Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (27) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Плутарх, един от корифеите на световната култура, в своите „Избрани животоописания на дванадесет цезари“ пише за Ромул, основателя на Рим: „Облягайки се на силата на своята, власт и проявявайки все повече и повече гордостта си, той превърнал народната форма на управление в монархия, която събудила ненавист и предизвикала неприятно чувство още в първите дни дори само от дрехата на царя. Той почнал да носи червен хитон и пурпурна тога и се занимавал с държавните дела седнал на стол с облегало. Обграждал се винаги с младежи, наричани целери («бързи») заради бързината, с която изпълнявали дадените им нареждания. Други вървели пред него и разгонвали с пръчки народа. Те били препасани с ремъци, за да вържат незабавно всекиго, който им бъде показан.“^[1] Едва ли Плутарх е описал най-характерния случай, когато издигнатият по волята на обстоятелствата на върха на властта човек укрепва все повече и повече могъществото си, превръща народа в тълпа и започва да не прилича вече на себе си. Историята го доказва: слаб е човекът пред магията на властта. С извънредно редки изключения продължителното, безсрочното оставане с „пурпурната тога“ преобразява вождовете както по отношение на хората, така и преди всичко по отношение на самите себе си.

Аз не „пришивам“ буквално думите на Плутарх към личността на Сталин, външно той не променя формата на управление, не започва да носи „червен хитон“, не сяда на стол, приличащ на трон. Не, разбира се. Но към средата на 30-те години възгледите му за ролята на вожда в общественото развитие претърпяват значителна еволюция. Той помни, безспорно, думите на Плеханов за ролята на личността в историята. Навремето, когато създава библиотеката си, Сталин поставя Плеханов пети в списъка на мислителите — след Ленин, Маркс, Енгелс и Кауцки. Съчиненията на Плеханов са изпъстрени с негови бележки. Не е чудно генералният секретар да е прелиствал томовете на Плеханов и преди да отиде през декември 1930 г. на среща с бюрото на партийната ядка в отделението по философия и естествознание към Института за червена професура. Възможно е. С положителност е установено само това, че когато дава указания „да се преобърне и да се прекопае цялото бунище, натрупало се във философията“, Сталин дава и следното указание: „Плеханов трябва да бъде разобличен, особено философските му твърдения. Той винаги се е отнасял надменно с Ленин…“^[2]

Мисля, че Сталин е знаел думите на Плеханов: „Именно великият човек е инициаторът, защото вижда по-далече и желае по-силно от другите.“ На него този извод, направен от човека, за когото е дошло времето да бъде „разобличен“, сигурно му е харесал. А виж, продължението на мисълта на Плеханов, че вождът не може „да спре или да промени естествения ход на нещата“^[3], надали му е импонирало. Защото се смятал сега способен за много неща, едва ли не за всичко, като единствен в страната вожд.

Докато през двайсетте години думата „вожд“ се употребява доста нашироко във вид на своеобразен епитет и по отношение на други („вождът на Червената армия Троцки“, „вождовете на революцията Зиновиев и Каменев“, „вождът на червените профсъюзи Томски“, „вождовете на Интернационала“, „вождовете на Комунистическия съюз на младежта“ и др.), сега така е наричан само той, Сталин. Имам впечатлението, че Ленин, който също използва думата „вождове“, характеризира с нея не толкова личните качества на ръководителите, колкото политическите им качества. За Ленин, както показва анализът на трудовете му, вождът е преди всичко челен представител на класата, на обществената група. Ленин не е допускал нищо култовско, мистично, свързано с персонифицирането на властта. В своя труд „Насъщните задачи на нашето движение“, написан още през 1900 г., великият мислител подчертава: „Нито една класа в историята не е постигала господство, без да издигне свои политически водачи, свои челни (разредката моя — Д.В.) представители, способни да организират движението й и да го ръководят.“^[4] Една година по-рано, когато изучава отстъплението, възникнало в руската социалдемокрация, Ленин отбелязва особената роля на „работническата интелигенция“, стремяща се жадно към знания и социализъм. Именно от тая среда, смята той, излизат „работниците челници“. Според Ленин вождът е излязъл начело изразител на интересите на трудещите се, способен да се бори всеотдайно за задоволяването им. „Всяко жизнено работническо движение е издигало такива вождове на работниците, свои прудоновци и ваяновци, вайтлинговци и бебеловци — пише той. — И нашето руско работническо движение обещава да не изостане в това отношение от европейското.“^[5] Следователно Ленин говори за много вождове като за синоним на излезлите най-отпред ръководители на пролетариата.

Докато логиката в действията на Сталин и на обкръжението му води към създаване на такава система от политически и социални отношения в страната, която да затвърди положението на „господстващата личност“. (Този израз е от критичния анализ на съчиненията на философа от XIX век Иполит Тен, направен от Плеханов.^[6])