Александър Пушкин
Към Лициний ^[0]

Лициний, виждаш ли на бърза колесница

и с лаври увенчан, в блестяща багреница,

изпънал рамене, Ветулий, горд и млад,

в тълпата как лети през градския площад?

Смирено свели гръб, посрещат го с поклони,

отрядът ликтори народа беден гони.

Със поглед умилен и радостен привет

сенатори, лъстци, красавици отвред

улавят всеки знак, усмивка и движение,

като че той е бог, дошъл с благословение,

и малките деца, и старците зад тях

пред идола блестящ безмълвно падат в прах,

следата във калта от двете колелета

е паметник за тях и знак от боговете.

 

Народ на Ромули, отдавна ли си ги

поробен, окован чрез власт и клевети?

Квиритът горд нима пред иго преклони се?

О, на кого, небе, той кротко покори се?

Ветулий, този срам за римските земи,

развратен юноша, в съвета пак шуми,

любимец на тиран в сената управлява,

Рим пъхнал във ярем, с позор го увенчава.

Ветулий — римски цар! О, срамни времена!

Вселената ли пак пропада в тъмнина?

Но кой във дрипав плащ, безмълвно свел главата,

край сводести стрехи с тояга във ръката

през шумната тълпа върви суров и блед?

„На истината брат, о, накъде, Дамет?“

„Не зная сам, мълча отдавна, ала виждам,

напускам Рим, позор и робство ненавиждам.“

 

Не е ли по-добре, приятелю любим,

пред вечната съдба и ний да се смирим,

след мъдрия циник, сред нас за пример пратен,

и ний да се простим със този град развратен?

О, тук продажни са законът и честта,

трибунът, консулът и справедливостта.

Глицерия, все тъй красива и безпътна,

като кърчаг за пир за всекиго достъпна,

неопитните пак във мрежи ще лови,

позор и срам е тя за белите глави.

Обича младостта тщеславните веселия,

безсрамни нека Клид и гадния Корнелий

търгуват с подлостта и нека с дръзка гръд

при знатни големци от дом във дом пълзят.

О, римлянин съм аз, изпълнен с дух свободен,

в сърцето ми е жив народът благороден!

Лициний, по-далеч от тази суета,

от слепи мъдреци и празна красота!

Жестоката съдба, стрелите й презрели,

ний свойте божества да отнесем на село.

В прохладните гори, край морските води

ще си наемем дом, притихнал в самоти,

без страх от зли тълпи, от людското вълнение

ще остареем там, далеч в уединение.

И там в уютен кът, приседнал уморен

край огъня пламтящ в камината, смутен

ще спомням стари дни, загледан във бокала,

и с ювеналска страст духът си ще разпаля,

във свята сатира порок и срам разкрил,

ще изразя чрез стих векът какъв е бил.

 

О, Рим, във теб цъфти разврат и злодеяние,

но иде ден на гняв, на мъст и наказание,

величието ти ще има страшен край,

вселенският венец ще рухне в прах накрай.

Чеда на дива бран, народи млади, нови,

ще вдигнат меч над теб, жестоки и сурови,

преминали поля, морета, планини,

над теб ще връхлетят — безмилостни вълни.

И ще изчезне Рим, и мрак ще го покрие,

в гръдта на камък сив щом пътник поглед впие,

във мрачен размисъл ще промълви смутен:

„Роден от свобода, от робство бе сразен!“