Ханс Хас
Светът под водата (25)

Човекът в морето

Превъзходството на човека се основава главно върху една способност, която не притежават дори най-интелигентните животни. Ние може с нашия мозък, с нашия „ум“ да хвърлим поглед върху причини и следствия, отдалечени в пространство и време. В нашата „фантазия“ можем на практика да съпоставим всяко познание с друго, можем да ги комбинираме, както искаме, можем да се поставим във всяко мислимо положение, просто да го „изпробваме“ предварително.

По този толкова лесен път, който представлява предварителния етап към почти целия човешки напредък, човекът е проникнал в света под водата още в най-ранни времена, подвизавал се там долу и още тогава е преживял хиляди чудеса. За проникването в подводния свят се разказва в приказките и митовете на почти всички народи. Една от най-старите легенди, предадена чрез шумерските писмени плочки, разказва как великият цар и герой Гилгамеш се потопил в морето, за да търси растението на вечната младост. Той го намерил, изнесъл го на сушата и изтощен заспал — тогава една змия му откраднала билката.

На остров Ниутао в Южно море, когато една млада девойка се миела на края на лагуната, чула неясни гласове, които идвали от дълбочината. Тя се навела над водата и видяла на дъното на лагуната хора, които изглеждали също като нея. Те ѝ махали да отиде при тях. Отначало тя се уплашила, но все пак слязла долу. Завели я до едно селище, където тъкмо подготвяли голямо тържество. Трима мъже съпроводили момичето до вожда — и тя узнала, че той иска да се ожени за нея. Той бил изпъдил предишната си жена, която от унижение и срам се превърнала в дърво. Девойката поискала да помогнат на жената и тогава дървото се превърнало отново в жена. „Сега ти си ми сестра и ще заемеш моето място при родителите ми.“ Така и станало. Според друга легенда от същия край под водата съвсем не било толкова приятно, там, долу, се намирал островът на мъртвите. Един човек с трудно изговарящото се име Фалатайтауанга и приятелят му Фалатайтемеа попаднали с лодката си в центъра на циклон и заедно с лодката били завлечени от водовъртежа дълбоко в морето. Когато се свестили долу, те разбрали, че са се озовали на остров, където също живеели хора, които устроили в тяхна чест празненство. От една жена обаче научили, че се намират в царството на мъртвите. Хората на острова не се смеели никога, защото нямали зъби и се срамували от това. А кожата им била също като на рибите. Сега те искали да угоят двамата, за да ги изядат по-късно. С помощта на жената приятелите успели да избягат, като взели и спасителката си на повърхността. Когато били вече в лодката, жената ги помолила да я хвърлят за благодарност три пъти във водата. Те го сторили и така жената оживяла.

В легендите на ескимосите страната на мъртвите също се намира под водата. Един ангакок на име Авго, обут с кожени чорапи и наметнат с дъждобран от съшити сухи черва, посетил света на мъртвите. Както по-късно разказвал, там, долу, човек изобщо не чувствал, че се намира в морето, „само времето беше влажно, като че ли през цялото време ръмеше“. Слънцето било много по-малко, отколкото слънцето на небето и можело да се гледа в него, без да ослепи очите. Той слязъл по склонове, които били „много гладки“ и стигнал до пенлива река, през която можело да се премине само ако се прескача от един остър камък на друг, но те били „целите покрити с мокри водорасли и изглеждали много хлъзгави“. Авго се подвоумил, навярно се е страхувал да не се удави в реката. Най-после преминал реката и така стигнал до страната на мъртвите. Те се опитвали да се изкачат нагоре по стръмен и „много гладък“ склон. „Това беше особено трудно за старите и много от тях стигаха едва до средата и се плъзгаха отново назад.“ Така се мъчели и работели, за да „изчерпят соковете си“. А това траело цяла година, докато „преминат от земното си съществуване към новия живот след смъртта“. Авго срещнал после дядо си, който бил придружен от още по-стар човек — ангакок от най-стари времена. „При един полет на духовете той развил толкова голяма скорост, че загубил едното си око.“ След други преживявания Авго се върнал още същата вечер горе в къщи.

Интересното във всички тези истории е това, че в подводното царство всичко става така, както на сушата.

Японска приказка разказва как рибарят Оруашима посетил богинята на морето Отохиме. Той наблюдавал как две момчета измъчвали една костенурка. Дал на момчетата няколко монети и те оставили животното на мира. На следващия ден, тъкмо когато искал да хвърли мрежата си, чул глас зад себе си — това била малката костенурка, която го поканила да посетят заедно морската царица: той трябвало само да се качи на гърба ѝ. „Но ти си толкова малка!“ — казал Оурашима. Тогава тя започнала да расте, ставала все по-голяма и той се качил на гърба ѝ. Тя го отнесла надолу в морето; след няколко часа се приближила до грамаден портал. Оурашима слязъл, на дъното тук всяка песъчинка била перла. Безброй риби прииждали през портала, за да го посрещнат, риби с всякаква големина, с всякаква форма. „Всички носеха ливреята на богинята, синя, със сребърни ширити.“ Рибарските му дрехи били свалени и той бил облечен в разкошна копринена роба. А краката му обули в кадифени пантофи. Той се изкачил по мраморно стълбище с перила от слонова кост и след като минал през една врата, украсена с изумруди, стигнал в царската зала за аудиенция: огромна, е таван от корали, който се подпирал от двадесет кристални колони. „Многобройни сребърни лампи разпръскваха тук нежна, мека, сияйна светлина.“ Прекрасната богиня, която естествено стояла на диамантен трон, го поздравила любезно и го развела — след богат обед — из градините на своя палат. Между другото тук имало безброй разкошно разцъфнали черешови и сливови дървета и много славеи пеели най-чудни песни. Оурашима останал да гостува — забравял селото си. Но един ден се затъжил за своя дом. За сбогом морската богиня му подарила малка лакирана кутия, но му поръчала да не я отваря. Костенурката го върнала обратно на брега. Междувременно селото съвсем се било променило. Оурашима срещал навсякъде чужди хора. Неговата колиба се била срутила. Когато казал на едного името си, загадката се изяснила. От стари разкази хората си спомнили за него и за неговото изчезване. Седемстотин години били изминали оттогава. При това положение на Оурашима му се отщяло да живее повече. Той отворил малката касетка: един облак го загърнал, косата му станала снежнобяла, крайниците му изсъхнали и той се сгромолясал мъртъв.

Ако Уилям Бийб беше живял в онези далечни времена и тогава беше измислил своите фантастични подводни градини, няколко поколения след това те щяха да бъдат включени може би в света на легендите.

В първата си книга Юджини Кларк разказва за Сиаконг, много ловък водолаз, който ловял с копие край островите Сан Паулу всяка риба, която ѝ била нужна за колекцията, и я донасял на повърхността. Веднъж като плувала под водата, забелязала с ужас, че Сиаконг е попаднал в тридакна — мида-убиец. Дясната му ръка била притисната като в клещи от черупката ѝ. Но и тук този островитянин се оказал истински феномен. Най-напред отчупил от ръба на черупката, пъхнал другата си ръка в мидата и прерязал като с нож големия ѝ свиващ се мускул. След години Юджини Кларк узнала, че този човек, за когото тя можела да разкаже и други героични дела, веднъж се гмурнал от лодката подир костенурка във водата — и никога вече не се върнал на повърхността. Районът бил претърсен от други водолази, но не намерили никакви следи от него. Юджини Кларк пише дословно: „Може би, толкова ловък във водата, Сиаконг е намерил начин да остане завинаги долу и е решил изобщо да не се връща отново на повърхността… Може би той все още плува весело долу сред рифовете, които толкова обичаше, и се забавлява там с костенурки и риби. Кой знае какво ще стане от историята за тайнственото му изчезване, когато един ден днешните деца от Сан Паулу я разказват на внуците си.“

От две десетилетия насам се провеждат безброй опити и се измислят разни устройства, за да се даде на човека възможност да води по един или друг начин живот съвсем като амфибия. Такива размишления са свързани с факта, че в човешкия ембрион в майчиното тяло освен всички останали органи се развиват и белите дробове, но те започват да функционират едва след като детето се роди. Дотогава плодът се храни чрез кръвоносната система на майката, която освен хранителните вещества му набавя и нужния кислород и отстранява получения при обмяната на веществата въглероден двуокис. През първия стадий на това развитие белите дробове още са изпълнени с течност. Опитите с новородени бозайници — плъхове, кучета — са показали, че ако в наркотично състояние се поставят веднага във водата, те могат да стоят потопени 40–45 минути, без да се удавят или задушат, и след това не се проявяват никакви увреждания в по-нататъшното им развитие. Това обаче важи само за новородените. По-стари плъхове или кучета загивали при тези опити — но се оказало, че когато белите им дробове са напълнени с морска вода, те имали по-голям шанс да останат живи.

Затруднението при дишане на вода обаче се състои в това, че нормално тя съдържа само 3% кислород. Франк Гълан, американски изследовател, установил, че при други течности условията са по-благоприятни: силиконите могат да поемат 30% кислород, а течностите, съдържащи флуоровъглероди — дори 60%. В такива течности мишки и кучета оставали живи няколко часа — мишките в най-добрия случай живеели до 15 часа; при преминаването отново към дишане на нормален въздух не били установени никакви увреждания. Тъй като течностите под високо налягане могат да поемат по-голям процент газове, правени са опити с животни при по-високо налягане. Холандският физиолог Йоханес Килстра успявал да запази животните живи 18 часа особено когато съдържанието на сол в течността било нагодено към съдържанието на сол в кръвта. Една бременна кучка, която по този начин дишала 27 минути с напълнени с течност дробове и 45 дена по-късно родила девет здрави кученца, получила в САЩ от НАСА „Орден за заслуги“. Килстра се решил най-подир да направи опит с човек. Американският леководолаз Ф. Фалейчик доброволно се поставил на разположение. За да се избегне прекалено големият риск, била направена „двойна интубация“. Във всяко белодробно крило била вкарана тръба, в едното крило влизал нормален въздух, а в другото — наситена с кислород солена вода. През цялото време на опита Фалейчик останал в пълно съзнание. Според Килстра той имал в напълненото с течност крило същото усещане, както в другата половина.

Всички тези опити са извънредно поучителни, но по този начин положително не може да се създаде човек, който да живее под водата. Когато неотдавна авторът на един обширен труд писа по този въпрос, че тъй като по начало „белите дробове не били нищо друго, освен видоизменени хриле, защо да не са способни да извличат и от водата кислород, както го правят от въздуха?“ — това прозвуча просто наивно. Оказа се, че белите дробове у леководолазите, които на 80 метра дълбочина дишат вече девет пъти по-гъст дихателен газ, вследствие на това са значително претоварени. Сигурно не е възможно да се вкарва и изкарва продължително време течност в този орган. Дихателният орган „хриле“ се различава по принцип от белите дробове по това, че водата преминава през ситно разклонените кръвоносни съдове и по този начин се осъществява обмяната на газовете. За живота на сушата този орган не е подходящ, защото там би се изсушил. На сушата, където въздухът е „по-рядък“, като адекватно разрешение са се развили разклонени, обвити с кръвоносни съдове торбички, които чрез мускули се разширяват и свиват. Дори ако се конструира, както Килстра предложи, специална помпена система и дихателната вода се пречиства и затопля, аз не виждам тук никакви реални шансове.

През 1962 г. Кусто предложи друга възможност: белите дробове да се напълнят с течност, която да не се свива, и чрез операция да се изключи дихателният рефлекс, а обмяната на газове да се извършва от патрон, поставен под мишницата, който да бъде включен към кръвоносната система. Тогава дейността на белите дробове би се изключила съвсем и по този начин човекът би могъл да се движи под водата бързо, колкото иска, нагоре-надолу на 1000 метра дълбочина. Такъв „хомо акватикус“ би могъл да излезе с капсулата си на сушата, та дори да кара там ски; само от време на време капсулата ще трябва да бъде подновявана. Този хомо акватикус, чието съществуване Кусто предсказва за идните 50 години, навярно щял да се роди под водата: „Нужната операция ще се извърши при раждането му в напълнени с вода подводни болници, а тогава долу под водата ще има и театри, и парламенти, а навярно и нови нации.“

В книгата си „В недокоснати дълбини“ изложих вече становището си във връзка с тази идея на Кусто, която предизвика голям интерес в пресата, но според мен тя по никакъв начин не би издържала една сериозна проверка. Артър Кларк пише, че винаги е било рисковано някое твърдение да се смята за невъзможно — но въпреки това в този случай аз бих го казал. Поради учудващия напредък в науката и техниката през последните 50 години днес хората са склонни да приемат всичко, което им се поднася, „все пак за възможно“. В дадения случай обаче не виждам ни най-малкия шанс за осъществяване на тази идея. Подводният хирург би трябвало да смени на тези бебета и цялата кожа — но дори тогава не би могъл да се разреши проблемът за приемане на храната, за нашия нос и за очите ни. Ние сме същества, които дишат въздух, които не могат да се народят тъй лесно към съвсем други условия. Че за постигането на това са нужни значителни органични промени, ние виждаме при делфините и китовете, тоест при бозайници, които действително са се приспособили към постоянен живот във водата. Но бих искал да видя онзи скиор с включена към кръвоносната му система дихателна капсула след първото му падане. Кусто смята, че това развитие „зависело“ от насоката на развитие на природата. И с това не съм съгласен. Започналото с човека развитие върви по пътя на разширяване на генетичното тяло посредством изкуствени органи.

Друг, също едва ли осъществим проект е този, човекът да се снабди — пак чрез операция — с хриле от синтетичен материал, които би могъл да носи като плисирана яка около шията си. И в този случай, разбира се, белите дробове ще трябва да се напълнят с течност, като се изключи рефлексът на дишане. Такива хора с хриле вече могат да се видят в утопични филми — например в американския филм „Създанието на черната лагуна“ и в съветския филм „Ихтиандър“.

Далеч по-интересно е едно устройство, което фирмата „Дженеръл илектрик“ показала за пръв път през 1964 г. Тук се касае за синтетично фолио, което, макар да е водонепропускливо, все пак позволява да се извършва обмяна на газовете. Уолтър Роб, чиито опити често се дават по телевизията, поставил хомяк в направена от тази прозрачна материя, херметично затваряща се кутия и я потопил с намиращото се в нея животно в аквариум. В малкото херметично затворено пространство би следвало — според обичайните представи — животното скоро да изразходва намиращия се там кислород и да се задуши. Но то продължавало да живее жизнерадостно. Разрешението на загадката е: През стените на „затвора“ му влизал кислород от околната среда, а отделящата се въглеродна киселина преминавала през фолиото навън и се смесвала с водата. С това практически били създадени „изкуствени хриле“ на хомяка, които запазили живота му под водата.

Разбира се, веднага се повдига въпросът, дали би могло да се създаде по тоя път хомо акватикус — например с помощта на много голяма подводна маска от изкуствен материал, чрез която да става обмяна на газовете. Това обаче е неосъществимо, защото тя би трябвало да бъде много голяма. Както Роб изчислил, за един човек ще е необходим куб с дължина на страните най-малко 2 метра. Освен това трябва да се има предвид, че засега мембраните са още много чувствителни спрямо колебанията в налягането. Все пак тук се открива възможност ако не за плуващия човек, то може би някога за живеещия под водата да бъде снабдяван с нужните за дишане газове от морето. Но и в този случай вероятността да се осъществи тази идея не е много голяма.

В научнофантастичен роман със заглавие „Пътешествието на акванавтите“ авторът е разрешил този проблем с вълшебната дума компютър. Героят на книгата — естествено професор — и неговият син са облечени в херметично прилягащи към тялото костюми, а към кръвоносната система на всеки от тях е включено специално устройство, голямо колкото табакера. В тази вълшебна кутийка компютри извършват просто всичко наведнъж: не само дишането, а и непосредственото приемане на храна от морето във формата на планктон. Двамата се отправят от Америка пеша по дъното на Атлантическия океан към Европа. При преминаването на Средноатлантическия хребет те преодоляват големи трудности, докато се изкатерят по него. Никъде не се казва защо при този огромен технически напредък е било избрано това трудно придвижване пеша вместо плуване с плавници. Тогава без съмнение би било много по-лесно да се преодолеят високите подводни планински склонове.

Такава кутийка би представлявала все пак едно решение. Ако бъде измислена цигарена кутия, която да осигурява храненето и дишането, тогава би било възможно ако не постоянно, то поне продължително престояване под водата. Дали урината и изпражненията ще минават също през кутията, деликатно се премълчава в книгата.

В днешната литература изкуственото изменение на човешката наследствена маса е станало любима модерна тема на много обсъждания. Лозунгът е „хирургия на гена“. Бестселъри като книгата на Гордън Тейлър „Биологичната бомба на времето“ карат читателя да изтръпне, когато прочете, че скоро ще може да се манипулира с човешката наследствена маса. Тейлър цитира носителя на Нобелова награда Маршал Ниренберг, който казва: „Бих допуснал, че още през следващите 25 години ще успеем да програмираме клетки със синтетична генетична информация. Ако се засилят работите в тази насока, може да се очаква, че през идващите пет години ще се програмират бактерии.“ След това той цитира Жозуа Ледерберг и неговите възгледи върху манипулацията с човешката наследствена маса. С Ниренберг бих се съгласил, но с Ледерберг — не. Незначителни наследствени изменения сигурно ще могат да се постигнат и при човека, но съвсем не това, което се измисля в романите на ужасите. Рецептата на човешката наследственост се състои от отделни, химични команди, чийто брой може да се изчисли — той отговаря на броя на думите в 20-томна енциклопедия с по 1000 гъсто напечатани страници във всеки том. При цялото си уважение към човешкия напредък не виждам никаква възможност да се намесим резултатно в тази нанизана на безкрайни молекулни нишки верига от команди. Дори при бактериите това не е просто, но по принцип е съвсем възможно. При човека трябва да се има предвид преди всичко, че например не чрез заповед № 17 304 се стига до образуване на определена структура, а както е доказано, често много гени действат заедно за образуването на една и съща структура. Не бива да се забравя и това, че за всяко деление на клетки е необходим много сложен механизъм, който без друго играе роля при съществените изменения; че за всяка копулация — и тази необходимост не може да се изключи съвсем — е необходимо да се подреждат правилно все по два комплекта от вишни и ген към ген. Може да не е популярно „да се твърди, че нещо е невъзможно“ — повече се харесва на хората, когато се разпалват смели фантазии, — и все пак аз смятам тази възможност или надежда, или опасност за изключена. Няма да бъде създаден чрез „хирургия на гена“ и човек-риба, с пригодени за под водата очи, нос, бели дробове, кожа и подводна храна. Това е извън линията на природата.

Още един утопичен роман трябва да бъде споменат тук: „Войната с молохите“ от Карел Чапек. Той разказва какво би се случило, ако чрез изкуствени изменения на наследствената маса се създаде интелигентно подводно същество. Това не би бил никакъв „хомо акватикус“, а съвършено друг вид, с който не бихме могли да се чифтосаме. Тогава бихме си създали конкуренти в подводния свят — вместо свободни места за още хора. При Чапек не е създаден генетичен човек-риба, а в морето са открити нов вид интелигентни молохи. Те се използват като работна сила, а накрая и за това — да създават за хората нови острови и нови земи. Намножават се страшно много, научават се да говорят, посещават университетите на хората — най-подир започват война срещу човека. Силни експлозиви разтърсват земята и причиняват безброй жертви. Причината е: Достигнали вече 7 милиарда, молохите се нуждаят от по-голямо жизнено пространство и започват да взривяват континентите. По радиото върховният саламандър съобщава: „Съжаляваме за човешките жертви. Не искаме да ви причиняваме ненужни загуби. Искаме само да опразните морските брегове на местата, които ние ви посочваме. Вашите експлозиви се оказаха ефикасни. Ние ви благодарим.“ Утопия ли е това? Сигурно. Но много разумна, върху която заслужава да се помисли. Самите ние, хората, не можем да се справим с проблема за войната. Но ако ни се удаде — с държавни средства — да създадем нови интелигентни видове, това едва ли ще е изход от нашите проблеми.

При човека еволюцията е стигнала до подобна точка, както при образуването на клетките. Както те не са се развили по-нататък само в различно приспособени едноклетъчни, а са дали освен това и по-големи организми: всички многоклетъчни животни и растения, които и до днес се изграждат от по една отделна клетка — така и човекът започва да създава по-големи жизнени единици: професионални формации и предприятия, заводи, стопанства, в които той е вече само център или специализиран орган. Без съмнение, това разширение на нашето тяло чрез изкуствено създадени органи служи за разгръщането на живота. Все повече „материи“ се включват в процеса и така се увеличава неговата мощ. За нас самите това преминаващо през нас нататък развитие е само до известна степен от полза. Ако сме обременени с премного „добавки“ и трябва да се справяме с постоянно растящия брой допълнителни „слуги“, да поддържаме ред и да държим юздите — тогава ние ще загубим себе си.

Понеже досега разгръщащият се живот винаги е протичал „егоистично“, би било оправдано, ако в тази критична точка на нашето развитие и ние се държим егоистично. Какво всъщност ни принуждава да увеличаваме безсмислено общата биомаса, когато увеличаването на населението, на съоръженията, на индустрията, на националните продукти вече не е в интерес на човека? Днес се е стигнало дотам, че почти всеки използва другия.

Сега е започнало нашествието в моретата — неговите различни аспекти бяха разгледани в тази книга. За нас, хората, то е от значение и може би — преломна точка в еволюцията. Но то едва ли ще разреши истинските ни проблеми. Това разрешение зависи от самите нас — ние трябва да прозрем нашето действително положение. Ако се смятаме и по-нататък за любимци на бога, които могат да правят каквото си искат, тогава развитието, което предаваме по-нататък, накрая ще ни омаловажи съвсем — и един ден то ще се разруши само. Ако, напротив, поставяме развилите се чрез нашето себесъзнание интереси на мястото на естественото, инертно протичащо развитие на живота, тогава имаме възможност и шанс да го спрем, когато вече не ни служи. Не абстрактното братство, абстрактната човещина или националните интереси могат да разрешат нашите проблеми, а познаването на съществуващата за всички ни опасност от общия „враг“. Ако искаме да живеем и да се развиваме като „собствено аз“, трябва да попречим произведените от нас съоръжения и „слуги“ да ни превърнат в роби. Пред нас не се изправя околният свят, ние стоим в нашия свят — и нека знаем, че не всеки напредък е действително напредък. Може би допирът с необятното още непокътнато жизнено пространство — морето, — който по принуждение ще ни изправи в редиците на един общ фронт, ще допринесе най-после да осъзнаем границите на нашите възможности, за да не се саморазрушим.