Синтия Идън
Обвързани с мрак (2)

Глава 1

Тя беше преследвана.

Алисън Грей усещаше невидимите очи върху себе си в продължение на дни. Откакто бе напуснала Алианс, Небраска, и започна това лудо пътуване.

Откакто бе започнала да се променя.

Ръцете й се свиха в юмруци, когато се шмугна в тълпата вътре в „Кървава баня“. „Кървава баня“? Небеса, ама че име за бар! Разположен в близост до Каскадните планини, този бар беше също като останалата част от малкия град — адски плашещ.

Алисън намери това, което се надяваше — едно усамотено кътче. Скрито в сенките. Не бе очаквала да намери подобен град — не и тук.

В малкото градче Лост, щата Орегон, беше пълно с хора, които изглеждаха така, сякаш биха могли — и щяха — да убият и за най-малкото нещо. Бяха й казали, че трябва да дойде в този град. Че тук ще намери отговорите на всичките си въпроси.

Дъхът излезе бавно от дробовете й, когато погледът й обходи бара. Както обикновено напоследък, тя долови странната болка в корема си. Глад, който не можеше да бъде удовлетворен с храна. Без значение колко много ядеше, тя си оставаше гладна.

И сетивата й — те бяха необикновено, прекалено силни. Толкова много миризми изгаряха носа й. Алкохол. Цигари. Евтин парфюм. Секс. Кръв.

Ноздрите й се разшириха.

Кръвта не би трябвало да мирише добре. Но напоследък… ароматът й беше започнал да…

— Здравей, красавице!

Тя не трепна от изненада. Знаеше, че едрият моторист се е насочил насам. Мъжът с племенни татуировки, които покриваха ръцете и бръснатата му глава. И… този тип имаше кръв под ноктите си.

Беше готова да се обзаложи, че тази кръв не е негова.

— Сама ли си тази вечер? — попита той, като заби поглед в нея.

Алисън вирна брадичка. Елза, вещицата, която я беше открила, й бе обещала, че ще намери водач в този бар. Защитник, който ще й помогне за останалата част от пътуването й. Елза беше казала, че водачът й ще дойде веднага. Освен това й бе казала, че той ще бъде най-силният мъж в бара. Алисън със сигурност можеше да използва някои сили, за да й помогнат. Особено след като в момента нямаше свои собствени.

Тя облиза устни и огледа човека пред себе си. Едър — потвърдено. Определено силен, но…

Той я плашеше. Очите му бяха похотливи, почти диви, докато се плъзгаха по тялото й.

Алисън осъзна, че трябва да каже нещо.

— Ъ-ъ… аз… чакам някого.

— Не се налага да чакаш повече — и посегна към ръката й. Придърпа я към себе си. Алисън беше висока едва метър и шейсет и този тип се извисяваше над нея. — Тук съм, скъпа.

Смях последва този коментар. Мъжът имаше приятели в това място — и то много, както изглеждаше. И сега те всички я гледаха.

Защо нямаше повече жени в този бар? Алисън преброи само две в цялото заведение. Тя и мацката, която… си бе отишла.

Страхотно, това не беше никак добре.

Алисън сложи ръце на гърдите на моториста.

— Ти си… ти си моят водач?

Той се разсмя, силен изблик на звук, който проглуши ушите й.

— О, да, скъпа, аз ще те водя наистина. — Ръцете му се спуснаха до задника й. — Ще те водя през цялата нощ.

Мамка му! Това не беше той.

Мотористът я дръпна още по-плътно към себе си и тя се опита да се измъкне, но не бе достатъчно силна.

Да му се не види и животът!

Не беше достатъчно силна, за да спаси семейството си. Не беше достатъчно силна, за да спре смъртта.

Не бе достатъчно силна, за да…

— Пусни я!

Гласът беше нисък, но режеше по-остро от нож, а строгата заповед проби през смеха в помещението.

Тъй като Алисън се взираше нагоре към грубото като тухлена стена лице на моториста — лице, което изглежда в действителност се бе удряло в няколко тухлени стени през годините — тя забеляза мимолетния израз на страх, преминал по лицето му.

— Тейн. — Ръцете, които я държаха, отпуснаха захвата си, когато похитителят й произнесе името.

Алисън все още не беше видяла новия тип, но ако той бе достатъчно плашещ, за да накара моториста да трепери…

Неприятности.

— Тя е моя, Григс. — Фаталните думи бяха придружени от тежкия тропот на стъпки, докато мъжът Тейн приближаваше. — Затова ще го кажа отново, но само още веднъж… Пусни я!

Изглежда никой в бара не дишаше. Никой, дори и тя. Дробовете на Алисън горяха, но в този момент, тя твърде много се боеше да се движи. Григс я освободи бавно, много бавно.

— Нямаше да я нараня. Просто исках да позабавлявам красивата дама.

Алисън беше готова да се обзаложи, че представата им за забавление беше различна.

— Алисън. — Сега, строгият, дълбок глас на Тейн произнесе нейното име. Щом знаеше името й… сигурно той бе нейният водач. Никой друг не би трябвало да я познава на това място. — Ела тук!

Тя заобиколи моториста, направи крачка и замръзна.

Защото Григс изглеждаше адски по-безопасен и приветлив от Тейн.

Той беше огромен, вероятно по-висок от Григс и много по-мускулест. Раменете му бяха просто… широки. Алисън преглътна. Мускулите му се подаваха под черна тениска, която беше силно опъната върху гърдите и раменете му.

Очите му бяха тъмнозелени и гледаха ожесточено. Плътен белег се извиваше от върха на дясната му вежда до долната част на квадратната му челюст. Този белег просто го караше да изглежда…

Страшен. Изключително страшен. Не, всъщност очите бяха тези, които го караха да изглежда така. Очи, които обещаваха, че ще настъпи ад.

— Не знам дали тя иска да дойде с теб — каза Григс. Ръката му се протегна и стисна рамото й. — Винаги може да останеш с мен, красавице.

Алисън пое дълбоко дъх и пристъпи към Тейн. Погледът й се плъзна по лицето му още веднъж. Този път устата му привлече вниманието й.

Направи още една крачка. Ръката на моториста падна от рамото й.

Устните на Тейн, едновременно груби и чувствени, се разтвориха малко, за да разкрият белите му зъби.

Погледът й се вдигна отново. Косата му, по-тъмен нюанс на нейната, беше гъста и дълга, сресана назад от силните черти на лицето му.

— Докосни я отново — предупреди Тейн, — и ще загубиш ръката си.

Всички се отдръпнаха назад.

Дори Григс. Тя чу бързите му стъпки.

Алисън беше почти достатъчно близо, за да поеме протегнатата ръка на Тейн. Почти.

Видя как ноздрите му пламват. Той присви очи и я огледа. Когато погледът му се върна отново на лицето й, в него нямаше ярост.

Протегнатата му напред ръка започна да се снижава.

Не!

Алисън я сграбчи и я стисна здраво.

— Чаках ви — каза тя.

Един мускул на челюстта му трепна. Тогава той я дръпна към себе си. Неговият аромат — малко див и с богатството на гората, се прилепи към нея, обви я цялата. Алисън се втренчи в него и се опита да не показва страха си.

Не трябваше да се страхува повече. Това бе човекът, за който Елза й спомена. Човекът, който щеше да сложи край на кошмарите й.

Просто трябваше да му се довери.

— Да се махаме от тук — прошепна Алисън. Можеха да си тръгнат. Да отидат някъде на безопасно място. Тогава може би най-накрая щеше да престане да се чувства така, сякаш смъртта я дебне на всяка крачка.

Този човек… той можеше да спре смъртта. В нейните очи той изглеждаше достатъчно силен, за да спре всеки и всичко.

Ръката му се обви около раменете й. И той я изведе от този забравен от Бога бар в тихата нощ, с луната, която грееше високо в небето.

Сърцето й препускаше толкова бързо, че можеше да го усети как блъска в гърдите й.

Той спря и погледна надолу към нея.

— Вие се страхувате от мен. — Гласът му беше все още като дълбок тътен.

Алисън успя да кимне. Въпреки усилията не можа да направи нищо друго. Не можа…

— Добре — каза той, като я поведе в тъмната алея.

Леле, я почакай малко! Добре?!

В следващия миг я бутна до една стена.

— Трябва да се страхувате. — Лицето му се приближи към нейното. Опасно и заплашително на слабата лунна светлина. — Трябва да бъдете дяволски ужасена.

Тялото на Алисън потръпна.

— Преследват ви — каза, — дебнат ви. Има хора, които искат да сте мъртва.

— Аз… аз знам. — Някой искаше смъртта й в продължение на години.

Той се наведе още по-близо. Странно. Сега зъбите му изглеждаха по-остри от преди.

— И вие просто, ей така, тръгнахте с мен? Как, по дяволите, знаете, че не съм от задниците, които искат да ви убият?

Не знаеше това. Но не беше глупава. Или луда.

Алисън приплъзна скрития нож и го притисна до сърцето му.

Е, добре, може би беше малко луда.

— Ако сте водачът, който вещицата е изпратила да ме съпровожда, тогава вие ще сте в състояние да ми кажете името й.

Тя си пое дъх и почти можеше да го вкуси, защото той бе толкова близо. Всъщност много й се искаше да го опита. Какво, по дяволите, беше това?

Алисън притисна ножа по-силно в гърдите му. Не толкова, че да пробие кожата му, но достатъчно, за да му покаже, че не се шегува.

— Кажете ми името й! — така можеше да му се довери. Така повече нямаше да бъде сама. — Кажете ми го!

Той погледна надолу към ножа. Лека бръчка се появи между веждите му, сякаш се опитваше да разгадае някаква загадка.

— Елза — прошепна бавно името на вещицата. — Елза ме изпрати при вас.

Пулсът й започна да се забавя. Ножът се отдръпна от сърцето му.

— Тогава това сте вие. — Огромен, плашещ, безпощаден — да, тя ще го вземе, моля. Той щеше да я пази. — Вие сте този, когото е изпратила…

Тейн изтръгна ножа от ръката й. Хвърли го на земята. И в следващата секунда ръката му беше на гърлото й. Но… нещо не беше наред. Нещо остро изскочи от върховете на пръстите му.

Нокти?

Неговите нокти бяха на гърлото й. Защо би…

— Аз съм този, когото тя изпрати — изръмжа той. — Аз съм този, който е тук, за да…

Вик разцепи нощта. Не толкова вик, колкото рев — това беше нейното име.

Наблюдателят. Тя беше в града само от няколко часа. Нима вече я бе настигнал?

Тейн рязко обърна глава вдясно. Ноздрите му потръпваха.

— Вампир — изрече думата като проклятие.

Защото беше точно това.

Повечето мислеха, че вампири не съществуват. Просто истории, които разказваха, за да плашат децата.

Веднъж тя беше уплашено дете. Беше видяла вампира, който бе влязъл в къщата им. За да се нахрани от семейството й.

Това не беше просто една история.

— Трябва да се махаме от тук — прошепна тя. — Сега!

Тейн я погледна и се намръщи.

Защо не се помръдва? Нима този мъж иска да стане храна на вампирите? Това не беше най-добрия начин да…

Той отстъпи назад. Е, това беше нещо. Движение. Тогава Тейн поклати глава и се втренчи в нея, сякаш беше психично болна. Да, беше виждала този поглед и преди. След като родителите й бяха убити, се бе опитала да каже на ченгетата за вампирите. Само че ченгетата не й повярваха. Те я гледаха така, сякаш мислеха, че е луда. Същият поглед имаше и Тейн сега.

Но нямаха време за това.

— Алисън! — Отново този рев. Но вече по-близо. Твърде близо.

Ръмжене излезе от гърдите на Тейн.

Хм, добре.

Тогава хвана ръката й и те побягнаха. Но не далече от този рев. О, мили Боже, те тичаха към него.

Алисън заби пети.

— Не можем! Спри!

Но беше твърде късно. Русокосият вампир излезе иззад ъгъла. И се втурна към тях, с удължени кучешки зъби.

Тейн скочи напред и заби ноктите си — да, определено нокти, съвсем определено — право в гърлото на вампира.

С тези нокти Тейн вдигна вампира и го хвърли обратно във въздуха. На повече от три метра височина.

Алисън осъзна, че стои с отворена уста.

Вампирът тупна отстрани на алеята. От гърлото му бликна кръв, а той вдигна ръце, за да покрие раните. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само бълбукане.

Бълбукане и още кръв.

Тейн отново се хвърли към него, но вампирите бяха бързи, толкова бързи.

Вампирът скочи и хукна.

За миг Алисън си помисли, че Тейн ще се втурне след него. Вместо това той се обърна към нея, дишаше тежко, ноктите му бяха все още навън.

Зелените му очи горяха.

— Какво си ти? — прошепна тя.

Той се усмихна. Кучешките му зъби, остри като бръснач, блеснаха удължени.

— Изплаши се! — подигра се Тейн. Тя дори вече не чуваше стъпките на вампира. Беше избягал твърде далеч, твърде бързо.

Алисън поклати глава и побърза към Тейн. Знаеше, че нещата в повечето случаи не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Вампирите бяха реалност, а тя бе чувала истории за други чудовища, които дебнат в тъмното.

Точно в този момент й беше все едно какво е Тейн… всичко, което имаше значение, беше, че той току-що бе спасил задника й от вампирите. Смеейки се, тя обви ръце около него.

— Благодаря ви! — Той беше в състояние да го направи. Той можеше да я пази. Елза беше права. Този човек — той беше този, от когото тя се нуждаеше.

Този, който можеше да й помогне.

Тейн се стегна в прегръдките й. Цялото му тяло беше твърдо като камък. Алисън погледна нагоре и се взря в очите, които бяха твърде ярки.

Бавно, ръцете му се сключиха около нея. Главата му се сниши към нейната. И тя си помисли, че нейният герой може да я целуне. Дори още по-диво, в този момент тя искаше той да притисне устни до нейните.

Чувствено и безпощадно… как щеше да я целуне?

Но той се отдръпна. Хвана я за ръка и я поведе през алеята към мотора, който чакаше в сенките. Тейн се метна на седалката и се обърна към нея:

— Ако дойдеш с мен, няма връщане назад.

Алисън се плъзна върху гърба на мотора зад него. Обгърна го с бедра, прегърна го с ръце.

— Няма за какво да се връщам.

Само смърт. А Тейн… той й предлагаше живот.

Двигателят на мотора изръмжа и те поеха в тъмнината.