Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (54) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Плен и власовщина

Фашисткото нахлуване донася много нещастия. Едно от тях е пленът. Поставен пред избора между живота и смъртта, човек често избира в боя живота, макар това да означава за него изгубване на свободата, на много ценности, на достойния му социален статус. В миналата война пленяването се равняваше почти на непредпочетена смърт, защото несравнимо по-голямата част от военнопленниците загиваха в германските концентрационни лагери. През май 1918 г. съветското правителство в обръщението си към Международния комитет на Червения кръст и всички правителства подчертава, че конвенцията за жертвите във войната, както и „всички други международни конвенции и споразумения, отнасящи се до Червения кръст, признати от Русия до октомври 1917 г., се признават и ще бъдат спазвани от руското съветско правителство“. Обаче Съветският съюз не ратифицира Женевската конвенция от 1929 г. по въпроса за военнопленниците.^[1] В сравнение с 1918 г. времената и хората в Страната на съветите много са се изменили. А колкото до Хитлер, за него международното право е било още една „химера“.

В началото на войната за година и половина в плен у германците попадат милиони съветски воини. В Съветския съюз и досега не са публикувани точните данни за убитите и пленените. Остава ни само да се надяваме, че в днешно време, когато достъпът до архивите постепенно се улеснява, тези данни ще се уточнят и ще бъде обнародван общият брой както на загиналите, така и на пленените. В една от следващите глави ще дам и моята преценка за загубите на Съветския съюз във Великата отечествена война.

За съветските граждани това е не само въпрос на „съотношение на силите“, но политически и нравствен проблем. Той не е решен докрай и до днес. Освен предатели имало е и много попаднали в плен по силата на трагични събития. Те всички са жертви на войната.

Величието на Сталин, който дълго се беше задържал на пиедестала си и след като култът към него бе разобличен, е свързано и с това, че народът, обществото и досега не знае точната цена на победата.

През 1941 г., както и през 1942 г., в резултат от редица неуспешни отбранителни и настъпателни операции в плен у фашистите се оказват огромен брой съветски военнослужещи. Съдбата на тия хора е безмерно горчива. Двойно по-горчива, защото според тогавашните ни официални възгледи попадането в плен е позорно явление, почти синоним на предателство. Макар съветските военни устави да не са тълкували политическата и нравствената страна на попадането в плен, приемало се е без никакви изключения, че да се оставиш да те пленят не е само позорно деяние, а чиста измяна. Но по време на войната се създават обстоятелства, че мнозина предпочитат живота пред смъртта с надеждата да избягат после от плен и да се върнат в бащиното си огнище.

Още в първите месеци на войната Сталин няколко пъти се интересува за размера на загубите. Генералният щаб и Главното управление „Кадри“ (ГУК) при Народния комисариат на отбраната му докладват, но, изглежда, тогава никой нищо определено не е знаел. Пред мен са няколко официални сборни сведения за загубите. Има графи за броя на убитите, ранените, болните, безследно изчезналите. За извадените от строя коне, загубените оръдия, минохвъргачки, танкове, самолети… Но графа за броя на попадналите в плен няма. В едно от сведенията се съобщава, че за юни и юли 1941 г. „са изчезнали безследно“ по всички фронтове 72 776 души^[2]. Ако прибавим към това данните за август и септември, броят ще се удвои. Но ние знаем, че само в района на Киев са били обкръжени 452 720 души. По-голямата част от тях са пленени. В отделни, необобщени донесения броят на „безследно изчезналите“ се определя по-точно. Например на 24 септември 1941 г. главният военен прокурор при Червената армия дивизионният военен юрист Носов докладва на заместник-народния комисар на отбраната Мехлис:

„В 8-дневните боеве в района на Жуковка по шосето Брянск-Рославъл огромни загуби понесе 209-а стрелкова дивизия от 50-а армия на Брянския фронт. На 12 септември т.г. дивизията наброяваше по-малко от 500 щика, при което от 7000 души боен състав са убити около 500 души, ранени са 1500 души и са изчезнали безследно 4000 души.“^[3]

Самият Сталин е признавал косвено, че „безследно изчезналите“ са повече. В телеграмата си до Тимошенко, Хрушчов и Бодин той пита:

„Ставката смята за нетърпимо и недопустимо това, че военният съвет на фронта ето вече няколко дни не дава сведения за съдбата на 28-а, 38-а и 57-а армия и на 22-ри танков корпус. На Ставката е известно от други източници, че щабовете на посочените армии са се изтеглили зад Дон, но нито тези щабове, нито военният съвет на фронта съобщават на Ставката къде са се дянали войските на тези армии и каква е съдбата им, продължават ли борбата или са взети в плен. В тези армии е имало, струва ми се, 14 дивизии — Ставката иска да знае къде са се дянали тези дивизии?

Й. Сталин“^[4]

Както знаем, в началото на войната германските военачалници успяват да осъществят немалко маньоври, свързани с обкръжаването или полуобкръжаването на отделни части и съединения на Червената армия. Стремителното вклиняване на германските танкови групировки разсича нашите фронтове, армии и корпуси и създава обстановка на изолираност, откъсване, неизвестност, а главната сила на колектива — чувството на лакътна връзка, сплотеност и монолитност — отслабва. Въпреки мъжеството, проявено от мнозина бойци, командири и политически работници, проявите на паника и объркване са били често явление. За да не бъдат пленени, мнозина командири се самоубиват, често пъти, когато са изчерпани всички възможности за съпротива. Понякога главни мотиви за такава трагична крачка са страхът от позора да бъдеш пленен или уплахата, че ще ти бъде търсена отговорност за неизпълнената заповед. Ще напомня, че генерал-майор Копец, сражавал се храбро в небето над Испания и издигнат за командващ ВВС на Западния особен военен окръг, се застрелва след зашеметяващите несполуки в първите дни на войната. Така постъпват и други. Генерал-майор Берзин, след като е обграден в района на Уман и не вижда никакви други възможности за съпротива, също се застрелва. Дълго време той е воден в списъците като „безследно изчезнал“ с всички произлизащи от това последици за роднините и близките му — недоверие и подозрителност от страна на обществото.

През ноември 1941 г. Хитлер заявява: „Ако искам да обрисувам в общи черти успеха в тази война, достатъчно ще ми е да посоча броя на пленените, който за по-малко от половин година достигна 3,6 милиона души. И забранявам на всякакви там английски умници да приказват, че това не било вярно. Когато едно германско военно учреждение пресмята каквото и да е, сметките му са винаги верни.“^[5] Задъхвайки се от възторг, Хитлер обявява фактически, че победата е вече в краката му. Но още не усеща, че призракът на Наполеоновото поражение се е надвесил зад гърба му. От самото начало на войната.

Сега на запад сред общоприетия научен поток има различни данни за съветските военнопленници в изминалата война. В някои издания се сочат данните от щабовете на вермахта: от юни 1941 г. до април 1945 г. германските войски са пленили по техни сведения 5 160 000 души.^[6] Според предварителните ми пресмятания това донякъде е преувеличено.

Ще повторя: в близкото бъдеще ще бъдат посочени по-точни данни за убитите, ранените и пленените от едната и другата страна. Но като се знаят численият състав на частите и съединенията, попаднали в обкръжение, размерът на загубите в операциите през първия период на войната и данните от чуждестранната статистика, може да се направи предварителна преценка за броя на съветските военнослужещи, попаднали в плен у фашистите. За първата половин година от войната — около 3 милиона, което е почти 65% от всички наши участници в боевете, попаднали в плен през войната.

Как Сталин се отнася към попадането в плен? Как реагира на фактите около обкръжаването и пленяването на големи маси военнослужещи? Независимо от официалното устно предписание, забраняващо слагането на оръжие пред противника като недопустима за съветския военнослужещ постъпка, към това той прибавя на първо място подозрението в измяна, предателство и сътрудничество с врага. За Сталин всеки, който е бил в плен, не заслужава доверие. Освен преградните отряди лично узаконява създаването на специалните лагери на НКВД за „проверка“ на личния състав, излязъл от обкръжение. В първите години на войната броят им е твърде голям. В архивите има доста резолюции на Сталин, подобни на тази:

„До другаря Берия Л. П.

Против организирането на 3 лагера на НКВД за проверка на оттеглящите се части възражения нямам.

Й. Сталин

24.8.42 г. 3 часът 35 мин.

Продиктувано от др. Сталин по телефона, Боков“^[7]

Върховният главнокомандващ следи твърде внимателно какво става с безследно изчезналите висши военачалници. Дава например специални указания да се изясни какво се е случило с командващите армии Качалов, Понеделин, Власов, Ефремов, Потапов, Самохин, Лукин. За Качалов и Понеделин вече говорих по-горе. Когато изчезват Власов и Ефремов, Сталин нарежда на Берия да изясни каква е съдбата им. В архива на Жданов е запазена телеграма до генерал Сазонов:

„По поръчение на Ставката на Върховното главно командване незабавно отговорете какво знаете за Власов, жив ли е, виждали ли сте го и какви мерки сте взели за издирването му. Чакам незабавен отговор.

Жданов“^[8]

Власов не е намерен, но скоро сам разгласява къде е и какво прави. За това ще стане дума по-нататък. А за генерал-лейтенант Ефремов нещата се изясняват случайно. В края на април 1943 г. една жена от село Слободка, Темкински район, Смоленска област, съобщава, че е видяла войници край селото, които „заравяли един генерал“. Долагат за това горе, където се е предполагало, че командващия армията е пленен. След проверката до Сталин е изпратено донесение, което фактически реабилитира загиналия генерал:

„До другаря Сталин

Генерал-лейтенант Ефремов М. Г. организирал група бойци и командири за излизане от обкръжението. По време на един от боевете с противника в района на с. Малое Устие генерал-лейтенант Ефремов М. Г. бил тежко ранен в слабините; нямайки възможност самостоятелно да се движи, се е застрелял и е бил погребан в с. Слободка, Темкински р-н, Смоленска област. След разкопаването на гроба и идентифицирането на трупа е установено… че Ефремов е получил тежко нараняване в седалищната кост и, нямайки увереност, че ще се спаси от пленяване, се е застрелял.

30 април 1943 г.

Соколовски

Булганин“

Така със смъртта си, обстоятелствата около която, за щастие, са изяснени, запазилият мъжество до последните минути на живота си съветски генерал смъква от себе си политически двусмисленото подозрение „безследно изчезнал“.

Както докладват на Сталин от Главно управление „Кадри“ при Народния комисариат на отбраната, през 1941 и 1942 г. са „изчезнали безследно“ много генерали: Л. В. Бобкин, Т. К. Бацанов, П. М. Падосек, С. В. Вишневски, П. Ф. Алфериев, Г. М. Зусманович, В. В. Владимиров, И. П. Новохатни, И. С Никитин, Н. А. Лебедев, И. В. Зуев, Л. С. Гришчук, Т. К. Черепни, В. Г. Ванеев, А. И. Попенко, Г. А. Ларионов, П. Г. Егоров, И. П. Прохоров, Б. А. Погребов, Г. И. Фьодоров, А. С. Титов, А. В. Горнов, М. Г. Хацкилевич, А. Б. Борисов, М. Д. Борисов, В. Б. Борисов, Г. И. Кузмин, Л. Г. Петровски, П. П. Павлов, Ф. Н. Матикин, Е. Я. Махон, И. П. Карманов, И. А. Корнилов, М. М. Шаймуратов, Б. С. Рихтер, К. Т. Руденко, А. А. Журба, П. В. Сисоев, А. Н. Смирнов, Ф. Г. Сушчи, А. Г. Самохин, А. С. Зотов, И. А. Коняк, Я. И. Тонкогонов, К. Е. Куликов, Д. М. Карбишев, Г. П. Козлов и други.^[9]

Изглежда, повечето от тях са загинали при излизане от обкръжение. Оживелите гният в концлагери, като генералите Понеделин, Карбишев, Лукин, но не накърняват достойнството на съветския гражданин. За Сталин обаче те са почти предатели.

Когато работех над книгата, успях да установя по-нататъшната съдба на мнозина „безследно изчезнали“ генерали. Това може да стане тема на специално изследване. Ще изброя само няколко имена: генерал-майор Л. В. Бобкин, попадайки в обкръжение, е бил убит от немски автоматчик на 26 май 1942 г. до трупа на собствения си син… Генералите Г. А. Ларионов П. Г. Егоров, Г. И. Фьодоров, А. С. Титов, М. Г. Хацкилевич, А. Б. Борисов, В. Б. Борисов, Е. Я. Махон, Л. Г. Петровски, М. М. Шаймуратов, К. И. Ракутин, А. Н. Смирнов, А. С. Митрофанов, Ф. Н. Матикин, Ф. Ф. Алябушев, Ф. Г. Сушчи, Д. П. Сафонов, Д. Г. Егоров, И. В. Василиев и някои други не са „изчезнали безследно“, а са загинали в боевете. Така например генералите В. Б. Борисов и М. Г. Хацкилевич са загинали в танковете си от преки попадения на германски снаряди. Генералите Г. М. Зусманович, И. С. Никитин, П. Г. Марков, Н. М. Старостин, И. М. Шепетьов, В. И. Прохоров, К. Е. Куликов, С. В. Баранов, Д. М. Карбишев й много други са умрели като мъченици във фашистките лагери. Други имат по-различна съдба. Генерал-майор П. В. Сисоев попада в плен през юли 1941 г., успява да избяга от лагера през 1943 г., а после три години е бил „проверяван“. Неколцина са били осъдени на разстрел за неизпълнение на заповед или за измяна към родината. Само някои, подобно на Рихтер, Малишкин и Жиленков, са се поставили в услуга на Хитлер. Но, нека още веднъж да подчертая, продажниците с генералски чин са единици.

Повтарям: основната маса военнопленници попада в хитлеристките лагери през първите катастрофални месеци на войната. Повечето съветски генерали се оказват в плен именно тогава. По-късно в хода на войната е имало само няколко случая на пленяване на съветски генерали, които поради тактическа грешка или съдбоносна непредпазливост са се оказвали в зает от противника район. За всеки от тези случаи върховният главнокомандващ е издавал страшни заповеди. Ето например извадка от една такава заповед:

„До командващите войските на фронтовете и отделните армии

На шести ноември командващият 44-а армия генерал-лейтенант Хоменко и командващият артилерията в същата армия генерал-майор Бобков по пътя към щабовете на корпусите са загубили ориентировка, попадат в район, зает от противника, при сблъскване с който моторът на колата, управлявана лично от Хоменко, угасва, и тези лица са били пленени с всички намиращи се в тях документи.

1. Забранява се на командващите армии и корпуси да тръгват на път без разузнаване и охрана.

2. При отиване във войските, от щаб на корпус и по-долу, да не се носят никакви оперативни документи с изключение на чиста карта на района на пътуването…

4. Забранява се на лицата от висшия началстващ състав да управляват лично автомобила, с който пътуват.

7 ноември 1943 г.

Й. Сталин“^[10]

Пак повтарям, след 1942 г. е имало само единични случаи. Идва нашият ред да пленяваме генерали от фашистката армия и от армиите на техните съюзници.

Както изглежда, Сталин, който не е забравил организираната от него „тотална чистка“ в периода 1937–1939 г., сигурно е предполагал, че все някои ще започнат да сътрудничат на окупаторите. Ще напомня, че Молотов и десетилетия по-късно твърдеше, че Сталин „ликвидира петата колона“ в навечерието на войната. Иначе надали щели сме да устоим. Обаче и Сталин, и Молотов са далече от истината. Преди всичко през 1937 и 1938 г. Сталин „изсича“ не пипалата на врага. За това говорих вече. Макар че куизлинговци и лаваловци е имало не само на Запад, предатели, колаборационисти се появяват, и то не малко, и в окупираните съветски територии. Причините за това явление са разнообразни. Изминали са малко повече от двайсет години след революцията. Живи са още засегнатите от съветската власт. Мнозина тръгват към сътрудничество със завоевателите, подгонени от страх, от трескавото им желание да се приспособят, за да оцелеят. Някои, особено през 1941 г., са смятали, че немците са дошли за дълго, ако не завинаги. Пък и най-сетне, във всички времена е имало — и по всяка вероятност ще има — слаби, малодушни, а защо не и направо хора без съвест, способни на низост, предателство и измяна… Например в края на декември 1941 г. Берия съобщава на Маленков, че червеноармеец с име по документи А. П. Улянов, след като е пленен, германците го прехвърлят през фронтовата линия като капитан, два пъти герой на Съветския съюз, но бързо е разобличен.^[11]

Имало е хора, за които родината не е нещо свято. Но неизмеримо повече са били онези, чиято чест и гражданско достойнство в никакъв случай и при никакви обстоятелства не им позволяват да се поставят в услуга на завоевателя.

В изминалата война на Сталин му се е налагало да се занимава не само с отделни, но и с организирани прояви на сътрудничество с фашистите от страна на някои наши съотечественици. Пример в това отношение е предателството на генерал-лейтенант Власов — командващ 2-ра ударна армия от Волховския фронт.

Когато в края на май 1942 г. съобщават на Сталин, че в района на Мясной Бор е отрязана 2-ра ударна армия, външно той приема спокойно съобщението. Колко армии бяха вече отрязани! Такива новини посрещаше по-драматично през 1941 г. А сега, след успешната битка край Москва, е вече убеден, че и да има едни или други несполуки на фронта, те не са в състояние да попречат съществено на антифашистката, антихитлеровата коалиция да върви по пътя към крайната победа. Сталин знае, че 2-ра ударна армия командва заместник-командващият фронта, опитният Власов. Само преди три месеца върховният главнокомандващ е одобрил постановлението на Съвета на народните комисари на СССР за повишаването на Власов в чин генерал-лейтенант като един от най-стабилните командири на армии, кандидат за командване на фронт.

След няколко дни Сталин пита генералщабните офицери кои части от 2-ра ударна са излезли от обкръжението и какво е станало. Василевски му припомня, че с Директива №131 от 21 май 1942 г., подписана от него, на войските от Волховската група на Ленинградския фронт е поставена задачата: „С удар на главните сили на 2-ра ударна армия от запад и с едновременен удар на 59-а армия от изток да се унищожи противникът в издатината, образувана в района на Приютина и Спаская Полист… а след това със силите на 59-а и 2-ра ударна и с дясното крило на 52-ра армия да бъде стабилно осигурен за нашите войски плацдарм на западния бряг на р. Волхов в района на Спаская Полист, Мясной Бор, Земтици и да се прикрият ленинградската железопътна линия и шосето с цел да не се допусне съединяването по тези пътища за новгородската и чудовската групировка на противника и да бъде възстановена железопътната линия Новгород-Ленинград“.^[12]

— Е, а как допуснахте обкръжаването на армията?

— Когато на север над 2-ра ударна армия надвисна голяма немска групировка, няколко пъти поисках от Хозин да оттегли войските на армията на линията на река Волхов.

— А Хозин? — Сталин поглежда строго Василевски.

— Фронтът отдаде необходимите разпореждания чак на 25 май, но стана ясно, че е закъснял. Три-четири дни по-късно основните комуникации за снабдяване на армията бяха прекъснати и армията се оказа обградена. След това изпратих на 3 юни до командващия Ленинградския фронт следната телеграма, подписана от мене и от Боков:

„Действията за унищожаване на противника в района Спаская Полист и Приютина се водят от вас прекомерно бавно. Не само не унищожавате противника, а напротив, преминавайки към активни действия, той е преградил пътя за извеждане на 2-ра ударна армия, тъй като е отгатнал маньовъра ви за оттеглянето й. Опитите на войските на фронта да направят пробив в бойния ред на противника имат малък успех. Основната причина за това трябва да се търси не само в бавното изпълнение на вашите мерки, но и в извеждането на силите по части вместо с удар на всички сили от 2-ра ударна армия… Мудността и нерешителността във вашите действия са извънредно опасни, понеже това дава възможност на противника от ден на ден все по-здраво да държи преградените от него пътища за извеждане на 2-ра ударна армия.“^[13]

Но изглежда, че тези наши искания и сега не се изпълняват от командването на фронта и армията…

— С Власов имаме ли връзка?

— Не. Последните съобщения от него получихме някъде в началото на юни — отговаря Василевски.

— Може би ще трябва Волховската оперативна група да се обособи в отделен фронт?

— Мисля, че това ще бъде правилно решение: в тази група има шест армии. Те ще трябва да осигурят извеждането на 2-ра ударна от обкръжението.

— Хозин да се отстрани, а за командващ Ленинградския фронт да назначим Говоров. За командващ новия, Волховския фронт — армейски генерал Мерецков. Ако нямате възражения, оформете това със заповед.

Скоро други събития отдалечават Власов от погледа, вниманието и паметта на върховния главнокомандващ. Макар че, когато германското радио започва усилено да раздува темата за обкръжаване на „най-голямата“ съветска армия, Сталин нарежда да бъде подготвено специално съобщение на Совинформбюро. Долагат му бързо проекта:

„На 28 юни германското информационно бюро предаде съобщение на Главната квартира на Хитлер за унищожаването на 2-ра ударна, 52-ра и 59-а армия от Волховския фронт, които уж били обкръжени от немскофашистките войски на западния бряг на река Волхов. Но събитията на този участък от фронта се развиха така, че с удари на 59-а и 52-ра армия от изток и на 2-ра ударна армия от запад промъкналите се към комуникациите противникови части бяха в по-голямата си част унищожени, а незначителните остатъци от тях отхвърлени в изходното им положение… Следователно и дума не може да става за някакво унищожаване на 2-ра ударна армия.

Совииформбюро“

Но после, само след няколко часа, отново нарежда да се съобщи за 2-ра армия. На 29 юни 1942 г. Совинформбюро съобщава: „Хитлеровите писачи привеждат астрономическа цифра — 30 000 пленени, а също, че броят на убитите надминавал много пъти броя на пленените. Разбира се, тази поредна хитлеристка фалшификация не отговаря на фактите… По непълни данни в тези боеве немците са загубили само в убити не по-малко от 30 000 души… Частите на 2-ра ударна армия са се оттеглили на предварително подготвена линия. Нашите загуби в тези боеве са около 10 хиляди души убити и около 10 000 безследно изчезнали…“ Много трудно е да се повярва, че и нашите, и противниковите загуби са все такива „кръгли“! Едва днес научаваме, че рано започналата и лошо подготвената пролетна операция на Волховския фронт е погълнала в блатата хиляди и хиляди съветски воини, които и до ден-днешен се водят като „безследно изчезнали“!

След няколко седмици, в късна нощ, когато при Сталин са само Молотов и Берия, шефът на НКВД се навежда, стъкълцата на пенснето му проблясват, той вади от вечната си кожена чанта няколко листчета и ги слага пред Сталин.

— Какво е това?

— Погледнете. Ето как се е обадил „безследно изчезналият“ командващ 2-ра ударна армия — отвръща Берия.

Сталин придърпва към себе си листчетата и очите му пробягват бързо по редовете:

„Обръщение към Руския комитет

към бойците и командирите на Червената армия,

към целия руски народ и другите народи

в Съветския съюз

 

Руският комитет си поставя следните цели: сваляне на Сталин и кликата му, сключване на почтен мир с Германия, създаване на Нова Русия… Призоваваме ви да преминете на страната на действащата в съюз с Германия Руска освободителна армия…

Председател на руския комитет генерал-лейтенант Власов Секретар на руския комитет генерал-майор Малишкин“^[14]

По-надолу се редят листчета пропуски за преминаване на фронтовата линия, „Отворено писмо на А. А. Власов: защо поех пътя на борба с болшевизма“ и още друга подобна „продукция“.

Сталин избутва пренебрежително „продукцията“ и запитва Берия:

— А може да не е истина? Какво се знае за Власов? Потвърждения има ли?

— Да, има. Власов активно работи за немците.

— Как не го открихме преди войната? — намесва се в разговора Молотов.

Вместо отговор Берия изважда от чантата личното дело на Власов. Сталин го разгръща и спира погледа си върху снимката на скулест човек с щръкнали уши и проницателен поглед. Роден в Горкиевска област; родителите му са средни селяни. Освен престарял баща и съпруга други роднини няма. И нещо, което сигурно Берия е подчертал с червен молив: завършил е духовно училище в Нижни Новгород, учил се е две години в духовната семинария до 1917 г. Ако не беше революцията, мисли си Сталин, щял е да стане поп, а не червен генерал… Участвал в гражданската война. После през цялото време е служил успешно: командваната от него 99-а стрелкова дивизия е била една от най-добрите в Киевски окръг. Преди това е бил командировка в Китай. Командвал е 4-и механизиран корпус, който не се би зле край Перемишляни и Лвов, после, това Сталин вече добре знаеше, защото лично бе подписал заповедта за назначение, е издигнат за командващ 37-а армия, защищаваща Киев. Армията му тук се изяви добре. След това командва 20-а и накрая 2-ра ударна армия… Сталин си спомня, че по негова заръка Шапошников подписва на 20 април 1942 г. заповед за назначаване „по съвместителство“ (във военния речник тази дума рядко влиза в употреба) на командващия 2-ра ударна армия Власов А. А. и за заместник-командващ Волховския фронт.^[15] Все бляскави характеристики. През 1938 г. в партийната му характеристика е записано: „Много работи над въпросите по ликвидирането на остатъците от вредителството в частта.“ Атестациите са подписани от такива известни военачалници като Кирпонос, Музиченко, Парусинов, Голиков. Единствената забележка, отбелязана в атестацията му от 19 ноември 1940 г., се ограничава с пожеланието „да обръща внимание върху грижите по поддържането на конския състав“. Навсякъде: „Предан на делото на партията на Ленин-Сталин и социалистическата родина.“ На 24 януари 1942 г. армейски генерал Жуков в бойната характеристика на Власов е отбелязал: „Ръководеше операциите на 20-а армия: контраудара по град Солнечногорск, настъплението на войските на армията по Волоколамското направление и пробива на отбранителната линия по река Лама. Лично генерал-лейтенант Власов е подготвен добре в оперативно отношение, притежава организационни навици. Справя се напълно с управлението на войските.“

Да заслужиш в това жестоко време оценка на Жуков „справя се напълно“ никак не е лесна работа. Но как Жуков, Кирпонос, Голиков, другите не са надушили предателя? Но да се върнем, отдето тръгнахме: преди войната никой не се е захванал да намери нещо против него, а по време на войната Власов воюва по-добре от мнозина други висши командири. Награден е с ордени „Ленин“ и „Червено знаме“… Тайните кътчета на човешкия мозък могат да съхранят онова, което трябва да остане скрито за външния наблюдател. Изглежда, този човек никога не е имал истински социалистически убеждения. Умеел е да се прави на патриот, да показва, че има чувство за дълг. Бил е службаш. Някои от специалните отдели на НКВД са се опитвали да се хванат за духовното му образование, но се видели принудени да изоставят тази диря. Та нали самият „вожд“ се е учил в духовна семинария… Сталин не вярва, че Власов ще успее да постигне нещо сериозно при немците, но засега едно му е ясно: щом като се обявява, че е създадена РОА (Руска освободителна армия), трябва да се очакват и други формирования на национална почва. И не се излъгва.

В Берлин виждат, че облягайки се единствено на доктрината за мълниеносна война, са подценили силата на Съветския съюз — икономическа, военна, социална и морално-политическа. Хитлер се е надявал, че след такива удари, каквито нанася през 1941 г., Съветският съюз ще се разпадне на национални отломки. Но това не става. Интернационалното единство не е разклатено. Напротив, станало е една от опорите на жизнеспособността на съветската държава. Общата опасност е засилила в огромна степен интернационалната сплотеност на съветския народ, въпреки че Сталин продължава да допуска сериозни грешки в националната политика дори по време на войната.

Вече през 1942 г. хитлеристкото ръководство започва да търси в лагерите за военнопленници отцепници, готови да служат не само в Руската освободителна армия на Власов, но и в различни национални легиони: грузински, арменски, туркестански, кавказки, прибалтийски и други. Хвърлят се много усилия, но резултатът е незначителен. Мнозина от военнопленниците стават легионери само защото виждат в това начин да оцелеят и възможност да избягат при своите; имало е, разбира се, и такива, които са се поддали на националистическата пропаганда. Но дори облеклите униформа на легионери много често се опитват да преминат фронтовата линия, въпреки че по всяка вероятност са знаели какво ги чака там. Например на 3 октомври 1942 г. войниците от туркестанския легион Бергенов, Хасанов и Тулебаев след четиридневни опити да намерят партизаните стигат до разположението на съветските части и съобщават, че по-голямата част от батальона е готова да премине обратно към своите. На 8 октомври същата година в отбранителния сектор на 2-ра гвардейска стрелкова дивизия преминават фронтовата линия бившите военнослужещи Цулая и Кабакадзе с молба подразделението от грузинския легион да бъде подпомогнато в преминаването на фронтовата линия.^[16] Германците са възлагали особени надежди на легионите, формирани от тях в Прибалтика. Населението на прибалтийските републики е живяло в състава на Съветския съюз преди войната само около една година. Но германското военно командване е могло да използва тези легиони главно като спомагателни формирования — за охрана на обекти и пътища, за патрулиране, понякога и за наказателни операции. След войната служилите в тези легиони са били осъдени и интернирани. Ръководствата на прибалтийските републики са се обръщали към съветското правителство с молба за амнистиране на тези лица. Например на 16 март 1946 г. председателят на Съвета на народните комисари в Латвийската ССР Лацис и първият секретар на ЦК на КП(б) в Латвия Калнберзин пишат до Москва:

„В периода на временната окупация на Латвийската ССР немските завоеватели мобилизираха насила цялото трудоспособно население, част от което откараха на принудителна работа в Германия, а друга включиха в тъй наречените легиони към немската армия… По-късно след освобождението тези хора бяха изпратени за 6 години в северните райони.

Молим ония, които не са обвинени в нищо друго, освен че са служили в легионите, да бъдат върнати в Латвийската ССР…“^[17]

Обикновено такива писмени изложения Сталин е предавал на Молотов и Берия. Но становището му винаги е неизменно, когато става дума за преминали към германците или тръгнали с германците.

След освобождаването на Северен Кавказ Берия докладва на Сталин:

„НКВД смята за целесъобразно да бъдат изселени от Ставропол, Кисловодск, Пятигорск, Минералние Води и Есентуки… членовете на семействата на бандитите, активните помагачи на немците, предателите, изменилите на родината и доброволно отишлите с немците и да бъдат преселени в Таджикската ССР като преселници от специална категория. На изселване подлежат 735 семейства — 2238 души. Моля за указанията ви.

Л. Берия“^[18]

Както винаги, Сталин се съгласява. Малко вероятно е да не е разбирал, че за престъпленията на бащите и братята не бива да отговарят майките, съпругите, сестрите и децата. Но Сталин винаги е бил верен на себе си.

За дейността на легионите донасят на Сталин по линията на политорганите и на НКВД. Той разбира, че тези формирования не представляват реална сила, но могат да имат политически резонанс. Устните му указания, както и резолюциите му върху документите, с които имах възможност да се запозная, говорят за твърдото му и непримиримо отношение спрямо изменилите на родината. Общо взето, изменниците не са били чак толкова много.

В документите, намерени в архивите на Сталин и Берия, има редица донесения за изменнически бандитски действия на отделни групи отцепници, поставили се в услуга на хитлеристите. Ето например какво докладва Кобулов на Берия:

„За хода на борбата с бандитизма в районите на Северен Кавказ.

През изтеклата седмица (от 27 април до 3 май) са отбелязани 6 бандитски прояви. Убити са 8 бандити, включително двама германски парашутисти. Арестувани са 46 бандити. Иззети са 37 единици оръжие. Нашите загуби са 8 души. Убит е главатарят на каякентската банда Илясов Нажмудин, ликвидирана е бандата на Темирканов С. Х.“^[19]

А ето и още едно донесение, в горния му ъгъл има бележка на народния комисар на вътрешните работи:

„Съобщението е изпратено на др. Сталин, Молотов и Антонов

20 юли 1944 г.

Л. Берия“

„На 12 юли в резултат на прочистване нагорения масив в района на селището Казбурун, Кабардинска АССР, е задържан немският парашутист Фадзаев Х. Х. (бивш член на ВЛКСМ, осетинец, работил като полицай в с. Урух, през 1943 г. постъпил в немската армия. Има звание оберфелдфебел от немската армия). Задържани са още няколко парашутисти. От 8-те парашутисти продължава търсенето на още 2-ма души. Останалите са убити или задържани.

Кобулов“^[20]

Такива съобщения са постъпвали от Крим и от други места. Вместо да продължат воденето на борбата с бандитите, с поставилите се в услуга на завоевателя и с конкретни престъпници, Сталин и Берия въз основа на предложенията и плановете, разработени от Серов, Кобулов, Момулов, Цанава и други майстори на инквизициите, вземат решение за изселването на цели народи от Северен Кавказ, от Калмикия и от Крим и преселването им на изток. Документално е установено, че по онова време там е имало доста изменници. Но колко много са били героите, славните синове на тези народи и на цялото ни отечество! Например само от чеченците и ингушите до края на войната герои на Съветския съюз стават 36 души.

През 1944 г., когато войната бързо наближава победоносния си завършек, въз основа на решения на Сталин, превърнали се в съответните укази, са изселени стотици хиляди чеченци, ингуши, балкарци, карачаевци, кримски татари, калмици, месхетински турци… Едно от малкото, както изглежда, документални проучвания на този трагичен период (въз основа на партийни и държавни архиви) е направено от доктора на историческите науки Ибрахимбейли.^[21] А по онова време Сталин е получавал доклади с подобно съдържание:

„До държавния комитет по отбраната

В съответствие с указа на Президиума на Върховния съвет и с постановлението на Съвета на народните комисари на Съветския съюз от 28 декември 1943 г. НКВД на СССР осъществи операция по преселването на лица от калмикска националност в източните райони… В ешелоните са натоварени общо 26 359 семейства, или 93 139 преселници, които са изпратени към местата за разселването им в Алтайския край, Красноярския край, Омската област и Новосибирската област…

Л. Берия“^[22]

Сталин следи тези „операции“ също така внимателно както фронтовете. Но тук няма съпротива — та нали биват изселвани главно старци, жени и деца… Дори в докладите на Берия се съобщава, че „при изпълнението на операцията по изселването произшествия по места и по пътя не е имало“. Трагична потиснатост, страшни душевни сътресения на стотици хиляди човешки същества… Но тези чувства са непознати за „бащата на народите“. В тия случаи дори е бил щедър: „Представете за награди лицата, изпълнили образцово заповедта за изселването!“

Разпорежданията му бързо се изпълняват:

„Държавен комитет по отбраната

До другаря Сталин Й. В.

В съответствие с указанието ви представям проект на указ на Президиума на Върховния съвет на СССР за награждаване с ордени и медали най-много отличилите се (в какво? — б.а.) участници в операцията по изселването на чеченците и ингушите… Взели са участие 19 хиляди служещи от НКВД, НКГБ (Народен комисариат за държавна сигурност — б.пр.) и «Смерш» («Смърт на шпионите» — специален отдел във войсковите поделения — б.пр.), както и около 100 хиляди офицери и бойци от войските на НКВД, значителна част от които участваха в изселването на карачаевците и калмиците и освен това ще участват в предстоящата операция по изселването на балкарците. В резултат от трите операции в източните райони на СССР са изселени 650 000 чеченци, ингуши, калмици и карачаевци“.^[23]

Страшни страници… Единовластие, изразено в жестокост спрямо народите. Помислете си само: Сталин стига дотам, че фактически обвинява в „държавна измяна“ цели народи! Повече от 100 хиляди военнослужещи участват в изселването на старци, жени и деца. Затова по фронтовете, често пъти на най-горещото място, в критичния момент се е появявала нуждата от само един полк или батальон „в повече“. А тук — над 100 хиляди! Самодържецът отдавна е останал без никакви спирачки. Въобразил си, че е единственият „пазител“ и „тълкувател“ на Ленин, Сталин не иска и да си спомни неговото мъдро предупреждение: нищо не пречи толкова много на интернационалната сплотеност „както несправедливостта към националните малцинства и към нищо не са така чувствителни «обидените» национални малцинства както към чувството за равенство и към нарушаването на това равенство…“^[24]. Жертви на сталинизма стават всички народи в нашия велик съюз: руси, украинци, белоруси, литовци, казахи, евреи, кабардинци, десетки нации и народности. Сталин заплете многобройни трагични възли в нашата история, включително и по отношение на националностите, възли, които днес трябва мъдро и спокойно да разплитаме. Като заедно с това не бива — в никакъв случай не бива! — да пострада интернационалната ни солидарност, източник на силата ни и на толкова желаното и далечно засега процъфтяване.

Направих това голямо отклонение, за да посоча, че „наказването“ на цели народи не е имало никакво отношение към фактите на предателство спрямо отечеството и воинския дълг, извършвано от отделни лица или от цели групи съветски граждани от различни националности. Ако Сталин беше последователен в престъпната си логика, то след образуването на РОА би трябвало да изсели и руския, и украинския, и всички други народи… От очевидната неизпълнимост на това предположение проличава абсурдната престъпна същност на Сталиновите решения.

Като политическо явление власовщината е резултат от редица причини — големи несполуки по фронтовете, неизживян национализъм и социална неудовлетвореност у някои представители (и техните деца) на привилегированите класи, страх от наказание у някои от ония, които са попаднали в плен не по своя воля. Колкото повече нараства отпорът срещу завоевателите, толкова повече намаляват случаите на доброволно преминаване на страната на врага, а в края на 1942 и през 1943 г. те изобщо изчезват. Говорейки пред агитаторите, работещи с бойци, които не са от руска националност, началникът на Главното политическо управление при РККА Шчербаков отбелязва, че на Ленинградския фронт през август 1942 г. е имало 22 случая на преминаване към противника, а през януари 1943 г. — само 2. По-късно тези позорни явления съвсем изчезват.^[25]

На Запад за Власов са написани доста книги. Така например в книгата на Йоахим Хофман „История на власовската армия“ се твърди, че към май 1943 г. в разпореждане на германския вермахт имало 90 руски батальона и почти толкова национални легиона (според автора данните били взети от архивите на власовците)^[26]. Тези данни са силно преувеличени. И затова всички опити това „движение“ да бъде представено като „алтернатива на болшевизма“ са крайно неубедителни. Всъщност формированията на Власов се състояли не от „идейни борци“, а главно от криминални престъпници, националисти и от слаби, безволни хора, обладани от единствената мисъл да оцелеят. Опитът на Власов да се облегне на белогвардейската емиграция (на атаман Краснов, генерал Шкуро, генерал Султан-Гирей Клуча и други) разкрива идейната беднота на движението.

Освен здравата социална монолитност на съветското общество по онова време, морално-политическото му единство, огромно значение за липсата на прояви на власовщина имат военните успехи. Те фактически са главната причина да не се появяват депресия, паника, потиснатост, които са благодатна почва за предателство. Но Сталин вижда причините за власовщината преди всичко в това, че не всички „врагове на народа“ са били открити преди войната. Запазени са доста документи и са записани устни разпореждания на Сталин да бъде засилен контролът върху избягалите от плен, да се взимат едни или други специални мерки в полосата непосредствено зад фронта и да се прилагат по-строги наказания спрямо ония, които споделят с околните някакви съмнения по отношение на правилността в действията на командването. По негово указание проверката на освободените територии и охраната на тиловите служби на Червената армия са възложени на Народния комисариат на вътрешните работи. Берия редовно му докладва за взетите мерки. Ето как той информира върховния главнокомандващ по този въпрос:

„През 1943 година от войските на НКВД за охрана на тила на действащата Червена армия в процеса на прочистването на територията, освободена от противника, и при носенето на службата по охрана на тила на фронтовете са задържани за проверка 931 034 души.

От общия брой задържани са разобличени и арестувани 80 296 души (агентура, изменници, предатели, жандарми, дезертьори, мародери и други престъпни елементи).“^[27]

За да бъде порицана и премахната измяната, през февруари 1943 г. се организират процеси, на които са признати за виновни и осъдени задочно на разстрел бившите генерали от Съветската армия Власов, Малишкин и някои други предатели, сътрудничели активно на фашистите. Но и тук не минава без грешки. В директива на Ставката №30126 от 12 май 1943 г., подписана от Сталин, се казва, че „както сега е достоверно установено, генерал-лейтенант Качалов В. Я., генерал-лейтенант Власов А. А., генерал-майор Понеделин П. Г. и генерал-майор Малишкин В. Ф. са изменили на родината, преминали са на страната на противника и сътрудничат днес на немците против нашата родина“. Към компанията на предателите Власов и Малишкин са „прикачени“ и патриотите Качалов и Понеделин. Едва през 1956 г. Качалов и Понеделин са реабилитирани.

Берия и неговите служби активизират проверката и разкриването на съмнителни елементи не само отсам, но и оттатък фронтовата линия — опитват се да си изяснят каква е обстановката в създадените от германците формирования от военнопленници. Веднъж Берия, който докладва на Сталин за своите работи обикновено насаме с него или най-много в присъствието на Молотов, показва на върховния главнокомандващ протокол от разпита на генерал-майора от Червената армия Будихо, който избягал от немски лагер и преминал към партизаните. Будихо е бил в Ораниенбургския пленнически лагер, където имало предимно командири. Дал е подробни характеристики на много от тях, разказал за посещението в лагера на личния представител на Власов генерал Жиленков и на други функционери от РОА. А между другото, преди войната Жиленков е бил секретар на един от районните комитети на партията в Москва. Издига се бързо на този пост в резултат на вълната от репресии, помела много от партийните работници. Попада в обкръжение, а после е пленен като член на военния съвет при 32-ра армия на Западния фронт. Безпринципен и нагаждащ се, промъкнал се случайно сред партийните ръководители, той бързо преминава в стана на колаборационистите. Такъв се оказва и другият приближен на Власов, бившият генерал-майор Малишкин, началник-щаб на 19-а армия. През 1938 г. е репресиран, освободен е в началото на войната, но в крайна сметка се присъединява към Власов. Трудно е да се каже дали обидата е ръководела този човек, или предателските му намерения се дължат на неговите убеждения. Във всеки случай, когато Берия докладва на Сталин за редица осъдени и освободени по-късно генерали, Сталин подмята:

„Изяснете там кой е ходатайствал за Малишкин…“

Сталин не изчита докрай материалите от разпита на Будихо: не си струва да си губи времето в запознаване с деянията на един, както той смята, недоубит враг, неоткрит в периода 1937–1939 г.

В края на краищата, казва си Сталин, всичките тия власовци нищо не могат да променят. През най-страшните месеци на 1941 г. страната издържа. Трудно е да се намери в историята пример на по-катастрофално начало на война от началото на Великата отечествена война. Всички най-големи военни и политически авторитети са смятали, че Русия ще издържи най-много три месеца. Съветският народ опроверга тия прогнози. По-късно невероятната упоритост и издръжливост на народа бяха изтълкувани само като факт, дължащ се на „мъдрото ръководство“ на Сталин. А той е най-големият виновник за това катастрофално начало.