Ханс Хас
Светът под водата (17)

Морето — в опасност

Често употребяваното сравнение с човека, която сам реже клона, върху който седи, за съжаление подхожда и за днешното развитие на човечеството. Ние усърдно работим с „триона“. Чрез отпадъците, които създаваме, ние рушим части от природата, от която решително зависим. Чрез целенасочени действия, от които имат полза само малцина, се стига до противодействия, които нанасят чувствителни щети на мнозина. Науката отдавна вече предупреждава, че могат да се очакват такива преплитания на причини и следствия. Но ученият е безсилен, защото в най-добрия случай може да даде препоръки, но не може да вземе решения. Засега това могат да направят политиците, но те са склонни да мислят само за близкото бъдеще. Да бъдеш политик е професия, която зависи от постигнатите резултати. А резултати, които в момента са непопулярни, струват скъпо и в най-добрия случай ще могат да бъдат ползвани след няколко избирателни периода, поради което не са много интересни. Кой би искал да посади дръвче, което по-скоро ще пречи на съвременниците, а с плодовете му по-късно ще се гордее някой друг? При това този проблем е съвсем нов и тепърва ще трябва да навлезе постепенно в нашето обществено съзнание.

Проблемът за отпадъците едва ли е имал някакво значение през двадесетте хиляди години от историята на човешкото заселване — а през трите милиарда години преди това изобщо не е съществувал. Отделяне на „шлаки от обмяната на веществата“ е имало при всички организми, а — като неотменна последица — и мъртви тела. Те не са отежнявали жизненото развитие, а са били дори от полза. (Повечето отделяния от организма, както и всяко мъртво тяло, съдържат използваеми вещества и енергия — представляват възможна храна.) Развили се специализирани организми, които от тези мъртви отпадъци получавали храна: бактерии, едноклетъчни, но също и многоклетъчни животни и растения. (От един труп могат да останат, най-много черупки, кости, бодли и нещо подобно, а те смущават по-нататъшния процес толкова малко, колкото разпръснати наоколо камъни. Всичко друго е от „полза“, остава като съставна част на жизнения поток, само сменя мястото си.)

После се появил човекът, създал си изкуствени органи, подчинил „колегите си“ — животни и растения. Това, което отделял, наричано с латинското наименование „фекалии“, оставял някъде из околността. Те се разлагали там, подпомагали развитието на растенията и на животните. По-късно, когато човекът се заселил за постоянно на едно място, изкопавал специални ями и после с насъбралото се там наторявал още по-богато нивите си. Последвали канализацията, която обикновено чрез реките стигала до морето. И тук действали „разложителите“. Казва се, че реките се самопречистват, но самите реки нямат нищо общо с тази дейност. Тя се извършва от живеещите във водата организми, на първо място — пак от едноклетъчни и от бактерии. Симпатично свойство на реката обаче е това, че нито една течаща нататък капка не се връща обратно. Те са отлични извозвачи на нечистотии, работата им е доброволна, не струва нито грош. А морето? В началото едва ли някой се е замислял за самопречиствателната му сила. В тези необятни ширини и дълбочини сигурно е имало място за неограничени количества отпадъци.

Още едно гледище: изкуствените органи, които човекът най-напред създавал, били изработвани от дърво, кожи и други органични материали — метал, пластмаса и пр., които функционално се изхабявали и рядко можели да се употребяват след това за нещо друго. Такъв материал вече не бил използваем, не се връщал в жизнения процес. Той се произвеждал някъде, употребявал се и се износвал — значи, отпадал от жизнения процес. Отпадъците, които чрез потоците и реките стигали в морето, ставали все по-разновидни.

С тези отпадъци разложителите можели само донякъде да се справят. Бацилите, които заедно с фекалиите на човека попадали в морето, поради силното си разреждане обикновено не причинявали там никаква вреда. Ако обаче стигнели до плитчини, естуари^[1] и заливи, където циркулацията на водата е много слаба, тогава се случвало мидите и раците да ги натрупат във филтрите си, през които минава храната им. Това водело после до заболяване на хората, които се хранели с тези животни. Налагало се да се забранява употребата им, дори плажовете трябвало да бъдат затваряни. Тук самопречистването на морето вече не функционирало. Така се получило например през 1947 г. в Хузум и Куксхафен, където след употреба на морски рачета плъзнали тифусни и паратифусни епидемии. Подобно нещо се е случвало и по много други крайбрежия. В Европа и в САЩ започнали да изследват водата в морските бани по-грижливо. Ако днес в 100 милилитра вода се намират повече от 100–1000 бактерии от съдържащата се винаги в човешките изпражнения бактерия Escherichia coli, тогава влизането във водата се забранява.

Още една отрицателна последица: съдържащите се в нечистите води разграждащи продукти (нитрати, фосфати) представляват за морските зони, в които попаднат, извънредно силни торни вещества. Поради това там растителният планктон се размножава изключително много. Измиращите индивиди падат в непрекъснат дъжд към дълбочините, където гнилостните бактерии ги поемат и разлагат. За това разлагане обаче е нужен кислород. Особено в морските басейни, където водата не циркулира, съдържащият се в тях кислород бързо се изразходва. Образува се гниеща тиня, зоната става неподходяща за живите организми. Риби, раци и миди измират. Образува се абиотичен, наситен с лошо миришещ сероводород район — последица от прекалено силното наторяване.

Днес в рекламните кампании на производителите на перилни препарати става дума за това, чий фабрикат прави бельото по-бяло. Сега препаратите съдържат вече до 40 процента фосфорни соли; това влияе отрицателно в две посоки. От една страна, фосфорните руди ще станат в бъдеще дефицитни, понеже находищата им са ограничени; освен това те попадат чрез мивките и каналите в реките и в морето, където предизвикват свръхнаторяване (Eutrophie): прекалено силно образуване на планктон, премного изразходване на кислород при разлагането на измрелите организми, драстично изменение и застрашаване на нормалната флора и фауна. Заплашващите ни „ред тайдз“, небивали натрупвания на едноклетъчни, които в южните морета са червени на цвят, също имат връзка с такова свръхторене. Докато в стари времена те са били рядко явление, сега се наблюдават много често: във Флорида — вече всяка година. Тези едноклетъчни при обмяната на веществата отделят продукти, които действат като отрова. От тях рибите загиват и стават негодни за консумация. И понеже и мидите, и раците ги натрупват в организма си, стават — отскоро и в Северно море — опасни за човека.

За да се предотвратят такива, а и други — сега вече явни — злини, се наложи отпадъчните води в гъсто населените области да се пречистват предварително. Това се извършва в големи басейни, където се подсилва дейността на микроскопично малките разложители. Като избитък остава „утайката на филтрираната отпадъчна вода“. Тя може да бъде преработена в хумус — или да се извозва с кораби по-навътре в морето и там да се изсипва зад борда. Това се нарича „ферклапен“. На три мили по-навътре от териториалната зона е вече „ничия земя“ — и там никой не може да го забрани. Потъващата на дъното тиня уврежда живеещите там организми. Тя все още е богата на органични вещества и може да стане причина за прекомерното поглъщане на кислород от бактериите и с това — за образуване на мъртви зони.

В пристанищните градове отпадъчните води се отвеждат с тръби колкото е възможно по-навътре в открито море. Тъй като градовете се разрастват все повече, непрекъснато се увеличават и отпадъчните води — независимо от това, дали са предварително пречистени, или не. Понеже прясната вода е по-лека от солената, има опасност отпадъчните води накрая на тръбата да се издигат на повърхността. Затова те биват смесвани със солена вода. Отрицателни последици се появяват — все повече и повече. Някои по-приспособени към новото положение организми се размножават свръхестествено, в замяна на това измират твърде много други видове. По калифорнийското крайбрежие се е стигнало до измиране на огромните водораслови гори, които растат от 10 до 30-метрова дълбочина нагоре; както показаха изследванията, отпадъчните води благоприятстват небивалото размножаване на морските таралежи, които, както изглежда, прегризват висящите свободно във водата въздушни корени на водораслите. Напоследък леководолази проведоха голяма акция срещу морските таралежи и се опитаха да залесят отново разредилите се или напълно изчезналите подводни гори. Те дават убежище и храна на много видове риби и други морски обитатели. Без тях крайбрежието ще опустее. Поради подобно преплитане на причини и следствия загиват водорасловите ливади в обширни райони на Средиземно и Адриатическо море.

Леководолаз и октопод — импресия от Рон Кларк. В студените води на Пъджид Саунд, на границата между САЩ и Канада, се срещат октоподи с пипала до 5 метра. Леководолази-спортисти водят „спортсменски“ борби с тях.

Акула бобегонг тъкмо нагълтва скат.

Кадри от филмова лента, на която Рон Тейлър е заснел бяла акула — единствения действително опасен вид акули. Леководолазите с право ги наричат „гълтачни машини“.

Валъри Тейлър с водна змия. Ухапването от тези змии може да бъде смъртоносно, но те нападат водолазите само при самоотбрана.

С помощта на тези едри мрежи акулите се изтребват в много крайбрежни области на Австралия и Южна Африка.

Морски лъв напада. За да защитят територията си, тези морски бозайници нападат понякога и леководолази.

Най-коварният враг на човека-риба е каменната риба. Убождането с бодлите на гръбната и перка е смъртоносно.

Край Ровин на Адриатическото крайбрежие кафявите водорасли измират поради замърсяване на морето. Виенски биолог, чиято специалност са червеите, си направил труда да преброи живеещите по тези водорасли микроорганизми. По големите водорасли той намерил 40 000, между тях 1200 от интересуващите го червеи. Тези колонии микроорганизми изчезват заедно с водораслите. Върху някои дъна, където предишната фауна и флора са напълно унищожени, сега се разпространяват сините водорасли и образуват върху дъното слизест килим.

На плажа край Ливорно е построена фабрика, която отвежда варовиковите отпадъчни води в морето. Човек би помислил, че това е безвредно. Но не е така. Извънредно финият варовиков прах се наслагва върху пясъчното дъно и запушва дупките между отделните пясъчни зърна. Това обаче означава смърт за съвсем дребната, но крайно богата на видове придънна фауна, която живее в тези дупки в пясъка. Тя пък от своя страна служи за храна на придънните риби, които с муцуните си ровят из пясъка и ловят тези организми. Сега морето наоколо е чудно синьо, но морското дъно е съвсем мъртво. Отпадъчните води от книжните и целулозните фабрики съдържат лигнин и целулоза, които също се отлагат на дъното, а се разпадат много бавно. И тук се образуват мъртви райони от морското дъно, и тук смъртоносен килим унищожава богатото някога жизнено пространство.

При производството на боксит се получава като отпадъчен материал червена тиня, която, ако се хвърли по-далеч от брега в морето, не причинява големи щети на дъното. Изглежда, че придънните животни се заселват в напластяващия се там слой и по този начин придънната флора до голяма степен се запазва. При потъването на тинята надолу обаче се получават увреждания у планктонните веслоноги рачета. Както бе установено от изследвания в биохимичния институт на Хелголанд, смъртността при тези млади животни — планктонен хранителен източник на много риби — се оказала осем пъти по-голяма. В източно Средиземно море пък египетският улов на сардина е намалял рязко; докато през 1965 г. той възлизал на 18 000 тона, през 1968 г. бил едва 500 тона. Очевидно водата там е обедняла на хранителни вещества. Но защо? Чрез Асуанския язовир богатата на хранителни вещества нилска тиня бива задържана, тя не се излива вече в Средиземно море. Това, което е от полза за селяните, които обработват наторяваните чрез този язовир ниви, се оказва във вреда за крайморските рибари.

В някои индустрии като отпадък се получават отровни вещества, които най-напред се отвеждаха в реките и в морето. Смяташе се, че при силното си разреждане те няма да пречат. Но въпреки това на някои места са причинени значителни щети. Три варела с ендосулфан, изпразнени в Рейн, станаха причина да измре голямо количество риба. Подобни случаи има и в други реки. Виновниците бяха издирени, платиха обезщетение, а властта издаде разпоредби. Далеч не толкова „на ачик“ обаче различни европейски фирми потапят отпадъци, запечатани във варели, в морето. През 1963 г. и 1969 г. само от английски фирми на дъното на Северния Атлантик са били изпратени не по-малко от 40 000 варела със соли на циановодородната киселина, арсеник и други отровни вещества и още 38 000 варела с хлорирани въглеводороди. Какви ще бъдат последиците, когато тези варели — и навярно милиони други, за които не се знае нищо — се пробият, не може да се предвиди. Същото важи и за потопените след двете световни войни в Балтийско море контейнери с иприт и други бойни газове.

Отровни тежки метали, които попадат в морето с промишлените отпадъци, са преди всичко живакът, оловото, цинкът, медта. Живакът се натрупва в жълтъка на яйцата на водните животни, рибите го натрупват особено много в черния дроб и в бъбреците, но и в мускулите, в далака и в мозъка. В японски залив на западния край на остров Киушу, където населението се храни главно с риба, се появило странно заболяване. Най-напред помислили за инфекциозен менингит: симптомите били изтръпване на устните и на крайниците, смущения в сетивната дейност и неуравновесен вървеж. Някои от заболелите тичали като пияни насам-натам, не били в състояние изведнъж да се спрат или да се извърнат. Едва три години по-късно при изследванията било установено, че отпадъчните води от намиращата се наблизо фабрика са съдържали метилов живак — отрова, от която само 30 милиграма са достатъчни, за да загине котка. Концернът успял да попречи на властите да вземат мерки срещу него. Но когато 5 години по-късно — и 12 години след първото заболяване, вследствие на което умрели четиридесет и трима души — около друга химическа фабрика се появило същото заболяване (30 случая, пет от които смъртоносни), се стигнало до съдебни процеси и в края на краищата властите трябвало да вземат съответни мерки.

Силноотровно за човека е и оловото. В някои райони съдържанието на олово в морето вече се е увеличило петдесет пъти над нормалното. В черния дроб на уловените край Лос Анджелиз морски костури е било установено значително по-високо съдържание на олово, отколкото в черния дроб на костурите, уловени край перуанското крайбрежие. Някои миди натрупват хиляди пъти повече цинк. Други видове миди пък чрез натрупване на големи количества мед причиняват сериозни отравяния на хората, които ги консумират.

Преди да се построи завод за титан на р. Долни Везер, поискали мнението на експерти дали би могло, както се практикува край Ню Йорк и по холандското крайбрежие, да се закарат отпадъчните продукти (железен сулфат и сярна киселина) с танкери в Северно море до място с водовъртежи и там да се потопят. Отговорът не бил категоричен. Все пак на завода бил определен район за потопяването, 11 морски мили северозападно от п-в Хелголанд. От 1969 г. насам всекидневно в Северно море се изхвърлят средно по 1750 тона отпадъци. Според най-грижливи проучвания досега не са доказани щети — макар че при лабораторни изследвания такива отводни води при разреждане 1:50 000 увреждат планктонните водорасли, хайвера и ларвите на риби. В една статия на Герлах в сборния труд на проф. Гжимек „Животът на животните“ се изброяват многото вредни отпадъчни води, които се вливат отвсякъде в Северно море. Герлах добавя: „Според всички тези данни всъщност за изминалите сто и петдесет години би трябвало в Северно море отпадъчните води да са взели връх, но както по-рано, така и сега то е един от най-богатите на риба райони в света. И понастоящем няма никакви данни, че под влияние на отпадъчните води рибното «население» е намаляло. Значително по-плиткото и по-малко проветриво Балтийско море, напротив, е сериозно застрашено, макар в него да се вливат по-малко промишлени отпадъчни материали. Според данните на ФАО то се смята днес за най-замърсеното море в света“. Както не бива да бъдат омаловажавани станалите вече щети, така не трябва да се подценява и самопречистващата сила на морето. Неотдавна публично изказаното твърдение, че морето било загубило вече 40 процента от жизнената си сила, трябва да се нарече безобразие — от една страна, защото никой не е в състояние да направи такава преценка за световните морета, от друга, защото такова изказване навярно е десеторно преувеличено. Няма съмнение, че замърсяването на морето крие опасност, но с паника не можем да ѝ се противопоставим; трябва да се справим с нея единствено чрез съответни изследвания и с участието на обществеността. Два типични примера показаха вече ясно, че такава опасност не липсва; и двата — в района на Северно и на Балтийско море. Когато холандците проектираха да направят „голям канал за отвеждане на отпадъчни води в устието на р. Емс с капацитет, еквивалентен на 24 милиона жители“ — против проекта се водеше енергична борба с оглед на очертаващите се последици. И когато през 1971 г. товарният кораб „Стела Марис“ напуснал пристанището на Ротердам, за да потопи западно от Норвегия 60 тона отпадъци от една химическа фабрика, корабът преживял непредвидена одисея. „Когато това стана известно — съобщава Герлах, — скандинавските правителства протестираха срещу намерението потопяването да се извърши непосредствено до важен риболовен район. След това «Стела Марис» била отправена към едно място южно от Исландия; по пътя корабът искал да се отбие в Торсхавън на Фарьорските острови, за да вземе въглища. На това упорито се противопоставили рибарите от Торсхавън; да натовари въглища в Сторноуей на Хебридските острови не позволило английското правителство; а в случай че корабът навлезе в ирландски води, Ирландия го заплашила, че ще изпрати военен кораб срещу него. Без да изпълни задачата си, корабът се прибрал на 26 юли 1971 г. отново в Ротердам. Там варелите ще стоят складирани, докато се построи инсталация за изгаряне на специални отпадъци.“

От чисто техническа гледна точка днес вече биха могли да се обезвредяват всички промишлени отпадъци. Спънка за това са само разходите. Ако в една страна наредбите са по-строги, отколкото в друга, тогава фирмите, принудени да построят такива инсталации, не биха могли да бъдат конкурентоспособни спрямо чуждите фирми. Проблем от световно значение са станали познатите под името „пестициди“ препарати за борба с вредителите. Най-известното средство е ДДТ, изнамерено от швейцарския химик Паул Мюлер, за което през 1948 г. той бе удостоен с Нобелова награда. В началото то даваше отлични резултати преди всичко в борбата с насекомите, които пренасят причинителите на маларията и на сънната болест. Благодарение на тяхното изтребване обширни области станаха годни за живеене и стотици хиляди хора бяха спасени от смъртта. После обаче се оказа, че този и подобни нему препарати унищожават не само вредителите, а и полезните насекоми. Жертва на пестицидите стават и хранещите се с насекоми птици, дори бозайници. Освен това се установи, че често пъти при вредителите много бързо се създават устойчиви родове — мутанти, на които отровата вече не действува и които се размножават също интензивно. В интересната малка брошура „Околният свят през 2000-та година“ се привеждат два показателни примера: В една долина в Перу за борба против вредителите на памука били използувани ДДТ, ВНС и токсафен. През първата година успехът бил неоспорим — добивът се увеличил от 494 кг на 728 кг на хектар. През следващите пет години отровите обаче постепенно губели силата си и се появили нови вредители. През шестата година, въпреки интензивното прилагане на тези средства, добивът спаднал на 332 кг, тоест под първоначалните си количества. По какаовите плантации в Северен Борнео (о. Калимантан) приложили ДДТ и четири други пестицида, но и тук скоро масово се появили нови видове насекоми. И в този случай химичната борба с насекомите била преустановена.

Сензация беше, когато американски учени откриха големи натрупвания на пестициди в организма на антарктически риби, в пингвини, тюлени и морски птици — и то на хиляди километри далеч от мястото на употребата им. Подобни натрупвания били открити после и на останалите континенти в миди, риби, птици и морски бозайници. Световното производство само на ДДТ се преценява на повече от 100 милиона тона годишно. Обикновено отровата се пръска от самолета над нападнатите от вредители райони и така не само чрез реките, а и чрез вятъра и дъжда стига в морето. Днес се предполага, че по този начин приблизително една четвърт от общото количество използвани пестициди — освен ДДТ, преди всичко по-късно полученото ВСР — попадат в морето. Там тези отрови се натрупват в растителния и животинския планктон — и то в концентрация 1:250. Живеещите от тези организми рачета поемат отровите с храната, натрупват ги и така те се предават от организъм на организъм, като се акумулират все повече и повече. Ето пример за такава „хранителна верига“: При рачета е измерено съдържание на ДДТ = 0,04 милиграма на килограм телесно тегло (ppm), при дребни риби то е вече 0,23 ppm, при хищните риби, хранещи се с дребни рибки — 0,207 ppm, при речната рибарка — от 3,15 до 6,40 ppm. Колкото по-дълголетна е рибата, толкова по-продължително може да натрупва отровата — толкова по-високо е нейното съдържание в тялото ѝ. При морския орел-рибар са измерени стойности до 14 ppm, при кормораните — дори над 26 ppm. Общо може да се стигне до 2000-кратна концентрация на отрови. Край Лос Анджелиз една от най-големите фабрики за ДДТ всекидневно изхвърля няколкостотин килограма брак и подобни на ДДТ материали в морето. Тук в рибите било установено ДДТ до 57 мг на килограм мускулно месо и до 1026 мг в черния дроб. В тялото на млади пингвини била измерена концентрация до 2600 мг. В 1 кг мазнина на калифорнийските морски лъвове се съдържали 911 мг такива вещества.

При морските птици съдържанието на ДДТ влияе върху обмяната на калция; последица от това е образуването на по-тънки яйчни черупки. При мътенето те се чупят и зародишът загива. През 1962 г. на остров Анакапа край Санта Барбара е изследвана гнездяща колония кафяви пеликани — в 300 гнезда били намерени само 12 нормални яйца. През 1970 г. в същата колония е имало само една-единствена млада птица като резултат от 552 опита за мътене.

Особено опасно е въздействието на отровите върху растителния планктон. Лабораторните опити, както и опитите на открито показаха, че при тези дребни растения само няколко хилядни ppm блокират вече поемането на въгледвуокис от водата и по този начин пречат на фотосинтезата. Това е въпрос, който заслужава най-голямо внимание. Защото растителният планктон произвежда повече кислород, отколкото всички растения на сушата, и същевременно представлява основата на целия живот в морето. Ако тази невидима, висяща под водната повърхност маса от микроорганизми бъде сериозно застрашена, просто не можем да си представим последиците. Това ще сложи окончателно край на надеждата да се получат по-големи количества храна от морето. А намаленото производство на кислород автоматично би имало за последица увеличаване на въглеродния двуокис в атмосферата и оттам — повишаване на температурата. Тогава, както през междуледниковите периоди, ледът на полюсните шапки би се стопил и нивото на океаните би се покачило. Всички разположени край морските брегове градове и по-ниските местности ще се наводнят.

В статиите, в които се пише за опасността, застрашаваща морето, обикновено за проблем № 1 се изтъква така наречената „нефтена чума“, каквато например бе причинена след драматичните събития с танкерите „Тори Каньон“ и „Пасифик Глори“ през 1970 г. „Тори Каньон“ се натъкна близо до островите Сили на риф, а „Пасифик Глори“ експлодира край английското крайбрежие. И в двата случая огромни количества натурален нефт изтекли в морето, замърсили бреговете и причинили смъртта на повече от 50 000 птици. Перата на птиците били сплъстени и при опитите си да ги очистят, те се отравяли. При водоплаващите птици зацапването с нефт намалява и нормалната изолация срещу студа; те измръзнали и не можели нито да летят, нито да се гмуркат. Загинали също пингвини, тюлени и китове преди всичко поради слепване на очите и ноздрите им.

В борбата с нефта се използваха детергенти^[2], които пък се оказаха далеч по-вредни за морската фауна, отколкото плаващият на повърхността нефт. В случая „Тори Каньон“ англичаните употребили разтворители, които превърнали нефта в емулсия, французите — креда, която увличала нефта надолу. И двете средства се оказали несигурни. Емулсията масло-вода се оказа отровна за множество морски организми, а потъващите с кредата нефтени петна унищожават колониите на придънните организми. Носеният на повърхността натурален нефт по начало се разлага само чрез бактерии. В тропиците това става дори много бързо — за 2–3 седмици, докато в арктичните води са нужни няколко месеца, дори години. По тази причина днес съществуват сериозни опасения, че не бива да се прокарват; нефтопроводи в полярните морета или да се отправят огромни танкери към тези зони.

Колкото и скандални да са такива катастрофи с танкери — не на последно място и поради причинените щети на крайморските курорти, — те не представляват най-важният проблем. В своята прекрасна книга „Програма за надживяване“ Фредерик Вестер прави кратък преглед, според който само 1,5 процента от замърсяването на океаните се дължи на продукти на петрола. Далеч по-голям източник на замърсяване е разпространеното по всички морета корабопочистване. До неотдавна беше нещо обичайно превозващите нефт кораби да почистват цистерните си от катранените утайки в открито море, при всички кораби и мазната вода от трюмовете се изпразва там. По този начин, както и чрез лошо уплътнени нефтопроводи и сондажни инсталации, в морето се „влива“ 10–15 пъти повече нефт. Други огромни количества идват по реките от домакинствата и от промишлеността. Така например във водосборната област на река По живеят 8–9 милиона души — можем да си представим колко остатъци от зехтин постъпват само на това място в Адриатическо море от домакинствата. В много области се образува обширна тънка маслена ципа, която пречи на газовата обмяна, или мънички маслени капчици, които покриват повърхността. Потъващите на дъното и търкалящи се там мазутни топки се заселват от разни организми и, изглежда, причиняват сравнително малко щети. Най-голям дял петролни продукти обаче (според американски пресмятания) попада в морето от въздуха. През 1972 г. в Монреал Алкън публикува научно изследване, според което общото количество на попадналите в морето през 1969 г. отпадъци от горивни масла се преценява на 14 000 милиона тона — от тях не по-малко от 9000 милиона тона са дошли в морето чрез вятъра и дъжда, тоест по въздуха.

Тъй като по същия начин в морето стигат и изхвърляните от комини и автомобили газове и горивни остатъци, към „нефтената отрова“ може да се прибави още и опасността „въздушна отрова“. Тя вреди на човека не само на сушата, а все повече и по пътя към морето. Само от ауспуховите тръби на автомобилите в морето попадат количества олово, които засега възлизат на половин милион тона годишно.

Друго, което застрашава морето, са радиоактивните отпадъци от атомната енергетика, която се използва за мирни цели: отчасти те биват складирани в изоставени рудници и в пещери, а до неотдавна не малка част от тях бяха депозирани във варели на морското дъно.

Получените при атомните реактори и в другите видове промишленост горещи отпадъчни води причиняват в естествените живи съобщества изменения, подобни на измененията при отпадъчното „свръхторене“. Произвежданият днес в големи количества опаковъчен пластмасов материал също замърсява морските райони: например в Саргасово море силните водовъртежи го концентрират с нефтените остатъци, което пречи на проникването на светлина в морето, а това вреди на растежа на водораслите.

Списъкът на замърсяванията и на нанесените щети би могъл да се допълни още значително. За щастие, не липсват и усилия за справяне с този проблем и за вземане на съответни защитни мерки. След първия международен конгрес по въпросите на замърсяване на морето, състоял се през 1959 г. в Бъркли, САЩ, последваха много други. Така през 1971 г. правителствените делегации на граничещите със Северния Атлантик държави изготвиха конвенция, междувременно вече ратифицирана, според която се забранява да се изсипват в открито море персистентни хлоровъглероди, живак, кадмий, предизвикващи рак материали и пластмаси; за всяко потопяване на такива материали се изисква разрешение от правителството.

А контролът? На първо място той е в компетенцията на пристанищните власти, които трябва да бъдат уведомявани за всички излизащи от пристанището товари. Освен това навярно ще се наложи и контрол от страна на международната морска полиция, сиреч чрез сателити.

Нашият обзор обаче не би бил изчерпателен, ако не се засегне и въпросът, какво всъщност разбираме под толкова актуалното днес понятие „защита на околната среда“ — било на сушата, било под водата. На пръв поглед изглежда, че понятието „околна среда“ е идентично с понятието „жива природа“. Разбира се, не е така. Може би е важна някаква уговорка, щом се стремим да постигнем разумно разрешение на нашите проблеми — включително и на тези на света под водата.

Споменатата вече брошура „Околният свят през 2000-та година“ може да послужи за пример, как човек (включително почти всеки биолог) е свикнал да мисли по това. На първите 30 страници се разглежда допуснатото за съжаление изтребване на толкова и толкова видове животни, после веднага следва обяснението как пестицидите се оказали само донякъде подходящи за борбата срещу вредителите и че „биологичната борба с вредителите“ е далеч по-ефикасен метод. Посочват се три възможности: първо, унищожаване на вредителите чрез увеличаване на техните неприятели или паразити; второ, борба с тях чрез специални бактерии и вируси; трето, препоръчва се „методът на самоунищожаването“, т.е. вредителите, да се направят безплодни чрез радиоактивни облъчвания, без да се променя естественото им поведение или половият им инстинкт. После се казва буквално: „Ако стерилните животни се събират с живеещи на свобода, то при популацията не се получава потомство. Женските снасят неоплодени яйца. Така чрез няколкократно използване на стерилните животни вредният вид намалява с всяка генерация все повече и повече и постепенно бива изтребен.“ С диаграма, се показва как би могло да се стигне дотам само в, продължение на четири генерации.

Докато в първата част на книжката се прави, упрек за изтребването на толкова и толкова птици и бозайници, след това се обяснява как други живи същества биха могли да бъдат възможно най-ефикасно изтребени.

Самият аз съм биолог и също съм на мнение, че — в интерес на човека — такива методи са за предпочитане пред употребата на пестициди. И напълно понятно е, че в това развитие не може да се измени нищо, че то е напълно в „смисъла“ на еволюцията, в „смисъла“ на природата. Защото в този процес винаги се налага по-силното, по-подходящото, а ние сме носители и брънка на този процес. Погрешно обаче ми изглежда да се борави със стойности, които не могат да бъдат прилагани и с които ние лъжем сами себе си. Нито има „добри“ и „лоши“, нито „ценни“ и „малоценни“ животни. Птиците и бозайниците са живи същества и стоят на много високо стъпало на организация — тоест според модерния начин на излагане, те са с „високо съдържание на информация“. В този смисъл би могло да се застъпи становището, че те са по-ценни, и следователно да се оправдае изтребването на низшите животни с по-малко съдържание на информация. Това обаче не отговаря на истината. Защото за продължаването на еволюцията нерядко много важни са се оказвали по-малко специализираните организми — без тях навярно изобщо не би се стигнало до човека. Освен това отровните змии и москитите, срещу които се борим, са животни с високо информационно съдържание, докато други низши организми, например квасните клетки, квасните гъбички, ние „поддържаме“, колкото можем, защото те ни помагат при производството на бира.

Това, което искам да кажа, е следното: ние сме по-силни, налагаме волята си, служим си в наша полза с другите организми. Против това не може да се каже нищо, защото е съвсем естествено. Опасно е обаче, когато си внушаваме, когато обосноваваме морално-етични действия, които не могат да бъдат морално-етично обосновани. Ако искаме да намерим разумно равновесие, тогава се нуждаем и от разумно равновесие с природата. Трябва най-напред да докажем, че ние сме поне с една йота по-ценни от някое животно, от някое растение. За такова доказателство обаче липсва — поне от природонаучно гледище — критерий. Ако пристъпваме с безпримерна безогледност към всички вредни за нас или пречещи ни организми, това е, по логиката на по-силния, наше естествено право. Но би трябвало да сме наясно и да отговаряме открито за това, което вършим.

„Опазването на околната среда“ изобщо и по-специално „опазването на морето“ са извънредно важни въпроси, от които сигурно зависи и нашето бъдеще. Но трябва да имаме предвид, че ние наричаме „околна среда“ само това, което ни служи и което отговаря на интересите ни. Това познание едва ли ще промени вещо в хода на нещата, но все пак ще ни помогне да преодолеем надменността, която ни отдалечава от всички останали организми, към чийто кръг в края на краищата принадлежим и ние.