация да се виждат първо възможните негативни последствия, а не позитивните или навикът да се игнорират „новите възможности“ във всяко неочаквано събитие и да се виждат само препятствия.

Този навик е толкова дълбоко вкоренен в нас, че дори не го забелязваме. Изглежда ни нещо ясно и очевидно, неизменно свързано с нас, с нашия характер, природа и кой знае още какво. А като всеки друг навик, той също е придобит. Придобит е в миналото в процеса на структуриране на определен тип мислене, изграден от стотици преживявания и моделите, приети от външния свят. Например, ако в нашата естествена среда е била налице тенденция към тревожност и приемане на нещата по негативен начин, най-вероятно сме ги възприели. Затова говорим за вид културна, а не генетична унаследеност.

Като всеки друг навик и този може да бъде променен. В момента, в който забележим, че несъзнателно сме възприели определен начин на мислене, който ни вреди или ограничава, или поне ни държи в хронично напрежение и тревожност, можем по собствено желание да го променим.

Увереност и самокритика

Ако анализираме различните форми на човешко страдание, рано или късно ще се сблъскаме със самокритиката.

Понякога изглежда, че страданието е породено от външно събитие, но ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че събитието е предизвикало негативен ефект в момента, в който е било интерпретирано чрез самообвинения или в момент на понижена увереност.

Да се върнем отново към въображаемия пример от началото на тази глава.

• Жената, изоставената от мъжа си заради по-млада любовница, би страдала много, ако приеме този факт като отхвърляне заради друга и ако смята, че има малко възможности да си намери нещо по-добро.

• Това, което е било наистина застрашено, е личната й самооценка и оценката на нейните възможности.

• Ако вземем друг начин на мислене, който не поставя под съмнение нито самоуважението, нито бъдещите възможности (а дори си ги представя още по-добри), то можем да предположим, че ще има една коренно различна емоционална реакция на същото събитие.

Това, което наистина ни причинява болка, е не толкова самото събитие, а начинът, по който го тълкуваме. Тази интерпретация е строго субективна и предопределена от общия ни начин на мислене и в частност от оценката, която имаме за себе си и собствените възможности.

Примерите могат да бъдат безброй. На теория всичко може да се преобърне, всичко може да се види като нещастие или късмет, тъй като не говорим толкова за фактите, колкото за начина, по който ги интерпретираме.

В тази непрекъсната игра на факти и интерпретация се получават къси съединения. Някои външни събития като че ли понижават самоуважението, но ако имаме ниско самоуважение, то ние сме тези, които ги интерпретираме по най-неблагоприятния начин — е, това е като да се ухапем сами.

Различните интерпретации на фактите и предизвиканите от това емоционални реакции определят поведението, действията, които предприемаме и в крайна сметка резултатите, които постигаме.

И така кръгът се затваря. Да обобщим отрицателния пример: човек се чувства нищожество, преживял е перфектния провал и в това душевно състояние подхожда към останалите и естествено получава подобаваща доза откази, които потвърждават напълно първоначалните му убеждения — това е истински провал на всички фронтове и играта започва отначало…

Убеждения и резултати

Обикновено се смята, че възрастният базира своето самоуважение на резултатите, които е постигнал в живота, но, ако се вгледаме добре, ще видим, че голяма част от тези резултати са повлияни от предишни убеждения.

И така, да се върнем назад във времето. Подрастващият, който едва навлиза в света, оценява себе си на базата на успехите, които постига в собствената си среда — съученици, приятели и т.н. Но колко от тези успехи зависят от начина, по който се представя в тази среда? И колко от тях зависят от увереността, с която се представя, от посланието за себе си и за способностите си, което изпраща на другите? Подрастващият има вече до голяма степен формирана идея за себе си — това, което следва ще потвърди или ще промени предишните убеждения. А как са се формирали тези убеждения?

Детето не се ражда с ясни идеи за себе си, а ги формира във взаимодействието със средата. При това взаимодействие се поставят основите на оценката за себе си, която се отразява на цялото следващо развитие.

Затова възпитанието, което детето получава в ранна детска възраст, е изключително важно. Детето попива реакционни модели от родителите и от средата, в която живее. Тези модели структурират определен „начин на мислене“, чиито ефекти се проявят в бъдещия му живот.

Възпитание в увереност

В тази книга показах различни елементи, които формират увереността на детето. Ще се опитам да ги обобщя и да ги подредя в проста схема:

Самоуважението

Самоуважението е основата на увереността в себе си и се формира въз основа на оценките, които получаваме за нашите действия и нашите способности. Затова е важно да свикнем да подчертаваме качествата на детето и неговия потенциал.

Грешките

За да имаме самоуважение и да не го губим в течение на живота си, е необходимо да се научим да приемаме грешките, които неизбежно правим, като част от процеса на научаване, а не като причина да падаме духом и да се подценяваме. Тук най-голямо значение има начинът, по който родителите реагират на грешките на детето (който всъщност е и начинът, по който самите те се отнасят към себе си).

Перфекционизмът

По-строгата оценка на грешките поражда у детето страх да не сгреши. Той често е свързан с прекомерен перфекционизъм, чийто ефект е парализиращ. Ако детето (а после и възрастният) не предприема нищо, защото се страхува да не сбърка, то ограничава своя опит и следователно ограничава развитието на собствените си способности.

Естествените наклонности

Всеки от нас има природни дадености. Откриването и развитието им с помощта на родителите увеличава многократно вътрешното усещане за собствените способности и ценност на детето.

Сигурен свят

За да се чувства сигурен, всеки човек има нужда от среда, която му предлага позитивни възможности за развитие и сигурността, че появилите се проблеми са управляеми и преодолими. Ето защо е важно да помогнем на детето да изгради едно позитивно възприятие за света, да го научим да използва възможностите, които светът предлага, да се отнася към него с доверие, без обаче да пренебрегва съществуващите опасности.

Преодоляване на конкретни проблеми

Понякога децата имат конкретни проблеми като срамежливост, непохватност, затлъстяване, неприемане на собственото тяло и т.н. Важно е родителите да успеят да разберат причините за тези смущения, за да помогнат на детето да ги преодолее. Първата задължителна стъпка е да приемете детето такова, каквото е, за да може и то самото да се приеме.

Идеалното дете

Всички искаме децата ни да са добри, интелигентни, симпатични и т.н. Понякога обаче искаме прекалено много. Искаме децата да растат според определени „наши“ модели или да развият качества, които „ние“ смятаме за изключително ценни. Невинаги детето отговаря на нашите идеали. Важно е да успеем да гледаме на детето, колкото и да е малко, с необходимото уважение, като на отделен човек със свой характер и наклонности. Натискът, дори и несъзнателен, породен от очакванията на родителите, създава проблем на детето и предизвиква у него усещането, че никога не е достатъчно добро… Няма нищо по-силно от страданието на едно дете, което усеща, че изобщо не може да се доближи до очакванията на мама или татко.

Щастливо несъвършеният родител

Последният детайл, който искам да добавя, е, че всички ние сме човешки същества и затова не сме перфектни. Ние грешим и го правим дори и в ролята си на родители. Неизбежно е. Единственият начин да се справим с това, е да го приемем. Най-доброто за нас като родители и за нашите деца е да приемем без драматизъм факта, че не сме перфектни. Това е благословия за нас и за тях.