Александър Пушкин
И тръгнахме напред… ^[0]

I

И тръгнахме напред — във смут и страх съм цял.

А дявола, прикривайки там своето копито,

лихваря пърлеше на огън разгорял.

 

Маста гореща капеше в едно корито,

побутваше жарта лихварят в този миг.

А аз: „Разкрий, какво в магията е скрито?“

 

Вергилий: „Смисъла, мой син, е най-велик:

гореща мас от своите длъжници клети

изпива тоз безжалостен и зъл старик

 

за сумите в света на живите невзети.“

Тук печеният грешник страшно възрида:

„Да можеше да се изкъпя в хладна Лета!

 

Да плиснеше над мене ледена вода!

Издържам сто на сто! Процент неимоверен!“ —

И звучно млясна той — и срам ме облада.

 

Тогаз усетих аз (о, чудо) мирис скверен;

навярно развалено, счупено яйце,

или лулата на пазача с пушек серен.

 

Запуших нос, извърнах бързо аз лице,

но мъдрият ми вожд спокойно се наведе

и камък вдигнал като медно колелце —

 

надолу, още по-надолу ме поведе.

II

И страшни демони със демоничен смях

прииждаха като мравуняк в тъмнината

и дяволска игра тогава аз видях.

 

Единствена до свода адски планината

опираше, бе остра като Арарат —

и стъклена сияеше над равнината.

 

И дяволи до огнено кълбо стоят,

разжарват го и по една искряща крива

кълбото тича, тича към върха и — чат —

 

в звезди, звънтейки, планината се разбива.

И други дяволи играта им събра,

след нови жертви демонският рой отива.

 

Те хванаха жена и нейната сестра,

разголиха ги с вик и крясък нечестиви —

а двама там се втурнаха като стрела.

 

И отчаяние открих в тез вопли диви;

стъклото режеше телото им навред —

а дяволите рипаха от туй щастливи.

 

Аз гледах отстрани — от странен смут обзет.