Шанън К. Бъчър
Колекционерката (6)

Шеста глава

Нийл си каза, че трябва да се отдръпне за малко. Беше прекалено напорист. Връзката, която луцерията беше изградила между тях, вече беше достатъчно силна, за да може да почувства безпокойството на Вивиана.

— Имаш доста голямо его, а? — попита тя.

Той прехапа език, за да не й отвърне, че има и други големи неща. Това беше прекалено просташко за неговата сладка Вивиана.

Неговата.

Нийл вече имаше проблем, тъй като се чувстваше настроен прекалено собственически по отношение на нея. Тя все още не беше готова. По дяволите, от всичко, което знаеше, тя никога нямаше и да бъде. Трябваше да успокои ада в себе си, преди да прецака единствения си шанс да продължи да живее.

— Не исках да те обиждам. Съжалявам. — Предположи, че ще трябва да свикне с употребата на последната дума, при положение че тя остане с него достатъчно дълго време, за да се наложи да я използва.

— Къде отиваме?

— В една защитена къща. Трябва да се почистя. — Погледна надолу към гръдния си кош. Раната вече беше заздравяла, но кръвта все още беше там, без съмнение, привличайки всеки синистрин на мили разстояние.

— Каза, че могат да помиришат кръвта ти.

— Мда. Трябва да я отмия колкото се може по-скоро.

В гласа й прозвуча лека нервност.

— А моята кръв? И нея ли могат да помиришат?

— Със сигурност!

— По-рано тази вечер се порязах. На чашата. Затова дойдоха, нали?

Мисълта, че можеше да бъде ранена, накара стомахът му да се свие от гняв и болка.

— Дай да видя.

Тя отлепи малката лепенка и протегна ръка. Къс, тесен прорез минаваше през дланта й — малко по-голям от порязване от хартия.

— Прокърви ли?

— Малко.

— Изхвърли превръзката през прозореца.

Направи го, като позволи на порив студен въздух да влезе в кабината. Без ризата си, Нийл почувства всеки градус от ниската температура.

— Това ще свърши ли работа? — попита тя.

— Не и докато аз съм в колата, но не бих искал да се разхождаш наоколо с кръв по себе си.

Следващото нещо, което осъзна, беше, че тя е седнала на колена на седалката до него и използва една от памучните ръкавици да почисти кръвта от гърдите му.

— Раната ти вече е заздравяла.

— Бързо се възстановявам. Необходимо е за работата ми.

Тя бързо го почисти, а движенията й бяха ефективни и делови.

— Работа?

— Да убивам демони синистрин. Да пазя хората.

Тя доближи ръкавицата до устата си, намокри част от нея, за да изтърка засъхналата кръв. След това, като че ли осъзнала какво бе направила, каза със заекване:

— С-с-съжалявам. Не трябваше да използвам плюнката си, без да те питам.

Нийл потисна смеха си. Вивиана беше толкова благопристойна и благовъзпитана.

— Мила, по начина, по който се целуваме, бих казал, че е малко късно да се притесняваш за това. По дяволите, фантазирам си за неща, които включват устните ти и които ще те накарат да се изчервиш.

И просто така, тя смени темата.

— Ти нарече тези неща, които ни атакуваха тази вечер, сгат.

— Сгат са една от разновидностите на Синистрин. Много видове са. И всичките са грозни като задници. И смъртоносни.

Тя приключи със заниманието си, върна се на мястото си на седалката, а памучната ръкавица излетя през прозореца.

— И ти се биеш с тях.

— Почти всяка вечер.

— А аз какво бих правила? Искам да кажа, някоя жена, която реши да продължи да си партнира с теб?

Това накара Нийл да се усмихне широко.

— Да си партнира? Звучи така все едно имената ни ще бъдат изписани заедно върху визитни картички. Мислиш, че точно това се случва тук, така ли?

— Не знам как да го нарека и ти не трябва да ми се подиграваш. Бях подложена на голям стрес тази вечер.

— Съжалявам, скъпа. Наистина е така. Трябва да се отнасям с по-голямо разбиране.

Посрещна го само тишина и той я остави на мира. Наистина й се налагаше да осмисли много. Беше едва след полунощ. Беше я срещнал само осем часа по-рано и през това време беше атакувана, изгуби приятел и се свърза с Нийл по начин, който вероятно не разбираше.

Но той разбираше. Знаеше какво означаваше обвързването им за него и какво би означавало, ако тя реши да си тръгне. И все пак, дори страхът от предстоящата смърт, не можеше да му попречи да се радва на това, което имаше сега.

Той изпълняваше своята цел в живота. Беше свързан с жена, която може да си служи със силата му — жена, която се беше заклел да пази, за да може тя да унищожи демоните, които тормозеха Земята. Заедно щяха да бъдат непобедими. И не само на бойното поле.

Краткото видение за живота й все още го преследваше. Въпреки че осиновителката й я беше обичала и ценила, Вивиана се беше чувствала самотна. Все едно е знаела, че е част от нещо по-голямо от нея самата. Като дете се беше опитвала да се приспособи към останалите, а като възрастна беше намерила хора, който са я приели, заедно с чудатостите й. Но това приемане никога не й е било достатъчно.

Нийл не просто я приемаше, той й се наслаждаваше. Всичко в нея беше изключително — от благопристойния кок до провокативните чорапи под полата й. Любовта й към артефактите на древните Пазители добавяха още повече към нейната привлекателност.

Искаше да бъде част от колекцията й. Неизменна част от нея.

Колкото и да не му харесваше да бъде в нужда и да изискваше прекалено много, нямаше нищо, което можеше да направи, за да се спре. Без нея щеше да умре. Без значение какво щеше да му струва, щеше да прекара и малкото време, което имаше, преди да намерят устройството, за да я убеди, че е човек, когото си заслужава да задържиш.

Докато пътуваха, тя остана безмълвна. На всеки няколко минути, Нийл усещаше леко изтегляне от енергията му, все едно Вивиана проверяваше ситуацията. Тъй като знаеше, че ако каже нещо, ще я обезкуражи, той също не говореше, като се преструваше, че не знае какво прави тя.

Бавно, опитите й ставаха по-смели. Между тях преливаше все повече енергия, което облекчаваше съкрушителното напрежение вътре в Нийл. Не можеше да си спомни последния път, когато се беше чувствал толкова добре.

Независимо колко много се нуждаеше от нея, независимо колко много я желаеше, нуждата да защитава нежните й чувства, се доминираше над всичко останало. Обеща си, че повече няма да я притиска. Поне все още не. Нека да открие новата си сила сама, за да не се отдръпне, когато се наложи да я приеме.

Два часа по-късно, Нийл съжаляваше за решението си да я остави да открие сама собствения си път. Продължаваше да получава образи от нея — кратки, мимолетни образи на това, което чувстваше и искаше.

Той беше първи в списъка. Колкото и благоприлична да изглеждаше неговата Вивиана, под външната си скованост тя беше гореща, страстна жена. Не спираше да фантазира за ръцете си върху голата му кожа, галещи живия му белег. На всеки няколко минути, тя хвърляше бърз поглед към него и всеки път той я хващаше, че го наблюдава.

Очевидно й харесваше как изглежда, което беше в негова полза. Никога не беше обръщал голямо внимание на кожата си или играта на сенките, предизвикана от мускулите му, но тя го правеше. И като виждаше това през нейните очи — начина, който я възбуждаше — му беше много трудно да задържи ръцете си върху волана.

Всичко, за което можеше да мисли, беше колко хубаво би било да плъзне ръцете си по бедрата й докато меката кожа над онези чорапи не ги приветства.

Докато отбият по алеята за къщата герай, Нийл трепереше от страст. Внимаваше да крие това от нея — блокира я, за да не може да усеща мислите му — въпреки че знаеше, че това не помага на необходимостта му да се слеят в едно. Все още не беше готова да посрещне желанието му. Все още трябваше да се справя с прекалено много. Нямаше да бъде честно от негова страна да поиска от нея още нещо, когато тя вече му беше дала повече, отколкото се беше надявал да получи.

Нийл облече ризата си, преди да излезе на студа. Откри ключа, мушнат зад лампата на верандата и двамата влязоха в малката фермерска къща.

Въздухът вътре беше студен, но всичко необходимо за наклаждането на огън беше наредено и готово за употреба. Той бързо стъкна хубав огън, преди да нападне хладилника за храна.

— Това твоята къща ли е? — попита Вивиана, когато Нийл се върна с няколко сандвича.

Беше се сгушила на кушетката, в ъгъла най-близо до камината. Все още носеше коженото му яке, което я правеше да изглежда малка и уязвима.

Инстинктите му на защитник се надигнаха в него и трябваше да се пребори с подтика си да извади меча си и яростно да атакува някаква невидима заплаха.

— Не. Нарича се къщата герай, по името на група хора, които се грижат да са заредени с храна и други припаси.

— Герай?

— Те са така наречените чистокръвни — хора, в чиито вени тече древна кръв. Синистрин ги атакуват, заради нея, затова ние ги пазим. В замяна, те ни помагат там, където могат, като да ни осигуряват защитено място за почивка, когато имаме нужда от такова.

— Значи Синистрин не могат да стигнат до нас на това място?

— О, не. Могат да дойдат, но им е по-трудно да ни намерят тук, отколкото на други места, тъй като Джилда е изтъкала магия, която ни предпазва.

— Джилда? Коя е тя?

— Една могъща Теронай. Със съпруга й, Ангъс, са заедно от векове. Тя е тази, която ми каза за устройството. И има изключителна сила.

— И я използва, за да защитава тези къщи герай?

— Заедно с другите неща. Но, да, мога да усетя нейния стил в това място. Освен ако не направим нещо, с което да привлечем внимание, тук сме в безопасност.

— Това звучи добре.

Нийл долови в гласа й да се прокрадва страх.

— Не искам да се страхуваш, скъпа. С мен си в безопасност. Ще дам живота си, за да те защитя.

— Не бих искала да го правиш. Не искам още някой да умре заради мен.

Той постави храната върху малката масичка и седна до нея, като я взе в обятията си. Кожата й беше гладка и безупречна, не като покритите му с белези ръце. Костите й бяха деликатни, а крайниците — лесно чупливи. Нямаше представа как да я запази в безопасност достатъчно дълго време, за да се научи да си служи с енергията му, но знаеше, че ще направи каквото е необходимо това да се случи.

Нийл я накара да го погледне в очите. Не можеше да понесе факта, че чувството за вина я разяжда отвътре.

— Професорът не умря заради теб. Трябва да повярваш в това.

— Щяха ли онези същества да тръгнат след него, ако не му бях дала артефакта?

— На колко човека си давала да изследват колекцията ти?

— На няколко.

— Бяха ли атакувани?

— Не.

— Тогава не е имало начин да знаеш какво ще се случи. Не можеш да обвиняваш себе си, заради чужда злина. Всичко, което можеш да направиш сега, е да използваш силата, която имаш, да им попречиш да го направят отново.

— Това ли правиш ти?

Той поклати глава.

— Аз не се справям добре с магията. Мога да използвам малко, но то е нищо, в сравнение с теб. Най-доброто, което мога да направя, е да ги убивам.

— Добър си в това.

— Много мило, че си го забелязала.

За един дълъг момент тя не каза нищо.

— Какво е да живееш в твоя свят?

— Нормално. Той е всичко, което познавам.

— Да убиваш чудовища и да се биеш с демони е нормално? Не мисля, че някога бих могла да свикна с това.

— Да си теронай, не означава само да убиваш. Имаме дом, където се грижим за хора — основно осиротели деца. Помагаме в Африка отново да се построи крепостта, която беше разрушена. Също така пазим и Портала.

— Портала?

— Към Атанейша — мястото, откъдето произхожда магията ни. Има голяма вероятност баща ти да е бил от там.

— Къде е това?

Нийл присви рамене.

— На друга планета, предполагам. Никога не съм се притеснявал за детайлите. Биех се, когато беше необходимо, защитавах, когато беше необходимо, и прекарвах всяка свободна секунда да те търся.

При това твърдение, тя се подсмихна.

— Трудно е за вярване.

— Истина е. Искам да кажа, че не знаех името ти, но се надявах, че си някъде там. И ето те тук сега. Моето собствено лично чудо.

— Правиш го да изглежда толкова лесно — все едно вече знаеш, как ще приключи всичко.

— Имах над четиристотин години да наблюдавам съюзите между нашите хора. Не всички са лесни, но луцерията избра да си с мен по някаква причина. Знам достатъчно, за да й вярвам, и да оставя останалото да се нареди само̀.

Тя погледна настрани. Очевидно се чувстваше неудобно от разговора, затова Нийл го прекрати, и реши да не я притеснява повече тази вечер. Щеше да има достатъчно време да я накара да повярва. Можеше да бъде търпелив.

— Би ли се опитала да намериш устройството? — попита той.

— Мисля, че мога да го почувствам. Усещането е слабо, но ако се концентрирам, вероятно бих могла да получа по-добра представа къде се намира.

— Направи го. Колкото по-скоро го открием, толкова по-скоро ще мога да те заведа у дома.

Нийл не проявяваше интерес към нея. Бяха сами в тази уютна къща, пред бумтящия огън, докато вятърът носеше снега около тях и ги изолираше от реалния свят. Това беше идеалната романтична обстановка, а той все още не се беше възползвал от това.

Част от нея се чувстваше разочарована. Тялото й трептеше от необуздана енергия — болезнена необходимост да прокара ръцете си по тялото му, а и той да направи същото с нейното. По-здравомислещата й част се чувстваше облекчена. Прекалено много се беше случило тази вечер и на нея все още й беше трудно да го осъзнае.

Мъжът беше член на древна раса. Такава се оказа и тя. От това, което й беше казал, двамата са предопределени да бъдат партньори във войната срещу злите чудовища — такива, за които тя дори и не беше подозирала, че съществуват извън кориците на прашните й книги.

И все пак, колкото и трудно да й беше да повярва на останалото, онова, на което й беше най-трудно да повярва, беше твърдението му, че той се нуждае от нея. Той беше голям, силен, снажен воин. Не изглеждаше да се нуждае от някого. Ако не беше почувствала тази нужда през луцерията, все още нямаше да му вярва.

Желаеше я, и то не само за една нощ. Образите, които беше получила по време на бързо задълбочаващата им се връзка, я оставяха с впечатление за дълготрайност. Завинаги. Той не се страхуваше от обвързване, за разлика от повечето мъже. Той копнееше за него.

Не че го познаваше достатъчно добре, за да се съгласи на подобен вид връзка. Засега беше доволна да бъде с него и да види как ще потръгнат нещата. Може и да не оценява предпазливостта й, но проблемът щеше да бъде само негов. Предпазливост беше всичко, което щеше да получи.

Засега.

Мисълта зашепна в главата й, извиквайки образи на двамата заедно, правещи любов. Тя почти можеше да почувства силата на тялото му, движещо се в нейното, водеща ги към кулминацията.

Той щеше да бъде взискателен любовник. Можеше да каже това, съдейки по характера му. Но грацията беше тази, която караше пръстите на краката й да се присвиват от копнеж. Мъж, с подобна нежна сила би я побъркал. Нийл щеше да я заведе на места, където никога не е била с мъж преди, и дълбоко в себе си, тя искаше това много повече, отколкото която и да било древна дрънкулка.

Нийл се появи от кухнята. Той замръзна по средата на пътя, втренчил поглед в нея. Челюстта му се стегна и тя можеше да види надигащото се в тялото му напрежение. Преди да успее да проговори, мъжът си пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Чух това — прошепна.

— Кое?

— Мислите ти. Това, което искаш да направя с теб.

Откакто сложи луцерията, беше получавала мимолетни проблясъци от мислите му, но ги беше отхвърляла като част от въображението й. Нещата, които чувстваше да идват от него не можеха да са истински. Никой мъж не я беше пожелавал никога по начина, по който той я желаеше.

Доказателството за това му желание опъваше предната част на износените му дънки, което накара устата й да се напълни със слюнка.

Той предпазливо пристъпи напред. Вивиана не помръдна. Не искаше да го окуражава да направи нещо, за което не беше готов, и въпреки това мисълта, че може да се изплаши и отдръпне, запали дълбока болка в гърдите й.

— Аз съм повече от готов — каза той. — Ти си тази, която все още си задава въпроси. Не аз. Аз вече знам как искам да приключи всичко това.

— Как? — попита тя преди да успее да се спре.

— Искам да се обичаме. Да бъдем щастливи заедно. Да стоим един до друг и да се бием срещу демоните синистрин. Вечно.

— Вечно е прекалено дълго време.

— Само когато си сам и нещастен.

Каквато беше тя през целия си живот. Майка й винаги я беше обичала, но Вивиана никога не почувства, че се вписва, където и да било. Тя не беше отхвърлена от останалите, но често си мислеше, че това се дължи на богатството й. Хората биха пренебрегнали нечии недостатъци, когато бяха намесени пари.

Не искаше да бъде приемана само заради парите или социалното си положение. Искаше да я търсят заради самата нея. Нийл й предлагаше точно това и го правеше така все едно не разбираше колко ценен е този дар за нея.

Той протегна ръка. Пръстенът с цветовете на дъгата заблестя, когато се доближи до нея, цветовете на пергамент и древен бронз затанцуваха в него.

— Разбирам, че за теб всичко това е много бързо, но за мен е нещо, за което мисля от векове. Ние можем да се чувстваме добре заедно. Всичко, което трябва да направиш, е да ми се довериш.

Вивиана преглътна. Толкова много се беше случило тази вечер. Прекалено много.

И въпреки това, нямаше друго място на земята, където би искала да бъде, освен точно тук. С него.

Той я привличаше на някакво много дълбоко ниво, което тя нямаше представа, че съществува. Беше все едно опознаваше отдавна загубена част от себе си.

Каквото и да беше това, което се случваше между тях, то съдържаше някаква собствена магия, а дори само това беше твърде съблазнително за Вивиана, за да му устои.

Тя положи ръката си в неговата и бавна, прелъстителна усмивка изви устните му, секунда преди да я целуне.

При допира му, вътре в нея избухна пожар, който се разрасна толкова, че я завладя цялата. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, придърпвайки я достатъчно близо, за да почувства твърдата му ерекция. Онази болка, предизвикана от празнотата вътре в нея, крещеше да бъде запълнена и Вивиана не искаше повече да я пренебрегва.

— Желая те — каза тя на Нийл.

Дрезгав стон накара гръдният му кош да завибрира.

— Аз също те желая, но не можем. Трябва да внимаваме. Ако стигнем прекалено близо… — Той не успя да довърши думите си, но тялото му се разтресе от напрежение.

Вивиана не успя да устои на порива си да се опита да го успокои. Погали ръцете му, помилва гърдите му и почувства как мускулите му се стягат под дланите й.

Той затвори очи, все едно търсеше собствения си контрол, впивайки пръсти в хълбоците си. Тя положи глава на рамото му и можеше да се закълне, че чува скърцането на люлеещи се клони под ризата му. Ароматът на кожата му беше опияняващ и въпреки колебанието му, не успяваше да намери сили да се отдели от него.

Разгорещени видения прелетяха през съзнанието й, и поради своята незавършеност, й подсказваха, че идват от Нийл. Тя беше гола и легнала, за да може той да й се наслаждава само с очи. Косата й беше пусната и блестяща около главата й. Зърната й бяха твърди, а кожата й все едно сияеше. Тъмните му ръце бяха положени върху гърдите й, двете части на луцерията пулсираха в единен ритъм.

Образът се промени. Покри ги червена пелена, а тялото на Нийл блестеше от потта, докато той се движеше над нея, мускулите му потрепваха мощно с всяко негово плавно движение. Не беше истинско. Беше само видение в главата й, но ефектът, който имаше над нея, беше много по-силен, отколкото на обикновена фантазия.

Беше възбудена, жадуваща. Дрехите изведнъж й станаха тесни и неудобни. Трябваше да се освободи от тях и да се притисне в Нийл, да почувства твърдата му, гладка кожа срещу своята. Може би, ако го накараше да се съблече, щеше да се предаде и да прави любов с нея.

Отчаяно се нуждаеше от това, нуждаеше се от освобождение, което само той можеше да й даде.

Стонът, откъснал се от Нийл, беше на човек, който е бил победен.

— Не мога да ти откажа нищо, скъпа. Ще получиш своя оргазъм, но ще го направим по моя начин.