Паола Сантагостино
Как да отгледаме дете, уверено в себе си (6)

Непохватен ли е щурецът?

Можеше ли да си представите непохватен щурец? Аз не, ако не е в някой анимационен филм, разбира се. Можем да си представим истински щурец, който накуцва, защото си е загубил едното краче или е бил наранен, но това е нормално. Как може един щурец да е непохватен?

А едно малко кученце? Докато е малко, кученцето понякога се движи несигурно, олюлява се и се клатушка, защото е неукрепнало. Не мисля, че можем да го наречем „непохватно“. Ясно е, че се движи така, защото е много мъничко, но колкото повече пораства, толкова по-сигурни ще стават движенията му.

Малките деца се движат като кученцата — те също се олюляват и крачат несигурно, когато току-що са проходили. Събарят разни неща или не успяват да ги задържат в ръцете си, но за всички е ясно, че са още малки и е необходимо време (и практика), за да се научат да координират по-фините движения на тялото. Става дума за развитие на нервно-мозъчните връзки. В момента децата правят най-доброто, на което са способни.

Случва се обаче (обикновено към и по време на пубертета) по-големите деца да се движат по начин, който напомня прилагателното „непохватен“. Движат се някак некоординирано, а вече не са малки деца, и техните движения и походка са „тежки“, лишени от грация, на моменти странно смущаващи… Понякога, този начин на движение е свързан с очевидна плахост. Все едно детето е в постоянен „дискомфорт“ и напрежение, като пред преодоляване на голямо препятствие.

„Движиш се като слон!“

Майката наблюдава Франческа, която си играе със своите приятели. На 10 години е като останалите. Но защо, по дяволите, другите тичат и скачат, леки като пеперудки, а нейната дъщеря изглежда като слон в стъкларски магазин? Движи се с лекотата на хипопотам (а изобщо не е пълна!), винаги настъпва краката на другите, ако докосне нещо, си сигурност ще го счупи, напълно и липсва грация… Докъде ще стигне, ако продължава така? А какво чаровно момиче е само! Защо не внимава малко повече, да му се не види! Личицето й дори е хубаво! Ако можеше само да обърне повече внимание на движенията си, щеше всичко да е наред. Не, трябва веднага да й се каже, че трябва да внимава…

Веднага след като момиченцата свършват играта и Франческа тръгва към къщи с майка си, започва тирадата: „Движиш се като слон!“ и следват обяснения колко неприятно за гледане е това, до какво може да доведе, когато порасне и как никое момче не би я искало такава и всичко се върти все около това как „трябва да бъде по-внимателна, когато се движи“…

Франческа слуша, без да каже нито дума. Като я погледне, човек вижда цялата и болка. Чувства се унизена, знае, че майка й е права, че се движи точно като слон, но не знае какво да направи, винаги така и идва… и всъщност тя е тази, която се срамува и страда. В гърлото й засяда буца, иска й се да заплаче и обещава на майка си, че ще внимава повече. Всъщност единственото, което иска в момента, е да се отвори земята под краката й и тя да потъне, в нея и да се свърши с тази нейна непохватност… Връщат се у дома. Франческа се опитва да полага повече усилия и всяко движение, което прави, да бъде по-внимателно… но сега е още по-притеснена и движенията й са още по-непохватни. Ако преди е приличала на слон или хипопотам, сега картината е още по-мъчителна…

Не искайте невъзможното

Майката на Франческа е решила, че непохватните движения на дъщеря и са резултат от липса на внимание, от „не внимавам какво правя“ и следователно, достатъчно е детето да има желание да се поправи, за да се реши проблемът… Решила е, че Франческа „би могла“ да се движи по различен начин, ако само го поиска. Но не е така.

Разбира се, да осъзнаваш себе си и онова, което правиш, придава истинско очарование на действията. Но изобщо не е вярно, че дете, което се движи спонтанно, без да се замисля и без да съзнава движенията си, е задължително непохватно.

Грацията и координацията са различни неща. Те са свързани много повече със спонтанността, отколкото с контрола.

Защо определени деца са наистина непохватни? Причините са много. Например, непохватността често се появява в периодите на бързо израстване (почти винаги по време на юношеството и пубертета). Сякаш детето „не може да свикне“ с десетте сантиметра повече на краката си. Краката сякаш му пречат, не знае какво да прави с тях, къде да ги сложи и как да ги управлява. Дребните на ръст деца имат „по-малко неща за контролиране“ и не преживяват дискомфорта от бързото израстване, когато тялото се удължава преди съзнанието да е успяло да свикне с новите размери.

• Този вид непохватност заради растежа е само един от случаите. Ако става дума за това, единственият начин да се помогне на детето е да му се даде възможност да свикне с новите размери. Без проповеди, за бога, детето не може да се движи по друг начин, достатъчно страда и само. Сравненията с връстниците, особено по-привлекателните, го кара да страда твърде много (което само му вреди и го измъчва).

• Ако изобщо е възможно, трябва да убедите детето, че ситуацията е временна, че ще се промени, че в момента не може да се направи нищо, така че по-добре да се успокои и да има търпение… че по отношение на своите по-хубави другарчета няма никаква „вина“ и че като порасне, самото то ще се превърне в „пеперуда“, а няма да остане „хипопотам“ и т.н.

• Много е важно да предложите на детето различни възможности за физическа активност, повече отколкото на останалите деца, защото непохватното дете има по-голяма нужда да опознае собственото си тяло, да упражнява фините движения, за постигане пълен контрол над тях чрез навика и упражненията.

Непохватните деца обаче обикновено имат антипатия към спорта или към физическата активност. По-скоро са залепени за стола и се превръщат в „Зубъри“-отличници, но, моля, не им предлагайте „едно волейболче на двора“! Причината е очевидна — такова мъчение е да се чувстват лишени от грация и координация, че предпочитат да го избегнат. И ако става дума за колективни игри, където трябва да взаимодействат с други деца (ясно е, че ще са подложени на подигравки), по-лошо от това, здраве му кажи! На фитнес не желаят да ходят. Много по-лесно е да ги заведеш на зъболекар, отколкото да ги убедиш да тренират нещо… Не е уместно да ги мъкнете насила в басейна, само „защото ще им подейства добре“. Напротив, така не само басейнът няма да им подейства добре, но ще се засили още повече отвращението им към спорта! И тогава какво? Необходимо е да се въоръжите с много търпение и да се опитате да накарате детето да опита различни възможности без да го насилвате, докато не намери (рано или късно ще стане) вида физическа дейност, която му допада.

• Ако разберете, че голяма част от отказите му се дължат на срама от другите, предложете му физическо занимание, което е „самостоятелно“. По-нататък ще му помогнете да се социализира, но едва тогава, когато се почувства по-уверено в себе си и в синхрон със собственото си тяло.

• Ако изобщо не иска нищо да прави, предложете му да прави нещо с вас. За детето, да прави нещо с майка си или с баща си, винаги е привлекателна възможност, с която се преодоляват много бариери. Ако физически не се чувствате много сигурни да се заемете, става и с разходки. Ако сте почитатели на спорта, ограничете демонстрацията на вашите безспорни умения, в противен случай ще накарате детето да се почувства още по-непълноценно!

• Има и един органичен компонент в непохватността, за който са полезни различни физически упражнения, свързани с подобряване координацията на тялото. Съществуват много варианти и могат да се изпълняват дори като танц. Ефектът наистина е забележителен.

Емоционалните блокажи

Казахме, че непохватността може да се дължи на прекалено бързото израстване. Може обаче да е външна, физическа проява на нещо, което се случва вътре на емоционално и психично ниво.

Вече има много (и изключително интересни) изследвания върху състоянието и движението на тялото като директно изразяване на вътрешния свят. Александър Лоуен в своята книга „Езикът на тялото“ дава пълно описание на зависимостта между структурата на тялото, изградена на базата на навици в позата, и психичното състояние на човека. Тази изключително ценна книга обяснява структурата на тялото на възрастния човек. Децата обаче непрекъснато се променят и техните навици не са така стабилизирани. Целият вътрешен живот на личността може да стане ясен само от едно мигване на окото!

• Както казах в началото, непохватността често е свързана с плахостта. В определен смисъл тя е нейно следствие. Като не се чувства в хармония със своето тяло, детето е объркано в поведението си спрямо другите деца, които с типичната за детските години „деликатност“ често му се подиграват жестоко, именно заради неговата непохватност и така влошават нещата за дълъг период от време.

• Често непохватността и плахостта не са причинени една от друга, а са двете страни на една и съща монета. Първата е физическият израз, а втората — психичния, предизвикани от ситуация на вътрешен блокаж. Но блокаж на какво? Блокаж на чувства и емоции, които децата не могат да изразят от страх, че са неприемливи и че ако бъдат проявени, ще загубят любовта на родителите си или ще бъдат отхвърлени от средата, в която живеят. Децата се сблъскват с поредица от чувства, които средата приема трудно. Например гнева. Последователите на Фройд биха добавили и сексуалността. Но да се спрем на гнева, който по-лесно се анализира.

Колко са родителите, които търпят дете, което крещи, удря, бие, настъпва другите по краката, рита или спъва? Не са много. Очевидно, това е поведение, което възрастните не насърчават по никакъв начин. И обикновено детето престава да се държи така. Но това, че не показва гнева си не означава, че не го изпитва. Не го правете!

Преживяването на чувствата не се контролира лесно. Съзнателен контрол можем да имаме върху изразяването на емоции.

Например, можем да решим да покажем или да не покажем даденото чувство, а също кога и как да го направим. Но ако за един възрастен не е проблем да реши да не изразява дадена емоция, или да избере подходящ момент, да отложи, да изчака удобния случай или да намери най-подходящия начин, за детето това е твърде сложно. То все още не разполага с необходимите инструменти. Детето може единствено да избере дали да изрази или да не изрази емоцията, която преживява. Потискането на чувствата може да предизвика леки мускулни контракции по цялото тяло. Те не подлежат на контрол, нарушават естествеността на движенията и предизвикват неприятната некоординираност, която наричаме непохватност. Забелязали ли сте, че плахите и непохватни деца обикновено са „добрите деца“? Нямам предвид „добри“ във всеки един смисъл на думата, но плахото дете със сигурност не крещи, не тропа с крака и не отвръща с шамар, когато някой го настъпи. Плахото дете обикновено е покорно дете. То се подчинява безропотно и не реагира, дори когато е необходимо. Това е детето, което таи страх.

Страхът да не бъдеш отхвърлен от средата е изключително важен при децата, защото тяхната самооценка зависи много от одобрението на другите.

Ето защо, те са готови на всичко, само и само да го получат. Готови са да потиснат всички чувства, които не биха били одобрени. Готови са да се превърнат в едно свито кълбо от нерви, в некоординирана марионетка, стига средата да ги приеме. И разбира се, децата нито могат да видят, нито да разберат връзката между страха и потиснатите емоции, особено тогава, когато не я виждат и възрастните.

Знай цената си!

Върхът на иронията е, че от същото това дете, което няма право да изразява гняв у дома, очакваме да реагира твърдо и да отстоява себе си, когато става дума за взаимоотношения с приятелите или съучениците! Като че ли то би могло, като лампичка, която светва и угасва, да бъде добро и послушно (потиснато) у дома и самоуверено и отстояващо правата си навън. А в училище да е кротко с учителката и лидер в междучасията със съучениците. И какво още искаме от същото това дете!?

Така че, ако имате плахо дете, безсмислено е да го карате да бъде уверено и силно извън дома. Запитайте се преди това в състояние ли сте да приемете разнообразните му емоционални състояния у дома. Не казвам, че децата трябва да викат и да правят сцени или че не трябва да се санкционират нарушенията им!

Но децата, също като възрастните, се ядосват. Дори може би малко повече, защото са подложени на повече вътрешни и външни ограничения — има много неща, които биха искали да правят, но не могат, защото им е забранено или пък не притежават необходимите физически възможности. Не могат, например, да вземат топката или пък да държат правилно лъжицата, а това е достатъчно унизително само по себе си. Какво лошо би станало, ако от време на време споделяме техния гняв?

Защо се страхуваме от това толкова естествено чувство?

Детето се изразява директно, спонтанно и на момента. Това е в природата му. Пред него има много време, в което ще се научи да изразява чувствата си в подходящия момент и по най-подходящия начин.

Не мислете, че ако не му забраните да прави сцени на 3 години, то никога няма да се научи да се контролира! Със сигурност ще се научи, но му е необходимо време. Често родителите и средата създават у детето негативно отношение към гнева от страх да не го оставят да се „развива зле“. Възрастните решават, че трябва да научат децата да не изразяват гнева си! Едно добре възпитано дете е послушно, тихо, не пречи и разбира се, не надига глас. Но това е едно голямо недоразумение. Растейки, детето ще се научи да контролира начините, по които да изразява своя гняв, да намира подходящия момент и подходящите думи.

Гневът е нормално човешко чувство и има своята функция и полза. С порастването и развитието на детето се увеличава и способността му за по-добър контрол над тази емоция.

Детето ще се научи да управлява своя гняв, така както се учи да държи добре лъжицата в ръката си. Естествено е, че докато е малко, неговият начин на изразяване е по-скоро недодялан, директен, простоват, понякога неподходящ в рамките на ситуацията, точно както са непрецизни и първите му движения. Растейки, детето ще открие по-рафинирани, адекватни и ефикасни начини на изразяване на гнева — с една дума, по-зрели. Но това е възможно само, когато чувството, в случая гневът, е „излязъл на светло“. Начинът на изразяването му може да се развие тогава, когато той винаги е бил приеман и изразяван.

Ако е бил задържан, гневът остава погребан в подсъзнанието и не се развива, т.е. остава инфантилен и като преживяване и като изразяване.

И тъй като не разполага с директен начин на изразяване, потиснатото чувство се проявява по „странични“ начини, например чрез гризане на нокти или чрез неестествено поведение. И ако някой ден се случи, порасналото дете (или вече възрастен) да „избухне“ и целият негов гняв да се излее, навън излиза едно инфантилно и неразвито чувство.

И това създава сериозен проблем. За едно дете е нормално „да бъде инфантилно“, но ако един възрастен е „инфантилен“, значи нещо не е наред. Притеснението, предизвикано от това, ще затвърди избора за задържане на гнева и кръгът се затваря отново, а проблемът никога няма да бъде решен!

В заключение можем да обобщим: толерирането на изразяването на чувствата, дори и негативните, ще позволи на детето да развие нормална и здрава емоционалност. Вместо „толериране“, би било по-добре да кажем „приемане“, но тази дума често се бърка със „съгласяване“ или „примиряване“. Приемането не е нито „одобрение“, нито „примирение“, нито пък „насърчаване“. Приемането е вид „неутрално действие“ спрямо факта, че детето в този момент, изживява тази емоция. Точка! Без да го съдим или, още по-лошо, да го наказваме. Нито пък да го караме да мисли, че всеки опит за изразяване на негативни емоции е нещо лошо.

Спонтанност и увереност

Трудно е едно свито или непохватно дете да бъде уверено в себе си. Свитостта и непохватността са характерни за всички деца и зависят от степента на вътрешна несигурност, объркване и притеснение. Едно сигурно в себе си дете е непринудено, спокойно и без страхове. Но както вече видяхме, свитостта, плахостта, непохватността и страхът са тясно свързани помежду си.

Увереността в себе си е най-вече спокойно приемане на това, което сме.

А как е възможно спокойно да приеме себе си дете, на което му се повтаря непрестанно, че чувствата му са неприемливи, че трябва да внимава повече и да не показва това, което изпитва? Звучи абсурдно!

Увереността в себе си е усещане, че „се справяш добре“, че това, което изпитваш, мислиш и правиш, е добро.

Което не означава, че е най-доброто. Всички ние сме хора. И като такива сме в процес на непрекъснато развитие. Увереността в себе си означава да се приемеш такъв, какъвто си в момента, и да продължиш напред.

Целите и плановете за личностно развитие могат да бъдат творчески и стимулиращи, ако лежат върху това базисно приемане. Но ако на негово място стои съзнанието дори за една загубена битка: „Провалих се! За нищо не ставам, ще се приема, когато…“ личностният напредък може да се саботира и мечтаното „когато“ никога няма да настъпи, както и личностно то развитие.

Процесът на личностно развитие е възможен, само ако в началото му лежи спокойното приемане на това, което сме. В противен случай процесът се превръща в непосилно усилие, в тежко бреме, в опит да се построи замък върху подвижни пясъци. И най-малкото движение може да разруши постройката и отново да зейне ямата на: „Така не става.“ Но детето не може да приеме спокойно самото себе си такова, каквото е, без чужда помощ. Става още по-трудно, ако то е в среда, която постоянно му казва точно обратното! Помощта от страна на средата (обикновено родителите или хората, които се грижат за детето през целия ден) е изключително важна в извървяването на пътя към приемането на самия себе си и изграждането на солидна основа за развитие.