Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (5) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

ГЛАВА 5
ИЗНЕНАДА В СПАЛНЯТА

От двете страни на моста неподвижно стояха стражите на Двореца.

Брадати мъже с черни тюрбани и обкичени с панделки дрехи, те държаха мечовете си, затъкнати в пояси, а от кончовете на меките им ботуши надничаха остри ножове. Всеки от тях замръзваше на място и отдаваше чест, когато тримата странници минаваха край него. В началото Уили зяпна от изненада, но после бързо се овладя и открито започна да се наслаждава на почестите им. Стойката й се изправи, а в походката й се появи грациозност. Единственото, за което съжаляваше, беше, че не си обу предварително обувките с високи токчета.

Прекосиха сумрака на входната арка и се озоваха във великолепен вътрешен двор с мраморни стени, стройни минарета и позлатени фасади. Приличаше на блестящ мавзолей. Блестящ, но безлюден.

— Хей! — извика Инди. Гласът му се блъсна в тържествените мрачни стени и се върна при тях, стократно усилен от ехото.

В далечния край на двора безшумно се появиха трима едри мъжаги в униформи на раджпутски стражи. Външният им вид съвсем не бе тъй почтителен, както на колегите им пред портала.

— Здравейте — сладко им се усмихна Уили. Отговори й само ехото на нейния собствен глас.

След секунда на изящното мраморно стълбище се появи висок индиец с очила и мрачно лице. Беше облечен в бял английски костюм. Той подозрително изгледа раздърпаната хубавица, облечена в измачкан мъжки смокинг, стиснала обувките и роклята си, после очите му се преместиха върху мръсното китайче с американска бейзболна шапка на главата и накрая се спряха върху едрия рус мъж с камшик в ръце.

Името на този човек беше Чатар Лал.

Пристъпи крачка напред, очевидно с намерението да разгледа по-отблизо неканените гости. Уверил се, че и отблизо те изглеждат все така окаяни, той хладно се усмихна и рече:

— Бих казал, че приличате на хора, които са се изгубили. — Помълча за миг и добави: — Всъщност не мога да си представя, че компания като вашата ще изглежда на място, където и да било по света.

Индиана пусна в ход своята блестяща и самоуверена американска усмивка.

— Съвсем не сме се изгубили — поясни той. — Пътуваме за Делхи. Това е мис Скот, а до нея е мистър Дребни. Моето име е Индиана Джоунс.

— Доктор Джоунс? — не скри изненадата си Чатар Лал. — Известният археолог?

— Май не ви се вярва, а? — враждебно подхвърли Уили.

— За пръв път чух името ви още като студент в Оксфорд — продължи Чатар Лал, после с небрежна елегантност добави: — Аз съм Чатар Лал, министър-председател на Негово Височество махараджата на Панкот.

След тези думи той се поклони почтително и с любезен жест ги покани да влязат:

— Добре дошли в двореца Панкот. Озоваха се в централното преддверие и тръгнаха през мраморни зали със стройни колони, обзаведени със смайващо разточителство. Стените бяха покрити с кристални огледала и полускъпоценни камъни, подовете бяха застлани с фантастични килими, сред които ромоляха фонтанчета от слонова кост.

Уили гледаше това великолепие с облещени очи и зяпнала уста. По стените на коридора, в който навлязоха, бяха окачени портретите на всички владетели на Панкот. Лицата им се отличаваха с изключително многообразие — сред тях имаше физиономии на гуляйджии и аскети, на благородници и престъпници, на старци и младежи.

— Да не дава Господ този да те срещне в някоя тъмна уличка — прошепна Уили и посочи на Дребосъка един от портретите. После спря поглед на следващия и добави: — А този е симпатичен, бих могла да се омъжа за принц като него. Принцеса Уили!

Крачейки пред тях, Чатар Лал разпитваше Инди с тон, в който се смесваха любопитство и недоверие.

— Самолетната катастрофа и пътешествието ви дотук звучат, хм, доста невероятно.

— Да сте били там, да се уверите — намеси се с рязък тон Уили, доловила намека в репликата му.

— Ще бъдем безкрайно благодарни, ако махараджата ни окаже гостоприемство тази вечер — каза Инди с най-любезен глас. — А утре сутринта ще продължим пътуването си.

След една малка и тайна разузнавателна обиколка, добави наум той.

— Аз съм само един негов скромен слуга — раболепно наведе глава Чатар Лал. — Но Негово Височество обикновено се вслушва в съветите ми.

— Това ли е той? — любопитно попита Уили, забавяйки крачка пред последния портрет на стената. Гледаше с ясно доловимо разочарование едрия и недодялан раджпутски принц. — Прилича на проскубано пиле, така им казват у нас в Мисури! — решително изказа мнението си тя.

— Не, не — вдигна ръце Чатар Лал. — Това е Шафи Сингх, покойният баща на сегашния владетел.

— Чудесно! — разведри се лицето на Уили. — Надявам се сегашният махараджа да е малко по-млад и по-слаб!

От една странична врата се появиха две прислужнички и мълчаливо се поклониха.

— Ще ви придружат до стаите — обърна се към Уили Чатар Лал. — Там ще ви предложат чисти дрехи, а довечера ще имате честта да вечеряте с Негово Височество.

— Вечеря? С принц? — засия Уили. — Хей, късметът ми май проработи!

С поглед улови собственото си отражение в едно от стенните огледала и настроението й малко се помрачи.

— Господи, на какво приличам! — ужаси се тя. — Трябва да се подготвя както трябва!

За да улови на въдицата си цял принц, несъмнено ще й трябва особено съблазнителна стръв! Забравила за останалите, тя забърза по коридора с една от прислужниците.

Чатар Лал дари Индиана с хладна усмивка.

— В осем часа в Павилиона на удоволствията, доктор Джоунс — каза той и се поклони.

Индиана му отвърна със същото.

Сред прекрасно оформените градини се издигаше изключително красив позлатен купол. Нощният въздух ухаеше на жасмин и рози. Лекият ветрец довяваше звуците на нежна музика. Павилионът на удоволствията блестеше с цялото си великолепие.

Богати придворни министри и индийски търговци, пременени в официални дрехи, се тълпяха по пътечките с надеждата да получат дворцова закрила и привилегии за своята търговия. Сред тази фино изплетена и напарфюмирана мрежа от интриганти се появи Индиана Джоунс, следван неотстъпно от Дребосъка, негов личен телохранител.

Инди беше облечен в обичайните си дрехи — сако от туид, папийонка и кръгли очила. Панталонът и ризата му още бяха топли от ютиите на дворцовата прислуга. Реши да не бръсне тридневната си брада, тъй като искаше да изглежда груб и решителен в очите на онзи излъскан министър-председател, а освен това не желаеше Уили да си помисли, че се опитва да й направи добро впечатление. И Дребосъка беше къпан и чист, макар решително да отказа да се раздели със старите си дрехи и бейзболната шапка.

— Гледай хубавичко, момчето ми — рече Индиана. — Сигурно искаш и ти да имаш някой ден подобен палат, нали?

— Разбира се — отвърна Дребосъка.

— Там ти е грешката — отряза го приятелят му. — Палатът наистина е прекрасен, но просто смърди от поквара! Усещаш ли вонята?

Дребосъка започна да души въздуха.

— Ами… Май я усещам.

Във въздуха се разнасяше особен сладникав аромат. Значи така мирише покварата, помисли си момчето.

— Браво! — одобрително го погледна Инди. — Признавам, че наистина е красиво и приятно да го гледа човек, но едва ли става за живот!

— Аз ще живея в Америка! — кимна Дребосъка.

— Да вземем например онзи слънчев часовник от слонова кост — продължи Инди и наистина му се прииска да го вземе и да го отнесе в университета, тъй като беше великолепен образец на тамилското изкуство. — Ясно е, че са го отмъкнали от друго място с единствената цел да има повече разкош и блясък в този дворец.

— И тези са като нас — кимна Дребосъка. — Намират нов дом за нещата.

Инди прочисти гърлото си и укорително подхвърли:

— Не смятам, че са съвсем като нас, момче.

Дребосъка объркано го погледна, после реши, че всичко му е ясно.

— Аха, те не могат правилно четат като нас!

— Точно така — въздъхна Инди, разбрал, че трябва да спре дотук. — Не могат да четат.

— Но цифри добре знаят — каза Дребосъка, съвсем логично стигнал до заключението, че толкова богати хора трябва добре да умеят да броят пари.

— Имаш остро око, приятел — усмихна му се Инди.

После проницателните им погледи заобхождаха порцелановите плочки, нефритените фасади, орнаментираните колони.

Гостите и служебните лица се насочиха към Павилиона. Отнякъде се появи Чатар Лал, придружен от английски кавалерист в парадна униформа на капитан.

Чатар Лал се зае с представянето.

— Днес ни върви на неочаквани гости — хладно се усмихна той. — Представям ви капитан Филип Блумбърт.

Блумбърт любезно се поклони. Беше истински джентълмен, около шейсетгодишен, с оредяваща коса и мустаци. На куртката му бяха окачени четири медала.

— Здравейте — поздрави го Инди. — На залез слънце видях как пристигат войниците ви.

— Обикновена инспекционна обиколка — любезно отвърна капитанът.

— Както винаги, англичаните проявяват изключителни грижи за своята империя — опита се да прояви духовитост Чатар Лал.

— Виждам, че и вашата малка империя се радва на добри грижи — усмихна се Инди.

Докато четиримата се възхищаваха на великолепната архитектура, от една странична алея се появи Уили. Уловил я в полезрението си, Индиана реши, че и нейната архитектура заслужава адмирации.

Изглеждаше страхотно. Измита и сресана, тя беше облякла сари от чиста коприна с цвят на слонова кост, явно взето назаем от кралските гардероби. В косите й проблясваше диадема от перли и дребни брилянти, на ушите й имаше златни обеци, а на шията й — ослепителна огърлица от скъпоценни камъни. Върху главата й трептеше ефирно копринено шалче.

— Наистина приличаш на принцеса — призна Инди, зашеметен от промяната й.

Доколкото можеше да си спомни, това беше първият му искрен комплимент и Уили поруменя от удоволствие.

Блумбърт и Лал също й отправиха своите комплименти, след което министър-председателят отбеляза, че вечерята ще започне всеки миг, и ги поведе към залата. Уили понечи да тръгне редом с него, но Инди я задържа няколко крачки по-назад.

— Недей да проявяваш толкова очебийно нетърпение — посъветва я той. — Отдалеч личи, че устата ти се е напълнила със слюнка!

— Имам чувството, че съм в рая — призна тя. — Истински принц, представяш ли си? А не някакви смотани провинциални благородници!

Прекосиха градината и се насочиха към вътрешния павилион. Уили стискаше ръката на Инди и гледаше наоколо с блеснали от възхищение очи.

Изостанал на няколко крачки от тях, Дребосъка внимателно ги наблюдаваше. Красиви, самоуверени, вдъхновени и очарователни, те бяха неговите прекрасни родители, а той — техен достоен син. Спря за миг и отправи една кратка молитва към любимите си звездни божества — Звездата на Щастието, Звездата на Достойнството и Звездата на Дълголетието. Горещо ги помоли да запечатат настоящия миг в небесните архиви, за да може да го използува при нужда.

Приключил с молитвата, той припна да ги настигне.

Влязоха в залата за приеми. Масивни гранитни колони в стил рококо подпираха тавана. Край стените имаше барелефи на танцуващи коне. Подът беше покрит с мраморни и абаносови плочи. От кристалните полилеи се лееше ослепителна светлина. В средата на помещението беше разположена дълга ниска маса с места за двадесет души, с чаши и чинии от чисто злато. От двете страни на вратата бяха замръзнали стражи в парадни униформи. Инди и останалите пристъпиха вътре.

В ъгъла свиреше малък оркестър от струнни инструменти и тимпани; полугола танцьорка се виеше в екстаз под звуците на екзотичната музика. Индиана погледна натам с очи на познавач и одобрително каза:

— Винаги съм имал слабост към фолклорните танци.

Уили кимна на танцьорката с пресилена любезност и промърмори:

— Продължавай да се кълчиш, момиче, скоро ще стигнеш там, откъдето аз се връщам!

Хвърчи един пренебрежителен поглед на Джоунс, а после ускори крачка и се изравни с министър-председателя.

— Как се нарича съпругата на махараджата, мистър Лал? — с невинен глас го попита тя.

— Негово Височество все още е ерген — с достойнство отвърна Чатар Лал.

— Нима? — грейна Уили. — Предполагам, че просто не е имал шанса да срещне подходяща жена.

Докато Уили майсторски насочваше разговора си с министър-председателя към по-интимни теми, Индиана бавно се отправи към отсрещната стена, пред която бяха изложени множество бронзови статуетки и обредни предмети. Вниманието му веднага беше привлечено от доста странна глинена фигурка. Взе да я разгледа отблизо, а до него се приближи Блумбърт.

Видял фигурката в ръцете му, англичанинът за миг сбърчи вежди.

— Очарователен предмет — отбеляза той. — Какво представлява?

— Наричат го Кратия — обясни Инди. — Нещо подобно на ритуалните идоли в Западна Африка. Олицетворява врага и дава пълна власт над него.

— Ала-бала — промърмори Блумбърт.

— Вие, англичаните, си въобразявате, че владеете Индия, но на практика съвсем не е така — спокойно отвърна Индиана. — Владеят я древните божества.

До това убеждение стигна още когато видя малката статуетка долу на пътеката, а тази Кратия само затвърди първоначалното му впечатление.

Върху лицето на Блумбърт се появи обидено изражение. Инди остави фигурката на място и се обърна да посрещне Уили, която се приближаваше към тях, възбудена от разговора си с министър-председателя.

— Знаеш ли, този махараджа наистина е червив от пари! — съобщи тя. — В крайна сметка ще се окаже, че посещението ни тук не е чак толкова лоша идея!

Веждите на Блумбърт се извиха неодобрително, а Инди се усмихна.

Откъм мястото на музикантите се разнесе мелодичен звън на гонг.

— Май ни канят на вечеря — с нескрито облекчение промърмори капитан Блумбърт.

— Най-сетне! — възкликна Уили, а Блумбърт побърза да се отдалечи.

Индиана хвана Уили за ръка и я поведе към масата.

Гонгът продължаваше да ехти и гостите бавно заеха местата си край ниската маса. Празно остана единствено почетното място. Вдясно от него бяха настанени Индиана и капитан Блумбърт, а срещу тях седнаха Уили и Дребосъка.

Чатар Лал се плъзна към ъгъла откъм страната на Уили, плесна два пъти с ръце и обяви:

— Негово Височество закрилникът на раджпутските традиции, махараджата на Панкот Залим Сингх.

Очите на всички присъстващи се насочиха към портала от тежко инкрустирано сребро, намиращ се на два-три метра зад министър-председателя. Вратите бавно се разтвориха и на прага се появи махараджата Залим Сингх. Присъствуващите го поздравиха с дълбоки поклони.

Инди хвърли бегъл поглед през масата и забеляза, че Уили буквално зяпна от изненада. Премести очи към монарха на прага и едва забележимо се усмихна. Оказа се, че Залим Сингх е момче на не повече от тринайсет години.

— Този ли е махараджата? — пошепна с невярващ глас Уили. — Това хлапе?

Нито едно човешко лице не беше изразявало по-голямо разочарование.

— Може би си пада по какички — опита се да повдигне духа й Инди.

Залим Сингх се насочи към почетното място на масата. Беше облечен в дълъг до петите халат, натежал от златни и сребърни орнаменти, отрупан с брилянти, рубини, изумруди и перли. По подобен начин беше украсен и тюрбанът му, а върху него се крепеше диадема във формата на бликащ фонтан. Целият беше накичен с обеци и пръстени, а лицето му бе по детски нежно и гладко, без нито едно косъмче или бръчица, съвсем като на бебе.

С две думи, махараджата изглеждаше доста женствен и красив.

Очите му бавно обхождаха тълпата и в тях се четеше царствено снизхождение. Но този израз изведнъж изчезна, когато се спряха на Дребосъка.

Момчето не се покланяше, а седеше предизвикателно на мястото си с бейзболната шапка на глава, дъвчеше дъвка и от целия му вид личеше, че пет пари не дава за това натруфено хлапе.

В същия миг двамата станаха заклети врагове.

Инди отправи предупредителен поглед през масата, Дребосъка моментално го долови и леко се поклони. Вътре в себе си беше сигурен, че този поклон е предназначен за Инди, а не за надутото чучело насреща му.

Най-сетне махараджата се отпусна на златната си възглавница, кимна и гостите бавно заеха местата си.

Инди се усмихна съчувствено на Уили, която все още не беше се съвзела от горчивото разочарование.

— Горе главата — рече й той. — Размина се с твоя принц, но вечерята всеки момент ще пристигне.

Точно това й трябваше. Покрусата изчезна от лицето й и тя нетърпеливо преглътна.

— Никога в живота си не съм изпитвала такъв глад!

Появиха се прислужници със сребърни подноси, върху които димеше топла храна. Уили за миг затвори очи и започна да души ароматите, които се разнасяха във въздуха. Когато ги отвори отново, чинията й вече беше пълна с първото ястие — глиганче сукалче, от което стърчаха стрели, пронизали гръбчето и коремчето му.

— Господи, каква гадост! — смаяно възкликна тя.

Инди също сви вежди в учудване. Знаеше, че индусите не ядат месо, и менюто му се стори доста странно. Хвърли бегъл поглед към Блумбърт и видя, че той също гледа озадачено в чинията си.

Младият махараджа се наведе вляво от себе си и прошепна нещо на ухото на Чатар Лал. Министър-председателят кимна и се обърна към гостите.

— Негово Височество желае да поздрави своите гости и специално прочутия доктор Джоунс от Америка — обяви тържествено той.

Инди почтително наведе глава и отвърна:

— За нас е голяма чест да сме тук.

Миниатюрна маймунка скочи на рамото на Дребосъка, посегна да вземе едно цвете от масата и шумно забърбори на ухото му. Дребосъка се изкиска от удоволствие. Маймунката грабна шапката от главата му, той я дръпна обратно и играта започна.

Уили продължаваше да гледа към средата на масата, където в поднос лежеше майката на току-що родените глиганчета.

— Имам един въпрос, господин премиер — обърна се Инди към Чатар Лал. — Разгледах част от колекцията на махараджата.

— Чудесна колекция, нали?

— Не съм убеден, че всички експонати в нея са стари. Някои от тях, според мен, са скорошна изработка. Приличат на идолите, които използуват тугите при молитвите, отправяни към тяхната върховна богиня Кали.

При думата „туги“ цялата маса притихна. Очите на всички индуси се отправиха към Джоунс, сякаш бе нарушил някакво табу и бе извършил непростимо кощунство.

Чатар Лал с усилие си наложи да остане любезен, но в отговора му ясно се долови студенина.

— Това е невъзможно, доктор Джоунс.

— Доколкото си спомням, в тази област тугите са били особено активни — настоя Инди, усетил, че е на прав път.

— О, какви невероятни диваци бяха тези туги! — намеси се Блумбърт. — Извиваха врата на всеки чужденец, който дръзваше да премине през земите им. Да, да, действаха именно в този район. С тях се разправи един британски майор.

— Слимън — вметна Индиана. — Майор Уилям Слимън.

— Точно така.

— Успял да проникне в племето и арестувал главатарите му — продължи Инди. — Май е било през 1830 година. Смелчага!

— Имате великолепна памет — погледна го с нарастващ интерес Чатар Лал.

— Такава ми е работата — скромно наведе глава Инди.

— Значи прекрасно знаете, че култовете и ритуалите на тугите са мъртви вече близо цял век — настоя Чатар Лал.

— Така е — отново се намеси Блумбърт. — Тугите бяха изостанало племе, което принасяше в жертва на Кали живи хора! Английската армия ги ликвидира веднъж завинаги!

На масата се появи второто блюдо — варена боа-удушвач, от която се издигаше пара. Гарнитурата беше от пържени мравки. Един прислужник хлъзна подноса с огромната змия към гостите и в средата му се размърдаха множество миниатюрни змиорки, очевидно току-що излюпени.

Лицето на Уили видимо пребледня. Търговецът до нея възбудено потърка ръце.

— Ах, каква прекрасна изненада! — рече той. — Деликатес от змии!

— Кое точно й е прекрасното? — унило отрони Уили, почувствувала как апетитът й се изпарява.

Индиана продължаваше разговора си с Чатар Лал.

— Според мен легендата за тугите е още жива — каза той. — Доказателство за това са част от ритуалите им, които все още се използуват.

— Няма никаква легенда — отсече министър-председателят с очевидно желание да приключи този разговор.

— Не съм убеден, не съм убеден — учтиво поклати глава Инди. — На път за Двореца открих една малка статуетка на богинята Кали, богинята на разрухата, хаоса и смъртта.

Залим Сингх и министър-председателят си размениха бегли погледи, които не останаха незабелязани от Индиана. Преди да отговори, Чатар Лал видимо се стегна.

— Аха, сещам се — кимна той. — По тези места играехме като деца. Баща ми постоянно ме предупреждаваше да не давам на Кали своя атман, тоест душата си. Но не съм запомнил тези игри с нищо лошо. Спомням си единствено прекрасните мигове на младостта, обичта на близките си. Всичко е слухове, доктор Джоунс. Слухове, породени от страх и невежество. Извинете, но нашият разговор очевидно започва да тревожи многоуважавания капитан Блумбърт.

Лицето му приличаше на неподвижна маска.

— Изобщо не съм разтревожен, господин премиер — жизнерадостно се обади английският офицер. — Просто ме заинтригувахте.

Дребосъка отново се заигра с маймунката. Не обичаше да слуша разговори за разни страхотии и искрено се надяваше, че Върховният бог-пазител на мрачните небеса Хуан-тиен държи под око това, което става на Земята.

Но за Уили неприятните мигове продължаваха. Не стига, че под носа й сложиха куп отвратителни неща, които й предлагаха да дъвче и поглъща, ами подеха разговор за човешки жертвоприношения и други подобни гадости. Тъкмо когато се питаше дали няма да е най-добре да изяде някое от цветята на масата, над рамото й се надвеси един прислужник и положи в чинията й бръмбар с големина на човешка длан.

Тя потръпна от отвращение и с ужас загледа съседа си, който взе от своята чиния подобен лъскав бръмбар, разчупи го надве и с наслада изсмука вътрешността му.

Побледня още повече, а пред очите й заиграха разноцветни кръгове.

Търговецът вдигна глава и учудено я погледна.

— Но вие не се храните!

— Аз… На обяд вече се храних с насекоми — опита да му се усмихне Уили. На вечеря с махараджа човек трябва да се държи учтиво, напомни си тя.

Напрегнатият разговор в другия край на масата продължаваше.

— Знаете ли, жителите на доста околни села твърдят, че дворецът Панкот им е отнел… — опита се да смени темата Индиана.

— Доктор Джоунс! — остро го прекъсна Чатар Лал. — В нашата страна не е прието гостите да обиждат своите домакини!

— Извинявам се — отвърна Инди. — Мислех, че говорим за местни обичаи и нищо повече. — Продължаваше да говори с невинен тон и се усмихваше все така приятелски, но намеците му бяха от ясни по-ясни.

— За каква кражба става въпрос? — попита Блумбърт с официален глас на представител на висшата власт. Кражбите бяха по неговата част и той не можеше да отмине с мълчание подобно съобщение.

— За един свещен камък — отвърна Индиана.

— Xa-ха — изсмя се Чатар Лал. — Виждате ли, капитане? Камък!

Част от присъствуващите се присъединиха към смеха му с видимо усилие.

Уили беше в състояние да вижда единствено десетината гости, които чупеха с отвратително хрупане тези ужасни бръмбари-гиганти и шумно смучеха слузестите им вътрешности. Наведе се към Дребосъка, зает да преподава на маймунката правилата на бейзбола, и му прошепна:

— Дай ми шапката си!

— Защо ти е? — подозрително я изгледа той.

— Да повърна в нея!

Един от прислужниците се приближи и застана неподвижен в очакване на разпорежданията й.

— Нямате ли нещо не толкова изтънчено? — усмихна му се ослепително тя. — Да речем супа?

Прислужникът направи дълбок поклон и се отдалечи. Само след минута се завърна с голяма покрита купа в ръце. Постави я пред нея и тържествено свали похлупака. Наистина беше супа, най-вероятно пилешка. Поне така миришеше. Но вътре плуваха няколко десетки изцъклени очички.

Търговецът до нея одобрително кимна.

— Изглежда превъзходно! — възкликна той.

По бузите на Уили се търкулнаха сълзи.

Индиана продължаваше да притиска Чатар Лал:

— Отначало изпитвах известни съмнения — говореше той. — Но после нещата си дойдоха на мястото и направих връзка между камъка на онези селяни и легендата за Санкара.

Чатар Лал видимо се разгневи.

— Доктор Джоунс, всички ние сме изложени на злобни сплетни! — просъска той. — Сега си спомням какво говореха за вас в Хондурас. Разправяха, че сте похитител на гробове, а не археолог!

— Вестниците доста преувеличиха случая — сви рамене Инди.

— А нима е лъжа, че султанът на Мадагаскар се е заклел да ви отреже главата, ако някога посмеете отново да се върнете на острова?

— Не ставаше въпрос за главата ми — отвърна Инди и споменът за султана изплува ясно в съзнанието му.

— Тогава сигурно за ръцете ви — подхвърли министър-председателят с язвителен тон. От блясъка в очите му беше видно, че знае отлично кои части от тялото на американеца са били заплашени от унищожение.

— Не — поклати глава Инди, леко притеснен. — Ставаше въпрос за моето, за моето погрешно виждане на нещата.

— Пред съвсем същия случай сте изправен и тук, доктор Джоунс — усмихна се хладно Лал и удобно се намести. — Погрешно виждане!

Махараджата се закашля и за пръв път проговори:

— Чувал съм потресаващи истории за тугите и техните противни култове.

Гласът му накара гостите да притихнат. Очевидно рядко изказваше мнението си.

— Вярвах, че тези истории са измислени, за да плашат децата, но после научих, че култовете на тугите наистина са съществували и са били ужасно отблъскващи! — добави той и после спря поглед на Индиана: — Срамувам се от това, което е ставало преди години по тукашните места. Запазили сме тези предмети, става въпрос за идолите и куклите, просто да ни напомнят, че в моето царство такива неща няма да се случват никога!

При последните думи гласът му стана писклив, а над горната му устна избиха ситни капчици пот.

В залата цареше гробно мълчание.

— Извинявам се, ако съм ви обидил — обади се най-сетне Индиана.

Настъпи видимо оживление. Слугите вдигнаха употребяваните прибори и донесоха нови. Разговорите постепенно се възобновиха. Инди беше твърде объркан. Несъмнено научи доста за порядките тук, но едновременно с това усещаше, че много други неща продължават да са забулени в неизвестност.

— Охо, идва десертът! — възкликна лакомият съсед на Уили.

Маймунката на Дребосъка внезапно подскочи и изчезна през един от отворените прозорци. Решила да си спести поредната гадория, Уили затвори очи. Ушите й доловиха нетърпеливото потракване на сребърните прибори и любопитството й надделя. Чувствайки, че леко й се завива свят, тя отвори очи.

По-лошо не можеше и да бъде, защото това, което видя, надхвърли всичките й очаквания. Чиниите бяха пълни с глави на малки маймунки.

Върховете на черепите бяха срязани и оставени като странни похлупаци над сгърчените в предсмъртна гримаса личица. Всяка чиния беше върху поднос на малки крачета — така, че дългата пепелява козина на маймунските скалпове висеше свободно.

Дребосъка гледаше със зяпнала уста, а дори Инди и капитан Блумбърт изгубиха хладнокръвие.

С невярващи очи Уили наблюдаваше как махараджата и гостите му вдигнаха капачетата на черепите пред себе си и със златни лъжички започнаха да си хапват от това, което беше вътре.

— Замразен маймунски мозък! — възкликна търговецът до нея, щастлив и радостно възбуден.

Всичко това й дойде твърде много. Запазвайки достойнство до последния момент, тя затвори очи и припадна.

— Доста необичайно меню, нали? — отбеляза Блумбърт, докато двамата с Индиана бавно напуснаха Павилиона и се насочиха към градината. На няколко крачки зад тях пристъпяше Дребосъка. Градината беше осветена от стотици фенери. Сред аромата на цветята се долавяше натрапчивата миризма на тютюн, пушен с наргиле.

— Отчитам вероятността да са се опитали да ни сплашат — кимна Индиана. — Но въпреки това съм убеден, че истинският индус никога няма да хапне месо! Да се чуди човек какви са тези наши домакини.

— Едва ли са имали за цел да ни плашат — рече Блумбърт.

— Кой знае? — въздъхна Инди и безпомощно разпери ръце.

— Е, аз трябва да вървя. Да настаня войниците си. Много се радвам, че се запознахме, доктор Джоунс!

— Аз също, капитане.

Стиснаха си ръце и Блумбърт си тръгна.

Инди погледна надолу към Дребосъка и рече:

— Хайде, момче. Ела да видим какви чудеса още ни очакват.

Насочиха се към кухнята. Инди беше твърдо убеден, че ако човек действително желае да научи нещо за своите домакини, той трябва да разговаря с прислугата.

В кухнята зад приемните работеха десетина души, които прибираха съдовете, почистваха остатъците от вечерята и миеха чиниите. Инди заговори един мъж, който му заприлича на готвач, но онзи остана безмълвен. Инди го заговори на друг диалект, но отново не получи отговор. Опита също с няколко от останалите кухненски работници, ала напразно.

Съзря купа с плодове на един от шкафовете, взе я и попита дали може да хапне. Никой не му обърна внимание.

— Видя ли, Дребосък? — горчиво се усмихна Индиана. — Искаш ли да разбереш нещо за някоя къща, сдуши се с прислугата!

Дребосъка му отвърна с широка прозявка, която Инди изкопира съвсем точно.

Стори му се, че едно момиче му прави знаци с очи, но между тях се изправи някакъв старец и с гневни движения отпрати момичето навън. Тя тръгна към вратата и красивото поклащане на бедрата й внезапно му напомни за една дама, която вероятно го очакваше и която все по-трайно се настаняваше в мислите му.

Погледна прислужниците, които все така шетаха наоколо, погледна купата с плодовете на масата и олюляващия се Дребосък, който буквално заспиваше прав. Реши, че е крайно време да си дадат малко почивка.

Минути по-късно крачеха по сумрачен коридор към стаите си. Понесъл покрит поднос в ръце, Дребосъка се прозяваше на всеки пет секунди.

Инди го потупа по главата, взе подноса и спря пред вратата.

— Хм — навъси се той. — Май ще трябва да проверя как се е настанила Уили.

— Май тъй ще е най-добре — подигравателно го погледна Дребосъка, дръпна се да му направи път и добави с висок шепот: — После ще разказваш.

Инди рязко се извърна и заповяда:

— Изчезвай!

Вратата безшумно се затвори зад момчето.

Миг по-късно обаче тя отново се открехна. Дребосъка реши, че поне за минутка трябва да погледа. В края на краищата предстоеше дългоочакваната любовна сцена, началото на една връзка от съдбоносно значение за него.

 

Подобно на великия бейзболист Бебе Рут, Инди беше на път да инкасира една точка в своя вреда. Ако не предприемеше атака, разбира се.

Но нещата несъмнено щяха да завършат добре. Дребосъка все повече се убеждаваше, че Инди и Уили са всъщност легендарните влюбени Хсиенпо и Йинг-тай, слезли от небето. Според преданието те умират в обятията си, превърнати в лъчи на дъгата от Императора на небесните съкровища. Хсиенпо се превъплътил в червения цвят, а Йинг-тай — в синия. Очите на Уили бяха бистро сини, докато кожата на Инди безспорно беше червеникава, нали? Очевидно двамата бяха слезли на Земята да се срещнат отново, а пряк резултат от тази среща бе самият Дребосък, възприел виолетовия цвят като краен продукт на това божествено съединение.

Дребосъка беше дълбоко убеден в правотата на разсъжденията си. Доказателство за това бяха виолетовите проблясъци в кафявите му очи.

В момента обаче му беше безкрайно трудно да държи отворени своите кафяви очи с виолетови точици в тях. Ужасно му се спеше. Това го накара да се запита дали и Уили, подобно на Небесната Сянка, не притежава способността да замъглява съзнанието на хората. Не, няма да заспи, реши той. Защото на всяка цена трябва да е свидетел на първото единение на митичната двойка.

Инди се приближи до вратата, която водеше към покоите на Уили. Тя беше плътно затворена. Той се накани да почука, но в същия миг на прага се изправи Уили. Все още в своите царствени одежди, тя изглеждаше малко стресната.

— Господи, каква изненада!

— Нося ти нещо — изломоти Инди. Усещаше, че не може да контролира напълно израза на лицето си, но въпреки това направи опит да говори приветливо.

— Едва ли го искам — предизвикателно отвърна Уили, но и в нейния глас липсваше убедителност.

— Е, хубаво тогава — сви рамене Инди и се обърна да си върви, решил, че няма никакъв смисъл да проявява нахалство. Извади една ябълка от подноса в ръцете си и я захапа. Уили ясно долови хрускането, пресегна се и дръпна апетитния плод. Бързо отхапа, убедена, че това е най-вкусната ябълка в живота й. Затвори очи, за да се наслади по-пълно на сочния хрупкав плод. Когато ги отвори отново, видя, че Инди е махнал капака и протяга подноса към нея. Върху му бяха струпани банани, портокали, нарове, смокини и едри чепки грозде.

Уили хлъцна от удоволствие, пое подноса и го внесе в стаята си. Инди влезе след нея.

В другия край на коридора Дребосъка мъдро се усмихна, затвори вратата и се шмугна в леглото.

Този Джоунс не е чак толкова лош, помисли си Уили. Само да не беше такъв надут! Все пак й бе помогнал, а хората очевидно го уважаваха и се вслушваха в думите му. Вероятно наистина е известен човек. Много мило, че й донесе тези божествени плодове. Все пак се намираха на хиляди мили от цивилизацията, от радиото и автомобилите.

Напъха няколко гроздови зърна в устата си и му се усмихна. Той продължаваше да стои до вратата като смутено прислужниче.

Ако обичаш да караш бързи коли,

ако обичаш съмнителни кръчми,

ако обичаш стари псалми и голи крака.

Уили запретна ръкави и взе да бели един голям банан. Едновременно с това продължи да си тананика наум:

Ако обичаш Дивия Запад,

ако обичаш да гледаш как се събличам

никой няма да е против

Инди й се усмихна в отговор. Горкото момиче! Очевидно го желае с цялото си сърце! Е, той няма нищо против. Тя е приятна и Инди няма да й откаже. Пристъпи крачка напред.

— Ти си добър човек — измърка тя. — Ставаш за личен прислужник в двореца ми.

С всеки изминал ден тя изглежда все по-добре, призна пред себе си той. Все по-приятно му беше да я гледа.

— С бижутата си ли ще спиш, принцесо? — попита я той.

— Да, с тях и с нищо друго — предизвикателно го погледна тя. — Това изненадва ли те?

— Не, нищо не може да ме изненада мен. — Той се приближи до нея, взе си една ябълка и я захапа. — Забравяш, че съм учен.

— И непрекъснато се занимаваш с изследвания, така ли?

— Непрекъснато — кимна той.

— Значи се интересуваш какъв нощен крем употребявам, в каква поза обичам да спя, как изглеждам сутрин, така ли? — Възбудата витаеше из въздуха и тя искрено пожела той по-скоро да предприеме нещо.

Сякаш прочел мислите й, Инди кимна.

— Професионален навик — рече той.

— По-скоро любовен ритуал.

— Не, по-скоро примитивна сексуална практика.

— Значи си експерт в тази област — заключи тя и се зае да разхлабва вратовръзката му. С всяка изминала минута той й се виждаше все по-привлекателен.

— Имам доста голям стаж — призна той. Целунаха се нежно и продължително.

В началото сдържано, после все по-страстно.

Откъснаха се един от друг, за да си поемат дъх.

— Не ти се сърдя, че понякога си груб — едва ли не извинително промълви тя. — От време на време съм страхотна досада!

— Имал съм и по-тежки случаи — великодушно се усмихна той.

— Но не и по-прекрасни от мен! — обеща му тя.

— Не мога да кажа — рече той и леко притвори вратата зад себе си. — Като истински учен мразя да обявявам предварително резултатите от своите опити. Ще ти ги съобщя утре сутринта.

Опити ли, почервеня от гняв Уили. Сякаш съм опитна мишка!

Отдръпна се и го измери с леден поглед. С удоволствие би приела да бъде обичана, но никога няма да позволи на някого да си прави експерименти с нея!

Пристъпи крачка напред и с рязко движение отвори вратата, която той току-що беше захлопнал.

— Вън оттук, самодоволна маймуно такава! Не съм толкова лесна, колкото може би ти изглеждам!

— Аз също! — отвърна стреснато той, после се разгневи: — Знаеш ли кое ти е най-лошото, Уили? Прекалено сигурна си, че всички ще играят по свирката ти!

След тези думи се обърна и тръгна към стаята си.

— Прекалено си горд, за да признаеш, че си луд по мен, доктор Джоунс! — подвикна подире му тя, убедена, че именно това е неговият проблем. Свикнал да се контролира постоянно, той не можеше да приеме, че се е влюбил в нея, че е станал уязвим и несигурен. Е, добре. Тя е готова да прояви милост към него. Но и той трябва да се държи като джентълмен!

— Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен. — Изправен на прага, той се постара доста, за да придаде на гласа си необходимата доза твърдост. Няма къде да иде, скоро ще почука на вратата ми!

— Пет минути — отвърна тя. — Най-много след пет минути отново ще си тук!

Беше ясно, че я желае много повече, отколкото иска да покаже. Бедното момче, едва ли ще издържи дълго в подобно състояние!

Инди пусна насреща й една широка и малко пресилена прозявка.

— След пет минути вече ще спя дълбоко, скъпа — увери я той и затвори вратата зад себе си.

— Пет минути! — повтори тя. — И двамата знаем, че точно така ще стане!

Инди се прибра в стаята си. След миг открехна вратата, надникна навън и отново затвори. Уили затръшна нейната с всичка сила.

Инди се облегна на вратата и зачака. Но отвън беше тихо. Никакви стъпки, никакви извинения. По дяволите! Той пристъпи и седна на леглото, обзет от ярост.

Уили също отиде до своето легло. Мърморейки под нос, тя тежко се отпусна на меката постеля. Ще се върне. Колкото и да е умен, той си остава мъж, а тя е страхотно привлекателна жена. Взе будилника от нощното шкафче до главата си и предизвикателно го погледна. Пет минути! После съблече робата.

Инди свали сакото си. Хвърли поглед на часовника над леглото и промърмори:

— Четири минути и половина!

Смешно! Тя е смешна жена, намират се в един смешен дворец, в още по-смешна ситуация! А той се чувства унизен.

Уили нервно крачеше из разкошно обзаведения апартамент. Духна няколко свещи, изгаси някоя и друга лампа, изправи се пред голямото огледало и се заоглежда. От влагата косата й беше доста разхвърчана. Нима това го е отблъснало? Защо ли си тръгна толкова бързо? Но не, той ще се върне!

Инди погледна образа си в огледалото на тоалетката. Какво му е на лицето й? Нищо, разбира се. Тя е привлекателна жена, дума да няма, но това съвсем не означава, че трябва да й падне на колене, нали?

Стана, приближи се до дивана и внимателно зави с одеялото дълбоко спящия Дребосък. Ех, защо не можеше да е отново на дванайсет години! По стените висяха портрети на раджпутски принцове върху танцуващи коне, пейзажи с изгледи от Двореца, танцьорки. Танцьорки, танцьорки!

Уили се отпусна на широкото легло, над което висеше ефирен балдахин, и се зае да огъва тялото си в различни съблазнителни пози. От време на време прекъсваше заниманиятя си и с умело престорена изненада се обръщаше към въображаемия посетител: „О, доктор Джоунс! О, Индиана!“

Будилникът до леглото й показваше десет и осемнайсет минути.

Инди лежеше на леглото и гледаше в тавана. Как да заспи в това състояние? Нима тя си въобразява, че е от камък? Кой мъж би издържал на такъв тормоз?

Часовникът до леглото му показваше десет и двайсет и една.

Уили сграбчи будилника и го притисна до ухото си. Тик-так, тик-так. Значи работи. Пръстите й нервно забарабаниха по ръба на леглото. Нима прелестите й се оказаха недостатъчни? Нима започва да губи своята привлекателност? Нима е възможно той все още да не е на прага й, драскайки умолително по вратата?

С усилие на волята Инди се въздържа да не скочи на крака. До главата му часовникът настоятелно тиктакаше. Не, в тази игра на изчакване победител ще бъде той. Археологията е калила нервите му, той умее да чака. Рано или късно тя ще рухне и ще се предаде, ще дотича до него. Надяваше се това да стане по-рано, все пак.

— Уили! — прошепна той, погледна към вратата и се усмихна. Но вратата си оставаше затворена. Опита по-друг тон:

— Уили!

Отново никакъв резултат. По-добре да изиграе безразличие.

— О, Уили, здравей.

Вратата си остана затворена, а Дребосъка продължаваше да спи.

В стаята си Уили опитваше нови пози и различни встъпителни думи.

— Джоунс, доктор Джоунс. О, здрасти, Индиана!

Часовникът на Индиана показваше десет и трийсет и пет. Той го захвърли на пода и закрачи нервно напред-назад.

Уили се плъзна в долния край на широкото легло, изтегна се върху копринената покривка и разпери ръце за прегръдка. После бавно се отпусна на пода.

Инди продължаваше да крачи пред редицата портрети и картини на стената, край натруфени принцове, разиграни коне и танцуващи момичета. Ах, тези танцьорки!

Уили също сновеше пред своите картини, но за разлика от Индиана непрекъснато мърмореше:

— Нощни упражнения, глупости! Примитивни плътски щения! Утре щял да ми съобщи!

Отвъд стената и Инди започна да мърмори:

— Личен прислужник! Самодоволна маймуна! Пет минути!

Уили се закова на място и отправи невярващ поглед към огледалото пред себе си.

— Няма го! — прошепна смутено тя. — Не може да бъде!

Инди също прекрати нервната си разходка и отправи невярващ поглед в пространството.

— Не може да бъде! — учудено промърмори той. — Тя не дойде! И аз няма да ида!

В този миг от сянката край последната картина се отдели фигурата на облечен в тъмни дрехи пазач. Ръцете му светкавично се вдигнаха и усукаха тънко, но здраво въже около врата на Индиана.

С бърз рефлекс Джоунс успя да мушне пръсти под затягащата се примка, но въпреки това усети как адамовата му ябълка изхрущя при внезапния натиск. Отчаяно борейки се за глътка въздух, той отвори уста и бавно се свлече на колене. Почти изхвръкнали от орбитите, очите му се спряха на малките ухилени черепи, които се поклащаха в края на смъртоносното въже, увито здраво около китките на убиеца. Със сетни сили Индиана рязко се приведе и скочи насреща му. Пазачът изгуби равновесие и се тръшна по гръб на пода.

В следващия миг убиецът измъкна остър нож, но Индиана беше успял вече да докопа близката саксия и с бързо движение я пръсна в главата му. Ножът издрънча на пода и Дребосъка се размърда. Дочул шум, Инди премести поглед към вратата. В същия миг убиецът отново скочи отгоре му.

Изправена пред затворената врата, Уили нервно извика:

— Цял живот ще запомниш тази нощ! Нощта, в която бях в ръцете ти, а ти ме изпусна! Лека нощ, доктор Джоунс, и приятни сънища! Току-що се размина с най-хубавото нещо в живота си!

Инди се вкопчи в своя нападател и двамата се затъркаляха по покрития с керамични плочки под. Дребосъка се събуди точно когато Инди успя да се откъсне от лапите на нападателя си и замаяно се оглеждаше. Без да се колебае нито секунда, момчето грабна камшика и му го подхвърли.

Инди го улови във въздуха и здраво шибна убиеца по ръката. Онзи го пусна и побягна към вратата. Инди отново замахна и този път змийските краища на кожения камшик със свистене се увиха около шията на главореза, който се дръпна толкова рязко, че дръжката на камшика се отскубна от дланта на Индиана и отхвръкна нагоре към бавно въртящия се на тавана вентилатор.

Ресните се навиха на витлата като рибарска корда в макарата си. Едновременно с това тялото на убиеца бавно започна да се издига към тавана подобно зловеща риба, захапала здраво кукичката на въдицата. След миг краката му престанаха да докосват пода, от гърлото му се откъсна кратък задавен писък, тялото му се разтърси от конвулсии и той се превърна в труп, обесен труп.

— Спри вентилатора, Дребосък! — викна Инди. — Аз отивам да видя дали при Уили всичко е наред!

Американецът изхвръкна от стаята, а Дребосъка се протегна и врътна един ключ на стената.

С широко разтворени очи Индиана връхлетя в стаята на Уили.

Тя лежеше на леглото със замряло сърце.

— О, Инди.

Дойде, в края на краищата. Прекрасен е! Може пък да не е погледнал часовника. Той се хвърли към леглото й.

— Бъди нежен! — прошепна тя.

Индиана прелетя край нея и завря глава под леглото. Никой. Скочи на крака и се зае да изследва най-грижливо стаята.

— Хей, аз съм тук! — повика го Уили. Инди продължи претърсването, без да й обръща внимание. Тя дръпна балдахина и видя, че очите му са насълзени. От любов, в това не може да има съмнение!

Инди заобиколи леглото и се отправи към вратата.

— Няма никой — промърмори сякаш на себе си той.

— Как да няма? — учуди се Уили и отметна балдахина. — Аз съм тук!

Инди се насочи към огледалото, а Уили скочи от леглото и го последва. Вниманието му привлече голяма ваза с цветя, висяща в ъгъла, вляво от огледалото. Убиецът беше проникнал в стаята му през тайна врата, а това означаваше, че и тук сигурно има нещо подобно.

Пристъпи към една от колоните на просторното помещение. Предчувствието му беше толкова силно, че едва ли можеше да се заблуждава.

Уили продължаваше да върви по петите му.

— Държиш се много странно, Инди! — озадачено отбеляза тя.

Инди заразглежда колоната, без да й обръща внимание. Върху камъка изкусно беше гравирана фигурата на гола танцьорка. Пръстите му пъргаво заопипваха издутините — крака, украшения, бедра, гърди.

На Уили всичко това й се стори прекалено.

— Хей, аз съм тук! — повика го тя.

Лостът се оказа прикрит от гърдите.

Колоната внезапно проскърца, завъртя се и изчезна в стената. Пред очите им се разкри мрачният отвор на някакъв тунел.

Инди пристъпи крачка напред, драсна клечка кибрит и прочете издълбания в каменната стена надпис: „Върви по стъпките на Шива“.

— Какво означава това? — възбудено пошепна Уили, застанала зад гърба му.

— „Не предавай.“ — Инди престана да чете, бръкна в джоба си и измъкна парченцето излинял папирус. След това се зае да сравнява текста му с надписите на стената.

Зад тях вратата се отвори и на прага се появи Дребосъка. Видял ги край стената, той с бързи крачки се приближи.

Инди прочете санскритския надпис на късчето папирус:

— „Не предавай истината.“

После се обърна назад и кратко заповяда:

— Дребосък, отивай да събереш нещата ни!

Момчето изтича обратно в спалнята, а Индиана застана с лице към тъмния вход на тунела.