К. Дж. Чери
Сайтин (7)

I

Времето спря да тече. Имаше само записен поток, обикновено спокоен, от време на време бурен. Имаше мъгливи будни интервали, но също под въздействието на опиати — до този момент, в който Грант се издигна почти на повърхността.

— Имаш посетител — каза някой и избърса лицето му с влажна кърпа. После продължи надолу към шията и гърдите му. Усети стипчива миризма. — Събуди се.

Той повдигна клепачи. Докато го миеха, гледаше към тавана и се надяваше, че ще го развържат, макар да не вярваше. Прииска му се отново да го упоят, защото страхът се завърна.

После чу друг глас откъм вратата. Джъстин. Отначало не повярва на очите си и тялото му опъна ремъците, с които го бяха завързали.

Но Джъстин се приближи до него, седна на ръба на леглото и хвана ръката му. Дланта му бе топла. Съвсем реална.

— Грант?

— Не го правете, моля ви.

— Грант, за Бога… Грант, вече си у дома. Разбираш ли ме?

Беше много опасно да повярва. Това означаваше да се предаде. Нямаше илюзия, която да не може да се създаде със запис. Те можеха да използват Джъстин. Разбира се.

— Грант?

Записите дори бяха в състояние да го накарат да си мисли, че е буден. Или че Джъстин го държи за ръката.

— Ари все още не ми позволява да те взема вкъщи. Какво ти правят? Добре ли си?

Въпроси. Не можеше да открие точното им място. Обикновено имаше система. Тези изглеждаха почти правдоподобни. Такава беше играта.

— Грант, по дяволите! — Джъстин леко го плесна по бузата. — Хайде, отвори очи. Отвори очи.

Той се съпротивляваше. Именно така разбираше, че е добре. Дълбоко си пое дъх. Гърбът и раменете адски го боляха. Намираше се в ужасна опасност… защото смяташе илюзията за реалност. Или защото не можеше да открие разликата.

— Вече си у дома. В болницата. Разбираш ли? Ари ги очисти и те измъкна.

(Пръски кръв по стените. Мирис на дим.)

Приличаше на болница. Приличаше на Джъстин. Нямаше начин да е сигурен. Можеше да го докаже единствено времето, времето, което продължаваше повече от всяка записна илюзия.

— Ари те проследи до Крюгер — каза Джъстин. — Крюгер е бил изнудван и те е предал на аболиционистите. Трябваше да отида при нея. Тя прати хора, да те спасят. Каза, че са ти пускали запис.

— Кога?

— Преди два дни.

Възможно.

— Тук си от два дни — каза Джъстин. — С Джордан ни позволиха да те видим веднага щом те докараха. Вече ми разрешават да идвам при теб.

Това го уплаши. Илюзия, която се опитваше завинаги да го обгърне в пипалата си, илюзия, срещу която почти нямаше защитни средства. Губеше битката. Той заплака.

— Грант…

— Няма повече. — Почти бе изгубен. — Но ако ти кажа да си тръгнеш, ще го направиш, нали?

— Това не е запис, Грант. — Джъстин силно стисна дланта му. — Съсредоточи се. Погледни ме.

Грант се подчини.

— Ако ти кажа да си тръгнеш…

— Ще го направя. Добре. Искаш ли да си тръгна?

— Не ми правете това. За Бога…

— Ще повикам Иванов. Да вървят по дяволите!

Джъстин понечи да се изправи, но Грант го задържа за ръката. Джъстин можеше да му помогне. Джъстин знаеше какво му е, знаеше защо се страхува. Беше му съюзник.

— Ще те пуснат след около седмица. Така казва Ари.

— Тя измъчва ли те?

— Добре съм.

Лъжа. Ставаше все по-реално. Записът щеше да е по-съвършен.

— Какво направи тя, когато откри, че ме няма?

— По-късно ще ти кажа.

По дяволите, нямаше нужда да се страхува. Приличаше на действителност. Тайни, Ари, опасност. Той бавно си пое дъх.

— Държа се — каза Грант. Знаеше, че Джъстин ще разбере. — Не искам повече записи. Не искам повече опиати. Трябва да остана буден. Искам да оставят осветлението включено. Постоянно. Искам да махнат тая проклета система от ръката ми.

— Аз нямам никаква власт. Наясно си. Но ще кажа на Иванов. Ще настоя. И ще махна системата. Още сега.

Той усети парене.

— Така ще тече по пода.

— Да върви по дяволите. Готово. — Джъстин спря системата. — Ще ти донесат телефон. И видео.

Сърцето му се разтуптя. Спомни си защо е важно да има телефон. Но нали вече не беше там? Или това изобщо не се бе случило? А навярно имаше и друга възможност, която пропускаше.

— Знаеш ли, всъщност не съм чак толкова отнесен.

— По дяволите, не забелязвам никаква разлика.

Грант се засмя. Радваше се, че Джъстин се шегува с него.

Записът едва ли можеше да накара Джъстин да направи нещо толкова изненадващо, не и когато Грант подсъзнателно се съпротивляваше.

Той отново се засмя, просто за да провери пак.

— Това е вирус — каза Грант. И широко се ухили, после още повече, когато видя ужаса, изписал се на лицето на Джъстин.

— Проклет идиот!

Той избухна в смях. Болеше го, но му доставяше удоволствие. Опита се да свие крака. Не успя.

— Уф, по дяволите! Мислиш ли, че могат да отвържат поне краката ми?

— Веднага щом осъзнаеш къде си.

Той въздъхна и усети, че напрежението го напуска. Отпусна се на леглото и погледна Джъстин със спокойствие, каквото записът не можеше да предложи.

— Ти наистина си тук, нали?

— Ако смяташ това за илюзия…

— Ще ми се. Замаян съм. Ужасно ме е страх, че няма да се върнеш. С мен се занимава доктор Иванов, нали?

— Той се грижи за теб, да. Вярваш ли му?

— Не и когато изпълнява заповедите на Ари. Страх ме е. Искам да останеш при мен.

— Ще остана за вечеря. И ще дойда за закуска утре сутрин. Ще поговоря с Иванов. Защо не поспиш, докато съм тук? Ще седна на онзи стол, за да можеш да си починеш.

Очите му се затваряха. Грант внезапно го осъзна и се опита да се съпротивлява.

— Нали няма да си тръгнеш? Трябва да ме събудиш.

— Ще те оставя да поспиш половин час. Наближава време за вечеря. Ще хапнеш нещо. Чуваш ли ме? Повече няма да отказваш да се храниш.

— Ммм. — Той остави очите си да се затворят. И се унесе. Усети, че Джъстин се изправя, чу го да сяда на стола и след малко го погледна, за да се увери, че наистина е там.

Чувстваше съзнанието си по-ясно. Дори се чувстваше в безопасност. Винаги беше знаел, че Джъстин или Джордан ще го измъкнат. По някакъв начин. Когато настъпеше моментът, трябваше да повярва, иначе никога повече нямаше да вярва в нищо.

II

Информационните служби съобщаваха за отвличането на рисюнски ази от радикални елементи и за съвместната операция на полицията и рисюнската Служба за сигурност в отдалечена климатична станция над Биг Блу. Бяха представени грозни сцени от полицейските камери — въпросният ази, опръскан с кръвта на похитителите си. Имаше снимки на тримата убити радикални колаборационисти. Добър репортаж. А и труповете бяха идентифицирани. Така Яни Мерино и аболиционистките центристи нямаше да могат да вдигнат вой и да свикат Съвета. Публично Мерино се дистанцираше от случилото се. Роучър обсипваше Министерството на информацията с искания за пресконференция, което означаваше, че полицията ще го наблюдава много внимателно. Съвсем наскоро Роучър беше свързан с друг инцидент — някой бе поставил в новгородското метро огромен аболиционистки лозунг и беше взривил релсите, предизвиквайки задръстване.

Крайно време беше да се заемат с Роучър и Дефорте, помисли си Джиро Най. До този момент те пречеха на Корейн и Мерино и дискредитираха центристите. Сега обаче Роучър беше пресякъл границата и ставаше опасен.

Щеше да е добре, ако Грант бе пострадал повече. Предоставените на информационните служби клипове щяха да покажат истинската същност на аболиционистите. Честните граждани никога не виждаха психосонда в действие. Щеше да е добре, ако се бяха опитали да променят психомоделите на Грант. Или направо да го очистят.

Ари категорично беше отказала. Какво си мислел той? На първо място, можели да използват Грант като оръжие. Второ, той бил свидетел против Роучър. Не бивало да го докосват.

Оръжие срещу кого, кисело се запита Джиро. Ари провеждаше нощни сеанси с младия Джъстин. Когато не се караше с Джейн Щрасен за преоборудването на Първа лаборатория и прехвърлянето на осем студенти, тя се занимаваше с проекта „Рубин“ и нямаше време за никой друг, освен за азите си и Джъстин Уорик.

„Намерила си е забавление и ме оставя сам да оправям кашата в Новгород. «Не Докосвай Мерилд и Крюгерови.» Не бива да караме врага да се крие. Сключи сделка с Корейн. Не е трудно, нали?“

Телефонът иззвъня. Уорик. Старши. Искаше да прехвърлят Грант под негова опека.

— Не зависи от мен, Джорди.

— По дяволите, изглежда, не зависи от никого, така ли? Искам да пуснете момчето.

— Виж, Джорди…

— Не ми пука кой е виновен.

— Джорди, имаш страхотен късмет, че никой не е повдигнал обвинение срещу сина ти. Тъкмо той е виновен, че се стигна дотам. Недей да си го изкарваш на мен…

— Петрос казва, че само ти можеш да го освободиш.

— Това е медицински въпрос. Аз не участвам във взимането на медицински решения. Ако те е грижа за момчето, остави Петрос да си върши работата и…

— Той ти прехвърля топката, Джери. Денис също. Не става въпрос за някакъв записен проблем. Става въпрос за едно уплашено момче.

— След някоя и друга седмица…

— Поне ми дай разрешение да ходя там и кажи на Петрос да отговаря на обажданията ми.

— В момента синът ти е там. Той има разрешение да стои при Грант.

Последва мълчание.

— Виж, Джорди, казаха, че ще го задържат около една седмица. Най-много две.

— Значи Джъстин е при него?

— Да. Всичко е наред. Казвам ти. Вече не му дават опиати. Джъстин има право да стои при него колкото иска, разбираш ли?

— Искам да го пуснете.

— Виж, ще поговоря с Петрос. Става ли? Все пак синът ти е при Грант. По-добро лекарство здраве му кажи. Дай ми няколко часа. Ще ти пратя медицинските доклади. Това достатъчно ли е?

— Пак ще ти се обадя.

— Добре.

— Благодаря — измърмори Джордан.

— Няма защо — отвърна Джиро и връзката прекъсна.

Проклет кавгаджия. Той се върна към въпросите, които щеше да обсъди с Корейн, после се свърза с офиса на Иванов и поиска да пратят на Уорик докладите за състоянието на Грант. Като прибави „ако съображенията за сигурност позволяват“, защото не знаеше нито какво има в тези доклади, нито какво е наредила Ари.

III

Новият сепаратор функционираше нормално. Останалата част от апаратурата трябваше да се подложи на планова проверка. Ари си водеше бележки на ръка, най-вече защото работеше върху система и диктофонът й пречеше: в някои случаи можеше да се използва само най-модерна техника, но когато ставаше въпрос за бележките й, тя все още пишеше със светлинна писалка и компютърът прехвърляше текста в архива й, защото познаваше нейния почерк — стара програма, която обаче не позволяваше на никой друг да чете записките й.

Днес нямаше абсолютна сигурност. Лабораторна работа. Обучение на студенти. Тя също имаше дял в изтъркването на дървените столове в Първа лаборатория — безкрайни часове, прекарани над уредите, монотонна, еднообразна работа с устройства, в сравнение с които бракуваният сепаратор беше мечта от далечното бъдеще.

Днес малцина бяха достатъчно квалифицирани. Имаше само тесни специалисти, образовани маймуни, които натискаха бутони и четяха записи, без да разбират биологичните принципи. Ари се бореше с тази тенденция и отдаваше изключително голямо, внимание на методологическите записи, въпреки че Рисюн криеше основните си тайни.

Някои от тях щеше да разкрие в книгата си. Така я беше замислила. Това щеше да е класически научен труд — цялото развитие на рисюнските процедури, завършващо с проекта „Рубин“ в съответната му перспектива, като проверка на теориите, разработени по време на десетилетните й проучвания. Работното заглавие бе „In principio“^[1]. Продължаваше да търси по-подходящо.

Машината откри отговора на познатата последователност. Компютърът маркира с премигваща червена светлина участък на несъответствие.

По дяволите! Дали беше контаминация, или компютърна грешка? Тя си записа безмилостно честна бележка. И се поколеба дали да изгуби малко време, за да замени проклетата машина и да опита със съвсем друга проба, или да потърси причината и да я документира. Първото щеше да е мръсно решение. Ако тръгнеше по другия път и не успееше да открие убедително доказателство, нещо много вероятно при компютърна грешка, щеше да изглежда като глупачка или да се принуди да се обърне за помощ към лаборантите, които имаха повече опит с тази техника.

„Във всеки реален проект се допускат грешки, в противен случай ученият лъже…“

Вратата се отвори. Чуха се гласове. Флориан и Катлин. И още един, който познаваше. По дяволите!

— Джордан? — високо извика тя. — Какво искаш?

— Трябва да поговорим.

— Имам работа, Джорди. Можеш ли да изчакаш около час? В моя офис?

— И тук става. Сега. Насаме.

IV

При лошо време пътят от болницата до Дома беше дълъг, защото трябваше да се мине през коридорите и тунела. Джъстин предпочете да пресече напряко под открито небе, макар че не носеше палто. Имаше записен спомен. Случваше се почти навсякъде. Усещанията разстройваха стомаха му. „Понеже изяде проклетата вечеря“ — беше му се присмял Грант.

Беше се насилил да изяде храната. Не бе сигурен, че тя ще остане в стомаха му. Но си струваше смеха на Грант. Бяха го развързали, за да вечеря — после пак щяха да го вържат.

На Джъстин му се искаше да остане при него. Иванов щеше да му позволи, ала имаше среща с Ари и не можеше да го каже на Грант. Каза му, че трябвало да работи до късно в лабораторията. Грант определено беше много по-добре, доста изтощен, ала с блеснали очи и засмяно лице.

— Утре сутрин пак ще дойда — обеща му Джъстин.

— Няма нужда да се разкарваш.

— Искам, разбираш ли?

На лицето на Грант се беше изписало облекчение.

Веднага трябваше да се обади на Джордан и да му каже, че Грант е по-добре.

— Джъстин Уорик — посрещна го студеният глас на пазача, щом влезе във входа и се приближи до асансьора.

Отнякъде изникнаха още двама. Ази. Хванаха го за ръцете и го притиснаха към стената.

— Боже мой! — ядосано възкликна той, докато го претърсваха. Бяха допуснали някаква грешка. Те бяха ази. Тотално бяха объркали инструкциите си и вече прекаляваха.

Извиха ръцете му отзад и Джъстин усети на китките си студен метал.

— Как смеете?!

Белезниците щракнаха. Поведоха го по коридора към офиса на охраната.

Господи! Ари беше повдигнала обвинение. Срещу него, срещу Джордан, Крюгер и всички, свързани с Грант. Беше получила някакво средство да им запуши устата и да стовари всичко върху тях. Той бе виновен. Само той, защото си мислеше, че може да се справи с нея.

— Какво става, по дяволите? — попита той. — Обадете се на Ари Емъри!

Но те мълчаха.

V

Трупът беше точно зад вратата на хладилното помещение.

— Лед — каза следователят и снима местопрестъплението. Посмъртно унижение. Ари щеше да се възпротиви, помисли си Джиро. Все още не можеше да си представи, че Ари няма да се раздвижи, че скованите й крайници, изцъклените очи и зейналата уста няма внезапно да оживеят.

— Тогава изобщо не е имало лед — измърмори Петрос. — Изключено.

— Тук при затворена врата ли се работи? — попита следователят. Беше от Моривил, малко градче, под чиято юрисдикция се намираше район, обхващащ хиляди километри във всички посоки.

— Има интерком — каза Петрос. — Повечето сме си патили от тая врата, рано или късно, всички знаем за това. Когато се заключиш, просто се обаждаш на охраната или в офиса на Щрасен и някой идва да ти отвори. Нищо сериозно.

— Този път обаче е сериозно. — Следователят, казваше се Стърн, се пресегна и натисна бутона на интеркома. Капакът се строши като восък. — Обаждала ли се е на някого?

Интеркомът мълчеше.

— Не работи.

— Може да е от студа — предположи Джиро. — Не, не се е обаждала.

— Значи спадането на налягането е било първият признак, който ви е показал, че нещо не е наред.

— Налягането в резервоара с течен азот. Първо са го забелязали лаборантите. Обадиха ми се около минута по-късно.

— Не се ли е задействала аларма?

— Задейства се — отвърна Джиро и посочи устройството на стената. — Тук долу обаче не работи никой. Заради акустиката не беше ясно откъде идва. Разбрахме едва когато ни се обадиха лаборантите. Веднага слязохме тук и отворихме вратата.

— Хм. И азите не са били тук. Само Джордан Уорик. А той вече е бил горе, когато се е задействала алармата. Искам доклад за този интерком.

— Присъствието ви тук е формално. Рисюн не е във вашата юрисдикция.

Стърн го погледна — набит, навъсен мъж с интелигентен блясък в очите. Достатъчно, за да знае, че Рисюн крие тайните си.

И тъй като Рисюн имаше височайши приятели в Бюрото на вътрешните работи, от решението му можеше да зависи дали ще получи повишение, или ще си навлече огромни неприятности.

— Мисля, че трябва да поговоря с Уорик — рече следователят. Това бе знак за началото на разпитите. В първия момент Джиро понечи да го последва, за да скрие каквото трябваше. После го изпълни паника — внезапно бе осъзнал бедата, в която бе изпаднал Рисюн, в която бяха изпаднали всичките им планове, факта, че мозъкът, толкова активен преди, мозъкът, пазещ толкова много тайни… вече беше само буца лед. Така замръзнало, тялото дори не можеше да се транспортира с нужната почит.

 

 

Флориан седеше на пейката в чакалнята в западното крило на болницата. Опрял лакти на коленете си, скрил лицето си в шепи, той плачеше, защото не му оставаше нищо друго. Не го пускаха при Ари, полицията беше арестувала Джордан Уорик… Само я бе зърнал, ала това беше достатъчно, за да се увери. Тя бе мъртва. И светът се беше променил. Заповедта издаде Джиро Най: да се яви за запис.

Разбираше го. Явяване при отговорничката. Знаеше правилото още от детството си. Имаше запис за лекуване на мъка, запис за лекуване на съмнения — запис за обяснение на света и неговите закони.

Но на следващата сутрин Ари пак щеше да е мъртва и той не знаеше дали могат да му кажат нещо, което да му помогне да разбере.

Ако можеше, щеше да убие Уорик. Никога не се бе чувствал толкова сам и безпомощен, внезапно останал без инструкции, без никакви задължения.

Някой влезе. Той вдигна глава и видя Катлин. Беше много по-спокойна от него — винаги беше спокойна, независимо от обстоятелствата, и дори сега…

Флориан стана и я прегърна, притисна я към себе си така, както я притискаше нощем от толкова много години, и в добри времена, и в лоши.

После отпусна глава на рамото й. Усети прегръдката й. Това все пак бе някаква утеха.

— Видях я — каза той, ала споменът беше непоносим. — Какво ще правим, Кат?

— Не можем да направим нищо. Няма къде да отидем.

— Искам записа. Ужасно ме боли, Кат. Не мога повече.

Тя хвана лицето му между дланите си и се вгледа в очите му. Нейните бяха светлосини. Не бе виждал други такива очи. Кат винаги запазваше здравия си разум. За миг погледът й го уплаши — беше толкова мрачен, сякаш нямаше никаква надежда.

— Ще ти мине — каза тя. — Ще ти мине, Флориан. Ще ти мине. Мен ли чакаше? Да влизаме. Когато заспим, повече няма да те боли.

 

 

Въведоха го в някаква стая.

Зад бюрото седеше Джиро Най.

— Джиро — дрезгаво рече той и се отпусна на стола. — За Бога, какво става?

— Срещу теб е повдигнато обвинение за съучастничество в престъпление — отвърна Джиро. — Това става. Можеш да направиш самопризнание още сега, доброволно. Известно ти е, че тук е в сила административният правилник. Можеш да бъдеш подложен на психосонда. Съветвам те да окажеш съдействие на следствието.

Времето забави ход. Не можеше да повярва на ушите си. Естествено той бе виновен, че баща му се е забъркал заради него… Психосондата щеше да разкрие всичко.

Всичко, Джордан щеше да научи. Щяха да му кажат.

Искаше му се да е мъртъв.

— Ари ме изнудваше — промълви той. Беше му трудно да говори. „Да спомена ли за Джордан и защо Грант трябваше да избяга? За какво мога да излъжа?“ — Каза ми, че ще пусне Грант, ако направя каквото иска тя.

— Не знаеше ли за връзките на Крюгер с Роучър?

— Не! — Беше лесно. Думите се заизливаха една след друга. — Крюгер просто трябваше да го скрие на сигурно място, защото Ари заплашваше да го нарани, ако аз… ако аз не… тя… — Призля му. Връхлетяха го записни спомени. — Когато разбрах, че Грант не е стигнал в града, отидох при нея. Помолих я за помощ.

— Какво ти каза тя?

— Нарече ме глупак. Обясни ми за Роучър. Не знаех.

— И не си отишъл при баща си.

— Не можех. Той не знаеше. Щеше да…

— Какво щеше да направи?

— Не знам. Наистина не знам. Аз съм виновен за всичко. Той няма нищо общо с това.

— С кражбата на Грант, искаш да кажеш.

— С всичко. С Крюгер. С Роучър. С всички.

— И Ари е щяла да го допусне?

Не звучеше логично. „Капан“ — помисли си Джъстин. „Тя го допусна. Може би се е надявала той да успее. Може би… може би е имало друга причина. Тя беше побесняла. Беше… Но Ари е абсолютно непредсказуема.“

— Мисля, че ще ти зададем останалите въпроси с психосонда. Освен ако не искаш да ми кажеш още нещо.

— Кой ще го направи? — Имаше лаборанти и лаборанти. — Джиро, ако се разприказвам, на Ари няма да й хареса. Тя знае ли къде съм? Знае ли… — „Господи, да не би това да са някакви интриги между Ари и Джиро и той да ме е хванал, за да ме използва срещу нея?“ — Искам да разговарям с Ари. Имахме среща. Тя ще се чуди къде съм. Ако не й се обадя, ще… — „… ще направи нещо срещу Джордан, нещо, което дори самата тя няма да е в състояние да спре. Ще му кажат. Джиро ще му каже. Може би Администрацията иска нещо от Джордан, може би Ари и Джиро провеждат някаква съвместна акция, тя срещу мен и Джиро срещу Джордан.“ — … ще започне да се чуди къде съм.

— Не се безпокой. И въпросите ще ти задавам лично аз. Ще отидеш ли доброволно в стаята? Ако се съпротивляваш, ще стане по-лошо. Ясно ти е.

— Ще отида доброволно.

— Чудесно. — Джиро се изправи. Джъстин също стана. Краката му трепереха.

Отведоха го в стаята, за която бе слушал през целия си живот — почти същата като стаите в болницата, в онова крило, в което ходеха за записна настройка азите, със зелени стени и обикновен диван. В ъгъла имаше камера.

— Ризата — каза Джиро.

Знаеше какво искат. Джъстин съблече ризата си и я остави на плота. После седна на дивана и изпи опиата, който един от азите му беше приготвил, опита се да им помогне да прикачат сензорите, ала постепенно губеше координация. Затвори очи. Искаше му се да каже на Джиро да отпрати азите, защото онова, което щеше да разкрие, засягаше Ари и щеше да се наложи да ги подложат на селективно изтриване на паметта.

Джиро му задаваше въпросите внимателно и професионално. Джъстин постепенно се унесе. Можеше да попадне в ръцете на някой от лаборантите. Джиро беше много по-добър. Разпитваше го спокойно, без да оставя след себе си емоционален товар. Професионалист.

Нямаше да се шокира от онова, което бе направила Ари. Бе живял достатъчно дълго, беше видял достатъчно много. Той наистина съчувстваше на Джъстин и му вярваше. Младо момче с неговата квалификация в близост до Ари — Джиро разбираше, че това не е за пръв път. Че Ари ще се опита да го използва срещу баща му, разбира се. Кой можеше да се съмнява? Джордан със сигурност го знаеше.

— Ти наистина си се погрижил баща ти да не научи — каза Джиро. — Какво според теб щеше направи, ако беше разбрал?

— Щеше да се обърне към Бюрото.

— О?

— Но той не знаеше.

— Сега можеш да поспиш. Ще се събудиш отпочинал. Отпусни се.

Нещо все пак не бе наред. Но той не разбираше какво.

 

 

— Няма почти никакво съмнение — каза Джиро, взрян в очите на Джордан. На четиридесет и шест психохирургът бе в прекалено добра физическа форма, за да рискува с него. Имаха и други причини да внимават. Бяха го завързали с мрежа и не използваха психосонда, разбира се. Джордан Уорик беше специален, национално съкровище. Даже Бюрото на вътрешните работи не можеше да му направи нищо.

Специален, обвинен в убийството на друг специален. Случаят бе безпрецедентен. Но Джордан Уорик можеше да убие десетки бебета на централния новгородски площад и нито щяха да го попитат защо, нито да го подложат на психосондиране, нито да го осъдят.

Джордан яростно го гледаше от стола, на който го бяха завързали стражите.

— Отлично знаеш, че не съм го извършил аз.

— И какво ще направиш? Ще поискаш ли да те сондираме, за да го докажеш? Не можем да ти направим нищо. Знаеш го. Знаел си го, когато си го извършил.

— Не съм го извършил. По дяволите, та вие дори още не сте й направили аутопсия.

— От каквото и да е умряла, студът е бил достатъчен. Тръбата не се е счупила случайно, Джордан, знаеш го. Знаеш и защо се е счупила. Аз лично предполагам, че си изпилил тръбата и си напълнил лабораторния резервоар. После си затворил главния клапан и си включил помпата на максимум. Така тръбата се е пръснала на най-слабото място.

— Значи знаеш как става. Изглежда, разбираш от тръби много повече от мен. Аз работя с компютър, Джери, с клавиатура. Никога не съм се интересувал от тръбите в Първа лаборатория. Не разбирам от криогенни системи в твоята теория има още една слабост. Нямам достъп до там.

— Джъстин има. И неговият ази.

— О, вече прекаляваш. Грант е в болницата, забрави ли?

— Разпитахме сина ти. Започнахме да разпитваме и азите. И твоите, и неговите.

Лицето на Джордан бе абсолютно спокойно.

— Няма да откриете абсолютно нищо, защото няма какво да откриете. Ще отговаряш на обвинения до края на живота си. Най-добре да се подготвиш.

— Няма. Защото знам какъв е бил мотивът ти.

— Какъв мотив?

Джиро натисна един от бутоните на касетофона. Вътре имаше предварително зареден клип.

„Той ти прехвърля топката, Джери. Денис също. Не става въпрос за някакъв записен проблем. Става въпрос за едно уплашено момче.“

„След някоя и друга седмица…“

„Поне ми дай разрешение да ходя там и кажи на Петрос да отговаря на обажданията ми.“

„В момента синът ти е там. Той има разрешение да стои при Грант. — Мълчание. — Виж, Джорди, казаха, че ще го задържат около една седмица. Най-много две.“

„Значи Джъстин е при него?“ Край на записа.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Тогава си слязъл долу при Ари. Нали? Отишъл си право при нея, точно след този разговор.

— Да. Няма да ти се размине.

— Само гледай. „Значи Джъстин е при него“. Бил си изненадан. Първо, Джъстин не ти е казал нещо, което е трябвало да ти каже. Второ, Ари никога не издаваше преимуществата си. Трето, ти познаваш нейните навици. Разбрал си нещо, което си подозирал през цялото време.

— Пълни измислици.

— Синът ти се е опитал да шантажира Ари. Планът му наистина е бил страхотен. Ти си решил, че той ще се справи с нея. Оставил си го да продължи. Но когато върна. Грант, Ари е имала всички козове. Нали? Всички. Синът ти е помолил за помощ нея, не теб. И е получил от нея услуга, която ти не би могъл да постигнеш с всичките си заплахи. Питам се как.

— Имаш развинтено въображение. Никога не съм го предполагал.

— Отишъл си при Ари. Или тя ти е казала, или ти вече си го знаел — с какво се е отплащало за обучението си момчето ти. И си я убил. Затворил си клапана и си включил помпата. Не ти е отнело много време. Всички в Първо крило знаеха за вратата. Замислил си го като инцидент, но се е наложило да импровизираш.

— Не става.

— Защо?

— Ще ти кажа кой друг знаеше, че слизам долу. Ти. Аз си тръгнах. Двамата с Ари поговорихме и си тръгнах. Провери диктофона.

— Тя не използваше диктофон. Няма никакви записи. И не ни е оставила бележка. Не е имала време. Ти си я ударил, Ари е изпаднала в безсъзнание, после си изпилил тръбата и си я заключил. Когато се включи алармата, вече си бил горе.

— Не съм го извършил аз. Не твърдя, че ми е мъчно за нея. Но не съм го извършил. А Джъстин е бил в болницата, ти го каза. Ще докажа, че лъжеш.

— Не прекалявай. Защото ако се стигне до съд, Джорди, аз имам и други записи. Мога да ти пусна един от тях.

— Няма нужда.

— Ари ми е казвала… че самият ти си имал връзка с нея… преди години.

Джордан дълбоко си пое дъх. Маската падна от лицето му.

— Сега ти ме изслушай — задъхано каза той. — Внимателно ме изслушай, гад такава, защото само си мислиш, че държиш положението под контрол. Ако Ари е мъртва и мен ме няма, в двете крила ще се възцари пълен хаос. Рисюн има договори, които няма да може да изпълни. Рисюн ще си има страхотни проблеми с деловите си партньори и всичките му политически приятелчета ще си плюят на петите. Светкавично. Забравяш нещо: ако умре специален, трябва да се проведе следствие. И ще се разкрие нещо адски интересно, не само за нас късметлиите в Рисюн. Когато научат информационните служби, шефовете на отдели и президентите на компании с пълна пара ще се разтичат наоколо. Имаш право. Ти не можеш да ме разпитваш. Мога да давам показания само устно. Знаеш какво ще им кажа. Ще им кажа, че си използвал запис върху мен. А те не могат да проверят без психосонда. Което законът забранява, даже да дам съгласието си. Само ми дай микрофон. Отдавна чакам този момент. Някои неща са прекалено големи, за да останат в тайна. Например убийството на шефката на Рисюн. Адски съжалявам, че не съм се сетил за това.

— Вярно е. Всичко това е вярно. Но помисли за твоето момче. Може би ще се отдаде на живота. Или ще стигне до трагичен край. Свръхдоза наркотици. Записно отравяне. Но знаеш, че няма да получи пост в Рисюн. Нито някъде другаде, където имаме влияние. Да не споменавам за другото момче. Грант. Навярно е грешка да го подлагаме на разпит в толкова деликатно състояние. Но трябва да знаем фактите.

Джордан дълго мълча.

— И разбира се, Пол — прибави Джиро.

Психохирургът затвори очи.

— Признаваш ли се за победен? — попита Джиро.

— Сигурен съм — погледна го Джордан, — че искаш да ми направиш предложение. Очевидно грижливо си планирал всичко това. Тяхната безопасност за моето мълчание, така ли?

Джиро мрачно се усмихна.

— Ти просто ни даде прекалено много заложници, Джорди, и не можеш да спасиш нито един от тях, освен ако не изпълняваш заповедите ми. Нали не искаш момчето ти да живее с онзи запис? Не искаш да го съдят, не искаш да съдят Крюгерови и да домъкнат в съда твоя приятел Мерилд. Ако започне такова следствие, всичко ще излезе наяве. Ти не искаш да подлагат Грант и Пол на разпит след разпит. Знаеш какви ще са последствията. И двамата не искаме следствието да излезе извън границите на лабораторията и аз не искам Рисюн да бъде замесен в скандал. Ще ти кажа какво ще стане. Ти ще направиш подробно признание. Нищо няма да ти се случи, знаеш го. Дори ще изпълниш най-съкровеното си желание: да се прехвърлиш. Ние ще настоим, че работата ти е важна. И ще заминеш на някое тихо, спокойно място без камери, без микрофони, без посетители. Не смяташ ли, че това е най-добрата възможност?

— Само че не съм я убил. Не знам какво се е случило. Аз си тръгнах. Двамата с Ари се скарахме. Аз я обвиних, че е изнудвала сина ми. Тя ми се изсмя. После си тръгнах. Не съм я заплашвал. Знаеш, че щях да съм пълен глупак, ако й бях разкрил намеренията си. А убийството не беше сред тях. Не знам нищо. Това е самата истина. Не съм се отказал да се обърна към Бюрото. Не бях сигурен дали няма начин да я подкупя с нещо.

— Това вече е друга истина. Ако я караш така, всеки час ще научаваме по нещо ново.

— Това е истината.

— Но не можеш да се подложиш на психосонда. Не можеш да докажеш нищо. Абсолютно нищо. Така че се връщаме там, откъдето започнахме. Честно казано, Джорди, не ми пука дали си я убил. Ти си най-големият ни проблем в тази каша. Сам призна, че ти се иска да си я убил и си номер едно в моя списък. И даже да не си убиецът, ти си по-опасен от него, защото ако Ари е била убита от друг, мотивът е бил личен. Ако си го извършил ти, става дума за съвсем друго нещо. Затова подробно ще проучим онези тръби, клапаните, цялата система. Ако не открием доказателства, ще ги фалшифицираме, честно ти казвам. И ще ти дам целия сценарий, който можеш да използваш пред Бюрото. Ако се придържаш към тази версия, аз ще спазя своята част от сделката. Само кажи какво искаш. Всичко в разумни граници. Ако се признаеш за виновен, ако поемеш удара, просто ще се оттеглиш на някое спокойно място и всичко ще е наред. В противен случай… наистина се боя, че ще се наложи да предприемем нужните мерки.

— Искам да бъдат прехвърлени. Джъстин. Грант. Пол. Това е цената ми.

— Не можеш да получиш толкова. Те ще са в безопасност. Ще останат тук. Ако промениш решението си, ние също ще нарушим договора. Ако се опиташ да избягаш ако се самоубиеш, ако проговориш пред някого или предадеш каквото и да е съобщение, те ще платят заради теб. Това е сделката. Съвсем просто е.

— Тогава искам да ги видя.

Джиро поклати глава.

— Това ще е прекалено великодушно от моя страна. Ще ти дам Пол. Изпитвам известно съчувствие към теб. За него ще се отнасят същите ограничения, разбира се.

— Няма да го докосваш.

— Да не мислиш, че ще го пратя да те шпионира? Не. Не него. Нито сина ти или Грант. Ако спазиш своята част от сделката, аз ще изпълня моята. Договорихме ли се?

Джордан се замисли, после кимна. Устните му трепереха.

— Ще останеш тук, докато трае следствието — каза Джиро. — Под арест. Но ще разполагаш с всички удобства. Ще виждаш Пол. Със сина си ще се срещаш само при най-строго наблюдение. Ще ти дам един съвет. Момчето ще се опита да ти помогне. Заради него най-добре да го спреш. Договорихме ли се?

— Да.

— Искам да ти покажа онзи запис, който ти обещах.

— Не.

— Струва ми се, че трябва да го видиш. Наистина. Искам да помислиш върху него — какво бихме могли да използваме, ако не успееш да осигуриш политически мотиви за престъплението си. Сигурен съм, че можеш да бъдеш убедителен. Сигурен съм, че можеш да предложиш радикални връзки. Центристки връзки. Защото трябва да има мотив. Нали? — Той натисна някакъв бутон и екранната стена оживя. Джиро не гледаше екрана, а лицето на Джордан. Говореха гласове. Преплитаха се тела. Джордан не гледаше. Но реагираше. Слушаше.

Джиро не се съмняваше в това.

 

 

— Джордан Уорик някога обсъждал ли е в твое присъствие Ариан Емъри?

— Да, сер — отвърна Грант. Гледаше премигващата светлина на диктофона, малка черна кутия между него и този човек, който бе казал, че е от Бюрото на вътрешните работи. Отговаряше на въпрос след въпрос.

Следващото място беше психолабораторията. Лаборантите бяха от Рисюн и имаха ключове за абсолютно всичките му мисли.

Първото правило гласеше: винаги се подчинявай на ключовата си команда.

Второто правило гласеше: ключовата команда е задължителна.

Третото правило гласеше: операторът с твоя ключ винаги има право.

Никой рисюнски оператор, той го вярваше с цялата си душа, нямаше да създаде илюзия за рисюнски оператори. Никой друг освен рисюнски оператор не можеше да знае неговите ключове.

Джъстин можеше изобщо да не е съществувал. Можеше да не съществува Рисюн, нито Сайтин. Ала онзи, който му прошепнеше верните цифри и кодове, можеше да проникне в ума му и да излезе, без да остави следа.

VI

В сградата на Съвета звучеше траурна музика и имаше камари цветя — зрелище, сякаш дошло от старата Земя.

— Ние имахме своите различия — каза в словото си Михаил Корейн, — но тази трагедия донесе на Съюза неизмерима загуба. — Щеше да е проява на лош вкус да спомене, че загубата е двойна, като се смяташе и вероятният убиец. — Ариан Емъри беше жена на принципа и мащабното мислене. Спомнете си за ковчезите, които съхраняват нашето генетично наследство. Спомнете си за сближаването със Земята и договорите, които направиха възможно запазването и възстановяването на редки видове…

Това бе една от най-блестящите му речи. Накрая членовете на семейството за последен път се събраха край ковчега. После военната почетна стража го затвори и запечата. Военният ескорт и рисюнската охрана чакаха отвън.

Ариан Емъри заминаваше за космоса. Никакви паметници, бе казала тя. Кремация и извеждане в космоса, където корабът „Храбри“, случайно намиращ се в системата на Сайтин, щеше да изстреля пепелта на Емъри към слънцето. Последната екстравагантност, която беше поискала от правителството на Съюза.

Тази кучка се бе погрижила никой да не открадне образец от гените й, това беше. И бе избрала цялото проклето слънце за свой кенотаф.

VII

Сега центристите имаха мнозинство, помисли си Корейн. Но на погребение от това нямаше никаква полза.

Разбира се, очакваше се да поздрави Най с назначаването му за пълномощник. Нямаше да има официален прием: тържествеността на случая го забраняваше, въпреки че той не беше братовчед на Емъри. Но бе нормално да се отбие в бившия офис на Емъри и да поднесе почитанията си. Можеше да се срещне с Най, макар и за кратко, и да изрази съболезнованията си. Да види и прецени този човек, появил се от неизвестността на Рисюн, за да наметне мантията на Ариан Емъри…

Да прецени за няколко минути, ако е възможно, дали този човек, този специален, е в състояние да поеме цялата власт, която, трябваше да го признае, Емъри упражняваше изключително умело.

— Сер — каза Най и стисна ръката му. — След всички разговори по време на вечеря, които сме водили с Ари, имам чувството, че ви познавам. Тя ви уважаваше.

Това го поставяше в неизгодна позиция, защото, ако Най го познаваше, същото не се отнасяше и за него.

За миг почти изпита носталгия за кучката. Ариан наистина беше кучка, но той цели двадесет години се бе учил да разкрива смисъла зад думите и действията й. А този човек му беше абсолютно неизвестен.

— Мненията ни се различаваха по някои въпроси — измърмори Корейн, — но бяхме единни в стремежа си да се борим за благото на страната. Това е огромна загуба, сер. Никой от нас все още напълно не съзнава какъв ще е Съюзът без нея.

— Трябва да обсъдя с вас някои сериозни проблеми — без да пуска ръката му, рече Най. — Проблеми, които извънредно я вълнуваха.

— С удоволствие ще се срещна с вас, когато ви е удобно, сер.

— Ако графикът ви позволява още сега…

Корейн не обичаше такива неща, неочаквани срещи без предварителна подготовка. Но отношенията с този човек бяха изключително важни и не можеше да започне с отказ за разговор.

— Както желаете — отвърна той и го последва в бившия кабинет на Емъри. Най се настани зад бюрото. Мястото на Флориан и Катлин беше заел друг ази на име Абан, чиято сребриста коса не бе боядисана, за разлика от косата на Най. Пълномощникът беше най-малко стогодишен, както навярно и телохранителят му. Абан им поднесе кафе и Корейн се замисли за журналистическите и политическите очи, които следяха всяко движение извън офисите, отбелязваха кой къде е влязъл и за колко време.

Нямаше учтив начин да ускори нещата.

— Струва ми се знаете — тихо каза Най, — че положението коренно се промени. Сигурен съм, разбирате, че ще се кандидатирам за съветник.

— Това не ме изненадва.

— Аз съм добър администратор. Не съм като Ари. Няма и да стана. Иска ми се да осъществя проекта „Надежда“, той й беше много скъп. И самият аз вярвам в него.

— Мисля, че моето мнение ви е известно.

— Ние ще имаме своите различия. Философски различия. Ако, естествено, научният електорат избере мен. — Той отпи от кафето си. — Но най-неотложното, струва ми се, знаете, е случаят Уорик.

Сърцето на Корейн се разтуптя. Капан? Предложение?

— Ужасна трагедия.

— Това е страшен удар за нас. Като шеф… като бивш шеф на рисюнската Служба за сигурност, разговарях с доктор Уорик. Мога да ви уверя, че въпросът е бил личен, че е възникнала ситуация…

— Искате да кажете, че си признал, така ли?

Най неловко се прокашля и отпи от кафето си, после погледна Корейн в очите.

— Ари постоянно упражняваше сексуален тормоз над лабораторните си асистенти. Ето какво се е случило. Джъстин Уорик, синът на Джордан, е клонинг на баща си. Между доктор Емъри и Джордан Уорик е имало стара връзка.

Възелът се заплиташе все повече.

— Ари прехвърли един експериментален, Грант, който на практика беше член на семейството на Уорик, за да осъществи натиск върху момчето, а оттам и върху Джордан. Момчето е действало само, за да защити приятеля си, пратило го е при хора, които са приятели на баща му. За съжаление — този момент все още не е съвсем ясен, — те са били свързани и с партията на Роучър. И с екстремистите.

По дяволите. Такива улики бяха опасни. Разбира се, това бе неприкрита заплаха.

— Ние измъкнахме Грант, естествено — продължи Най. — Това е било в основата на нещата. Няма начин той да е отишъл при. Ари: беше под наблюдение в болницата. Но Джордан Уорик открил какво е направила Ари със сина му. И се втурнал в лабораторията й. Сам. Скарали се. Тя го ударила, той я ударил, главата й се блъснала в ръба на плота. Не е било убийство. Станало е убийство, когато разбил тръбите с лабораторния стол, затворил вратата на хладилното помещение и увеличил налягането. За съжаление, инженерите веднага разбраха, че не се касае за нещастен случай.

— Това ще реши Съветът. — Убийство на специален, извършено от специален. И прекалено много информация, доверена му от изключително опасен трети. Корейн потръпна.

— Уорик не иска да се стига до съд.

— Защо?

— Законът има ограничена власт над него, но репутацията на сина му ще пострада.

— Което означава, простете ми, че някой му го е изяснил.

Най мрачно поклати глава.

— Мотивът ще излезе наяве в съда. Неизбежно е. Имаме и други съображения да не разгласяваме цялата информация. Ето защо исках да поговорим — важно е да ни разберете. Знаем за срещата ви с доктор Уорик. И на двамата ни е ясно, че ако се стигне до следствие, ще бъдат замесени много повече хора. Политически хаос. Мерино може да се въздържи, но ако случаят стигне до Съвета, Роучър ще се възползва и евентуалният резултат няма да е в наша полза и определено няма да е в полза на Бюрото на отбраната, нито на националната сигурност, дори няма да е в полза на Джордан Уорик. Той направи самопризнания. Не иска да свидетелства в съда и както знаете, не може да свидетелства под психосонда. Признанията на младия Джъстин под сонда са уличаващи. Не искаме да ги използваме срещу баща му. Момчето е преживяло достатъчно и това ще е проява на безсмислена жестокост в случай, в който убиецът има имунитет. Корейн беше сигурен, че разговорът се записва.

— Какво искате от мен?

— Не желаем да правим проблемите на Ари публично достояние. Не смятаме, че от това ще има някаква полза. От една страна, отлично разбираме какво е провокирало постъпката на доктор Уорик и искрено му съчувстваме, но от друга, се боим, че следствието ще даде хляб на конспиративната теория. Колкото и да ни се иска да обвиним Роучър, това само ще му предложи трибуна, с каквато иначе не разполага. Мисля, че вие също не го искате.

Записващи устройства. По дяволите.

— Нямаме какво да крием.

— Не става въпрос за прикриване. Става въпрос да спестим излишната мъка на едно невинно момче. Джордан Уорик вече направи признания. Той не иска личният му живот, както и този на сина му, да се разкриват пред публика. Законът не позволява да бъде подложен на психосондиране. Най-лошата перспектива за него е отстраняването му от работа, което според мен ще е също толкова трагично, колкото и извършеното от него убийство.

Корейн се замисли за миг. Знаеше, че някъде е заложен капан, или в ситуацията, или в предложението, ала не можеше да го открие.

— Искате да кажете, извънсъдебно споразумение. Това е случай на убийство…

— Случай, в който основни са съображенията за сигурност. Случай, в който убиецът, семейството на жертвата и местната Администрация са готови да поискат извънсъдебно споразумение. Ако целта е постигане на справедливост, а не политическа трибуна… ползата за справедливостта ще е по-голяма, ако въпросът се реши при закрито заседание на Съвета.

— Това е безпрецедентно.

— Все някога трябва да се установи прецедент. В този случай, за благото на човечеството. Никой няма да изгуби. Освен Роучър, който ще изгуби трибуната си. Можем да създадем отделна лаборатория за доктор Уорик, да му осигурим всичко необходимо, за да продължи работата си. Не се стремим към отмъщение. Ще настоим да се оттегли, напълно да се оттегли от обществения живот, защото не искаме да се възползва от положението. Ясно е, сер, че не бива да превръщаме случая в политически. Това се отнася и за доктор Уорик. Извънсъдебното споразумение само ще отложи съдебния процес за неопределен срок. За да не наруши обещанието си да пази мълчание. Не искаме ръцете ни да са завързани.

— Трябва да помисля. Бих искал да поговоря и с доктор Уорик. На неутрална територия. Въпрос на съвест, разбирате ме.

— Разбира се. По дяволите, ужасно ми е неприятно, че трябва да се занимавам с това в деня на погребението на Ари. Но животът продължава. Няма как.

— Разбирам ви, сер Най.

Най беше опасен противник. Първо трябваше да го проучи така, както бе проучвал Емъри. Този човек беше затворена книга, неизвестна величина от територия, в която неговите наблюдатели не можеха да проникнат.

Положението в Съюза се бе променило. Навлизаха в период, в който центристката партия можеше да постигне бързи успехи. Стига да успееха да не се замесят в кавги, които нямаше да донесат нищо на никого и нямаше да изместят експанзионистите от Съвета.

Проектите „Рубин“ и „Крайна“ очевидно щяха да бъдат замразени. Проектът „Надежда“ можеше да се финансира, но останалите разходи и колонизацията навярно щяха да станат обект на по-разгорещени дебати. Можеше да се очаква период на приспособяване и в Рисюн, и навсякъде другаде. След шестдесетгодишния личен режим на Емъри (нямаше съмнение кой е командвал лабораторията дори след оттеглянето й от директорския пост) щеше да започне борба за власт в административните структури.

Това означаваше и нови съюзи.

Людмила Дефранко беше нов съветник. Най също. Начело на могъщото Бюро на науката… щеше да застане новак — адски умен, да, но въпреки това новак, който не разполагаше с необходимата мрежа. Все още. Двама от петимата експанзионисти бяха новоизбрани, а Иля Богданович бе на сто тридесет и две години, Корейн измърмори задължителните любезности и излезе, замислен за възможността, съвсем реалната възможност за центристко мнозинство в Съвета.

Сети се, че не бе повдигнал въпроса за унищожените ази. Вече не можеше да се върне.

По дяволите, предпочиташе изобщо да не засяга тази тема. Азите бяха мъртви. Също като Емъри. Това решаваше проблема. Нямаше смисъл да рови повече. Инстинктивно го бе усещал още от самото начало.

Спомни си една стара поговорка. Ако дяволът има избиратели, сключи сделка с него. И не се оплаквай от жегата на адския огън.

VIII

— Ужасно ми е неприятно, че в деня на погребението на Ари се налага да се занимавам с работа — рече Най. — Но нямам друг избор. Положението бързо може да стане неовладяемо. — Той отпи от кафето си. — Ясно ви е, че ще се кандидатирам за мястото на Ари.

— Очаквах го — отвърна адмирал Городин. — И очаквам да спечелите.

— Времето е от изключително значение за нас. Смъртта на Ари и отгоре на всичко потенциалната загуба на Уорик… Това е двоен удар. И не само за нас. За Съюза. За нашите национални интереси. Разбирате, че имам пълен достъп до секретна информация. Също като Ари. Налага се. Няма да искам от вас отговор, но съм свързан с вашите проекти — през войната работих с вашия предшественик…

— Всичко това ми е известно. Както и че сте запознат с онези файлове. И че ги криете от следствието.

— Абсолютно. Няма спор за файловете. До онези проекти има достъп съвсем ограничен персонал. Не се безпокойте за изтичане на информация, сер адмирал. Нито от съдебен процес.

Сърцето на Городин се разтуптя. Искаше му се да не е чул това. Разговорът може би се записваше.

— Какво искате да кажете?

— Извънсъдебно споразумение. Уорик го е извършил. Призна си. Мотивът е изнудване и сексуален тормоз. Отнася се за сина му, нали разбирате? Тази сложна ситуация, между нас да си остане, може много да навреди на момчето. Сделката на Уорик е проста: лаборатория, в която да продължи работата си. Ние няма да се съгласим за „Крайна“. Ще трябва да е на Сайтин. Но разговарях с Корейн.

— Вече?

— Преди час. Не споменах за военните аспекти на въпроса. Обсъждахме само политическата му страна. И двамата знаем, сер адмирал, че в този случай са замесени радикални елементи. Някои моменти от показанията на Джъстин Уорик, свързани с проекта „Крайна“, трябва да бъдат засекретени.

— Уорик обсъждал ли е това със сина си?

— Мотивът за прехвърлянето е било момчето. Джъстин Уорик знае повече, отколкото трябва. Ако е изтекла информация, за това е виновен Джордан Уорик. И честно казано, ако се стигне до съд, боя се, че мотивите засягат някои много чувствителни въпроси. Но ако скрием прекалено голяма част от показанията, ще възникнат други подозрения — в нечии глави, нали?

— Боже мой, кой още знае?

— Най-вероятно отвлеченият ази. Той е на Джъстин.

— Господи!

— Хората на Роучър обаче едва ли са го пречупили. Грант е алфа и е записен програмист. Не е лесна плячка. Но има вероятност да не е разбирал, че информацията е секретна. Ето защо се обърнахме към Лу, за да го измъкнем. Трябваше ни жив, за да го разпитаме в случай, че сме пропуснали някого. Похитителите бяха убити. До един. Поне така смятаме. Но не преувеличихме, когато казахме на Лу, че Грант представлява риск за сигурността.

— Смятате ли, че Уорик е имал някакъв мотив, свързан с Грант и Роучър…

— За да убие Ари ли? Извършил го е от гняв: ударил я е, това е всичко. Но когато разбрал, че е тежко ранена, просто осъзнал, че вече няма шанс да го прехвърлят на „Крайна“. Затова я убил и се опитал да инсценира нещастен случай. Той я е мразел. Боя се, че Ари имаше сериозна слабост към млади момчета. Невероятен ум. И също толкова ексцентрични пороци. Честно казано, не искаме да се разкрива тази страна от характера й. Можете лично да разговаряте с Уорик, ако желаете. Или със сина му. Взехме показанията му под психосонда. Не и на Джордан Уорик, естествено, но тези на сина му категорично показват какво е ставало. Има и някои видеозаписи. Нямаме намерение да ги унищожаваме. Но те не бива да попадат в ръцете на медиите. Касае се за много стара история. Изнудване. Разгневен родител. Прикриване на следи, което се е превърнало в убийство.

— По дяволите!

— Според споразумението, което предвиждаме, Джордан Уорик ще получи собствена лаборатория. Ще бъде под охрана. И ще може да продължи да работи за вас. Не се тревожете за неговата честност. Решението е съвсем хуманно — така ще запазим талант, който не можем да си позволим да изгубим.

— Разговаряли сте с Корейн.

— Той каза, че трябвало да обмисли идеята. Опитах се да отбележа, че това уреждане на проблема няма да му навреди. Кой ще спечели от един съдебен процес? Роучър и неговите приятелчета. А ние ще понесем ужасни загуби. Разбирате… че продължаваме да сме ангажирани с проектите.

— Лабораторията на „Крайна“.

— Смятаме, че реализирането на този проект ще продължи. Навярно армията ще може да го използва в по-голяма степен, отколкото предвиждахме.

— Това означава, че проектът „Рубин“ ще бъде замразен.

— Не. Все още сме ангажирани и с него.

— Без доктор Емъри ли?

— Кого предпочитате да клонираме? Един химик, който, признавам, има невероятен потенциал. Или самата Емъри?

Городин надигна чашката си.

— Говорете сериозно.

— Ще трябва да навляза поне в някои елементарни детайли. Проектът изисква индивид с абсолютно пълна документация — на биохимично равнище. Няма много възможности. Такива са Ари и Рубин. Рубин, заради медицинските му проблеми, Ари, защото е родена, когато Емъри и Карнат са били на възраст над един век. Родена в рисюнската лаборатория, разбира се. Чрез разработен от нас процес. Когато се родила, баща й вече бил починал, майка й умряла, когато Ари била на седем. Отгледал я чичо й Джофри. Тя наследи Джофри Карнат на шейсет и две години. И клонирането й е било проект, резултат на дългогодишни проучвания на самата Олга Карнат, а после и на Джофри Карнат. Достатъчно е да кажа, че документацията й се равнява на тази на Рубин, ако не е и по-пълна. Нещо повече — Ари винаги е възнамерявала да е една от специалните, засегнати от този проект. Остави огромно количество записки — на своя наследник.

— Боже мой!

— Защо не? Тя е достатъчно ценна. След смъртта и, ако приемем, че теориите й са верни, имаме възможност да избираме. Можем да клонираме един химик, който, честно казано, не означава нищо за нас, или Ари, чийто гений, не се колебая да го заявя, е от мащабите на Бок и Щрелер и чиито проучвания имат огромен принос за националната сигурност. И сме в състояние да го постигнем.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно. Нямаме основания да се откажем от проекта. Основните изисквания са налице. Например Уорик. Нали разбирате, колкото повече страни от живота на Ари проучим, толкова по-големи са шансовете ни за успех.

— Ами… Рубин?

— Все още е възможно да продължим. Ще имаме полза от него като база за сравнение. И прикритие под прикритие, така да се каже.

— Намеквате, че имате намерение да го направите независимо дали разполагате с официална подкрепа?

— Искам да получа тази подкрепа. Искам да спася Уорик. Искам да си сътрудничим с армията. Нуждаем се от секретността, която можете да ни осигурите — поне докато се появи новата Ари. Тогава проектът ще изглежда, дело на Рисюн — абсолютно цивилен проект. Това ще е от полза, нали?

— Какво общо има това с Уорик?

— Имаме нужда от него. Той трябва да продължи работата си.

— Той? Да клонира нея? Да работи по нейните записи?

— Не. Няма да е разумно. Говоря за Рисюн. Уорик е още млад. Едва сега показва на какво е способен. Неговите проучвания са свързани с тези на Ари. Ще бъда откровен с вас: нейните записки са извънредно откъслечни. Тя беше гениална. В бележките й има логически празноти — неща, които просто не е смятала за нужно да записва. Известно ни е само, че имаме по-голям шанс с Ари, която познаваме лично, отколкото с някакъв непознат. Голяма част от архива й е кодирана. Прескачала е от мисъл на мисъл, връзките… в област, която е създадена почти изцяло от нея… Бележките й са истински лабиринт. Ако изпуснем основните елементи от живота й, ако не успеем да възстановим негово подобие, ако не можем да се консултираме с някои хора, шансовете ни да реализираме този проект рязко намаляват. Накрая записките на Ари могат да изгубят смисъл. Ще се изгуби матрицата, разбирате ли. Но сега разполагаме с всичко това. Мисля, че можем да го постигнем. Сигурен съм, че можем.

— Но каква полза, освен че ще клонирате самата Емъри? Колко хора имат такава документация? Какъв е смисълът? Няма да можем да си върнем Бок.

— Дори само клонирането на Емъри ще е от огромно значение. Емъри, способна да продължи работата си оттам, където я е оставила — но на двайсетгодишна възраст. Може би по-млада. Не знаем. Ще открием. Разберете: осъществяването на този проект ще ни покаже с каква информация трябва да разполагаме за други проекти. Като Бок. Първата стъпка е да си върнем Ари. Ако нейната работа има приложение за личностното формиране, Ари е ключът към всичко. С нея имаме шанс. Познаваме я. Можем да запълним празнотите в информацията и да коригираме нещо, ако сметнем, че се налага. Не познаваме Рубин до такава степен. Проектът „Рубин“ е разкош. Клонирането на Ари Емъри е необходимост. Можем да опитаме и сами, но ще е далеч по-лесно с подкрепата на Бюрото на отбраната.

— Споменавали ли сте за това на някого извън Рисюн?

— Не. Нямам и намерение. Имахме един пробив в секретността — с Грант. Справихме се с него. Няма да има ДРУГ.

Адмиралът се замисли за предложението — цивилни, преследващи собствените си цели под военно прикритие. Прекалено много аматьори. И щяха да опитат да възкресят мъртвец…

По дяволите, важна беше голямата цел.

За бюджета на Бюрото на отбраната това бе нищо.

— Смятам, че няма да има проблем — каза Городин. — Просто ще поставим лабораторията на „Крайна“ под наша юрисдикция. Ще се позовем на закона за военната тайна. Можем да прикрием всичко, каквото искате.

— Чудесно — отвърна Най. — Стига проектът да остане секретен.

— Естествено.

— В такъв случай се договорихме за проекта „Рубин“. Ние ще построим лабораторията на „Крайна“ и ще работим в пълна секретност. И в същото време ще получим още по-плътно прикритие за работата си на Сайтин.

Городин беше убеден, че Джиро Най ще задържи проекта под контрола на Рисюн. Ембрион в утробен резервоар и дете, което щеше да израсне в Рисюн. Двадесет години.

Той ги прибави към собствената си възраст. Беше на сто двадесет и шест. Тогава щеше да е на сто четиридесет и шест. А и Най не бе млад.

За пръв път наистина осъзна какво е искал да каже Уорик за времевия фактор в Рисюн. Городин беше свикнал с удължаването на времето в космическия смисъл на думата: тези сто четиридесет и шест години земно време щяха да му тежат далеч по-малко, той губеше месеци в полети. Но рисюнското време означаваше цял човешки живот.

— Искаме да разгърнем втория проект в пълните му мащаби — продължи Най. — Сравнителното проучване може да ни спаси в кризисен момент и вече сме минали етапа на проверката на теориите. Сравнението ще ни даде нужните отговори. Това не е излишен разкош.

Прехвърлянето на част от проекта „Рубин“ на „Крайна“ означаваше лесен достъп до част от данните. Означаваше гаранция. Городин вярваше в гаранциите — и по отношение на техниката, и на планирането. Космонавтска икономика.

— Действайте — отвърна той. — Така ще ни е много по-лесно да осигурим секретността. — Естествено, трябваше да го координира с Лу и началник-щабовете. Но те щяха да се съгласят с всичко, което обещаваше да предостави проучванията на Емъри на разположение на Бюрото на отбраната.

Военните взимаха под крилото си много проекти. Някои бяха пълни провали. Други успяваха — и се отплащаха за останалите.

IX

Пред вратата непрекъснато се чуваха стъпки. Повече от обикновено. И гласове. Струваше му се, че познава някои от тях.

„Моля ви — мислеше си Джъстин. — Моля ви, нека някой спре тук.“ Ту го изпълваше надежда, ту страх.

— Повикайте Ари — казваше на всеки, който влезеше при него. — Кажете й, че искам да говоря с нея.

Бяха го затворили в килия за самоубийци, стените и вратата бяха тапицирани с мека материя. Имаше само мивка, тоалетна и рогозка. Лампата постоянно светеше. Носеха му храната във водоразтворими опаковки, малко по-дебели от тоалетна хартия, без прибори. Бяха му взели дрехите и сега носеше само болнична пижама, направена от бяла хартия. Вече не го разпитваха. Не му говореха. Не знаеше колко време е минало. Може би Джордан я беше заплашил, че ще повдигне обвинения пред Бюрото. А можеше да е арестувала и баща му. Сигурно Джордан не можеше да му помогне. Така или иначе, накрая щеше да дойде полицията. И повече нямаше да го подлагат на психосонда.

Уязвимият бе Грант. Тя щеше да го използва срещу Джордан — него също. Ни най-малко не се съмняваше в това.

Надяваше се да дойде полиция.

Надяваше се всеки път, щом чуеше навън гласове.

Грант го беше чакал да се върне, но вместо това бяха дошли стражите и го бяха отвели на разпит…

Електрическата ключалка изщрака. Вратата се отвори.

— Сер Най иска да разговаря с вас — каза единият от двамата ази от Службата за сигурност.

Джъстин се изправи. Знаеше, че това е поредното психосондиране, но поне щеше да има възможност да каже нещо на Джиро, поне щеше да има възможност за няколко думи преди да го упоят.

В малката гола стая за разпити, която вече познаваше, не седеше Джиро Най, а някакъв як кръглолик мъж, когото за миг смаяният му ум настояваше да вкара в слабото тяло на Джиро.

Не беше Джиро. Беше Денис Най.

— Къде е Грант? — попита Джъстин. — Къде е баща ми? Какво става? Имам право да разговарям със семейството си! Аз съм непълнолетен!

— Седни — каза Денис и махна с ръка. — Моля те, седни. Донесете му нещо за пиене.

— Не искам нищо! Искам да знам…

— Моля те — тихо и измъчено рече Денис. — Моля те, седни.

Джъстин се свлече на стола. В очите му напираха сълзи. Денис изчака, докато един от азите се върне с безалкохолна напитка.

— Какво има вътре?

— Нищо. Бедното момче. Проклета история. Казаха ли ти за Ари?

Звучеше му странно. Нелогично. Кой знае защо, го побиха тръпки.

— Какво за Ари? Къде е баща ми?

— Ари е мъртва, Джъстин.

За миг всичко пред погледа му се размъти. После действителността се стовари отгоре му.

Мъртва.

— Джордан е открил какво е правила с теб — внимателно каза Денис. Джъстин никога не го бе чувал да говори така. — И я е убил. Заключил я в хладилната лаборатория и я убил.

За миг момчето онемя. Това не беше вярно. Джордан нямаше представа какво е направила Ари. Той бе скрил всичко. И Ари не беше мъртва. Ари не можеше да е… мъртва.

— Джордан призна — със същия тих глас продължи Денис. — Знаеш, че не могат да направят нищо. Законът не може да го докосне, нито разпити, нищо. Нито психосондиране. Джорди е добре. В безопасност е. Заклевам се.

— Ами Грант? Казах му, че ще се върна при него…

— Все още е в болницата. Добре е. Джордан се срещна с него. Днес следобед баща ти заминава за Новгород. Уреждат да напусне Рисюн.

— Това е лъжа, по дяволите! Ари не е мъртва!

— Изслушай ме, Джъстин. Бюрото на вътрешните работи разпита Джорди. Джорди помоли Джиро да не те забърква в това. Не искаше да се разчува, разбираш ли? Не искаше да те психосондират. Джиро просто отказа да им разреши. Джорди го подкрепи. Но проклетият ми брат отиде в столицата и скри всичко. Те продължават да твърдят, че си добре… — Денис си пое дъх, пресегна се и постави дланта си върху ръката на Джъстин. — Ти не си добре. По дяволите, през последните няколко седмици не те е сондирал само Джиро, нали?

— Остави ме на мира!

— Не. Не и в това състояние. Разбираш ли ме? Той заминава. Няма да се върне.

„Няма да се върне…“

— Съветът му позволи да продължи работата си в Планис. Няма да има право да пътува. Няма да има право да ти се обажда… за доста време. Не искам да го разстройваш. Утре Съветът ще го разпита. Трябва да е в състояние да устои. Разбираш ли ме? Много е важно.

Значи бе истина. Беше се случило.

Ари му бе казала, че има снимки. Ако беше мъртва, следователите сигурно ги бяха открили. Бяха открили всичко.

Не му бе останало никакво достойнство. Можеше само да не обръща внимание, че знаят, и да не признава истината на никого.

— Чуй ме. — Денис постави ръка върху неговата. — Не мога да оправдая поведението на Ари. Но има и още нещо…

Джъстин се отдръпна.

И видя, че Денис разбира всичко. Видя мислите в очите му и се опита да не се изчервява.

— Виж. Джорди прикрива и нас, и теб. Лъже пресата и Съвета. Казва им, че Ари се е възпротивявала на прехвърлянето му. Всичко друго, освен истината — и те не могат да го подложат на психосондиране. Разбери, Джъстин, ти си… негово копие също толкова, колкото и негов син. Това усложнява всичко, случило се между теб и Ари. Някога двамата са имали връзка. Той разбира какво се е случило с теб. Да. И много те обича. Но отчасти причината е собствената му гордост. Разбираш ли? Изгубил е всичко освен теб. И с теб може да се случи същото, ако изпуснеш емоциите си. Искам да се овладее. Нека отнесе със себе си някаква утеха. Нека види, че си добре. Заради самия него.

— Защо не ми позволят да замина с него?

— Защото си непълнолетен. Защото от съображения за сигурност Джиро няма да се съгласи.

— Това е лъжа!

— Чуй ме. Ще уредя да получиш разрешение да го посещаваш. Не веднага. Може би дори не тази година. Но с времето случаят ще се забрави. Адски ги е страх, че има някакъв заговор, оная каша с Уинфилд и Крюгер, нали разбираш.

— Те знаят, че Джордан не е замесен в това. Аз бях. Джиро ме подложи на психосонда. Направете го пак! Мога да се закълна, че той не знаеше абсолютно нищо…

— За съжаление Джорди иска да предотврати тъкмо това. Много хора в правителството са уплашени до смърт. Бюрото на вътрешните работи поиска да им дадем Грант. Джиро трябваше да го подложи на психосонда, за да ги успокои…

— О, Господи…

— Трябваше. Джъстин, ударните вълни от смъртта на Ари са… огромни. Не можеш да си представиш колко огромни. Правителството е в криза. Застрашени са кариерите на много хора. Почти всички са убедени, че зад убийството се крият политически мотиви. Флориан и Катлин също са били унищожени… по посмъртна заповед на Ари… Хората искат да си мислят, че става нещо друго. Престъпление от страст, извършено от образован програмист, нали разбираш. Смятат ни за прекалено рационални. Джорди ще трябва да приложи всичките си умения на психохирург пред комисията на Съвета. Просто бъди търпелив. Джорди има приятели. Не е стар. Четирийсет и шест години не са много. Всичко ще се забрави, ако ти не направиш нещо, което да провали усилията ни да потулим нещата.

— Ами Грант? — „О, Господи, те могат да изтрият ума му. Флориан е мъртъв! И Катлин…“

— Джиро ти връща Грант.

Ето какво му бе причинила Ари. Губеше баща си. Никога повече нямаше да го види. И дори не можеше да се сбогува с него, без да усети върху себе си ръцете на Ари.

X

— От Дел ли е? — попита Михаил Корейн.

Сътрудникът кимна.

Корейн му махна да си върви и пъхна фиша в четящото устройство.

Дел Хюит работеше в Бюрото на вътрешните работи. Центристка, приятелка на Джини Грин, центристката кандидатка за Бюрото на последните избори. И в това нервно време на следствия и комисии, тършуващи из всички тъмни кътчета в Новгород, тя излагаше на опасност не само кариерата си, като предаваше информация на Ивон Ханер, знаейки, че Ханер на свой ред я предава на Делароса. Все едно да я пусне по пощата.

„По отношение на азите Катлин и Флориан: няма заключение. Възможно е заповедта за унищожаването им да е дошла извън системата. Или отвътре, от неизвестна личност. Възможно е да е смятала, че постъпва хуманно. Възможно е да са я помолили самите ази: от Рисюн твърдят, че мисълта за нейната загуба е щяла да им се отрази изключително неблагоприятно. Пак според Рисюн, те работели в Службата за сигурност, но били специално придадени към Емъри. Следователно са били в състояние да навредят на Рисюн, а промяната на психомоделите им щяла да бъде трудна, ако не и невъзможна без изтриване на ума, което възрастта им не позволявала. Джиро Най отказва да даде информация за психомоделите им. Заповедта била получена с персоналния код на Емъри. Джиро Най се позовава на съображения за сигурност и отказва да позволи на специалисти от Бюрото на вътрешните работи да проверят компютрите.“

Корейн отпи от затопленото на плочата кафе. Двеста и петдесет кредита за половин килограм. Глътките му бяха адски малки. Но човек си дължеше малко лукс.

Нямаше нищо ново. Това го разочарова. Той прочете дългия списък от искания на Бюрото на вътрешните работи, които Рисюн отхвърляше със съответната юридическа обосновка. Рисюнските юристи печелеха всички рундове. А висшите етажи на Бюрото не отвръщаха на ударите.

После:

„Бюрото на вътрешните работи разследва носещия се в Рисюн слух, че тайно са изнесени някои генни проби. Това означава, че някой може да е копирал генотипи, които не би трябвало да съществуват…“

Господи, генетична проба можеше да се вземе от кръвта. От всичко. Защо им бе да крадат от Рисюн?

„… например експериментален и специален материал, който иначе не е възможно да се получи.

Изнасянето на генетични проби, приготвени за използване от Рисюн, изисква криогенна камера, която може да се открие от властите, освен ако не е изпусната от списъка на товара. Дигитализираните данни за генетичната проба обаче са съвсем друг въпрос. От името на Рисюн администратор Най отрича да е имало такъв случай.

Освен това сред персонала се носят слухове за незаконно унищожаване на ази. Рисюн отказва провеждане на следствие.“

Корейн прехапа устни. Не искаше да знае за това точно сега. Положението бе прекалено деликатно. Ако това се разчуеше… можеше да пропаднат всички уговорки.

Бележка от Делароса: „Ами вероятността самата Емъри да е изнесла пробите? Или да е наредила изнасянето им? Колко струва един специален за човек, който има достъп до родилна лаборатория?“

Гласове. Място в Съвета. Подкрепа от най-богатите. Корейн започна да се поти.

„Веществените доказателства са пострадали от некомпетентността на моривилската полиция. По някои повърхности във външната лаборатория и хладилното помещение са открити отпечатъци от пръстите на Джордан Уорик, Емъри, азисътрудници и студенти. По вратата са регистрирани подобни отпечатъци. Впоследствие е било безсмислено да се правят анализи, тъй като в лабораторията вече са били влизали много хора. Данните от контролните постове потвърждават устните показания. Рисюн отново не позволява достъп на специалисти от Бюрото на вътрешните работи до компютрите.

Според резултатите от аутопсията Емъри е починала от замръзване. Фрактурата на черепа показва, че по времето на спукването на тръбата тя вероятно се е намирала в безсъзнание. Емъри е страдала от артрит на дясното коляно и лека форма на астма, което е било известно на лекарите й. Единственото неочаквано откритие е малък злокачествен тумор в левия бял дроб, рядко срещан днес, но доста разпространен сред първите заселници на Сайтин. Този тип рак се поддава на лечение, но често рецидивира и като се имат предвид другите проблеми с имунната й система, прогнозата едва ли е щяла да бъде благоприятна.“ Господи!

Оказваше се, че тя и без това е умирала.

XI

„Господи, той не може да я е убил. Не може. Карат го да крие истината. Някой лъже.“

— Здравей, сине.

— Здравей — отвърна той. И си помисли, че би трябвало да се приближи до баща си и да го прегърне в такъв момент, пред всички, които щяха да гледат записа, но по дяволите, Джордан с нищо не показваше, че го иска — държеше се сдържано и спокойно. Просто трябваше да се сбогуват. Единственото, което бе в състояние да му каже, беше „сбогом“. С всичко друго… с всичко друго можеше да допусне грешка, която щеше да е документирана на записа и да съсипе живота на всички.

Неща като „съжалявам, че се опитах да се справя с Ари. Съжалявам, че не ти казах. За всичко съм виновен аз. За всичко.“

„Не споменавай за Грант — беше го предупредил Денис. — Изобщо не споменавай за него. Ако го направиш, комисиите ще искат да разговарят с него. Нека забравят за Грант.“

— Джъстин, искам да знаеш защо го направих — каза Джордан. — Защото Ари беше фактор, от чието влияние този свят не се нуждае. Не изпитвам никакви угризения. Решението ми беше съвършено логично. Сега друг човек управлява Рисюн и аз заминавам, точно както исках. Ари няма да променя схемите ми и да поставя собственото си име върху моята работа. Свободен съм. Съжалявам само… съжалявам, че стана по този начин. Аз разбирам повече от наука, отколкото от тръби. Така казаха следователите. Усилих налягането и те са го засекли на мониторите.

Отначало думите му бяха гневни, ужасно гневни. После се успокоиха. Звучаха като научени наизуст, представление, целящо да изглежда като представление.

„Знам защо си го направил“ — за малко да каже той, после реши, че не бива.

— Обичам те.

— Не знам дали ще ми позволят да ти пиша — рече баща му.

— Аз ще ти пиша.

— Не знам дали ще ми дават писмата ти. — Джордан успя да се засмее. — Мислят си, че можем да си предаваме съобщения между редове като „Здрасти, как е времето?“

— Въпреки това ще ти пиша.

— Мислят си… мислят си, че има някакъв заговор. Няма. Заклевам се, сине. Никой не знаеше и не биваше да знае. Но те се страхуват. Хората възприемат Ари като политик. С това беше важна за тях. Не я възприемат като учен. Не разбират какво означава някой да ти отнема работата и да я обръща с главата надолу. Не разбират, че това е престъпване на етиката.

„“Престъпване на етиката." Господи! Играе за пред камерите. Първата част беше реч за пред комисията, но последната е предназначена за мен. Ако продължи, ще го усетят."

— Обичам те — каза Джордан. — Повече от всичко на света.

И протегна ръце. Край. Комедията бе свършила. Актьорите трябваше да се прегърнат. Вече можеше да плаче.

XII

Грант продължаваше да го чака. Косата му беше вчесана и изглеждаше удобно настанен, освен ако човек не знаеше, че не може да се движи сам. Освен ако не виждаше, че е отслабнал и кожата му е станала прекалено прозрачна.

— Грант — каза Джъстин и седна на ръба на леглото. — Аз съм, Грант. Всичко е наред.

— Махай се — каза Грант на Иванов.

Иванов излезе.

Джъстин внимателно откопча ремъците, с които бяха завързали Грант. После с два пръста завъртя лицето му към себе си. Грант бе като подвижен манекен. Но този път клепачите му премигнаха.

— Грант?

Отново премигване.

О, Господи, вече си мислеше, че е дошъл при жив труп, че няма да имат друг изход, освен да го унищожат. Но ако Грант умреше, той щеше да е в безопасност.

„О, Господи! Проклет да съм, че изобщо си го мисля! Къде съм се научил да мисля така? Къде съм се научил да съм толкова студен? Дали е записен спомен? Какво е направила с мен тя?“

Ари имаше право — ако човек обичаше някого, ставаше уязвим, както се беше случило с Джордан. Грант бе ключът към него. Разбира се. Затова му позволяваха да си го върне.

Вече беше сам. Някой ден Грант щеше да го предаде на враговете му. Може би щеше да им помогне да го убият. Или още по-лошо — да направи с него същото, което той бе направил с Джордан.

Но дотогава нямаше да е сам. Дотогава, поне за няколко години, щеше да има нещо безценно. Докато Грант откриеше грозотата в него. Или дори след това. Като ази, Грант щеше да му прости всичко.

— Тук съм, Грант. Казах ти, че ще дойда. Чуваш ли ме?

Грант кимна.

— Добре. — Трепереше. — Имаме проблем. Но получих разрешение да те взема оттук.

— Слаб съм. Ужасно съм слаб.

— Всичко е наред. Ще те пренесат в буса. Довечера ще можеш да спиш в собственото си легло, ако докажеш, че си в състояние да седнеш.

 

 

Храната имаше странен вкус. Дори омекналите овесени ядки бяха цяло изпитание. Заболяха го челюстите. Изяде половината купичка, която му даде Джъстин, и направи немощно движение с ръка.

— Много ми е. — Беше му трудно и да говори. Джъстин продължаваше да го гледа с измъчени очи и ужасно му се прииска да е в състояние да успокои тази болка.

Предната вечер Джъстин му бе разказал всичко, беше излял душата си, докато Грант все още бе изтощен, защото, поясни Джъстин, „точно така го стовариха и на мен, и предполагам, че боли по-малко, когато си в такова състояние“.

Грант се беше разплакал. Джъстин също. Джъстин бе страшно уморен и не искаше да го остави сам, затова се просна облечен върху завивките до него и заспа.

— Имах ужасна нужда от теб — беше му казал Джъстин призори.

Това бяха най-важните думи, които Грант бе чувал. И се разплака. Не знаеше защо, освен че Джъстин бе неговият живот. Джъстин беше всичко за него.

— И аз имах нужда от теб — отвърна Грант. — Обичам те.

В най-тъмните часове. В часовете преди утрото. Когато хората могат да говорят неща, прекалено истински, за да се изричат денем.

XIII

— Тестът на Ари е позитивен — разнесе се гласът от лабораторията и Джиро Най облекчено въздъхна.

— Прекрасно — отвърна той. — А другите два?

— И двата са позитивни.

— Прекрасно.

В проекта „Рубин“ използваха девет утробни резервоара. Тройна осигуровка за всеки от индивидите, въпреки възраженията на Щрасен. Рядко се случваше да се подсигуряват при клониране на граждани. Ако не се стигнеше до зачеване или имаше някакъв проблем, процесът се повтаряше няколко седмици по-късно, и толкова. Клиентът можеше да почака, освен ако не беше готов да плати два пъти повече от и без това астрономическата сума. В случаите с ази предвиждаха по един резервен индивид на всеки два, като резервните се изваждаха след шест седмици.

Сега обаче щяха да използват девет резервоара за три седмици и шест за шест седмици преди да направят окончателния подбор.

Рисюн не поемаше рискове.