Гордън Томас
Гласове в тишината (19)

19.

На пекинската Централна гара Томи разбра, че Анна не е във влака, пристигнал от Чанша.

— Утре пристига следващият. Тя сигурно пътува с него — каза той на поредния пътник, на когото описа Анна.

Почувства се обаче несигурен. Може би трябваше да се направи още нещо. Но какво? Не знаеше.

— Анна не е такъв човек, който ще пропусне явка — каза Дани меко, виждайки болката, забулила за момент погледа на Томи.

Бе виждал този поглед у мнозина, усетили липсата на близък човек. Нямаше никакъв лесен начин да му помогне, освен да го остави да говори. Така щеше да го превъзмогне по-леко.

Подкарал обратно към руското посолство — пекинския им щаб — Томи поклати глава, сякаш се опитваше отчаяно да отхвърли действителността. Накрая прошепна дрезгаво:

— Може да е на път за насам с оперативния.

— Трябваше вече да са тук. А ако колата нещо се е счупила, оперативният трябваше да се обади по „Бостар“-а, който му дадох.

Гърлото на Томи сякаш бе затъкнато, слепило се като туптяща рана. Трябваше да накара полковника да го прати в Чанша. Когато накрая проговори, гласът му бе като на чужд човек, твърд и пресипнал от чувството за поражение:

— Трябва да направим нещо, татко. Просто трябва!

— Ще направим всичко, каквото можем. Томи.

Не проговориха повече, докато не стигнаха посолството и Дани стисна рамото му с внезапна сила.

— Анна знае как да се грижи за себе си. Ти сам го каза. Обаче изобщо не й помагаш, като непрекъснато си мислиш: „Ами ако…“. Това, от което имаме нужда, са факти. И по-добро място да ги намерим от това тук няма.

Той се извърна и влезе в посолството.

 

 

Час по-късно официалните запитвания на посланика към полицията в Чанша учтиво бяха пренасочвани към Външното министерство. Там един служител влудяващо бавно си записа отличителните черти на Анна, както и данните от канадския й паспорт. Когато му казаха професията й, той изпусна дълго: Ейиих!

— Писателка — повтори той, като че ли думата обясняваше всичко, свързано с глупавото поведение на всички уайбини.

Служителят отново изпъшка страдалчески, когато му дадоха професията на оперативния.

— Дипломат?! Значи един дипломат първо лети до Чанша, за да посрещне тази писателка, после двамата се качват в кола и идват дотук, така ли? Това не е нормално поведение на дипломат.

Придържайки се към легендата, която му бе разказал Дани, посланикът обясни, че двамата били приятели и сигурно са използвали възможността да се видят и заедно да разгледат страната. Успя да придаде на историята малко романтичен вид. Но дори и на мандарин измислицата звучеше неубедително.

— Писателка и дипломат — каза служителят още веднъж. Неверието в гласа му придаде на чистия и ясен мандарин изнервяща нотка.

След един час служителят се обади, за да им каже, че нито една от описаните личности не е влизала в Китай. На Дани му се стори, че гласът на човека вече не звучеше напрегнато, както преди малко, а само облекчено — като на човек, който си е свършил добре работата. Дани се възползва от телефона със заглушител на посланика, за да се обади на Мортън в конкорда.

След няколко минути от свързочната на посолството откриха самолета над Тихия океан. През заглушителя в гласа на Мортън се долавяше металическа нотка. За миг Дани се запита дали някой от свързочната не записва разговора. Нямаше значение, всички сега бяха от една и съща страна на барикадата.

— Започваме планомерно претърсване за Родина — започна Мортън. — Техничарчетата искат да намалят всички комуникации до абсолютен минимум. Затова трябва да бъдеш много кратък, Дани. Казвай сега какво става?

Дани му каза.

— Нека да задействам тази работа тук и после идвам в Пекин. А през това време ти и Томи отидете на контролната среща. Сега това е по-важно от всякога — каза Мортън и затвори.

— Това ли е всичко? — ахна Томи, стисна юмруци и нервно закрачи из кабинета на посланика.

— Това се нарича предимство — каза Дани рязко. — Полковникът знае своето. А ти се придържай към твоето, синко!

 

 

Дани и Томи тръгнаха към площад „Тянанмън“ по различни пътища. Трябваше да уловят предаването на Яобан.

Томи бе взел назаем велосипед от посолството и сега въртеше педалите из плетеницата улички и булеварди, присъединявайки се ту към едната, ту към друга група велосипедисти. Хората му хвърляха кос поглед, после продължаваха шумно да разговарят. Зад хотел „Пекин“ Томи се присъедини към група млади работнички. Под цепнатите им поли той зърваше от време на време три четвърти чорапи, а косите под сламените им шапки бяха стегнати с евтини шноли. Докато въртеше заедно с тях педалите по Чанган Авеню, те се кискаха и си говореха, скрили уста зад дланите си. По тротоарите други групи извършваха упражнения тайджикуан: ръцете и краката се вдигаха и въртяха в строго определени движения, а лицата имаха същото заспало изражение.

Пред Музея на революционното движение на площад „Тянанмън“ Томи подпря велосипеда си на една стена и движенията му постепенно станаха ритмични: по време на престоя си в Хонконг той се бе научил на тайджикуан. Както повечето хора около него, и Томи бе сложил слушалките на уокмена си на главата и също като тях като че ли се бе съсредоточил в преведения запис на упътването как правилно да се изпълнява тайджикуан. Уокменът му бе еднакъв с този на всички останали, само че в задвижващото му моторче бе монтиран миниатюрен приемател, който автоматично щеше да се задейства веднага щом Яобан започнеше предаването. След завършването на всяко движение Томи навлизаше все по-навътре в огромния площад.

Площадът можеше да побере над един милион души. Днес според Дани те бяха само около сто хиляди, разхвърляни навсякъде из павираното пространство. Площадът изглеждаше пуст.

Дани бе пристигнал тук с туристически автобус. Туристите непрекъснато снимаха Великия дом на народите и други архитектурни чудовища. Много от тях слушаха историята на площада по личните си уокмени. Магнетофончето на Дани по нищо не се отличаваше от това на Томи. Той се запровира през събралите се туристи и се отправи към Паметника на падналите герои. Мина покрай фризовете на отдавна забравени герои, които украсяваха паметника от всички страни, и продължи към мавзолея на човека, за когото те бяха дали живота си — Мао.

Около гробницата на техния мъртъв бог се точеше огромна опашка от поклонници — по шест в редица. Гледаха го с безстрастни лица, без да дават и най-малък признак, че забелязват присъствието на уайбина тук. Дани се извърна и тръгна към центъра на площада, към портата „Тянанмън“, на която бяха окачени огромните картини, рисувани от Мао. След като снимаха и тях, туристите отново се качиха на автобуса, сваляйки слушалките си. Дани се присъедини към тях. Срещата не се бе състояла.

Далеч откъм другата страна на площада той видя Томи да бута колелото си, после да се качва на него и бавно въртейки педалите, да поема по Чанган Авеню. В неговите слушалки също не бе прозвучала никаква позивна.

 

 

На триста и шестдесет километра от Окинава, шефът на свързочното отделение в конкорда докладва на Мортън, че на екрана всеки момент ще се появи Ларс Свенсен. Бяха тръгнали да заредят и докато не навлезеха в следващия етап от претърсването, външните връзки бяха разрешени. Мортън се обърна към Кейт:

— В разговора ни ще има петсекундно закъснение. Ще трябва да изчакваш, в противен случай връзката се влошава много.

Шефът на свързочното се обади от своето място:

— Закъснението няма нищо общо с нашата апаратура, доктор Баскин. Дължи се изцяло на атмосферата.

Тя се усмихна. Техниците действаха като операционен екип, а шефът им бе готов да защитава апаратурата си със зъби и нокти. Той натисна някакъв клавиш на таблото си.

— Връзка установена.

И говорът, и картината бяха чисти като кристал.

Мортън въведе професор Свенсен в ситуацията.

— Съжалявам за баща ти, Кейт. Но всичко, което мога да кажа в този момент, а то не е никак успокоително, е, че това, което прочетох за Игор Тамасара, не предполага отвличането да влиза в неговия стил на работа — каза психиатърът.

На Мортън му хареса начинът, по който той премина направо на въпроса.

— Какво е мнението ти? — попита той.

Професор Свенсен помълча малко и после каза:

— Той не е луд. Най-вероятно за него работата представлява акт на съзидание и самозащита. Може би вижда себе си като някой ветеран, изстрадал хиляди битки из лабораториите. Съзнанието му е готово да атакува границите на науката. Точно както войникът не изпитва никакво съжаление към тези, които убива в сражение, така и Игор Тамасара не чувства нищо към тези, които унищожава. Движи го само едно: да научи отговора. Печалбата не го интересува. Само власт, нищо друго. В някои аспекти може да се каже, че е също така и революционер… Кейт, ако баща ти е в ръцете на Тамасара, той най-вероятно ще иска само да обсъди и, разбира се, да оправдае целта на отвратителните си методи на работа. — Професор Свенсен направи пауза и се наведе напред. — Мисля, че и двамата с теб още като студенти научихме как нацистките доктори от Аушвиц даваха съвети на онези родители, чиито деца са избили, как най-добре трябва да възпитават останалите си деца. — Професор Свенсен примигна. — Не обичам етикетите, Кейт. Но ако трябва все пак да избера един, бих го нарекъл двуличник, каквито са били Йозеф Менгеле и останалите нацистки доктори… Те са успели да разделят личността си на две напълно функционални половини. Всяка от тези половини е можела да действа като едно цяло аз. Това именно ги е карало да вярват, че това, което вършат, в никакъв случай не е лошо, а се прави за прослава на Третия райх. Цял ден могат да експериментират с хора и да ги убиват, но това няма да им попречи да се върнат вечер вкъщи и да бъдат добри съпрузи и бащи, отдавайки необходимото уважение на властта и в същото време изпитвайки абсолютна вяра в бъдещето, което се надяват да изградят… Манталитетът на Игор Тамасара е същият. Този манталитет му е дал възможност да прегърне широк диапазон от морално извратени — от наша гледна точка — неща. Той определя и поведението му, придава му абсолютен позитивизъм и, разбира се, му дава способността да елиминира всичко, което ние наричаме нормални чувства. Това обаче не означава, че е луд. Не, той само е развил у себе си онова нещо, което ние, психиатрите, наричаме „удебеляване на психическата обвивка“, и го е развил до необичайни размери. Нищо на този свят не може да го отклони от пътя му. В него е заложена справедливата кауза на фанатика. Това, което върши, за него е свещен дълг. Ако е убеден, че баща ти ще му помогне да изпълни този дълг, той ще се отнася към него с уважение.

Кейт се наведе към екрана.

— А ако баща ми откаже, Ларс? — попита го тя тихо.

Професор Свенсен помълча малко.

— По принцип личности като Игор Тамасара не се оставят да бъдат водени от злоба или садизъм. Мотивационните сили у него са създали щит, който не позволява нищо да проникне и да наруши схващането му, че той е лекар. Обратното, ако баща ти откаже да сътрудничи, Игор Тамасара ще си каже, че твоят старец не се държи като лекар.

— И тогава какво ще стане? — Кейт се наведе още по-напред.

— Не ми се иска да гадая, Кейт…

— Той ще убие баща ми. — Това не беше въпрос.

— Кейт, не мисля…

— Трябва да убиеш това чудовище! — каза Кейт с тиха ярост, обръщайки се към Мортън.

В настъпилата пълна тишина в свързочната гласът на Мортън прозвуча самотно:

— Ами да.

 

 

Кяо Пин си взе друга пура от кутията на бюрото в кабинета си, без да откъсва очи от пръснатите по страничната масичка предмети. Зад нея стоеше изправен неговият шеф на отдел „Технически“ — професор У. Той бе дребен й слаб мъж с печални очи и лице на розови петна от псориазис. Тази различна на цвят кожа придаваше на професора земноводен вид. Когато проговори, гласът му бе пронизителен хленч.

— Малко позакъснял подарък за рождения ден, другарю директор — каза той, простирайки ръце върху съдържанието на масичката, сякаш изпълняваше някакъв фокус.

Кяо Пин мушна пурата между устните си. За миг се запита откъде ли е научил професорът за рождения му ден, който бе преди два дни. После се сети, че двамата с него са родени на една и съща дата.

Ръцете на професор У не спираха движението си над едно отворено куфарче.

— „Бостар“ — каза той гордо. — Последен модел. Мортън винаги осигурява най-доброто за „Хамър Форс“. — Професорът продължи да назовава предметите: — Касетофонът на жената е също така и приемател-предавател. А оръжието на мъжа е стандартно за оперативните агенти на „Хамър Форс“. Останалото е само за ефект. Дрехите на жената са купувани от Париж. А канадският й паспорт е прекрасна фалшификация. Както сам знаете, по това нещо в „Хамър Форс“ са специалисти.

Кяо Пин вдигна куфарчето и премери теглото му на око.

— Можеш ли да направиш същото като това?

— Да, разбира се, другарю директор. Само след година вече ще можем да ги пуснем в масово производство.

Кяо Пин остави куфарчето на масата и отиде до прозореца. Езерото, както винаги по това време на деня, бе покрито от тънък воал смог, промъкнал се тук от милионите битови и промишлени печки на твърдо гориво. Светлината бе бледа като кожата му. Точно на рождения му ден лекарите му бяха представили резултатите от кръвните му проби. Три месеца — гласеше последната им прогноза. Ракът му бе започнал да се разсейва с по-голяма бързина, отколкото бяха очаквали. Той се върна при масата и застана пред куфарчето.

— Покажи ми как работи това нещо — нареди той.

Професор У издаде къс и писклив смях, нервен отдушник на неочакваната молба.

— Веднъж като разбрахме, че заглушителят е предварително настроен, останалото бе лесно. Това е като всички останали сателитни телефони. Системата е била автоматично програмирана да се свърже с редица номера. Ето, нека ви покажа.

Професор У натисна някакво копче на уреда.

Двамата потънаха в тишина, заслушани в писукането на набираните номера. Малко след това от говорителчето се чу глас:

— Добро утро. Руското посолство в Пекин. — Глас на уайбин въпреки безупречния й мандарин.

Професор У прекъсна връзката и изцвили отново.

— Другите номера опитвал ли си ги? — попита го Кяо Пин.

— Да. Един от тях го няма в никой указател, но знаем, че принадлежи на отдел „Електронно наблюдение“ към „Хамър Форс“. Друг пък ни изненада. Инженерите казват, че не спадал към никоя от техните вълни. Знаете как систематизирахме часовите зони и телефонните системи в различни групи…

— Да, да, кажи какво стана, като набрахте този номер!

— Специалистите ни разбраха, че той звъни в нещо, което се движи с голяма скорост.

— Самолет?

— Точно така. Самолет. Това е сигурно техният конкорд — каза професор У.

— А успяхте ли да се свържете?

Професорът поклати глава:

— Явно има някакъв предохранителен механизъм, който се деблокира от глас, за да се избегне ползването на връзката от външен човек. Почти съм сигурен, че гласът на онзи, убития им агент, би могъл да деблокира уреда. Без него се опасявам, че нищо не може да се направи. Но тъй или иначе, те вече са променили кода за достъп до честотата на конкорда.

Кяо Пин отиде до другия край на масата. Там бяха изложени два съвършено еднакви уокмена. Професор У бързо се приближи и взе двете машинки в ръце.

— Забележителна изработка, другарю директор. Между всеки две песни е оставено достатъчно голямо разстояние за приемане и запис на информация. А се предава по познатия начин на къси импулси. Пет секунди, хиляда знака. Приемателят се превръща в предавател само като натиснеш копчето за пренавиване назад. Наистина добре измислено. Изборът на песни за Културната революция също не е случаен. Вътре в тях всъщност има място за запис. Експертите ми по гласов анализ пресметнаха, че на една-единствена касета могат да се запишат 40 000 знака. Или няколко документа.

— Кой от тях е на жената?

Професор У огледа двата уокмена внимателно и му подаде този в дясната си ръка.

— Този.

Без да посегне да го вземе, Кяо Пин посочи уредчето в лявата му ръка.

— Сега върни това нещо там, откъдето е било взето. Трябва да се свършат още някои неща. Но твоите хора свършиха добра работа. Моля те, благодари им от мое име.

Когато професор У се поклони и излезе, Кяо Пин се приближи до вратата, водеща към стаята с картите. За миг постоя там, гледайки как Яобан и другите си вършат работата, после се извърна и затвори вратата зад себе си. Чак тогава поклати глава, като че ли му бе дошла тъжна мисъл. Отдавна бе разбрал, че човешката слабост е най-големият враг на неговата работа. Но пък и отдавна не бе правил такава грешка.

 

 

Виждайки как Игор Тамасара мушка иглата в окото на Шаойен и след това я изважда без никаква реакция на болка от нейна страна, чувството за нереалност у Колин Баскин се усили.

— Тя всъщност не усеща нищо — увери го Игор Тамасара още веднъж. — Но скоро ще видите какво още можем да постигнем. И с удоволствие бих изслушал коментара ви. Сега-засега обаче си починете от дългото пътуване.

Думите и загриженият глас на колега, високо ценящ мнението на друг, само засилиха хладните тръпки на страх у Колин Баскин. В Управлението бяха му казали, че Игор Тамасара е луд. Това бе най-обикновено опростяване. Този човек бе въплъщение на злото. Странно мъртвото изражение на очите му го потвърждаваше. Не бяха по-добри от него и останалите около масата. Игор Тамасара сърдечно му бе представили всички, започвайки от Сергей Петраров. Той познаваше това име. Пък и всеки невролог би го познал. Сергей Петраров бе за мозъчните хирурзи това, което Кристиян Барнард^[1] бе за сърдечните — смел новатор. Но за разлика от Барнард, Петраров отдавна бе направил онова нещо, което в досието му в ЦРУ бе наречено „фаустовска сделка“. Бе пожертвал етиката в името на успеха. Кадърен и без морални задръжки, гласеше оценката на Управлението. Присъствието на Петраров само потвърди предчувствията на Колин Баскин.

Имената на останалите не му говореха нищо. Професор Уанг, неврохирургът, и неговите асистенти му кимнаха вежливо, сякаш се намираха на лекция и той бе известният лектор, а не някой, който току-що е бил отвлечен.

Той тъкмо си приготвяше закуска, когато китайските командоси нахлуха в кухнята, вързаха го, запушиха му устата и го отнесоха на гумената си лодка, оставена на плажа. После преминаха късото разстояние до Боракин и там други командоси го вдигнаха с въжета от ръба на скалата, след което го качиха на чакащия самолет. Излетяха веднага. Когато се приготвиха да кацат, далеч откъм левия борд той видя някакъв огромен град. От спомените си на въздушни снимки разпозна, че това е Пекин.

На пистата го чакаше затворен камион и ескортът му от командоси го качи в него. Според него това място бе някакъв научноизследователски център. Но нямаше представа защо е отвлечен, докато не застана до операционната маса и Игор Тамасара не му обясни.

— Вие сте тук, професоре, защото имате знания, които бихме искали да споделите с нас. Но първо ще ви дам възможност да видите докъде сме стигнали ние, за да разберете, че заслужаваме вашето сътрудничество.

Оттогава Игор Тамасара бе прекарал времето си с доктор Петраров, тихо говорейки с него на руски. Професор Уанг леко се бе поклонил и с вежлив жест го бе помолил да застане до него на операционната маса.

Докато хирургът говореше, гневът, страхът и чувството за нереалност у Колин Баскин отстъпиха на професионалната любознателност.

— Има една поговорка от времето на династията Юан, според която учител за един ден трябва да се уважава като баща за цял живот. Надявам се, че това, което ще видите днес, ще ви накара да уважавате тази медицина, толкова различна от вашата — започна професор Уанг.

Баскин усети, че ако иска да излезе някога жив оттук, трябва да обръща внимание на всичко чуто. Професор Уанг бе отличен лектор и защитаваше тезите си, показвайки ограниченията и разликите между народните методи, които той прилагаше, и западната медицина.

— Западната медицина почти изцяло зависи от строго установени терапии. Народната не. — Западната медицина може да претендира само за около тридесет процента резултатност, при лечение. Народната медицина достига до седемдесет процента и често пъти ги надминава. Западната разчита главно на причинни фактори, структурни и количествени изменения в човешкото тяло. Народната медицина се основава на три хиляди години наблюдение и философия, в която тялото, както и самата вселена, е комплексна система от Ин и Ян. — Професор Уанг се усмихна, показвайки златните си зъби. — Запознат ли сте с Ин и Ян?

— Опасявам се, че не.

Хирургът въздъхна. Уайбините, колкото и блестящи да са — а му бяха казали, че този е именно такъв, — винаги имаха празнини в знанията си.

— Ин и Ян са две велики сили във всеки от нас. Тези две сили са противоположни, но и се допълват една друга. Ин е студено, Ян е топло. Ин е ден, Ян — нощ. Има ги във всеки предмет, във всяко действие. Във всичко. Винаги. — Професор Уанг вдигна поглед към тавана. — Например те и двамата са там. Ян — защото таванът е свързан с пода, на който стоим, а Ин — защото таванът е свързан с небето. Това разбирате ли го?

Колин Баскин кимна:

— Да, но не виждам какво отношение има всичко това към човешкото тяло.

Професор Уанг търпеливо се усмихна.

— Във всички органи присъства Ин или Ян. В плътните органи присъства Ин: сърцето, черния дроб, бъбреците, мозъка и тъй нататък. В кухите органи, кръвоносните съдове, е царството на Ян. Когато Ин и Ян работят в хармония, тялото е здраво. Но освен това Ин и Ян са отдавнашни врагове. Затова се борят за надмощие. Това създава дисбаланса, който ние наричаме болест. Наистина много е просто.

— Не и за мен — каза Баскин.

— Имайте търпение, драги колега. Всичко във вселената, включително и човекът, е направено от пет основни елемента: дърво, огън, земя, метал и вода. Всеки елемент притежава една съответстваща нему част — звук, цвят, слабости и тъй нататък. След като знаем това, можем да се справим с всяка болест.

Баскин си спомни онези отдавна отминали дни, когато беше студент медик, опитващ се да попие информация, която не разбира, но някой ден ще разбере и тя ще му помогне да бъде добър лекар.

— Съвсем просто е… след като веднъж приемете, че нещата стоят именно така — продължаваше професор Уанг, докато сапунисваше и бръснеше главата на Шаойен със старовремски бръснач. — Дървото разрушава земята, земята унищожава водата, водата унищожава огъня, огънят унищожава метала и кръгът се затваря, тоест металът, под формата, да речем, на трион, унищожава дървото. Както и всичко в природата, равновесието и взаимодействието ти стават ясни, когато започнеш да ги изучаваш. — Той намокри бръснача и продължи да бръсне скалпа. После вдигна глава и се усмихна. — Виждам, че още сте объркан. Но всичко е наистина много просто. Дървото прави огън. Съгласен ли сте?

— Да, разбира се.

— Но в нашата медицина дървото е черният дроб, а огънят — сърцето. Знаем, че черният дроб оказва значително влияние върху сърцето. Това ние наричаме взаимоотношения между майчини и дъщерни органи.

Баскин поклати глава:

— Съжалявам, пак се загубих. Как така свързвате дървото и огъня с черния дроб и сърцето? Искам да кажа, нищо в учебниците…

— Във вашите учебници, професоре, във вашите. Има го само в нашите — прекъсна го меко професор Уанг. — След три хиляди години наблюдения ние сме разбрали, че между човек и природа има здрава връзка. Човек не може да живее във вакуум. Това вече сигурно го знаете?

Баскин огледа присъстващите. Всички го гледаха с учтиви изражения, но в очите им проблясваха весели искрици.

— Мога да приема, че човек е свързан с околната среда. Но не виждам как може да послужи това за поставяне на диагноза.

Той сведе поглед към Шаойен. Тя също го гледаше съвсем смислено, но безразлична към кичурчетата коса, паднали по лицето й. Един от асистентите взе малка четчица и ги изчетка.

Професор Уанг въздъхна и продължи лекцията си:

— А според мен изобщо не са ви научили каква е истинската връзка между човек и природа. Най-добрият начин да я проумеете е да наблюдавате това, което се каним да направим тук.

Професор Уанг се извърна към Шаойен и внимателно опипа челото й. Очите й следяха движението на ръката му.

— Може ли да говори? — попита Баскин.

— Разбира се. Но няма да го направи, освен ако не й зададем директен въпрос.

Професор Уанг посегна в легенчето, съдържащо набор златни игли за акупунктура. Игор Тамасара и доктор Петраров вече бяха застанали до него. Професор Уанг избра петнадесетсантиметрова игла и я вдигна срещу ярката светлина, струяща отгоре.

— За да се предизвика дълбока аналгезия^[2], трябва да обърнем внимание на шест точки — каза той. — Най-напред започваме оттук, тук и тук.

С помощта на иглата той докосна най-напред средата на дясната вежда, после вътрешното ъгълче на лявото око и най-накрая връхчето на носа й. Движейки пръстите си със завидна ловкост, той забоде първата игла в дясната вежда, след което направи същото и с останалите места, които бе посочил. После забоде още няколко игли в слепоочията и задушите.

Професор Уанг вдигна поглед към Колин Баскин.

— Казвали ли са ви нещо за ки в американските медицински колежи, професоре?

— Не, страхувам се, че не — отвърна искрено Колин Баскин.

— Толкова много може да се научи… — Професорът отново въздъхна. — Ки е жизнена енергия. Гледайте сега.

Той стисна забодената във веждата игла между палеца и показалеца си и започна да я върти напред-назад по три-четири пъти в секунда. После повтори бързо същия процес и с останалите игли и се обърна към Шаойен:

— Усещаш ли жизнената енергия?

— Да, да — промърмори тя.

Асистентите около масата закимаха.

— Да, да — повториха те. — Жизнената енергия е в нея.

Професор Уанг продължаваше стимулацията с иглите.

— Как се чувстваш сега? — попита той Шаойен.

— Изпълнена. Но спокойна — отвърна тя.

— Страх?

— Не.

— Добре. След малко ще отворим главата ти — обеща й професор Уанг.

 

 

Анна броеше тихичко: деветстотин деветдесет и осем, деветстотин деветдесет и девет, хиляда…

Тя отвори очи и бавно се надигна от пода, където бе седяла досега по турски, и се разходи из голата стая. Минавайки покрай заключената врата, тя устоя на изкушението да заблъска по металната повърхност. Похитителите й щяха да сметнат това за признак на слабост. Знаеше освен това, че единствената помощ би могла да дойде само от самата нея. Сега-засега те вероятно я преценяваха: наблюдаваха я с помощта на някоя камера, скрита в осветителното тяло на тавана, или през прозорец в стената, или през самата врата.

Професорът я бе предупредил за такива помещения — мрачни и голи стени с под, боядисан, както и стените, в еднообразно сиво. Всичко това бе направено с една-едничка цел: да плаши. За да се справи с положението, най-важното нещо сега бе да помни всичко, казано от него.

Цветовете играят важна роля в човешката психика. Червеният цвят стимулира енергията, жълтият отпуска, синият внушава чувството за душевен мир. Сивият цвят е цветът на депресията. Обаче депресията е химически процес: електролитен дисбаланс в мозъка, вътрешна реакция, изсмукваща човешкия дух. Начинът да се избегне това бе да не се упреква за допуснати грешки в близкото минало. В нейния случай — пътуването с влака.

Нямаше смисъл да си казва, че е трябвало да се сети. Да се сети, че граничарят, който бе отнесъл паспорта й, военните, дори и кондукторът — всички те са я държали под наблюдение. За Лилин и Бинг това е било съвсем лесна задача. Още в колата, когато Лилин, преди да й върже очите, й свали часовника от ръката, Анна разбра, че е попаднала в ръцете на професионалисти.

Тя се облегна на стената. Първото нещо, което ще направят, беше й казал професорът, ще бъде да ти отнемат начините за усещане на времето и заобикалящата те среда, за да унищожат вътрешното ти недоверие, че това, което става, се случва именно на теб. Освен това й бе казал, че първите часове след отвличането са винаги най-критични: хората изпитват желание да говорят и точно това е времето, когато похитителите й трябва да й покажат, че те са всесилни и всяка съпротива е безсмислена.

За да превъзмогне това, беше й казано мислено да си създаде представа за часовник с въртяща се стрелка. Когато стрелката направи шестдесет завъртания, на циферблата на часовника мислено да отбелязва чертичка. Когато събере двадесет и четири чертички минало е едно денонощие. И с всяко изминало денонощие тя трябваше да си внушава, че се приближава по-близо до свободата си.

По нейни пресмятания бе минал около час, когато Бинг спря до въртящите се витла на хеликоптер. Полетът трая около два часа. Когато кацнаха, качиха я в някакъв камион. От дрънченето на оръжие разбра, че е ескортирана от войници. Те тихо говореха помежду си на мандарин. Със спирането на камиона тя чу и други гласове, говорещи вече на руски. Хората на Игор Тамасара. Стиснаха я здраво от двете страни за лактите и къде с ходене, къде с тътрене, я заведоха в някаква сграда. От време на време пред и зад нея тракаха ключалки. Най-накрая й махнаха превръзката и я бутнаха в тази стая, след което треснаха вратата зад гърба й.

По нейни пресмятания оттогава бяха минали десет часа.

През това време вратата се бе отваряла два пъти, за да пропусне китайски войник от охраната. Първия път той й донесе купичка с късчета месо и ориз.

Втория път той й направи знак да го последва и я отведе в тоалетна, разположена до стаята. Тя му се бе усмихнала с благодарност. Но когато се опита да затвори вратата, той я задържа отворена, заплашвайки я с автомата.

Знанието, че е невероятно добре подготвена срещу такъв психологически натиск, й помагаше много. Сега трябваше да поддържа съзнанието си нащрек и да се отърве от всякакви други мисли. Това изискваше почивка. Анна отиде в ъгъла, легна на пода и подложи едната си ръка под главата, а другата отпусна върху лицето, което обърна към стената, криейки го от светлината и вратата.

В съседната стая доктор Фретов се надигна от креслото и клекна така, че лицето му се оказа само на сантиметри от това на Анна. Знаеше, че тя нито го чува, нито го вижда.

След малко се надигна и отново седна в креслото, записвайки нещо в бележника си. Тя се държеше различно от очакванията му. Това я правеше по-интересен обект за изследване, отколкото американеца в другата килия.