Такър Маларки
Възкресението (33)

Глава трийсет и първа

Того Мина нервничеше. Имаше вид на човек, който с дни не бе сменял дрехите си. Кабинетът му беше отрупан с празни чаши от чай и сухи остатъци от сандвичи. Двамата с Жан Дорес бяха работили върху Екзегезата.

— Лейзар, радвам се да те видя. Няма да повярваш какво получих.

— Може и да повярвам. Джема Бастиан направи откритие. Баща й е написал последния си дневник със специален код. Разчела го е. Записал е думите на Йешуа буквално, както ги е чул Тома.

Мина се строполи на стола.

— Не ти вярвам.

— Да, звучи невероятно.

— Разкажи ми.

Антъни започна да цитира:

Ако изявиш онова, що се крие в теб,

явеното от самия теб ще те спаси.

Но не изявиш ли онова, що се крие в теб,

неявеното ще те убие.

Той погледна към Мина и продължи:

— Бастиан е записал, че в Евангелието от Тома няма чудеса, няма предсказания за края на света, няма смърт заради нечии грехове, няма възкресение. Съществуват само думите на Иисус.

— Удивително!

— Иисус обещава: „Този, който разбере какво означават тези думи, не ще вкуси смъртта“. Стиховете са същински гатанки. Съвсем различни са от евангелията в Новия завет. Самият Иисус е различен. Прилича повече на мъдрец, на знаещ гностик.

— У теб ли са текстовете?

— Не. Мисля, че Джема Бастиан се чувства тяхна пълноправна притежателка. Очевидно Бастиан е видял Евангелието от Тома преди Еид. Преписал е стиховете с такава бързина, сякаш не е разполагал с достатъчно време.

Антъни направи пауза, после продължи:

— Онова, което ме интересува, са избраните от Бастиан пасажи. Както забеляза Джема, той сякаш ги е подбирал специално, за да защити определено свое виждане.

Мина свъси вежди.

— Какво е мнението ти?

— Мисля, че това е първият истински мотив за убийство. Джема Бастиан откри, че Стивън Сътън и баща й са подготвяли продажбата на някои от апокрифите на Британския музей. Мисля, че са имали предвид Евангелието от Тома.

— На Британския музей! Ако го знаех, и аз щях да се опитам да го убия.

— Трябва да замина за Наг Хамади — заяви Антъни. — Трябва да говоря с Башир. Някъде между Наг Хамади и Кайро се намира нещото, което ще ни подскаже какво всъщност се е случило, как да продължим с онова, което е оставил Бастиан.

Антъни стана от стола си.

— Лейзар. — Гласът на по-възрастния мъж трепна и пресекна, сякаш бе изгубил способността си да говори.

— Добре ли си, Мина?

Мина мълчаливо поклати глава.

— По-добре ли спиш сега?

— Не, изобщо не мога да спя. — Гласът му излизаше едва-едва. Той постави ръка на рамото на Антъни. — Моля те, пази се.

— Виж, помъчи се да се успокоиш.

— Не искам да те загубя, Лейзар.

— Няма.

— Добре тогава — потупа го по ръката Мина. — Благодаря ти за всичко.

Антъни се отправи към Кит-Кат с мисълта, че едно простичко „довиждане“ щеше да го накара да се чувства по-добре.