Александър Пушкин
Към морето ^[0]

Александър Пушкин
Към морето

За сетен път, стихийо бурна,

дойдох аз тук да се простя

със синевата ти лазурна

и с гордата ти красота.

 

Като другарски зов прощален,

с тъга изпълнил моя дух,

за сетен път шума печален

от твойте простори чух.

 

Страна любима и желана,

край тебе често ден след ден

как бродех тих, как бродех странен,

в кроежите си углъбен^[1]!

 

Обичах аз, пред теб изправен,

дълбокия ти безднен глас

и твоя тих вечерен час,

и порива ти своенравен.

 

Платното бяло в тихи дни

пълзи по благата ти воля

без страх над леките вълни,

но тънат лодките надолу,

щом бурята те затъмни.

 

Не ми се случи да оставя

завинаги брега проклет,

възторжено да те възславя

и по вълните да отправя

аз бягството си на поет.

 

Към мен ти чакаш, взор извръща,

към теб напусто се стремях,

пленен от твойта страст могъща,

но пленник на земята бях.

 

Какво да жаля? Накъде ли

разперил би духа крила?

Все още в твоите предели

намерил бих една скала.

 

На спомените величави

един печален пантеон,

където, от света забравен,

угасваше Наполеон.

 

Умря измъчен той и ето

като на бурята шума

властител друг на умовете^[2]

след туй навеки занемя.

 

От свободата непрежален,

остави ни велик завет.

Шуми, отново закипяло;

море, той беше твой поет.

 

Той своя образ взе от тебе,

духа ти беше му присъщ.

С неукротим и мрачен жребий,

той като тебе бе могъщ.

 

В света посърнал, океане,

къде ме би отнесъл ти?

Съдби в ред същи… С щит стоманен

просветата или тирана

бдят там, где благото цъфти.

 

Прости, море! Не ще забравя

разкошната ти красота.

Шума ти дълго ще долавям,

когато пада вечерта.

 

От теб изпълнен, сред горите

скалите ти ще пренеса

и сенките ти, и лъчите,

и на вълните ти гласа.

Море стихийно и свободно,

прощавам се със теб сега,

люлееш ти вълни огромни,

блестиш със горда красота.

 

Като роптание на близък,

като прощалния му вик

е твоят тъжен шум и призив

долавям го в последен миг.

 

Душата ми все теб желае!

Тъй често в твойте брегове

смирен аз бродих и отчаян,

в заветни мисли потопен!

 

Обичах призивите странни,

от бездната заглъхващ глас

и тихия вечерен час,

и поривите своенравни!

 

Рибарски платноход в покой

от твоите капризи пазен,

се плъзга сред вълни и вой:

но щом разкриеш страшни пазви,

потъват кораби безброй.

 

Аз не можах да изоставя

скования и скучен бряг,

и теб с възторг да поздравявам,

по твоя хребет да отплавам

с безспирен поетичен бяг.

 

Ти вика ме… аз бях в окови;

към теб напразно се стремях:

от силни страсти очарован,

останах си на моя бряг…

 

Защо да жаля? Днес къде бих

аз в пътя си се устремил?

Едничка цел с душата любих

със нея ти ме заплени.

 

Една скала, за гроб и слава…

Потъна там във сън дълбок

и в незабрава величава:

угасна сам Наполеон.

 

Сред мъки той умря отблъснат.

След него бурята вилня,

различен гений чезне бързо,

различни мисли овладял.

 

И свободата го оплака,

остави й венеца свой.

Вълнувай се, море, във мрака:

за тебе бе певецът той.

 

Със тебе беше еднозначен,

от твоя дух създаден бе:

и като теб, могъщ и мрачен,

и като теб, неукротен.

 

Светът пустей… Сега къде ли

ти мен ще носиш, океан?

Съдбата хорска сме видели:

добро щом има, там са спрели

просветата или тиран.

 

Прости, море! Не ще забравя

вълшебната ти красота,

ще слушам дълго до забрава

шумът ти глух на вечерта.

 

В гора, в пустинята безмълвна,

изпълнен с теб, ще пренеса

скалите, блясъка ти скръбен

и на вълните песента.

1824

Превод: 06.06.2017 г.