Любен Каравелов
Българи от старо време (6) (За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова)

VI. Разкъснало се

Дядо Либен седял на кьошка и гледал безсъзнателно към планината, а котуракът го драскал със своите остри нохти за ръкава, защото му се искало да го помилват и да му кажат: „Бре, котане, издяволил си се и изгалил си се!“ Но като видял, че неговият господарин не желае даже да погледа на него, то се разсърдил, отстъпил на няколко крачки назад, направил с гърба си дъга, подраскал килима, погладил си зурлицата, полизал си длановете и пак се приближил до дяда Либена, но дядо Либен, който излязъл вече из своето търпение, хласнал своя котан бей с лахтека и котан бей бил принуден да се разсърди дотолкова, щото отишъл на покрива, за да си търси друга компания. С една дума, дядо Либен бил не на своето място и сърдил се на нещо си: „Тъй, тъй, трябва да се поговори с хаджи Генча и да се разпита добре за всичко. Работата излазя не съвсем добра. Хората не би говорили на вятъра. Но хаджи Генчо, както ми се чини, е добър, умен и учен човек, той пее на певницата… Не, тая работа не е тъй, както е! А, ето и него.“

В това време влязъл хаджи Генчо и извикал още отдалеч.

— Добро утро, свате! За многая лета!

И захванал да се изкачва по стълбата.

— Дал ти бог добро, свате! — рекъл дядо Либен сухо.

— Как живееш, как се поминуваш? Ох, уморих се, да го вземе дяволът! А де е моето зетче?

— Сега ще да дойде.

Хаджи Генчо седнал и захванал да разгледва дяда Либена с голямо внимание.

— Ти, свате — рекъл той, — днеска нямаш кеф: види се, че си сънувал лошави сънища. Послушай, байо Либене, какво ще да ти кажа… Ох, уморих се като старо куче. Не можете ли да ми дадете малко от старото винце, да си поглътна? Ох, уморих се.

И хаджи Генчо приготвил устните си и захванал да се облизва.

— Не, хаджи, аз няма вече да точа старото вино, аз казах да му залепят и канелките, и отдихалото.

— Е, за мене ти щеш да развалиш закона; аз те моля да ми дадеш само един бардачец.

— Нито половина; не мога да ти дам ни драм.

— Ти, свате, знай, че аз не ща да пия ново вино, аз не обичам новите вина; напиши си ти това на челото…

— Аз те не моля да го пиеш… — казал дядо Либен с такава усмивка, която приличала на молния и която предвещала светкавици, гръмотевици и силна буря.

— А аз не ща да пия ново вино и свършена работа; вашето ново вино е такъв ургут, такава мътеница, която пият само копачите и добичетата.

Последнята дума била твърде любима за хаджи Генча: с нея той наричал селските терзии. И хаджи Генчо се хванал и с двете ръце за корема.

— Ти би и цвик пинал, ала няма кой да ти го даде. Не ще баба печено прасе, защото го няма! — рекъл дядо Либен и навъсил се още повече.

— Ти, свате, ми се не хвали със своето вино — аз имам в къщата си и по-хубаво.

— Ако имаш, то си го и пий на здраве.

— Грехота е, свате, да ми се подкривяш, срамота е; я си помисли, че на второ пришествие ти трябва да отговаряш за своите грехове пред Христа, който е хранил и старо, и младо.

— А кажи ми ти: кой ще тебе да мъчи на онзи свят за твоите големи грехове? Мене ми се чини, че тебе щат да мъчат малко повечко, отколкото мене.

— Е, не сърди се, байо Либене, аз не ща да пия твоето вино: дръж го за помена си!

— Мисли, що говориш, хаджи, или аз ще да кажа на момчетата да те изгонят вън! — извикал дядо Либен сърдито.

Той не обичал да му напоминават за смъртта и веднъж, както разказват, убил един човек, който му пожелал приживе „царствие небесное“.

— Мене да изгоните? Мене, хаджи Генчо, който е ходил в Ерусалим на поклонение! Не, байо Либене, аз и сам ще да си ида и никога вече няма да стъпя в къщата ви, никога… — извикал хаджи Генчо с пяна на устата.

— Много по-добре ще бъде, ако ти повече не пристъпяш през прага ми.

— И своето момиче няма да ви дам; не давам аз детето си на такива люти зверове.

— Прохандакосай се ти, богопродавецо; потъни в земята заедно със своята дъщеря; аз и сами не ща да женя сина си за твоята дъщеря — това ще да бъде добро и за душата, и за тялото, защото, ако го оженя за нея, то ще да бъде от бога грешно и от хората срамотно.

— Аз съм богопродавец, аз? Ех, лъжеш ти, Либене, лъжеш като брадат циганин.

— Не, не лъжа, ти си продал душата си на дяволите и на таласъмите: за това нещо всичката околица знае.

— Да задуши дяволът всинца ви: всичките клеветници и всичките богохулители!

И захванали се цели купове проклятия и псувни.

— Вън, чифутино проклети, вън! Да не ми си се показал още веднъж пред очите… Кълна ти се в името на св. Харалампия, че ще те задуша като куче! — вика сърдито дядо Либен.

Хаджи Генчо станал, вземал тоягата си слязъл долу; а из устата му излазяли всякакви псувни и всякакви проклятия: куче, добиче, вампирин, върколак и пр.

— Гущер, змей, богопродавец! — викал след него дядо Либен и кръстил се.

Хаджи Генчо вървял и мислил: „Пък какво ли сьм направил Либену, та се сърди като делибашин? Аз и сам вече забележвам, че тука има нещо. Децата не дохождат в училището да се учат; поповете завчера в черквата гледаха на мене чудно и страшно; — всичкият свят бяга от мене — тука се крие нещо.“

Като размишлял така, хаджи Генчо се върнал назад и сторил намерение да иде пак у дядови Либенови да се обясни със сърдития старец, но не можал да се реши да изпълни своите намерения, защото и неговата глава, както всяка човеческа глава имала някаква си неопределена гордост; той се върнал дома си и намислил да пише Либену писъмце. Той извадил из раклето едно парче хартия, която останала от ланската есен, когато баба Хаджийка залепила прозорците си, извадил из пояса си дивита, който приличал на арнаутски пищов, изтърсил из него едно орльово перо, седнал на земята турски, турил хартията на коляното си, изплезил езика си и захванал да пише:

„Любезные дядо Либене, вси домочадки и чадца, здравствуйте о Господе многолетно!

Не ми е писмото за друго, а само да се разбереме как сме живо и здраво и молим бога за ваше здраве. Не подобает нам на старост разпри заводити, яко и господ наш не веле их заводити, и света Богородица троеручица не веле и свети Синай, и свети Спас, и свети Георгiи и свети Ован, и свети Врач, и все свитiи, богоноснiе и мученики не велеша. Прозрите, како глаголет господ: идите в огон вечнiи, разпри начинающiе и богохулители. Ты же, байко Либене, призивал еси дявола и ангела его, и бога прогневил еси: но аз понеже и обаче не злой и не безчинник есмь, то прощаю тебе и изпонляю слово писанiя: любите враги ваша. Ех, байо Либене, аз грешный человек хочу вопросити тебя: достойно ли за старое вино разпри заводити, хулитися и ругатися? Недостойно есть много пити вина, днес азъ и въ уста его не прiях, тьi же много его еси пил и прегрешил еси — проси у бога прощенiя, зане благословено вино, а проклято пиянство. Аз на месте твоем рек бы на момчетата все старое вино из зевникът, изнести и казал бы хаджи Генчу пiй хаджи, колико ти чрево соберетъ. Сделай же тако, байо Либене, сице и Господ вседержитель простит тебя, а дьявол изчезнетъ.

Лета от Христа 1855, а от сътворенiи мира 7392, Майя 5.

Аз, хаджи Генчо Продановичъ Кукумявка о Христе Бозе.“

Когато писмото било написано, то Хаджи Генчо го запечатал с жълт восък, защото нямал червен, и надписал го: „Сие това писмо одатися Кирiю Кирiю Либену Лудомладову, в руце, Во имя Отца и Сына и Святого Духа — многолетно.“ После това той повикал едного от своите ученици и дал му да занесе писмото със следующето наставление:

— Иди и занеси това писмо — рекъл той — на дяда си Либена и ако те той попита от кого е то, то ти да му кажеш, че го е донесъл един човек, който е дошъл из Цариград: ала да не чакаш отговор, а да бягаш по-скоро назад.

Но хаджи Генчо горчиво се излъгал в своите сметки. Дядо Либен не само че не запрял момчето, не само че го не попитал за нищо, но вземал писмото и хвърлил го. И така всичката реторика на хаджи Генча пропаднала напразно.

Дядо Либен в това също време бил занят с друга работа.

— Не, не, синко — казвал той, — аз ще да те оженя за Минка Ослекова ако тя и да не е дотолкова хубавица и гиздосия, то барем баща й и майка й са почтени и добри люде — тия не приличат на твоя богопродавец хаджи Генча!

— Вярвай ми, татко, че хората говорят от завист и клеветят и хаджи Генча, и неговото домочадие, ако хаджи Генчо и да е зъл и лаком човек, но той е барем умен и почтен — казал Павлин.

— Еее, синко, аз видя, че тоя нечестивец е омагьосал вече и тебе. Я помисли си — какво ми ти говориш! Прекръсти се!

— Не аз трябва да помисля, а ти да помислиш какво говориш и какво правиш: всичките люде щат да захванат да показват на нас пръста си, ни едно момиче няма да пристане да бъде моя невеста, другарите ми ще захванат да бягат от мен — говорил Павлин със сълзи на очите.

— Слушай, синко, за хаджи Генча да не ми си каза отсега нито половин дума! Я попитай ти Тонча и да чуеш какво ще той да ти разкаже за твоя хаджи Генча — питай го и помисли си какъв е тоя човек.

— А какво казва Тончо?

— Какво казва? Ти знаеш, че Тончо беше едно време и голям приятел на хаджи Генча. Веднъж тия двамата ходили заедно на Фелибе и Тончо видял със собствените си очи как хаджи Генчо чел евангелието в чифутската черкова, той видял и това как хаджи Генчо откраднал едно българченце и продал го на чифутите, за да го заколят и да се комкат с кръвта му, а най-после той видял как хаджи Генчо една нощ говорил с таласъма. Е, кажи ми ти сега: и това ли не е истина?

— Да кажеме, че всичкото това е истина и че хаджи Генчо е крив, ала и ти сега да ми кажеш: крива ли е Лила във всичкото това? Защо и за какво да безчестиме това хрисимо и добро момиче? Тя трябва да се мъчи и да пати, тя трябва да бъде оскърбена и обезчестена за това, че на света има дяволи, харсъзи, таласъми, чифути и всякакви зли езици!

— Как защо? За това, че тя е дъщеря на един чифутин, на един богопродавец и на един магьосник. Мнозина са видели, че над хаджи Генчовата къща всяка нощ се вие един огнен змей, а тоя змей, твърде лесно може да се случи, може да е залюбен за тоя Лила, както то бива всякога с най-хубавите момичета.

— А аз ще да ти кажа, че и Тончо, и неговите другари льжат и клеветят! Тия сами са змейове, жаби и гущери. Ала защо да говориме много и да мислиме кой лъже и кой не лъже! Аз ще да кажа както тебе, така и на всичкия свят, че ако всичките дяволи да би въстанали против хаджи Генча, то аз и тогава няма да се откажа от своята годеница. А кажи ми ти: какво можеш да ми направиш? Чуй, тато, каквото ти и да направиш то аз за друго момиче няма да се оженя, знай и това, че аз непременно ще да се оженя за Лила! — казал Павлин решително. — Аз ще да взема Лила, па нека да въстанат против мене всичките дяволи заедно с кир Тонча! Вярвай ми, тато, че Тончо и неговите другари са способни да измислят бог знае какво: ако това блато намисли да прави пакости, то на света не съществуват никакви гнусотии и никакви фъшкии, които би били мръсни за техните уста — техните гърла са способни да избълват и най-гнуснавите помии. Питай когото искаш, и той ще да ти каже, че евангелие се не чете в чифутските черкови — чифутите му не вярват. А за какво хаджи Генчо ще да им чете евангеиие? Но най-лошаво е това, че в нашето село лъже не само Тончо: тука лъжат и мнозина други, които мислят, че само тогава е празник, когато им се удаде да очернят нечие добро име.

— А за какво щат да лъжат хората? За какво щат тия да безчестят света? Каква полза тия добиват от това?

— А за това, тато, че тия сами са лошави и безчени хора — истината не обичат. А знаеш ли ти, че честният човек не само че не трябва да вярва на развалените злодейци, но обязан е още да ги гони, да защищава правдата, да брани угнетените и оскърбените и да тъпче под краката си враговете на истина! Аз, тато, ще да изпълня това, щото съм намислил, и ще да ти докажа на всичките нечистотии, че аз стоя по-високо от тях.

— Ти, синко, говориш като философ и това ми се твърде харесва, но Лила никога няма да бъде твоя жена — казал дядо Либен и тупнал крака си о одъра.

— Ще видиме! — казал Павлин равнодушно.

— Как ти смееш, пъси сине, да противоречиш на баща си! Знаеш ли ти, че аз мога да те изпроводя на конака и да кажа на агата да ти удари петдесет тояжки? Гледай го ти как се е разхарахорил! Не знаеш ли ти, че аз ще да те убия като паяк, и пак няма да ти дозволя да вземеш дъщерята на хаджи Генча? Тъй ето!

Дядо Либен по своята природа бил човек вятърничав, сърдит и страшен; но в това също време той имал кротка душа и меко и добро сърце, той понякогаж бил способен да излезе из себе си и да убие оногова, който му противоречи, но в това също време той бил готов да пожертва и себе си за доброто на ближния си. Павлин знаял характера на баща си и оставил го да се сърди сам.