Гордън Томас
Гласове в тишината (17)

17.

Игор Тамасара се бе изправил на подиума, откъдето можеше да наблюдава работещите. Една зала с размерите на тенискорт бе изпълнена с шума на забиваните нитове, искрите от електрожените и по-ярките проблясъци на частиците, подложени на електромагнитните тестове. Работейки денонощно на смени, те бяха принуждавани да направят това, което дори той понякога се съмняваше дали е възможно: да извършат за дни това, за което обикновено бяха нужни седмици.

В единия ъгъл заварчиците сглобяваха умалените корпуси на жиротрона. Всеки от тях не бе по-голям от обикновен домашен хладилник и бе направен от различни метали с различна дебелина. Щеше да реши кой от тях да избере, след като получеше резултатите от изпитанията, които се провеждаха в центъра на работната площадка.

Той слезе от подиума и закрачи, спирайки на всяко работно място, за да погледа работата на електрониците, на монтиращите фотоклетките, на специалистите по физика на гравитацията и фотонните съоръжения. Учените провеждаха експерименти с импулсни вълни, прекарвайки ги през вакуум, за да разберат не оставят ли следи. До тях друга група работници променяха поредния закон на термодинамиката, проверявайки пространствената енергийна плътност на лъча.

Възбудата у него нарасна. Технологията, която се развиваше пред очите му, вероятно скоро щеше да може да произведе лъчево оръжие, достатъчно мощно, за да разтърси основите на небостъргачите в Манхатън и да подкопае устоите на Голдън Гейт Бридж. Оръжието щеше да може да се насочва към всяко съоръжение в света и да го разруши. Когато това станеше, щяха да го гледат със страхопочитание и съвсем оправдан страх. Въпреки това американците можеха да го бият! Един от тях бе открил силата на насочената енергия още през 1898 година. Но човекът, дал на света променливия ток, бил пренебрегнат, когато се опитал да покаже пълния потенциал на тази сила. Интересно, как такава страна като Съединените щати, родила толкова оригинални умове, е могла да го пренебрегне?

Щеше да му бъде много приятно да обсъди тези въпроси с Колин Баскин. Той сигурно е по-близо от всички тях в обуздаването на резонантните токове. Може би дори е разбрал как да се оправя и с електронния кълвач, който неуморно бе бомбардирал Северна Америка с неспирния си сигнал. Скоро щяха да се появят ужасни електронни оръжия, способни да контролират времето, да предизвикват урагани над пустините и да вдигат пясъчни бури с такава мощ, че да погребват цели гори. Чрез електромагнетизма слънцето и самият въздух дори ще бъдат превърнати в оръжие!

В добро настроение и с нараснало вълнение, Игор Тамасара влезе в лабораторията на доктор Петраров. Над масите се бяха навели дузина асистенти в бели престилки и изследваха с микроскопите мозъчната тъкан на затворниците, умрели при последния експеримент. Доктор Петраров се приближи към него, стиснал в ръце стъкленица, в която се виждаше цял мозък.

— Интересно нещо, Игор Викторович. Това е мозъкът на монаха, който припадна точно преди да заповядате да намалят импулса. — Доктор Петраров вдигна мозъка пред очите му. — Изглежда, мозъчната му тъкан се е деполяризирала. Това вече обяснява рапорта на войника, че когато го разстрелвал, монахът бил дошъл в съзнание и дори се усмихвал пред лицето на смъртта.

Тамасара се намръщи.

— Би могло да бъде заради онова будистко учение, което ги учи да не се страхуват от смъртта.

— Би могло, разбира се. Само че другите монаси, които използвахме в по-ранните експерименти, не показаха такова самообладание. Един от тях дори бе толкова изплашен, че получи мозъчен кръвоизлив. Но да видим дали съм прав, че деполяризацията е била причинена от намаляването.

Неврологът го заведе до своята маса и изсипа мозъка в едно лабораторно легенче. Гъбестата сиво-розова тъкан проблесна с влажен блясък. Доктор Петраров започна да вкарва в него фини стоманени сондички, от чиито краища излизаха кабели, водещи в малка кутия, чийто отвор отпред разкриваше снопове кабели и жици. Неврологът кимна към кутията.

— Това е подобрена версия на онзи, с който едно време работех в Пощенска кутия 97 при експериментите с пациенти в съзнание, подложени на операция на мозъка. Помните ли?

Игор Тамасара се усмихна.

— Помня.

Сергей бе показал, че „източването“ на основния запис от нечия памет е възможно чрез стимулиране на темпоралните лобове с електрод, за да се припомни нещо от специален интерес, защото те все още съдържат емоциите на истинското преживяване. Сондажите на Сергей сякаш се бяха натъкнали на оригинална филмова лента заедно със саунд трака към нея, с всички чувства и реакции, които оформят едно истинско събитие.

— Помните, че веднага щом извадехме електрода, принудената памет се губеше. За разлика от непринудените спомени, които се влияят и променят от хода на времето, изкуствените преживявания се репродуцираха точно както ги е преживял пациентът в момента на случката. — Неврологът пъхна сонда в мозъка на монаха и продължи с обясненията си: — Това, което търся тук, е доказателство, че лъчът е нарушил дадена сензорна функция. Да видя дали той е накарал да забрави смъртната опасност, пред която е изправен. Ако е така, това ще означава, че лъчът е променил хода на паметта му. Това понякога се получава при жестоки удари в главата. Целият ход на паметта се обърква и човек започва да се държи неадекватно: например престава да се страхува от огън, от движението по улицата и дори от смъртта.

Доктор Петраров натисна едно копче на кутията. Мозъкът леко се разтърси. Стрелката на фазомера потрепна.

— Полифреквенцията е интересна — промърмори той. — Особено като се има предвид уголемяването и разтягането на нервните клетки.

Игор Тамасара се запита дали когато намали силата на лъчевия импулс, това не е причинило някаква форма на промиване на мозъка, преди самият мозък пак да, се свари от електромагнитното излъчване.

Доктор Петраров отново натисна копчето. Този път трепна друга стрелка.

— В мозъчната тъкан около емоционалните райони има значително изтичане на калций, което означава, че в последните мигове от живота си е бил доста разстроен. Това потвърждава думите на войника. — Помълча малко и после продължи: — Все още се надявам, че някой ден ще открия какви промени стават в мозъка, когато човек се мъчи да си спомни нещо. Когато като студент правех първата си дисекция, — ми хрумна идеята, че вероятно спомените се съхраняват в кодирана форма във всяка отделна клетка. Откриеш ли в кои клетки, ще откриеш и кода. Вече съм дисектирал над две хиляди мозъка, но изобщо не съм мръднал и стъпка напред! Когато компютрите станаха по-сложни, започнах да си мисля, че отговорът се крие в тях. Обаче компютърът е логичен, а мозъкът не е. Колкото е по-голям компютърът, толкова по-големи възможности има. Обаче най-големият човешки мозък принадлежеше на един идиот. Мозъкът на Сталин е бил под средното тегло, но той е мислел два пъти по-бързо от всички около него… Когато бях в академията, правехме тестове с мозъка му, за да видим дали ще разберем нещо от физическата субмикроскопична структура на мозъчните му клетки. Опитвахме се да открием единствената велика тайна, която той, както и всички ние, отнасяме в гроба — как мислим. Нищо не можахме да научим и накрая се предадохме.

Игор Тамасара кимна. Колкото повече се ровиш из нервните клетки, толкова повече мистерии излизат. Мозъкът заповядваше една трета от човешкия живот да бъде прекарана в сън, а ние още не знаем какво точно представлява сънят. Както не знаем и как в мозъка се появява чувство на отегчение, щастие, вълнение, страх и ужас. Както му бе приятно да чувства нарастващото сексуално желание в тялото си, но не знаеше точно коя клетка го предизвиква.

Доктор Петраров се извърна към Игор Тамасара и каза със съжаление:

— Жалко, че нямаме повече живи обекти за изследване. Щяхме да бъдем по-сигурни. Ако можехме да облъчим поне още един на последната настройка на лъча и след това да изследваме паметта, тогава може би щяхме да научим някои интересни неща.

Игор Тамасара се усмихна.

— Колко време ви е необходимо да подготвите театъра?

— Час може би. Във всеки случай не повече от два.

— Подгответе го.

Игор Тамасара излезе от лабораторията. Един час му бе достатъчен, за да задоволи почти неудържимото си желание за сексуална изява.

 

 

Кейт се чувстваше съвсем бодра и с ясна мисъл. Само бръчиците на умора около очите й издаваха, че е прелетяла още няколко хиляди километра след кацането в Хонконг. Мортън я бе извел от терминала на Кай Так и двамата се качиха на военноморски хеликоптер. Междувременно той я попита дали още някой не се е интересувал от баща й. Тя му каза за обаждането на Гари Съмър. А как се е добрал до името й? Споменавал ли е Съмър за някого, когото познава в Джорджтаунския университет? Професор, преподавател, студент? Тя бе поклатила глава.

Когато кацнаха на Юнайтед Стейтс, тя го бе изчакала в една каюта, докато той се обади във Вашингтон. После излетяха за Окинава с два различни самолета. Този полет за нея бе най-вълнуващото преживяване, което бе изпитвала през живота си. Кацнаха точно до конкорда. Мортън я бе настанил в малка, но комфортно обзаведена каюта зад пилотската кабина. След това през целия полет тя повече не го видя. Бе се опънала на дивана и се бе опитала да поспи, но адреналинът продължаваше да бушува в кръвта й.

Мортън вероятно й бе казал не повече от това, което трябваше да знае. Но тя бе отраснала, заобиколена от тайни, когато баща й работеше в Лангли. Той притежаваше същия хладен и пресметлив начин да използва силата на недоизказването и да казва колкото е възможно по-малко.

Не успяла да заспи, тя бе излязла от каютата. Един стюард учтиво й прегради пътя, предлагайки да й донесе нещо освежително. Тя разбра — извън каютата бе забранено. Точно както влизането в кабинета на баща й.

Сега, отпивайки от чая, тя седеше и гледаше през илюминатора. Небето отново бе ведро и чисто, а някъде далеч надолу зърна нещо, приличащо на армада от играчки, пръсната из целия океан. Запита се дали тези корабчета долу нямаха нещо общо с това, което Мортън й бе обяснил.

След седемдесет минути конкордът се приземи в американската военновъздушна база на остров Гуам — единственото летище в района с достатъчно дълги писти. Оттам Мортън и Кейт се качиха на военнотранспортен самолет, който ги отведе на остров Трук, на ръба на Микронезия. Почти цялото време той прекара в пилотската кабина, говорейки по радиото. Когато кацнаха в Трук, тя разбра, че вече са близо. Никъде нямаше такъв въздух, наситен с комбинация от ароматите на гниещи растения и насекоми.

Трябваше да чакат един час за тричасовия полет до Косра. Мортън отново прекара цялото време в офиса на директора на летището, зает с телефонни разговори, а тя седя на терасата. Докато двамата се качваха на чесната за последната отсечка от пътуването им, той й каза, че да се свържеш оттук с Вашингтон е по-трудно, отколкото с луната.

Тя се извърна към него и се усмихна.

— Трябва да поговориш малко с баща ми. Последния път, като идвах тук, той сериозно си мислеше да патентова неговия персофон. Казваше, че телефонната компания щяла да му даде достатъчно, за да реализира голямата си мечта да построи голяма болница, която да обслужва цяла Микронезия.

— И как работи този персофон?

— Чрез репродукция на звук и информация директно в съзнанието и мозъка. Основан е на принципа, че всички звуци могат да се свият в определения калъп на нещо, което се нарича квадратни вълни. Татко работеше върху един електрод, който се слага на челото и улавя онези вълни, които мозъкът ти казва, че иска да приеме. — Тя отново се усмихна. — Също като в твоя случай. Искаш да говориш с някого във Вашингтон, но татко Бел^[1] го няма, за да ти помогне. Всичко, което трябва да направиш, е да си лепнеш електрода на челото и оня, с когото искаш да говориш, получава съобщението и прави същото. Ето ти персофон.

— Изглежда, баща ти все още е много изобретателен.

— Така е. И никога не забравяй това! — Внезапната сила в гласа й прозвуча съвсем неочаквано.

— Извинявай. Не исках да прозвучи снизходително.

Тя кимна успокоено:

— Моля. Но много хора мислят, че щом татко е тук, той е изостанал. Друг път! Продължава да получава периодиката по специалността си.

Пилотът им каза, че са единствените пътници на борда за тридесетминутния полет до Боракаи и им даде по кутия бира, които извади от малката хладилна чанта зад седалката си.

Той отпи глътка и се обърна към нея:

— Този Съмър, не ти ли прозвуча като китаец?

Тя помисли малко.

— Май да — отвърна накрая и го погледна право в очите. — Да не би да има някакъв проблем с това, че му дадох адреса на татко?

— Всичко е наред.

Нямаше смисъл да я безпокои, въпреки че не бе такава, каквато бе очаквал. Изобщо не приличаше на книжен плъх. Но бе умна. И тия очи! Не само емоции… Имаше и още нещо в тях. В момента бяха впити в него.

— А ти защо не ме питаш? — каза Кейт с гърления си глас.

— За какво?

— За това какво не е потръгнало. Повечето мъже ме питат, като разберат, че съм разведена.

— Е, и какво не потръгна?

— Той бе един от великите спасители. Спасете слоновете. Спасете китовете. Спасете Арктика. Толкова бе зает да спасява какво ли не, че нямаше никакво време да помисли как да спаси собствения си брак.

— Ти затова ли отиде при професор Свенсен?

— Ларс беше чудесен. Казваше, че най-трудното нещо било да живееш с някакви представи. И е прав, разбира се.

— Ами да.

— Ти женен ли си?

— Бях. Тя обаче не бе спасителка. Просто един бирник. Когато вече нямах какво да давам, тя просто отлетя.

Вече не можеше да си спомни как изглеждаше Шола. Споменът, както и всичко за нея, бе избледнял.

— Каква част от това се дължи на работата ти? — попита го тя.

Харесваше му прямотата й.

— Фактор си беше. Вероятно във всички разводи е така.

— Вероятно — каза тя и се обърна да погледне през прозорчето.

След малко Мортън се наведе напред и заговори на пилота:

— Да сте превозвали някой чужденец през последните няколко дни?

— Последният бе някакъв ветеран от Втората световна война. Преди шест месеца.

— Американец ли беше?

Пилотът поклати глава:

— Не. Японец. През четиридесет и четвърта служил на един от тукашните острови. След това момчетата на Макартър ги изритали оттам.

— Не знаех, че японците са имали бази толкова далеч на юг — каза Мортън.

— О, имали са. Най-близката от тях е разположена от другата страна на Боракаи. Искате ли да я видите? Няма да доплащате — ухили се пилотът.

— Защо не?

Минути по-късно Мортън видя остров. Над отвесния скален бряг се виждаше ниско плато, чиято повърхност бе набраздена от дълги прави линии.

— По-големият брат на Боракаи, Борадин — каза пилотът.

— Затова японците са избрали него. Направили са дузина успоредни писти и така са го превърнали в най-големия самолетоносач в Тихия океан.

— Татко казва, че това място му напомняло на остров Света Елена — обади се Кейт. — Трудно стигаш до него и трудно се измъкваш.

Пилотът наклони самолета настрани и го издигна още малко, за да погледнат над брега. Под лявото крило се виждаха широки ивици бетон. Самолетът слезе на петнадесет метра и полетя над старите писти. От двете им страни се виждаха самотно стърчащи, изоставени отдавна сгради, почти целите скрити от избуялата растителност. Пилотът обясни:

— Бомбардировачите на Къртис Лемей излитаха оттук да бомбардират Токио, докато една сутрин от Тинян не излетял оня В-29, който промени всичко над Хирошима. Толкова спомени има тук долу…

Мортън впери поглед надолу. Черните следи от самолетни гуми не бяха толкова стари, че да са от четиридесет и четвърта.

— Някой ползва ли го сега?

— Не съвсем. Миналата година китайците идваха тук по време на ученията си.

Е, това обясняваше черните следи.

Чесната започна да набира височина, насочвайки се към северния край на острова. Боракаи бе право пред тях. Само след няколко минути профучаха над ивицата плажове и кацнаха на затревената писта.

— Добре дошъл в рая! — каза Кейт с официалния глас на стюардеса. — Но недей да пиеш водата, освен ако не си решил да развалиш уискито на татко. — Тя посочи през прозорчето. — Тази къща там е неговата.

В края на джунглата, на около километър и половина оттук, Мортън забеляза две ниски сгради. Над по-голямата се издигаше радиомачта. А от дясната му страна се виждаха няколко бунгала и къщи с ламаринени покриви. Това сигурно бе столицата — Боракаи Таун.

Докато слизаха от самолета, към тях се понесе стара и очукана кола, друсайки се и подскачайки по неравния терен. Кейт помаха с ръка и се обърна към Мортън:

— Люк е таксиметровата служба на острова, а също така погребва и мъртъвците. Двамата с татко са много добри приятели.

Спирачките на колата изскърцаха до тях. Огромен тъмнокож мъжага, облечен в къси панталони и тениска, с бейзболна шапка, подаде, глава от колата и се усмихна широко.

— Здрасти, доктор Кейт. Дълго ли ще останеш?

— Седмица, Люк.

Люк хвърли поглед на Мортън.

— Вие с доктор Кейт ли сте?

— Да.

— В такъв случай и аз съм с вас. Всеки приятел на доктор Кейт е и мой приятел, господин…

— Мортън. Дейвид Мортън.

— Не ме бива много по официалностите. Аз съм Люк, а ти си Дейвид, става ли? — Говореше английски така, сякаш го бе учил в мисионерско училище.

— Ами да.

Мортън метна чантите им на багажни на покрива и седна до Кейт.

— Как е татко? — попита тя Люк.

— Последния път, когато го видях, беше много добре. Точно сега е мъртъв сезон. Има още цял месец, докато започне погребалният сезон. — Люк вдигна поглед в огледалото към Мортън. — Тогава нощите стават ужасно влажни. А хората тук са много податливи на настинки, Дейвид.

— И какво правите двамата с доктор Баскин дотогава? — попита Мортън.

Люк отново се усмихна широко.

— Ловим риба малко, хапваме малко и говорим много. Доктор Колин е най-добрият разказвач, когото познавам. Знае повече истории от местен магьосник. Нали, доктор Кейт?

Тя се засмя:

— Теб също те бива. Люк.

Колата се мушна в зеления тунел на дърветата. В края му се намираха сградите.

— Онази, по-голямата, е клиника. Има легла за половин дузина пациенти — обясни Кейт.

Спирайки пред къщата. Люк натисна клаксона.

— Когато всички места са заети, аз идвам да му помагам. Оправям леглата, изхвърлям подлогите, готвя. Но през повечето време доктор Колин върши всичко сам. Казва, че бил свикнал — каза Люк и натисна клаксона още веднъж. После излезе от колата, пъшкайки с въздишката на едър човек. — Сигурно е отзад при радиото.

Люк ги поведе през верандата, опасваща цялата къща. Пред входната врата — леко отворена в момента — имаше два люлеещи се стола.

— Някъде тук е — каза Люк и бутна вратата.

Зад тях долетя шум от самолетни двигатели. Мортън вдигна глава тъкмо навреме, за да види прелитащата над тях чесна. Самолетчето поклати криле за сбогом и след миг изчезна. Тишината в къщата стана сякаш по-дълбока.

След входната врата се виждаше коридор — подът му бе постлан с рогозка и по стените висяха картини, чийто сюжет Мортън определи като островен.

— Доктор Колин е много добър художник каза Люк. И мен учи!

— Татко? — подвикна Кейт.

Никакъв отговор.

Тя ги поведе по коридора, надничайки във всяка стая, покрай която минаваха. Доколкото Мортън можа да види, всички стаи бяха обзаведени просто, но удобно.

— Татко? — подвикна отново Кейт, докато влизаха в кухнята.

Задната врата бе отворена. От нея започваше тясна пътечка, водеща до малка пристройка до радиомачтата. По-нататък бе джунглата. Пътечката изчезваше под дърветата и храсталака. Люк се приближи до задната врата и викна:

— Доктор Колин? Доктор Кейт е тук.

Отговор не последва. Люк отиде до къщичката с радиото. На вратата висеше катинар. Той се върна при останалите.

— Може да е отишъл за риба — предположи Мортън.

Кейт поклати глава:

— Не и по това време на деня.

Мортън тръгна след нея по пътечката към къщичката. Откъм задната страна имаше прозорче и той надникна вътре. Късовълновата радиостанция си стоеше кротко на масата. Кейт застана зад гърба му.

— С помощта на това нещо той казваше, че можел да ходи където си поиска само като натиснел копчето. Не че му се ходи където и да било. До гуша му е дошло от цивилизовани работни комисии, попълване на формуляри, съвещания.

Той се извърна и я погледна в очите.

— Разочарование ли долавям в гласа ти?

Тя сви рамене:

— От университетския живот ли? Разбира се. Дори в „Маджил“ вече не е същото. Има си формуляр за всичко. По-голямата част от времето си прекарвам в спорове с административния директор на факултета и Финансовия отдел. За да получа още няколко квадратни метра площ или да ми пратят още един асистент, трябва да изпиша толкова хартия, колкото едно време отиваше за отпускане на целогодишен фонд за научна работа. Всеки път, когато идвам тук, си мисля, че татко е прав да казва, че университетите са толкова затънали в бюрокрация, че вече не могат да бъдат същите огнища на знания като едно време. — Кейт помълча малко и хвърли поглед към джунглата. — Татко казва, че тук можеш да си обзаведеш лаборатория, необезпокояван от никого, и спокойно да направиш великото си откритие. Виж транзистора, виж микрочиповете, компютъра, холограмата, оня фантастичен скенер, дето го имат в Бетезда… Нито едно от тези неща не е било открито в университетска лаборатория. Всички са направени от частно финансирани институции. Една от татковите големи мечти е да види как и от тази част на Тихия океан излиза нещо голямо. И според него не е необходимо да имаш университет, за да го направиш… — Кейт изведнъж млъкна и се усмихна. — Извинявай. Не исках да ти опявам. И без това ще го чуеш и от татко. Той е върл противник на университетите. Затова и дойде тук.

Тя се извърна и пое по пътечката. Само след секунди листакът се затвори над главите им. Обаче пътечката изглеждаше добре утъпкана.

— Накъде води? — попита Мортън.

Към плажа. Татко обича да ходи там вечер.

Стигнаха до широката ивица пясък, но от Колин Баскин нямаше и следа. Обаче близо до водата откриха отпечатъци от стъпки. Мортън спря и ги огледа.

— Кой още идва тук?

— Понякога идват по-големите деца от градчето. Промъкват се насам, за да разберат какво е това секс — ухили се Люк. — Доктор Колин понякога оставя по някой и друг пакет презервативи.

Мортън се изправи и погледна към морето по посока на остров Борадин. Над водата се носеше шум от дизелови двигатели. Секунда след това иззад полуостровчето вдясно от тях се появи рибарска лодка.

— Това е Джон. Рибар е — каза Кейт. — Снабдява целия остров.

— Може би баща ти е с него — предположи Мортън.

Люк пристъпи към водата и размаха ръка. Когато лодката се приближи, той извика въпроса си, но всички вече ясно бяха видели, че на лодката има само един човек.

— Къде другаде би могъл да отиде баща ти?

Кейт поклати глава. Страхът, който я бе облъхнал още на летището в Хонконг при първата й среща с Мортън, се върна.

— Мислиш, че с него е станало нещо ли? — попита тя с нисък глас.

— Хайде да потърсим още малко — предложи Мортън.

След един час бяха претърсили всички къщи в Боракаи Таун. Никой не бе виждал Колин Баскин. Люк ги върна в къщата и двамата претърсиха основно всички стаи, включително и клиниката. Не можаха да намерят нищо, което да им подскаже къде е отишъл баща й и защо.

— Трябва ми радиото — каза й най-накрая Мортън.