Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (4) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

ГЛАВА 4
ДВОРЕЦЪТ ПАНКОТ

Скоро се развидели.

Инди вървеше през селото с широка крачка. От двете му страни подтичваха местни жители, които се надпреварваха да му дават последни съвети и дребни поръчки. В покрайнините чакаха два големи слона.

Водачът на име Сайну учтиво побутваше Уили към единия от тях, а тя също така учтиво се дърпаше.

— По дяволите, Уили! Качвай се, защото трябва да тръгваме!

Добре де, зная, че е глупаво, помисли си тя. Трябва да вървим и това тук е просто едно домашно животно. Огромно и почти неуправляемо домашно животно, което положително може да бъде и страшно! За съжаление е единственото превозно средство по тези места. Не би постигнала нищо в живота, ако се беше държала като срамежлива теменужка. А сега бе в Индия сред разни майпури! Не й се мислеше по този въпрос, затова пое дълбоко дъх и позволи на Сайну да й помогне да се покатери върху гърба на животното.

— Хоп! — викна тя. — Стой спокойно, ти си добро слонче!

Замръзна върху огромното туловище, а на лицето й беше изписана отчаяна решителност. Ръцете й все още стискаха златистата рокля.

Изправен до другия слон, Дребосъка гледаше приближаващия Инди.

— Аз пътува с теб, нали, Инди? — попита той с радостна усмивка.

— Не, Дребосък — отвърна докторът. — За теб имам една малка изненада. Хей, там, отпред.

Дребосъка се шмугна зад гърба на слона-водач и видя, че вторият майпур държи поводите на малко слонче, отгледано сякаш специално за неговия ръст. Не можа да повярва на очите си. Какъв късмет! Какво приключение! Какво чудесно бебе-слон!

— Еха! — провикна се той и скочи на гърба на слончето, опирайки се на ръката на водача. Знаеше как да го управлява, не напразно беше гледал „Тарзан“ няколко пъти подред. В онзи филм слоновете бяха най-добрите приятели на Тарзан, значи нищо не им пречи да бъдат такива и за Дребосъка.

И Джейн беше добра приятелка на Тарзан. Дребосъка прецени шансовете на Уили да се сравнява с нея, от мъжка гледна точка, разбира се. Много му се прииска пред доктора тя да се представи по-добре, отколкото със слоновете.

Сайну подкара слона на Уили към Дребосъка. Тя беше преодоляла първоначалния си страх и сега се наместваше на гърба на животното, правейки безплодни усилия да открие най-удобното място. Слоновете застанаха редом и водачите ги подкараха по пътя, който се виеше извън селцето и чезнеше сред голите хълмове.

Отпуснала се за момент, Уили забеляза тъжните лица на местните жители, наизлезли да ги изпроводят. Някои от тях плачеха и тя дълбоко се трогна.

— За пръв път в живота ми ме изпращат със сълзи — сподели с Дребосъка тя.

— Те не плачат за теб — увери я Дребосъка. — Плачат за своите слонове.

Сигурно е така, помисли си Уили. Животните наистина бяха чудесни.

— Ясно — отвърна тя и унило поклати глава.

— Нямат с какво да ги хранят и ще ги продадат някъде — добави Дребосъка. — Така каза Инди.

Едва тогава Уили се сети за американеца и се извъртя назад. Седнал на гърба на третия слон, Индиана бавно се поклащаше зад тях.

— Престани да се въртиш като маймуна! — скара й се той.

— Твой мозък обърнат наопаки, госпожа! — изкиска се Дребосъка. — Назад Китай, напред Панкот.

Панкот, Господи! Уили потръпна.

— Иманаду, Сайну! — извика Индиана към водача на нейния слон.

— Аю нона, оа пата немей! — ревна индиецът и дръпна поводите.

— Хей, почакайте! Още не съм се настанила! — викна уплашено Уили. — Индиана, не мога да пътувам така чак до Делхи!

— Не отиваме в Делхи — поясни Инди с вече по-спокоен глас.

— Как така не отиваме в Делхи? — изпищя тя. — Спрете, спрете! — Извъртя се към местните хора, продължаващи да стоят край пътя, и попита: — Някой може ли да ме заведе в Делхи? Не искам да ходя в Панкот!

— Тръгваме! — нареди Инди на водачите. — Искам да пристигнем утре привечер.

Сайну дръпна поводите на слона под Уили и животното тромаво пристъпи напред. Местните жители топло замахаха с ръце, пожелаваха й успех и я благославяха за храбростта.

— Индиана! — сърдито извика тя, обръщайки се към организатора на целия този противен заговор. — Защо отстъпваш? Какво ти каза онова дете през нощта?

Той реши да не й обръща повече внимание. Слоновете тежко пристъпяха покрай групичките тъжни хора на пътя. В една от тях очите му зърнаха старейшината и шамана, които допряха длани до челата си и поздравиха кервана.

Придвижваха се бавно, но равномерно. Хълмовете на хоризонта ставаха все по-ясни и близки. И тук земята беше бедна, но все пак не тъй опустошена като околностите на селото. Появи се висока трева, сред която тук-там се мъдреха нискостеблени дръвчета. Дребни бозайници притичваха през пътеката и изчезваха в избуялата трева.

Дребосъка непрекъснато откриваше нещо ново у своето слонче. Фината пухкава козина върху главата му бе щръкнала, а кожата му беше груба и твърда навсякъде, с изключение на едно малко местенце под хоботчето, където бе мека и гладка като виме на крава. Откри, че като го почеше по кокалестите издутини над очите, слончето издава великолепни звуци, сякаш свири с рог. С тях му казваше, че по една случайност и то се казва Дребосък, но за разлика от момчето, пълното му име е Големия Дребосък.

Криво-ляво и Уили се справи със своето животно. С цената на няколко фрази, които трудно биха се вместили в понятието за изискан английски, разбира се. Крехкото примирие беше постигнато с взаимни отстъпки — Уили остави слона да крачи спокойно, а той се правеше, че не разбира епитетите, с които го кичеше тя.

Около обед слънцето напече безмилостно. Движеха се през далеч по-плодородна местност, осеяна със смокинови горички и тучни полянки, сред които ромоляха бистри поточета. Настъпи жега и задуха.

Уили сведе очи към облеклото си с неприкрито отвращение. Все още беше облечена в измачканата официална риза на Инди, цялата оплескана с петна от пот и кал. Изпитваше усещането, че панталона му всеки момент ще се разцепи по шевовете, а бялото му сако бе усукано около кръста й. Как е възможно да падне толкова низко? С какво е заслужила подобна участ? Погледна златистата рокля с пайети в ръцете си и горчиво въздъхна. Времето, когато беше наистина блестяща дама, й се стори тъй далечно.

Изведнъж потръпна и се стегна. Стига, Уили, стига вече! Всичко, което е необходимо на една истинска дама, е съответното самочувствие. Не виждам причина да не бъда такава дори и на гърба на това проклето животно!

Бръкна в скритото джобче на прекрасната някога рокля и извади шишенце скъп френски парфюм. Разкърши рамене и ръсна няколко капчици зад ушите си, та малко да заприлича на дама.

Скоро стана ясно, че не само Уили страда от жегата. От нея очевидно се измъчваше и гигантът под краката й. С присъщата си щедрост тя се наведе и изля малко парфюм зад ушите на слона.

— Ти май повече имаш нужда от него — промърмори Уили. Но вонята на животното беше толкова силна, че тя направи гримаса и изля половината от съдържанието на шишенцето върху гърба му.

Слонът се раздразни. Извъртя хобота си назад, за да подуши странния аромат, после изрева, обзет от нескрито отвращение.

— От какво си недоволен? — искрено се учуди Уили. — Та това е най-страхотният парфюм!

Слонът унило простена и продължи да крачи напред.

Инди дремеше върху гърба на своето животно почти през цялото време, докато Дребосъка беше подел един безкраен разговор със своя по-едър адаш. Надвечер околността отново се промени и керванът навлезе в джунглата.

Тук природата беше съвсем различна, с щедра и буйна растителност. Дърветата бяха високи, а листата им — толкова гъсти, че образуваха зелен покрив, сред който слънчевите лъчи трудно си пробиваха път. Сред огромните каучукови дървета, окичени с лиани, въздухът трептеше златистозелен. До дебелите стволове се издигаха стройни палми и върби, дръвчета с екзотични плодове и буйни храсти.

Пътеката едва се забелязваше и на водачите често се налагаше да махнат от нея някой пречупен клон или пък да отсекат пипалата на жилавите лиани.

В гората ечаха всевъзможни звуци. Никога в живота си Уили не беше чувала тъй различни и съвсем непознати за ушите й съчетания — цвъртене, грачене, ръмжене, писукане, чуруликане. При някои от звуците тя неволно подскачаше и настръхваше от ужас. Ето, иззад отсрещния храсталак някакво животно издаде протяжен предсмъртен вопъл. Не можеше да бъде друго! Тя тихо изруга и стисна още по-здраво поводите на слона. Понякога е просто невъзможно да се държиш като дама!

Но това съвсем не беше така за едно малко момче. Дребосъка възприемаше всичко наоколо като част от прекрасна нова игра, създадена специално за него. Държеше се ту като владетел на това пищно царство, ту като малко бездомно кученце. Час по час се обръщаше да види къде е Инди, тъй като нито за секунда не забравяше, че е негов единствен телохранител.

В небето затрещяха гръмотевици, пробляснаха ослепителни светкавици, но не заваля. За Дребосъка това беше лошо знамение. То означаваше, че Лей-Кун (Бог на гръмотевиците) и Тиен-Му (Майка на светкавиците) са влезли в безплодно пререкание, от което не може да се очаква нищо добро. Лей-Кун е отвратително грозен — с човка на кукумявка и нокти на хищник на синкавото си човешко тяло. Той се крие в облаците и щом някой дръзне да се приближи до него, удря големия си тъпан с дървен чук. Тиен-Му прави светкавици с помощта на своите две огледала. От време на време, според настроението си, тя обръща някое от тях към Лей-Кун, за да се огледа и види колко е грозен. В такива случаи тъпанът му трещи с ужасна сила. Но от кавгата на древните божества не се получи нищо, не капна капчица дъжд.

Дребосъка отправи официално послание до Небесното министерство на гръмотевиците и бурите, настоявайки за намесата на някой по-авторитетен бог.

Препирнята най-сетне престана, но Дребосъка продължи да бъде нащрек.

Очите му се спряха на някакъв плод, който примамваше от надвесен над пътеката клон; той се изправи внимателно на гърба на слончето и посегна да го откъсне. Потърка кръглото топче между палеца и показалеца си и разкърши китка. Лефти Гроув.

— Ще дойдеш с мен в Америка и ще ти намерим работа в цирка — беше му казал той. — Искаш, нали?

Откакто беше гледал филма на Чарли Чаплин за цирка, Дребосъка мечтаеше да стане фокусник.

Хоботът на малкото слонче се изви назад, дръпна плода от ръката на Дребосъка и го пъхна в устата под него със звучно примляскване. С това действие слончето показа, че и то харесва филма.

Стигнаха до брега на плитко поточе. Сайну извика нещо на Инди и той кимна. Водачът се обърна и поведе кервана нагоре срещу течението. На двайсетина метра по-нататък до ушите на момчето долетя странен звук, идващ от върховете на дърветата.

— Инди, виж! — викна Дребосъка. Инди и Уили вдигнаха глави към рояка птици, които затулваха с широки криле небето.

— Какви са огромни! — възхити им се Уили.

Сайну каза нещо на Инди и професорът пак кимна в знак на съгласие.

— Това не са птици — поясни Индиана. — Това са големи прилепи.

Дребосъка потръпна. Беше гледал „Дракула“ два пъти и отлично знаеше какво представляват прилепите.

Уили инстинктивно се сниши към гърба на слона. За съжаление това доведе до нови неприятни усещания за обонянието й. Направи гримаса и промърмори:

— Скъпи, тази тропическа горещина доста наврежда на твоята привлекателност.

После изля остатъка от парфюма върху врата на животното.

Ефектът беше моментален. Ето го ароматът на цивилизацията, събуждащ спомени за кабарета и богати покровители, за красиви дрехи и копринени възглавници. Сърцето на Уили запя от радост. С прилепи или без тях, тя е жива! Отвори уста и гората се огласи от жизнерадостната й песен:

В стари времена грях бе да се зърне

дори част от чорап.

Днес вече всичко приемаш,

човече!

Инди изненадано я погледна, после се засмя. Изведнъж и на него му се прииска да запее, макар че не знаеше нито една песен, а гласът му трудно можеше да се нарече приятен. Въпреки това махна с ръка и забоботи:

О, искам своя дом, където бизонът тръби,

където играят антилопи и сърни.

Според Дребосъка това си беше чиста истерия. Всеки реве с пълен глас любимата си песен и изобщо не слуша околните! Реши, че е време и той да се включи:

Златно слънце изгрява и с лъчите си огрява

зелените гори и прекрасния град Шанхай.

Уили прие предизвикателството и гласът й се разнесе надалеч из притихналата гора:

Някогашните добри поети

днес пишат проза с едносрични думи.

Днес вече всичко приемаш,

човече!

 

Искам своя дом, там, където тишина

трепти и небето е кристално чисто.

 

О, аз обичам град Шанхай,

обичам слънцето над него.

 

Днес светът е полудял.

Днес светът е чер и бял.

Днес нощта е вече ден.

 

Дом, мой свиден дом.

Тук Дребосъка се присъедини към Инди, тъй като и той харесваше тази песен:

където играят антилопи и сърни.

Но за разлика от професора, момчето пееше на китайски.

Така се придвижваха през джунглата, възседнали необичайните си возила — пееха с пълни гърди и се радваха на огромното щастие да са живи в този прекрасен свят.

Но всичко това дойде прекалено много за слона на Уили. Примирил се с отвратителната смрад зад ушите си, той не можа да понесе и странните звуци над главата си, закова се на място и потопи хобот във водите на поточето. Засмука петдесетина литра вода, изви хобота си и обля Уили със силна струя.

Нападението беше толкова внезапно, че Уили се отлепи от седлото и шумно цамбурна във водата.

Дребосъка се разсмя и запляска с ръце.

А на Уили й дойде до гуша. Подобно на уморено дете, което са напляскали след дълга игра, тя се задавяше от гняв и сълзи. Беше мокра, мръсна и гладна, беше накрай сили.

— В Шанхай си ми беше добре! — викна тя. — Имах си къщичка с градинка, имах си богати приятели, ходех по приеми и се возех в хубави коли! Мразя всичко това тук! Аз съм певица, а не туристка! Тук лесно бих могла да изгубя гласа си!

Дребосъка я гледаше с разширени от изненада очи.

— Тая госпожа съвсем откачена! — заключи той.

Индиана огледа мястото на принудителното им спиране — слънцето се бе изтърколило доста надълбоко и мракът вече настъпваше, — после обяви решението си:

— Мисля, че можем да пренощуваме тук.

Прецени, че всички са вече твърде уморени, за да продължат.

 

Залез слънце.

Трите слона нагазиха в реката и се потопиха до гърди в хладната вода. Инди свали ризата си, нагази след тях и започна да залива гърбовете им. Сайну мина от другата страна да му помогне.

Дребосъка се заигра с малкото слонче, което весело го обвиваше с хобот, вдигаше го във въздуха и го пускаше по гръб във водата. Момчето пищеше от удоволствие, а слончето го чакаше да се покаже над водата, за да го облее с обилен душ от хобота си. Двамата бяха връстници и се разбираха чудесно.

Уили се отдалечи на двайсетина метра срещу течението, откри един спокоен вир и се гмурна в хладната вода. Стигна дъното, обърна се по гръб и бавно изплува на повърхността. Отмахна мокрите кичури от очите си, отправи поглед към зеления гъсталак над реката и доволно затананика. Имаше нужда да си повдигне духа.

През последните два дни животът й се промени коренно. Нещата тъкмо започнаха да се оправят, когато този мъж нахълта в бара и всичко отиде по дяволите. Всъщност той не бе чак толкова лош, ако човек харесва подобни типове, но лично тя не държеше особено съдбата й да се направлява от него.

Преди всичко беше учен, а това означава, че е смахнат, независимо от целите и намеренията му. И друго — макар че явно му бе направила впечатление, той не проявяваше никаква любезност към нея, държеше се строго, доста грубиянски и егоистично — с една дума, не като джентълмен. Що за човек е всъщност той, питаше се Уили.

С момчето обаче се държеше добронамерено и грижливо. Поради простия факт, че с нея самата никой не се бе отнасял по този начин преди години, Уили изпитваше задоволство да наблюдава поведението му. А и снощи очевидно се трогна при вида на изгладнялото дете в селото, да, тя не пропусна да забележи това. Е, хубаво, добър е с децата. И какво друго?

Наистина, той я спаси там, в бара, когато всичко хвръкна по дяволите. Спаси живота й и в падащия самолет, макар че ако не беше се появил, това едва ли щеше да се случи. А може би щеше, кой знае? Съдба. Тези индийци много обичат да говорят за предопределенията на съдбата; същото правеха и много китайци, беше ги чувала с ушите си по разни приеми.

Приеми, увеселения. Сигурно са на хиляди мили от най-близкото подобно нещо.

Очите му. Безспорно най-привлекателното нещо у него. Как ли изглеждат отблизо, запита се Уили.

Отново се гмурна. Хладната вода приятно я отпусна, отмивайки умората от натежалите й крайници. Всичко ще се оправи, няма начин да не се оправи. Стига да е жива и здрава.

Господи, само като си представи човек, че е на хиляди мили от най-близкия прием, от най-обикновения чифт копринени чорапи!

 

Индиана излезе от водата и тръгна нагоре по брега. От панталона му капеше вода. Искаше да провери дали с Уили всичко е наред.

Разбира се, той почти не се съмняваше в това. Личеше си, че е жена с характер, която може да се справя с трудностите. Но тук просто не плуваше в свои води, тъй като бе израсла в града. Толкоз.

Не би се отнасял с нея тъй сурово, ако не беше сигурен, че ще го изтърпи. Но поведението й на придворна дама понякога беше направо непоносимо и той неволно стягаше юздата. В крайна сметка изобщо не я обвиняваше, тъй като обстоятелствата бяха доста необичайни за нея. Но защо се оплаква толкова гръмогласно? Вероятно защото е певица.

Както и да е. Тук и сега тя има нужда от закрила и той ще й я даде.

Стигна до дрехите й, проснати да съхнат на един надвесен над реката клон. Миг по-късно видя и самата нея във водата. Беше, хм, съвсем неприкрита, така да се каже.

— Хей, Уили — повика я той. — Мисля, че е време да излезеш оттам.

Внезапната му поява я стресна, но тя бързо възвърна самообладанието си. Не й се случваше за пръв път да я изненадват.

— Чисто гола, така ли? — попита тя. — Иска ти се!

— Хайде, време е да се изсушиш.

— Твърде примитивен начин за прелъстяване, доктор Джоунс!

Аз ли те прелъстявам, запита се мислено Индиана. Нали ти сама си свалила дрехите си? Хайде, хайде, смъмри се той. Бъди добро момче.

Сви рамене и подчертано равнодушно отвърна:

— Дойдох насам просто да ти напомня, че човек никога не знае на какво може да се натъкне в такъв поток.

Макар че бяха накрай света, вероятно на хиляди мили от музиката на Коул Портър, Уили имаше чувството, че е у дома си.

— Въпреки всичко, тук се чувствувам по-сигурна — усмихна се тя.

— Твоя воля — рече той и разпери ръце с добре изиграно безразличие. После се обърна и тръгна към бивака, намръщен и вкиснат.

А тя, въпреки цялата си градска обиграност, внезапно изпита съжаление, че го е прогонила веднага.

Нощта бързо се спусна над джунглата. Лагерният огън хвърляше мека оранжева светлина, но на няколко крачки от дружелюбните му пламъци сенките се сгъстяваха и превръщаха в стена от непрогледен мрак.

Сайну хранеше слоновете, а другите водачи тихо разговаряха. Загърната в одеяло, Уили сушеше влажните си дрехи на огъня. Съхнеха трудно, тъй като нощният въздух бе пропит от топла и задушлива влага. Нарочно намокри гърба на Индиана, който играеше покер с Дребосъка, после увеси дрехите си на един удобен клон.

Индиана я погледна, но не каза нищо. Продължи да играе.

— Какво имаш? — сериозно го попита Дребосъка.

— Чифт шестици.

— Тройка аса — усмихна се победоносно момчето. — Печеля! Хайде, още две игри. Взех всичките ти пари.

Сече картите и Индиана ги раздаде. Уили надникна иззад прострените дрехи и попита:

— Къде откри своя малък телохранител?

— Не съм го открил, а го хванах — отвърна Инди и разтвори картите си.

— Какво? — учуди се тя иззад бельото.

— Родителите му загинали при бомбардировките на Шанхай и едва четиригодишен, Дребосъка останал на улицата. Аз го хванах, когато се опитваше да ми бръкне в джоба.

Уили посегна да вземе от клона последната си дреха, но от нея внезапно излетя огромен прилеп.

Пронизителният й писък накара всички, с изключение на Индиана, да извърнат глави към нея. Американецът само се намръщи. Отстъпвайки инстинктивно по-далеч от съскащата твар, която показваше огромните си нокти и сърдито пляскаше с криле, тя нагази във високата папрат зад себе си. От нея изведнъж изскочи разярен песоглавец с розово-червена зурла, очевидно решен да брани до смърт леговището си.

Уили нададе нов писък, с който успя да прогони песоглавеца, а гърбът й опря в мъхеста черна скала. Там обаче беше запазеният периметър на огромна игуана, която гневно стрелна змийското си езиче към нея.

Дребосъка видя, че прилепът отлита, и запази спокойствие. Все пак вътре в себе си предложи цял долар (с отсрочено плащане, разбира се) на Бога-пазител на Вратата на призраците; същото мълчаливо обещание направи и на доктор Ван Хелсинг и всички останали противници на Дракула.

За нещастие Уили не разполагаше с подобни духовни покровители. По тази причина имаше чувството, че всички опасности на света се трупат върху бедната й глава.

В бъркотията Индиана неволно си даде карта повече. Дребосъка обаче го видя.

Уили се зае да изследва осветеното от огъня пространство — изследване, придружавано от постоянни писъци и охкания.

— Вдига страхотен шум и това е най-големият й недостатък — промърмори недоволно Индиана и направи опит да се съсредоточи в играта.

— Аз взех две карти — предпазливо се обади Дребосъка.

— Аз пък три — кимна Инди.

— Не е вярно — възрази хлапето. — Ти взе четири!

— Три взех! — държеше на своето Индиана.

— Доктор Джоунс мошеник! — обвини го Дребосъка.

— Май ти взе една карта повече! — контраатакува американецът.

Уили продължаваше да рита из храсталаците.

— Дължиш мене десет цента — рече Дребосъка. — Плащай! Плащай веднага!

Инди с отвращение захвърли картите.

— Не ми се играе повече — рече той.

— И на мене.

— И вече няма да те уча!

— Не ми пука. Ти играеш нечестно, аз не искам играя повече!

Дребосъка събра пръснатите карти и се оттегли, като мърмореше нещо на китайски.

Уили се приближи към огъня, продължавайки да се озърта на всички страни.

— Обкръжени сме отвсякъде! — задавено рече тя. — Тук гъмжи от разни пълзящи гадини!

— Именно по тази причина подобни места ги наричат джунгли — кисело отвърна Индиана.

— Какво ли още се крие в нея! — пошепна тя.

Той я погледна и се усмихна. Уили. Какво странно име! Повтори го на глас и попита:

— Не е ли малко кратичко?

Тя го измери с поглед, който предупреждаваше, че никак не й е до шеги.

— Това е професионалният ми псевдоним, Индиана.

Отчетливо постави ударение на втората част на името му — ана.

— Хей, госпожо, наричай го доктор Джоунс! — обади се от тъмното Дребосъка, решил да защити своя приятел. Тая жена започваше да се държи прекалено фамилиарно, докато той все още не беше решил дали заслужава да бъде допусната в близост до Инди.

Двамата край огъня се усмихнаха. Инди подхвърли една монета на Дребосъка и мирът бе сключен. После отново се обърна към Уили.

— И за мен това е професионален псевдоним — поясни той, носле попита: — Как се озова чак в Шанхай?

— Икономическата криза в Щатите ликвидира кариерата ми на певица — сухо обясни тя. — А един орангутан ме убеди, че в Ориента е тъкмо за момичета като мен.

Той разгъна едно одеяло близо до огъня и се отпусна върху него.

— Кабаретна певица. Други амбиции нямаш ли?

В отговор откъм джунглата се разнесе ужасен рев. Див и изпълнен със смъртна заплаха. Уили потръпна и се приближи до огъня.

— В момента единствената ми амбиция е да оживея до сутринта — отвърна тя.

— А после?

— После възнамерявам да се омъжа за някой красив и приказно богат принц — усмихна се в себе си тя.

— И на мен ми се иска да открия подобен тип — въздъхна Инди. — По това може би си приличаме.

— А?

— За разлика от тебе обаче, аз предпочитам моите принцове да са богати и мъртви, погребани поне преди две хиляди години. Богатство и слава, знаеш. — Бръкна в джоба си и извади завития в плат предмет, който получи предната вечер от момченцето.

Уили се намести до него.

— Затова ли си се помъкнал към онзи изоставен палат? За богатство и слава?

Той й показа предмета.

— Част от древен манускрипт. Тук е изобразен един монах, казва се Санкара. Внимателно, това е на повече от сто години.

Уили пое в ръце ръкописа и се зае да го изучава. Приличаше й на примитивна рисунка в избелели златни, сини и червени тонове. Беше запленяващо красива.

Уили нежно докосна късчето древен ръкопис, от който сякаш струеше мъдрост. Заинтригуван от почтителния тон на Инди, Дребосъка също се приближи да го види. Дори и малкото слонче прояви интерес, пристъпи към тях и постави хоботчето си върху рамото на Уили.

Тя подскочи от изненада, отблъсна хобота и отново се вгледа в древната реликва.

— Това е някаква старинна писменост, нали? — попита тя.

— Да, санскритски — обясни Инди. — Представлява част от легендата за Санкара, който се изкачил на планината Калиса и там се срещнал с бог Шива.

Слончето отново сложи хобота си върху рамото й и тя нетърпеливо го отблъсна.

— Значи това е Шива — промърмори Уили. — Какво е това, което подава на монаха?

— Камъни. Поръчва му да продължи да се бори със злото и за тази цел му дава пет свещени камъка, които притежават магическа сила.

Слончето отново побутна Уили и тя започна да губи търпение.

— Магически камъни! — изсумтя тя. — Дядо ми цял живот носеше зайчета в джобовете си, гълъбите кацаха по раменете му, беше любимец на децата. А умря в мизерия! Магически камъни, богатство и слава! Лека нощ, доктор Джоунс.

С тези думи тя му подаде обратно парчето плат, отиде накрай осветената от огъня площадка и разстла одеялото си.

— Защо отиде чак там? — попита Инди. — На твое място бих си легнал по-наблизо.

Гледаше я с леко вълнение, усещайки, че започва да му става симпатична. Опита се да не й обръща повече внимание, но това само влоши нещата.

Уили също предпочете да не го гледа. Не може ли честно да каже какво мисли? Тя не вярва на мъже, които не заявяват открито своите намерения.

— Мисля, че ще съм в по-голяма безопасност, дори да спя в компанията на змия, доктор Джоунс! — ледено процеди тя.

В същия миг от дървото зад нея се спусна огромен питон и започна да се навива около раменете й. Дребосъка зяпна от ужас, а Инди се вкамени. Изпитваше невероятен страх от змии. Не знаеше защо и това не го интересуваше. Просто не можеше да ги понася и смяташе, че сред всички ужасни чудовища на света единствено змиите са в състояние да го изпотят от страх и да го подтикнат към паническо бягство.

Уили обаче си помисли, че отново я закача слончето. Изгубила търпение, тя се пресегна назад и без да гледа, сграбчи змията малко зад очите и я хвърли далеч зад себе си.

— Казах ти вече да престанеш! — скара се на слончето тя.

Инди бавно отстъпи назад. Очите му бяха изцъклени, а по лицето му се стичаха едри капки пот. Уили се наведе да оправи одеялото си, а змията беззвучно изчезна сред високата трева.

— Отвратителна джунгла! — мърмореше тя. — Противно слонче, противно място!

На няколко крачки от лагера се изправи едър бенгалски тигър. Незабелязан от никого, той се шмугна сред храсталаците и изчезна. Инди се отпусна на един камък край огъня и известно време лежа ни жив, ни умрял. После стана и го стъкна със сухи съчки.

Много съчки!

На другата сутрин тръгнаха рано, за да избягнат дневните горещини. Тропическият вятър шумеше из върховете на дърветата, а слоновете бавно се промъкваха през храсталака. Отвсякъде се разнасяха животински крясъци, но с настъпването на деня те съвсем не звучаха тъй заплашително.

Сякаш се намираме в огромна и занемарена зоологическа градина, помисли си Уили.

Наново подхванал разговора си с Големия Дребосък, хлапакът все повече се убеждаваше, че духът на изчезналия му брат Чу се е вселил в това слонче след кратко завъртане на Колелото на прераждането. На първо място, защото и Чу беше закръглен като това голямо бебе, на второ — защото и той като слончето винаги беше в добро настроение. Освен това прякорът на Чу беше Буда, получен не само заради споменатите вече особености, а и заради внушителния размер на ушните му миди — нещо, което лесно можеше да се забележи и у слончето.

По тази причина Дребосъка се зае да обсъжда с Големия Дребосък неща, които биха интересували единствено Чу. Това бяха семейни въпроси, известен брой играчки, които и двамата смятаха за свои, извинения за отдавнашни свади по въпроса кой е по-силен — Джими Фокс или Лу Гериг. За огромно облекчение на Дребосъка слончето проявяваше явна сговорчивост по всички тези въпроси.

Тъкмо стигнаха до бъдещето и започнаха да правят догадки какво ли ще видят в Америка, когато тръгнат на работа в цирка, пътеката ги изведе на малко възвишение, от което ясно се виждаше Дворецът.

Блестящ, ослепително бял алабастър, почти преливащ в цветовете на дъгата, той се издигаше сред джунглата като прекрасна перла сред море от зелени изумруди.

— Инди, виж! — ахна Дребосъка.

— Да, това е Панкот — кимна Индиана. Стояха и мълчаливо му се наслаждаваха. После бавно продължиха пътя си.

Късно следобед стигнаха в подножието на хълмовете, над които се издигаше Дворецът. Насочиха се към прохода, когато Сайну изведнъж спря слоновете и изтича напред.

— Нават тхана. — промълви той с нотка на боязън.

Инди скочи от седлото и се насочи към водача. Когато го наближи, видя, че гледа в нещо пред себе си и уплашено мърмори:

— Винасяк, Маха винасяк. Нещастие, голямо нещастие.

Инди го потупа по рамото, но Сайну се дръпна и изтича към останалите водачи. Едва сега видя какво го беше смутило.

В средата на пътеката беше поставена малка статуетка на богиня с шест ръце. Зловещо божество с огърлица от миниатюрни човешки глави на шията. Всяка от ръцете стискаше за косите други човешки глави, а на устата му бе изписана демонична усмивка.

Фигурката беше отрупана с ритуални предмети — листа, мъртви птици, плъхове, костенурки. Около кръста й имаше нещо като колан от истински човешки пръсти.

Инди се върна към кервана. Уили и Дребосъка също слязоха от слоновете.

— Защо спираме? — попита Уили.

— Какво гледаш, Инди? — Любопитството на Дребосъка напираше отвътре. Представи си, че пред тях са съкровищата на Чао-пао.

Но Инди не им обърна внимание и се впусна в пререкания с уплашените водачи. Сайну клатеше глава и размахваше ръце по посока на слоновете. Другите водачи тръгнаха към тях и задърпаха поводите им в обратна посока.

Тези действия разтревожиха Уили, която изтича след индийците и започна да вика:

— Не, не! Инди, тези хора вземат превоза ни!

— Оттук нататък ще вървим пеш — съобщи Инди. Нямаше смисъл да кара туземците да вървят против волята си. Това само би влошило нещата.

— Не! — викна Уили. Преживяла толкова мъки предния ден, тя тъкмо беше започнала да свиква с огромните грозни животни.

Дребосъка мълчаливо наблюдаваше как слоновете тромаво се отдалечават. Неговият нов приятел обърна глава да го погледне.

— Слонче, хей слонче! — проплака той. Нима е възможно любимият му брат Чу да се върне след толкова години, за да бъде с него само два дни? — Чакай, не е честно! Забрави ли за цирка?

Вероятно се е завърнал само за да изгладят недоразуменията си, останали нерешени в Шанхай преди години. Вероятно сега, след като всичко е уредено по приятелски начин, Чу трябва отново да си върви. На Дребосъка му беше трудно да го приеме, но очевидно нещата стояха точно така. Ето, възкръсналият Чу му се усмихва за сбогом.

Дребосъка помаха с ръка на намерената и отново изгубена душа. Малкият му приятел басово протръби в отговор, повдигна хоботче, поклати уши и изчезна сред зеления гъсталак. С огромно усилие на волята Дребосъка се въздържа да не заплаче.

Инди се върна при статуетката и се зае да я разучава.

— Какво гледаш там, доктор Джоунс? — извика Дребосъка.

Съкровището бе слаба утеха за два пъти изгубения брат, но все пак бе по-добро от нищо.

— Стой си на мястото! — извика в отговор Инди. Не искаше да виждат тази зловеща богиня, особено Дребосъка. Този зъл демон, изпълнен с тайнствени сили, беше неприятна гледка. В най-добрия случай ще предизвика кошмари, а в най-лошия…

Беше убеден, че е напълно излишно да предизвиква кошмарите на момчето, също и на Уили. Усети, че започва да изпитва грижовност и към момичето.

Изправи се и се върна обратно при своите приятели.

— Ще тръгнем натам — махна с ръка той.

Надвечер стигнаха до застлан с едри плочи път, който се виеше покрай висок каменен зид. Изостанала няколко крачки, Уили куцукаше със сетни сили, стиснала елегантните си обувки в ръка. Потна и задъхана, тя не спираше да мърмори:

— Стреляха по мене, паднах от самолет, едва не се удавих, нападаха ме игуани и прилепи, воня на слон.

Изведнъж изпита чувство, че не може да направи нито крачка повече. Спря и изкрещя:

— Не мога повече! Ще падна!

Индиана се обърна и пристъпи към нея.

Готвеше се да каже нещо язвително, но внезапно прехапа устни и замълча. За първи път, откакто бяха заедно, двамата с момичето се гледаха право в очите. В нейните се четеше примирение, примесено с отчаяние, а това, което тя видя в неговите очи, я накара да замлъкне.

Без да промълви и дума, той я вдигна на ръце и я понесе към мястото, където ги чакаше Дребосъка. Изненадана и озадачена, Уили се отпусна в прегръдката му. Не беше неприятно.

— Други оплаквания? — попита Индиана.

— Би могъл и по-рано да се сетиш за нещо подобно — едва-едва се усмихна тя. — Бих казала, че не се чувствам зле.

Дребосъка артистично извъртя очи към небето. Подобна сцена имаше в „Това се случи една нощ“ с Кларк Гейбъл. Тогава си помисли, че тя е глупост; същото си помисли и сега.

Инди я носи на ръце по целия път до огромната желязна порта в зида. Там я пусна на земята и внимателно оглади якичката й.

— Нямаш особени травми, нали? — усмихна се той.

Уили оправи облеклото си, обърна се и за пръв път видя отблизо двореца Панкот. Не се сдържа и подсвирна от възхищение.

Беше огромна и величествена сграда, екстравагантна смесица от архитектурните стилове Могул и Раджпут, върху която лъчите на залязващото слънце хвърляха кървавочервени отблясъци.

Тримата пътешественици бавно поеха по мраморния мост, водещ към портала.