Такър Маларки
Възкресението (39)

Глава трийсет и седма

На другия ден Джема се изнесе от дома на семейство Лейзар и си взе стая в хотел „Палас“. От балкона й се виждаха пирамидите и началото на пустинята. Ала той бе обърнат на изток, не гледаше към Кхарга.

Тя не разопакова куфара си. Не слезе за вечеря. Остана в стаята, заслушана в ръмженето на самолетите. Не се криеше, седеше до отворения прозорец.

Като се стъмни, Джема слезе до гишето.

— Възможно ли е да замина от Кайро? — колебливо попита тя. — Възможно ли е да излетя оттук?

— Да, самолетите летят.

— За Лондон?

— На всеки два дни. Искате ли да попитам дали има свободни места?

— Моля ви. Ако има поне едно, запазете го. Няма значение за кога. Бих могла да тръгна още утре.

— Няма самолет за утре.

— Тогава вдругиден.

* * *

Заспа облечена и рано на другата сутрин понесе вдървеното си тяло през пустия град към реката. Реката на живота се бе превърнала в реката на смъртта. Тя й бе отнела и двамата братя. Огледа се. Нямаше жива душа. Кафяво псе на ивици се затътри от мястото си, където се излежаваше на припек, и седна до нея. Тя постави ръка на рошавата му глава. Обърна се с лице към изгрева и отвори писмото, което бе получено в дома на семейство Лейзар, но бе адресирано до нея. Прелисти го до края и видя, че е подписано от Анджела Датари.

Скъпа Джема,

Усещам, че времето ми свършва. Войната отново ни сполетя. Докато пиша това писмо, наоколо падат бомби. Не знам дали бих могла да преживея още една война.

Когато те видях за първи път, разбрах, че си като баща си — силна и интелигентна — и заслужаваш да знаеш истината. Не бях искрена с теб. Обичах го. Двамата с него се обичахме. Вярвам, че е умрял щастлив. Сгреших, като не го споделих с теб. Знам, че животът ти не е бил лесен. Ще остана в Кайро до края на месеца, ако ти се иска да поговорим.

Искрено твоя,

Анджела Датари

Джема си проправяше път през град, пълен с призраци, стъпваше върху парчета счупени стъкла и дървени отломки. Сякаш бе изчезнала заедно с хората, които бе обичала. Сякаш и тя бе призрак. Никога не бе прекосявала Кайро с такава бързина.

Светлините в дома на Анджела Датари бяха загасени, кепенците бяха затворени, сякаш къщата бе в траур. Звънецът проехтя във вътрешността и Джема се извърна, защото не очакваше да й отворят. Когато Анджела Датари се появи на вратата, тя затаи дъх.

— Радвам се, че дойде. — Анджела Датари се бе сгушила в шала си. — Ще влезеш ли? Мога да направя чай.

— Да, с удоволствие.

Джема се чувстваше едновременно облекчена и обезверена — беше на ръба на отчаянието.

Анджела Датари я поведе към удобното кресло във всекидневната, където камината бумтеше.

— Цялата трепериш — каза й тя. После разгъна едно одеяло и я загърна в него. — Какво се е случило?

Джема безмълвно поклати глава.

Анджела Датари се обърна да разбърка огъня и в комина излетяха рой искри.

— Когато позвъни на вратата, слушах опера — каза тя. — Верди.

— Не познавам оперното изкуство.

— И баща ти не го познаваше. Научих го да слуша оперна музика.

— Тогава не я изключвай, моля те.

— Почини си, а аз ще донеса чай.

Разнесе се музика и Джема затвори очи. Не можеше да я следи.

— Това е една история — обясняваше й Анджела Датари, докато сервираше. — Представи си Севера. Представи си как пада снегът в зимния сумрак. Сега се заслушай и ще чуеш как гласовете разговарят помежду си и с нас. Нищо, че не разбираш думите. Заслушай се в чувствата. Те искат да излязат от изолацията си, да проникнат във времето и пространството, всеки глас пита: „Нима съм сам?“. И чака някой да му отговори.

— Любовна история.

— Във всяка история се разказва за любовта.

— Разкажи ми за теб и баща ми.

Анджела си наля чай и седна от другата страна на камината срещу Джема.

— Също като теб един ден той почука на вратата ми. Сякаш за него не съществуваха звънци и той тропаше ли, тропаше като луд. Предполагам, че наистина не е бил на себе си.

— Защо?

— Защото у мен имаше нещо, което той желаеше повече от живота си. Защото му е било непоносимо да остане близо до онова, към което се е стремил цял живот.

— Ръкописите.

— Разбира се, не бих му ги показала.

— Но после си го направила. Предала си Тано.

— Защото бях открила нещо по-добро.

Джема отпи от чая си и усети как топлината се разлива по цялото й тяло. Огледа се.

— Къде седна, когато дойде при теб?

— На пода. Точно тук, пред огъня, а наоколо бе разхвърлял листата от ръкописа.

— А къде седеше ти?

— Там, където си ти сега. Отначало само го наблюдавах, защото не му вярвах. Че защо да му вярвам? Но тогава заговори и започна да ми разказва какво чете. После се получи нещо ужасно, аз прихванах болестта му. Мисълта ми непрекъснато се въртеше около ръкописите и написаното в тях. Очаквах всяко негово посещение. Той ми разказваше удивителни неща. Една дълга история за райската градина от гледна точка на змията! Можеш ли да си представиш? Истинска лудост. Но колко красива. Поетична. А баща ти се радваше като дете. Понаучи ме на коптски. Двамата лягахме на пода като недорасли ученици. Той се вълнуваше толкова много, че ми се дощя и аз да уча. Не искаше да знам по-малко от него, така ми каза. Трябваше заедно да тръгнем на път — неслучайно пътищата ни се бяха пресекли. В това отношение той бе суеверен. После започвах да му приготвям вечеря. Давах му някои от старите дрехи на Антонио, защото баща ти бе гол като пушка. И така, влюбих се в него. Бе съвършено неочаквано за мен — каза Анджела и разсеяно разбърка чая си. — А сега го няма.

— И ти заминаваш.

— Време е да се прибера у дома.

— Домът ти не е ли тук?

— Беше. Вече искам да живея някъде по-близо до водата, където не е толкова прашно. На място, където никой няма да потропа на вратата ми и да ме накара отново да обичам.

— Баща ми обикна отново — тихо изрече Джема. — Заобича теб.

— Сега като си помисля — поколеба се Анджела с вперени в пода очи, — струва ми се, че съм обичала един-единствен път.

— Не си била влюбена в съпруга си.

— О, Джема — запъна се Анджела и затърси думите. — Не съм сигурна дали можеш да си представиш самотата в брачния живот. Връхлита те… толкова неочаквано. Бракът за мен бе истински затвор. Мислех, че мъжът ми ме е заключил в него. Но той умря, а аз останах все така затворена. Бях твърде слаба, за да си отида. Тъкмо такава ме завари и баща ти. Хвана ме за ръка. Не бях в състояние да тръгна, без да ме държи.

Джема се взираше в чашата си.

— Трябваше да те познавам, иначе не би било добре.

— Кой ужасен човек ти е казал, че животът е добър?

— Мисля, че той употреби думата „справедлив“.

— Това вече е различно. Ще ни отнеме доста време. Добротата е за децата.

Джема срещна погледа на по-възрастната жена.

— В края на живота му любовта ти е била най-важното за него. Сигурна съм.

— Наистина ли? — Анджела Датари извърна глава и задържа копринения шал до лицето си. — Чакам да ми обясни каква справедливост вижда в това — каза тя.

Джема остави чашата си на масичката и придърпа одеялото около краката си.

— Кога за първи път разбра, че го обичаш?

— Честно казано, доста бързо, преди още да съм го видяла. Начинът, по който почука на вратата ми. Съществува нещо специално в хората, които искат да влязат в дома ти. За нас, останали зад заключените двери, те са единственото ни спасение.

Джема отвърна очи от Анджела и се взря в огъня. Настъпи мълчание.

Когато Анджела отново заговори, гласът й прозвуча като музика в ушите на Джема.

— Веднъж ми каза, че изолацията не е решение. Трябва да проявяваме повече храброст, Анджела, рече ми той. Бог съществува в пространството помежду ни само когато протегнем ръце един към друг. Откриваме го само когато се търсим един друг. Не съм сигурна дали вярвам в Бог, но той ме накара да искам да съм смела.

Джема продължи да се взира в огъня.

— Ти си смела.

Анджела задържа погледа си върху Джема и започна да прибира чаените чаши.

— Какво ще правиш сега?

— Не се тревожи за мен, моля те.

— Ако аз не се тревожа, кой ще го направи? Никой не ти остана.

Джема се обърна към нея. Думите бягаха от устата й.

— Тази тъга ми е позната — рече Анджела.

Джема поклати глава, очите й бяха пълни със сълзи.

— Просто съм уморена.

— Остани да си починеш. Може би тази нощ ще можем да се погрижим една за друга.

 

 

На Джема не й се искаше да заспи и да потъне в забрава за света около себе си. Изпадна в странно състояние на полусън. Когато се събуди, беше сама. На масичката до нея бе оставена бележка, а в краката си видя кожен куфар. „Направи онова, което би направил той. Довърши работата му.“

Джема отключи куфара и леко го отвори. От дебелите папируси се разнесе спарен въздух; миришеше на антиквариат. Тя внимателно протегна ръка и докосна страниците, които са били в ръцете на баща й. После притисна куфара до гърдите си и заплака.

На прага на вратата стоеше Анджела Датари и я наблюдаваше.

— Тано винаги е харесвал сбирката ми от накити.

Джема вдигна очи. Отне й само миг, за да разбере.

— Онзи ден си купила ръкописите с накитите си, така ли?

— Не звучи добре, нали? Да изтъргуваш Бог срещу скъпоценности — да си купиш и любов с тях. Сключих много по-добра сделка. — Тя замълча, преди да поеме нагоре по стълбите.

— Вземи ги — настоя тихо тя. — И те като баща ти ми принадлежаха съвсем за кратко. Но това бе напълно достатъчно.