Паола Сантагостино
Как да отгледаме дете, уверено в себе си (2)

Намерения и резултати

Марко и майка му отиват в парка. Денят е хубав и слънчев. Отправят се към една пейка. Майката носи Марко, чантата с лопатки и кофичка, плодов сок — изобщо, всичко, необходимо за успеха на експедицията. Оставя момченцето на земята. То е на три годинки и много обича да го носят, но вече е доста тежко. Майката оставя чантата на пейката и започва да вади играчките. Внезапно сякаш нещо я кара да се обърне. Тъкмо навреме — Марко се е устремил към единствената локва в целия парк и след секунда ще скочи в нея и ще се изпръска от главата до петите.

Следва отчаян вик и неистов стометров скок, на който може да завиди всеки лекоатлет. Майката успява да спре Марко в движение. Връща го на пейката и нарежда: „Не трябва да влизаш в локвите, ще станеш като прасе! Играй тук, близо до мама, като добро момче.“ Майката отново оставя Марко на земята и посяга към чантата. В движение хвърля един поглед… О, Боже! Детето съсредоточено измъква от пръстта дълъг оранжев ластик, покрит с пластове мръсотия, и го слага в устата.

„Нееее! Марко, моля те, не яж това! Отвратително е, не виждаш ли колко е мръсно? Ще те заболи коремчето и ще ти стане лошо.“

Притеснената майка изтръгва ужасния ластик и го хвърля надалече. „Хайде, вземи лопатката, сега ще ти дам и формичките…“ Един миг на разсеяност, едно некоординирано движение и Марко е напълнил очите си с пясък. Чува се отчаян писък.

По дяволите! Грабвай детето, търси чешма да му измиеш очите, а то не спира да пищи. Най-добре да си ходим! Хайде събирай чантата, лопатката, детето. Това мъчение трябва да има край! По-бързо у дома…

• Майката. Ясно е, че тя иска да предпази Марко. Как е възможно децата винаги да откриват потенциално вредните неща в периметър от един километър!? Сякаш имат специален радар! Ужасен следобед!

• Детето. То получи следното послание — всичко, което правиш, е лошо, парковете са страшно място, където ти се случват неразбираеми неща, от които те боли окото.

Ясно е, че нито майката, нито Марко са искали да стане така, но то става. Защо?

Смяна на тактиката

Могат ли да се избегнат подобни ситуации? Разбира се, че могат. Е, или поне да се сведат до минимум, като се смени тактиката.

Вместо да се опитвате да предпазите детето като използвате метода на отрицанието („Не прави…“, „Не ходи…“ и т.н.), директно го насочете към приятни и безвредни игри. Така вместо да ограничавате детето, му давате примерен модел за нещата, които „могат да се правят“.

Децата нямат специален радар за откриване на опасни неща, макар понякога да изглежда точно така. Те просто са отворен към света прозорец. Децата не се раждат научени. Те не знаят какво може и какво не може да се прави, кое е опасно и кое не е. Те получават това знание от собствения си опит и от нас, възрастните. Когато учим детето какво „не трябва да прави“, не само го ограничаваме, но и не му даваме възможност да открие всички неща, които са безопасни и забавни за него, нещата, които „може“ да прави.

Марко не търси нарочно бели. Локвата е проблясвала на слънцето и е привлякла вниманието му, ластикът е бил най-яркият предмет наоколо, пъхането в устата — най-естественият начин за изследване на света от едно тригодишно дете, а пълните с пясък очи — почти неизбежна случка при усвояване на координацията на движенията. Всичко, което се случва, е в рамките на нормалното. Но дали следобедът можеше да протече по друг начин…

Марко отива с майка си в парка. Денят е хубав и слънчев. Майката вижда една леха с цветя. „Виж, Марко, какви хубави цветя…“ Пуска детето на земята и то се отправя към цветята. Може да ги гледа, да ги пипа… дори да ги опитва без никаква заплаха.

Появява се една пъстра пеперудка, спира се, прехвръква насам-натам. „О, каква пеперудка…“ Марко се опитва да я хване, но не успява — тя се носи леко из въздуха и отлита. Намусено личице, готово да ревне всеки миг. Чува се гласът на мама: „Виж, ей там, какво хубаво птиче…“

Едно врабче подскача наблизо. Марко тръгва към него, но и то отлита… Това вече е прекалено! Марко отново е готов да ревне, но мама го хваща за ръка: „Чуй как пеят птичките? Чик-чирик! Я, да видим къде са! А, ето там, кацнали са на дървото. Ето къде е отишло нашето птиченце! Да отидем да го видим…“ Вървят хванати за ръце. „Да заобиколим локвата, така няма да си изцапаме краката.“ Заобикалят, я.

„Колко голямо дърво…“ Марко гледа възхитено огромния ствол на чинара, докосва го с ръчички и вдига глава. Между листата на дървото проблясват слънчевите лъчи. Мама гушва Марко и го вдига нависоко, по-близо до заслепяващото зелено море…

Прилича ви на идилична реклама, нали? Може би, но обърнете внимание на няколко елемента. Какво прави майката? Очевидно е, че тя насърчава детето да изследва света. Но заедно с това прави много повече:

• Посочва серия от визуални, слухови и други стимули, които детето може да следва без опасност.

• Показва модел на поведение (заобикаляне на локвата, вместо преминаването през нея), който беше демонстриран и обяснен съвсем спокойно.

• Намесва се, когато детето не може да постигне това, което иска (да улови пеперудката и врабчето) като насочва вниманието му към други възможности.

Всъщност майката на Марко показа на детето цяла серия от модели на поведение в различни ситуации. А както знаете, децата се учат най-добре като имитират поведението на възрастните.

Децата повтарят модели и схеми на поведение. Така се учат как да реагират в определени ситуации. Обясненията не им помагат много, защото все още не могат да ги разберат добре. Затова пък нямат никакви проблеми с усвояването на опита. Това е техният начин на развитие. Когато ги насърчаваме да изследват света в безопасна среда, ние им правим най-хубавия подарък и им осигуряваме най-доброто обучение. Но къде е мястото на вътрешната увереност във всичко това?

Доверие в инстинкта за изследване

Един от основните елементи на увереността е доверието в самите себе си, в нашите емоции, желания и наклонности.

Детското любопитство е напълно естествено и здравословно. Освен това то е жизненоважно за развитието на децата.

В началото детето не знае кое е опасно и кое не. Това знание е плод на опита. Разбира се, няма родител, който да иска детето му да си счупи три пъти главата, за да научи, че не трябва да скача от стълбите. Но има начин то да бъде предпазено, без да бъде ограничавано.

Предпазването на децата с предупреждения от типа: „Не прави…“, „Не ходи…“, „Внимавай да не…“ носи несъзнавано послание, че светът е пълен с опасности. Заедно с това те казват на детето, че не бива да се доверява на своя инстинкт за изследване, защото той, по някакъв неразбираем за него начин, е „погрешен“. И без това детето знае, че мама ще се ядоса, ще му се скара и ще го накаже. Предупрежденията от този тип му внушават убеждението, че то самото по някакъв начин „греши“.

Прекомерната родителска предпазливост води до това, което се стреми да избегне — подкопава вярата на детето в самото себе си.

Възможно ли е да изградим предпазни механизми като избегнем този неприятен ефект? Естествено, достатъчно е да сменим тактиката, като насочваме децата към безопасен начин за изследване на света, като демонстрираме поведение, което избягва опасностите, без изрично да ги посочва по стряскащ за децата начин.

Щом веднъж разбере модела, детето го повтаря спонтанно. Децата са големи имитатори. Няма нужда постоянно да ги ръководите и да повтаряте едни и същи неща всеки път, когато отивате в градинката, например. Достатъчно е да го направите веднъж-два пъти в различни ситуации. Детето има вече моделите на познатите ситуации, знае (да се върнем на предишния пример), че в парка има цветя, птички, дървета, че не се минава през локвата, а се заобикаля и т.н.

Родителите трябва да се научат да виждат възможностите, а не само опасностите в дадена ситуация.

 

 

Важна е формулировката

Ето как можем да превърнем забраните и предупрежденията в предложения:

• Вместо да кажем:

„Не ходи…“

„Не прави…“

„Не гледай…“

„Да видим…“

• Можем да кажем:

„Да отидем…“

„Отиди да…“

„Да направим…“

„Направи… Виж… Чуй…“

„Окото на мама“

Направете един простичък експеримент. Огледайте се, където и да сте в момента, и потърсете потенциалните опасности за 2-3-годишно дете. Ако сте в стая, веднага ще отбележите няколко основни неща: ръбовете на масата и столовете, чупливите и крехки предмети, настолната лампа… Ако сте на улицата, ще видите колите и бордюрите… Но дори и да сте на най-прекрасната зелена ливада, със сигурност ще откриете нещо — насекомите, стръмните склонове, падналия клон…

Сега затворете очи за няколко секунди. Изтрийте картината, която видяхте. Когато сте готови, отворете очи и отново се огледайте наоколо. Потърсете възможности за безопасна игра. Може би в стаята има цветни възглавници или пък предмети, които можете да използвате, за да разиграете приказка… Ако пък сте на улицата, може би ще видите цветни витрини, сергии с плодове… На ливадата пък…

Средата не се е променила. Променила се е нашата гледна точка, окото, с което я виждаме.

Винаги можем да се отнесем към средата така, че да откриваме в нея възможностите, които предлага, а не потенциалните опасности.

Да видим възможностите

Обикновено не съзнаваме начина, по който гледаме на света. Тази своеобразна леща е резултат от дългогодишен личен навик. Затова не осъзнаваме, че става дума за наш начин на виждане и сме дълбоко убедени, че такъв е светът и точка по въпроса.

За съжаление „окото на мама“ е тревожно и предпазливо и затова навсякъде бързо открива възможните опасности за детето.

Този начин на виждане поражда и думите, с които предаваме на детето всичко видяно. Ограничаващите предупреждения, описани в предишната глава, са плод на следния начин на възприемане и действие: майката вижда опасност, майката сигнализира за опасност.

• Майката вижда какво е добре детето „да не прави“ (още преди да го е направило).

• Майката казва на детето какво да не прави.

А къде е всичко онова, което детето може да прави? Къде са възможностите за забавление и открития, които ситуацията предлага? Те остават в сянка — незабелязани и несподелени.

Структурата на нашите възприятия е такава, че ако насочим вниманието си върху определени аспекти на средата, не забелязваме други.

Веднага можем да го демонстрираме с простичък експеримент.

Огледайте се наоколо и пребройте всички сини предмети. Готови ли сте? Сега затворете очи и пребройте наум всички червени. Отворете очи и проверете колко червени предмети сте пропуснали…

Ако обстановката ви е позната, вероятно сте успели да изредите повечето червени предмети, защото сте си ги припомнили. Но ако сте в непозната среда, резултатът няма да е много добър. В термините на психологията това е като примера с чашата, която е наполовина пълна или наполовина празна, в зависимост от това дали е видяна от оптимист, или от песимист. В рамките на възпитанието на детето това означава да му предадете възприятие за свят, пълен с опасности, вместо с възможности.

За щастие начинът на възприемане на родителите не е даден веднъж завинаги: той е плод на определена среда и като всеки навик може да бъде променен.

Подходящата среда

С появата на детето средата, в която живеем, започва да се променя. Маха се всичко чупливо, всички шишенца с лекарства и препарати се скриват, по балконите се появяват обезопасяващи парапети и решетки и т.н. Дори детето да има своя стая, в крайна сметка цялата къща се преобразява чрез „премахване“ на всички възможни опасности. Това, разбира се, е хубаво. Но дали заедно с това мислим за „добавянето“ на възможни стимули? И тук не става дума само за играчки, а за изтъкването на възможностите, които домашната среда предлага.

Когато се проектира подходяща за деца среда — в детски градини или детски стаи — обикновено се подбират материалите, планират се височините и формите така, че да дават възможност на малките да се движат свободно, да прескачат, да пълзят и да се катерят (дори да падат), без да се нараняват.

Възможностите, които предлага дадена среда, в повечето случаи не са предметите, които се купуват, или пространствата, които се преструктурират. Те са нещо повече. Достатъчно е само да погледнете средата с нови очи, за да ги откриете.

Навън

Ако у дома все пак сме успели да променим средата и да я направим подходящата за детето, то извън дома нямаме такава възможност. И тук с пълна сила влиза в действие „окото на мама“, или начинът, по който възрастният вижда света.

„Окото на мама“, откриващо всички благоприятни възможности и позитивни стимули за детето, е истинска благословия.

Майчината грижа (и като цяло родителската) е свързана не само със закрила на детето, а най-вече с осигуряване на подходяща „храна“ за неговото развитие. Който и да е родител не би допуснал детето му да умре от глад. Но, метафорично казано, той може да го направи без дори да забележи, ако не му осигури достатъчно позитивни стимули. Стимулите и опитът са „хлябът“ за нормалния растеж и развитие на детето.

Умението да се откриват възможностите води след себе си и допълнителни благоприятни „ефекти“.

Между другото, умението да се откриват възможностите е полезно и за вас. Едва ли е много приятно непрекъснато и навсякъде да виждате опасности и заплахи. Насочването на вниманието към възможностите, а не към заплахите на средата, е прекрасен антидот за склонните към безпокойство хора. Що се отнася до детето, като му показваме опасностите само го караме да насочи вниманието си към тях. А ако е по-малко, резултатът е точно обратния на това, което целим — колкото повече му забраняваме нещо, толкова по-силно става любопитството му към него.

Ако земният рай беше достатъчно голям и Бог си беше мълчал, вероятно щяха да минат доста поколения преди някой случайно да открие единственото забранено ябълково дърво… Но като знаем за него, изкушението е неустоимо… Шегувам се, разбира се, библейската метафора има съвсем друг смисъл. Когато говорим за едно нормално малко дете, обикновено става следното: вие насочвате вниманието му към нещо и му обяснявате защо да не го прави, то забравя обяснението — ако изобщо го е разбрало, но „нещото“ вече е забелязано, и рано или късно…

Увереността в себе си и възможностите на средата

Да се върнем сега на основната тема — увереността в себе си. Важна добавка към рецептата с изброените дотук съставки е увереността, че имаме възможности. Не става дума само за вярата в собствените способности. Тя е важна, но за това ще говорим по-нататък. А за увереността, че „светът“ предлага разнообразни възможности. Тази нагласа не идва от само себе си на определена възраст. Напротив — създава се бавно от собствения опит и от опита и нагласите на околните. И разбира се, нагласите на родителите, които са най-значимите възрастни за детето, се възприемат най-бързо и най-безкритично.

Посланието, което предаваме на детето, когато му показваме неизчерпаемите възможности, които заобикалящата среда предлага, е, че светът е пълен с възможности — достатъчно е само да се огледа наоколо.

Тази нагласа ще му е изключително полезна в живота, особено в трудни моменти.

 

 

Обичаен начин на възприемане

За да проверите вашия обичаен начин на възприемане, вгледайте се в следните ситуации и отговорете откровено на въпросите.

• Излизате навън с детето. На улицата сте. Какво виждате?

• Влизате в магазин. Какво забелязвате?

• Отивате на гости при приятели. Детето се изплъзва от ръката ви и тръгва към… Какво гледате?

• Отивате на детската площадка. Кое е първото нещо, което забелязвате?

Ако забележите, че първо откривате опасностите и заплахите, опитайте се да насочите вниманието си към възможностите.

Нужни са само малко тренировки. Като се има предвид, че обичайният ви начин на възприемане се е превърнал в навик, в началото е необходимо съзнателно да пренасочвате вниманието си към позитивните възможности на средата.

Упражнявайте се в различни ситуации, дори когато детето не е с вас. Задайте си следните въпроси:

• „С какво детето може да се забавлява тук?“

• „С какво детето може да си играе?“

• „Какво би погълнало неговото любопитство?“