Шанън К. Бъчър
Колекционерката (3)

Трета глава

Нийл чу звука от трошащо се стъкло. Секунда по-късно го заля вълна студен въздух. Вивиана нададе вик, изпълнен със страх, и се блъсна в гърба му.

— Има още един — изкрещя тя.

Сгат, с които се биеше тази вечер, бяха по-големи и по-силни от онези, с които се сражаваше от десетилетия. Може би съществата бяха намерили склад със стероиди или нещо подобно.

Втурна се с насочен меч, хвърляйки се напред, за да избута създанието обратно на единствения му останал крак. То се препъна и падна, като заприлича на огромна купчина.

Обикновено би го довършил, но очевидно сега имаше много по-спешни дела, които се нуждаеха от вниманието му, например раненият сгат, който преследваше беззащитна жена.

Нийл се извъртя, опитвайки се да открие местонахождението на Вивиана, докато се движеше. Въпреки че не можеше да я види, можеше някак си да почувства присъствието й, подобно на слънчева светлина, която грее върху кожата му. Тя излъчваше нещо подобно на тихо бръмчене и Нийл знаеше, че ще успее да я открие, дори да е сляп.

Сграбчи ръката й и я поведе през вратата на спалнята към стаята с новия сгат. Затвори вратата между тях и ранения демон с ритник, като се надяваше за няколко секунди да успее да се справи с новата заплаха.

Вивиана вдигна някаква кристална лампа, като че ли тя би й била от полза срещу сгата. Възхищаваше се на куража й, но знаеше, че ако се опита да се бие със съществото, ще бъде убита.

Преди жената да успее да предприеме каквото и да било, Нийл атакува, като изостави всичките си задръжки. Пусна на свобода всичката болка, която носеше от толкова дълго време, гневът за времето, което онзи проклет електрошоков пистолет му открадна, както и тревогата за жената до него. Заредено от гнева и страха, тялото му като че ли експлодира, като го преведе през поредица от координирани, мощни движения, които беше извършвал повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Пресрещна сгата по средата на атаката му и използва собствената му инерция срещу него. Мечът се вряза дълбоко, като изпрати дебела струя черна кръв върху веселите жълти тапети.

Съществото изписка, но гласните му струни бяха прерязани, затова звукът прозвуча по-скоро като леко съскане. Раната беше дълбока, но очевидно не достатъчно, за да спре създанието. То отвори челюстите си и вдигна предните си лапи, за да удари.

Нийл беше в лоша позиция и докато наносекундите минаваха като на забавен каданс, той осъзна, че нямаше да успее да възстанови равновесието си навреме, за да избегне удара. Флангът му беше незащитен и след още един удар на сърцето, щеше да изгуби голяма част от плътта между ребрата и хълбока си. Нямаше достатъчно време да направи нещо, за да го предотврати.

С ъгъла на окото си забеляза някакъв искрящ обект да прелита покрай него. Нещото се разби в главата на сгата. В стаята избухнаха кристални призми, описващи красиви дъги над сплъстената козина на съществото.

Демонът отстъпи шокирано назад като клатеше глава, все едно беше зашеметен. Това движение даде достатъчно време на Нийл да се възстанови и избегне идващия удар. Направи половин крачка надясно, стисна още по-здраво ръкохватката на меча си и го плъзна през брадичката на сгата, чак до мозъка му.

Демонът се разтресе за момент, като размахваше крайници напосоки, преди да падне и да утихне.

Вратата на спалнята се отвори с трясък, удари се в стената и отскочи толкова силно, че едва не се затвори отново. Единствено огромната фигура на ранения сгат, който се втурна през нея, я задържа отворена.

Нийл нямаше време да освободи меча си, затова повдигна тежкото тяло на мъртвия сгат на острието си и го използва като бухалка срещу събрата му. Мускулите му се напрегнаха под допълнителната тежест, но мечът му остана здрав и непокътнат.

Раненият сгат полетя и се удари тежко стената.

Нийл избута мъртвия демон от меча с помощта на ботуша си и не губи време да довърши последната заплаха за Вивиан.

Избърса кръвта по острието в козината на убития сгат и се обърна към жената.

Тя стоеше в ъгъла, опитвайки се да заеме колкото се може по-малко място. В облечената си с ръкавица ръка държеше някаква фигурка, която беше стиснала така, все едно тя можеше да спаси живота й. Лешниковите й очи бяха отворени широко от шока, а крехкото й тяло се тресеше толкова силно, че Нийл можеше да види как копринената й блуза потрепва при всяка преминаваща тръпка.

Тръгна към нея, като оглеждаше кожата и облеклото й за кървави петна. Не откри никакви.

Като запази гласа си спокоен, каза:

— Всичко вече приключи, но трябва да тръгваме.

Изглежда, че не го беше чула, затова освободи малката фигурка от пръстите й и улови ръката й.

Можеше да почувства студената й кожа дори през ръкавицата, но много скоро щеше да я стопли. Само трябваше да я изведе от къщата и да я качи в камиона си, за да избегнат други неочаквани гости.

Той я дръпна напред и тя направи една несигурна крачка. Ясно беше, че все още е в шок, не че я винеше за това. Много неща се бяха случили тази вечер, и ако не я изведе от тук, още дяволски много щяха да се случат.

Вместо да се опита да я убеждава, той обви ръката си около тънката й талия и я пренесе през труповете на сгатите. Докато я сложи на крака пред счупения прозорец, тя вече го удряше по ръката.

— Мога и сама.

Ако краката й трепереха толкова силно, колкото и гласът й, щеше да се претърколи надолу по аварийната стълба.

— Убеден съм, че можете, но навън е хлъзгаво. По-безопасно е да се държим един за друг.

Нийл огледа алеята под тях и не видя следи от други синистрин. Това беше много добре. Тръгнаха надолу по стълбите. Продължаваше да я държи здраво за ръката, в случай че изостане или се подхлъзне. Трябваше да изминат последните няколко стъпала малко по-бавно, но успяха да стигнат до алеята.

Помогна й да прескочи купчина боклук и след това я поведе към камиона си. Докато вървяха, снегът скърцаше под краката им и се натрупваше върху косите им.

Вивиана се тресеше неистово и Нийл не знаеше дали това е заради шока или й е студено. Свали якето си и го уви около раменете й. Тя го хвана и стисна здраво около шията си.

— Благодаря ви.

— Няма защо.

Изчакаха първата пролука в трафика и забързано пресякоха улицата, без да обръщат внимание на клаксоните и гневните викове от колите. Нийл си наложи да върви по-бавно, за да не ги прегазят.

Фаровете на камиона му премигнаха, когато отключи вратите. Не си направи труда да я заведе откъм страната на пътника. Вместо това отвори вратата на шофьора, повдигна младата жена и я сложи на високата седалка, която се простираше от единия до другия край на кабината. След това се качи след нея и се настани така, че тя трябваше да се плъзне настрани, за да му направи място.

Моторът запали с дълбоко буботене. Нийл наду отоплението и се наведе, за да може да закопчае колана й. След това се включи в идващия трафик, като предизвика надуването на още клаксони.

Както и да е, не беше в настроение да се държи като примерен шофьор. Имаше много по-важни неща, за които да се тревожи. Като например какво по дяволите ще прави с нея.

Очертанията на Сейнт Луис вече бяха далеч зад тях, когато съзнанието на Вивиана най-после престана да бръмчи и започна отново да работи.

Беше атакувана от чудовища. Три чудовища. Господин Итън ги уби, за да я спаси.

Обърна глава едва-едва в опит да го погледне, без да изглежда, че иска да го направи. Никога не беше виждала някой да се движи така. Той беше хипнотизиращ. Брутална грация. Красива смърт.

Не беше казал и дума, откакто се бяха качили в камиона. Нямаше радио, което да запълва тишината, само шума от движещите се по настилката гуми и нейното прекалено учестено дишане.

Вивиана не знаеше какво да каже. „Благодаря“ изглеждаше малко не на място. В действителност, дори не беше сигурна дали трябва да му благодари. Според нея, той би могъл да е изпратил онези същества в дома й, само за да може да я спаси и да я впечатли достатъчно, за да му даде устройството, което иска.

— Не би ли трябвало да се върнем? Да се обадим на полицията или на Контрол по животните?

— Не.

— Къде ме водите?

— На юг.

— Къде на юг?

— Не знам. Не съм мислил чак до там. Просто искам да сме в движение, за да може камионът да се затопли. Вие треперехте.

Все още трепереше, въпреки че не й беше толкова студено, колкото преди, благодарение на коженото му яке и възхитителната топлина, която се изливаше от климатика на камиона. Свали памучните си ръкавици и протегна ръце по-близо до таблото, за да се стоплят.

— Искате ли да хапнете нещо? — попита той.

Погледна го, за да провери дали не се шегува. Не се усмихваше.

— Сериозно ли? Почти не умряхме, а вие мислите за ядене.

Той само леко повдигна рамо.

— Все още сме живи. Трябва да пазим силите си.

— По-скоро бих искала да поговорим за онова, което се случи там.

Вината накара устните му да се стегнат.

— Допуснах грешка.

— Доведохте онези същества с вас?

Той й хвърли бърз, ужасѐн поглед.

— Не, по дяволите. Никога не бих го направил. Но мисля, че аз съм виновен, че ви намериха.

— Ще си направите ли труда да ми обясните?

Нийл поклати глава.

— Дълга история, но кратката версия е прекалено шокираща, за да се каже просто така.

— Аз съм силна жена, господин Итън. Мисля, че мога да я понеса.

— Нийл. Наричайте ме Нийл. И силна или не, не съм сигурен, че ви е нужен още един шок, толкова скоро след като бяхте нападната от сгат.

— Какво ще кажете да ме оставите сама да преценя дали мога или не да се справя с това. Уверявам ви, психическото ми състояние не е чак толкова деликатно, колкото вероятно си мислите.

Той изръмжа в знак на несъгласие, докато отбиваше към един ресторант за бързо хранене, след което паркира.

— Ако е като всичко останало у вас, значи е.

Възмущението много бързо унищожи всички следи от страха, който изпитваше преди.

— Мисля, че трябва да сляза тук и да си повикам такси. Благодаря, че ме спасихте. Ще ме разберете, ако предпочета да не ви видя никога вече. — Последното не беше вярно. Би се радвала да го вижда колкото се може по-често. Той беше олицетворението на израза „наслада за очите“, но това не означаваше, че ще му се поддаде.

Вивиана разкопча колана си и се пресегна към дръжката на вратата.

Нийл реагира толкова бързо, че тя дори не успя да извика. Сграбчи я за хълбоците и я издърпа назад през кожената седалка, докато на практика не се оказа в скута му. Усети твърдостта на тялото му зад себе си, топлината на големите му ръце, която се просмукваше през полата й.

Когато Нийл проговори, Вивиана можеше да почувства дъха му да гали върха на ухото й.

— Ако си тръгнете, е много вероятно да не доживеете до изгрев-слънце.

Вътрешностите й започнаха да треперят и тя не беше убедена дали причината за странната й реакция е необикновеното предсказание или усещането за ръката му върху нея. Тази отекваща вибрация се върна, струейки през нея, изпълвайки корема й, разпростирайки се така, че да запълни всички празни места.

— Не ставайте смешен — отвърна тя, а гласът й трепереше толкова, колкото и тялото й.

— Не съм. Онези сгат ви откриха веднъж. Може да го направят отново.

— Казахте, че вината е ваша. Ако съм с вас, това няма да се случи отново.

— Грешите.

Не беше сигурна, но й се стори, че устните му се допряха до ухото й за най-краткия, пърхащ допир. Тя потрепна, въпреки че не беше убедена дали това беше провокирано от допира му или само от мисълта за това, че я докосва.

И в двата случая, нямаше да седи тук и да бъде понася грубостите му.

— Пуснете ме.

Бавно, той освободи ханша й, като плъзна пръстите си по вълнената й пола бавно, почти като милувка.

— Моля ви, не се опитвайте да бягате — каза той. Предупреждението прозвуча в гласа му отчетливо. — Не мога да позволя това да се случи.

Вивиана се сви на седалката, колкото може по-далече. Обърна се с лице към него, решена да наблюдава тези прекалено бързи негови ръце.

— Защо не?

— Има нуж… — Той прекъсна това, което бе започнал да казва и започна отначало. — Все още имаме да уреждаме въпроса с устройството. Не мога да се върна у дома без него. Животът на приятеля ми е заложен на карта.

Тя се взря продължително в него.

— Както и вашия, ако отново ме сграбчите така.

Лека усмивка заигра върху самонадеяните му устни, предизвиквайки у нея внезапен порив да се пресегне и да провери дали наистина са толкова меки, колкото изглеждат, или са толкова твърди, колкото и останалата част от него.

— Напълно честно.

Тя приглади полата си и прокара ръце по косата си, за да провери дали кокът й не се е развалил при всичкото това вълнение.

— Нека да започнем с този ваш приятел. Как мислите, че ще му помогне моят артефакт?

— Може да се каже, че това е нещо като лечебно устройство. Приятелят ми страда от вид прогресивна парализа. Без устройството ще умре. Няма да позволя това да се случи.

— Ще престанете ли с тези неубедителни прикрити заплахи? Оживях след онези ужасни създания, със сигурност мога да преживея и това, което имате да ми предложите.

— Не забравяйте, че аз бях този, който ги уби.

Което я подсети…

— Мечът ви. Къде изчезна той?

Нийл се потупа отстрани.

— Тук е, просто не можете да го видите.

Вивиана изсумтя. Майка й щеше да се намръщи неодобрително при звука, който беше издала. Тази мисъл я заля с вълна от тъга и самота. Майка й й липсваше — липсваха й дори и нейните дразнещи черти.

Младата жена затвори очи, а нежеланите емоции й причиниха болка. Сърцето й беше преживяло много тази вечер и тя не можеше да намери сили да задържи всичко под контрол и в нормалното му състояние.

— Хей, какво има? — внимателно попита Нийл, секунда преди да постави ръката си върху нейната.

Парещо трептене си проправи път по ръката й чак до сърцето. Разпръсна се като струйки топлина, които заличиха всички мисли за тъга и самота. За един сияещ миг Вивиана се почувства щастлива и защитена. Все едно това беше мястото, където принадлежеше.

Беше прекарала целия си живот отвън, надзъртаща вътре. Никога не е била като другите деца. Тъй като беше сирак, беше започнала живота си като отхвърлена — дете, което никой не желае. Майка й я беше осиновила, преди в съзнанието й да се бяха оформили каквито и да е спомени, но това изглежда не я беше спасило от знанието, че е различна.

Майка й казваше, че е специална, но тя знаеше, че това е само евфемизъм за някой, който не се вписва.

— Добре съм — едва успя да каже тя.

— Не изглеждате добре. Изглеждате така, все едно току-що сте разбрали, че някой е убил котето ви.

Вивиана преглътна и се опита да събере мислите си.

Прекалено много вълнения за една нощ. Това е всичко. Започна да отдръпва ръката си, но хватката на Нийл се стегна леко, задържайки дланта й в своята.

— Не още — каза той. — Не съм готов отново да започне да ме боли.

Тя премигна смутено.

— Какво?

— Да се върнем на устройството. Точно щяхте да ми кажете къде е, така че да можем да го вземем и да спасим приятеля ми Тор.

— Добър опит, но не чак толкова. Щяхте да ми показвате меча си.

Беше сигурна, че е видяла преплетени лози, извиващи се по ръкохватката. Дори при бързината, с която се движеше, знаеше какво е видяла. И ако беше права, мечът му беше изработен от същия древен народ, както и безценната й колекция.

Нийл повдигна едната си вежда.

— Искате да видите меча ми?

— Да.

— Ако ви го покажа, ще ми кажете ли къде е устройството?

— Може би.

Широкият му гръден кош се повдигна от дълбока въздишка.

— Добре.

Бавно, толкова бавно, че тя можеше да почувства докосването му с всяко свое нервно окончание, той издърпа ръката си от нейната.

В секундата, в която кожата му престана да докосва нейната, цялото му тяло се напрегна. По челото му изби пот, а дишането му стана бързо и накъсано.

Почувства пристъп на безпокойството за него, което се прокрадна и разпростря толкова дълбоко, все едно го познаваше от години.

— Добре ли сте?

— Дайте ми минутка.

Направи го. Секундите отлитаха и бавно тялото му започна да се отпуска.

— По дяволите, всеки път става все по-зле — каза той, като дишаше тежко.

— Какво става по-зле?

Той поклати глава и я прикова с искрящите си очи.

— Това е част от онази дълга история. Достатъчно е да кажа, че когато ви докосвам, се чувствам наистина добре. Когато спра — не чак толкова.

Тя се чувстваше по същия начин. Отвори уста да му каже да продължава да я докосва, преди да осъзнае как щеше да прозвучи това. Та тя дори не го познаваше! Със сигурност нямаше да му предложи да сложи ръцете си върху нея, независимо колко чудесна беше тази идея.

Той се раздвижи и мечът се оказа в ръката му, появи се сякаш от нищото.

— Как го направихте?

— Мечът е невидим, докато е прикрепен до тялото ми. Не позволява на местните да откачат.

— Но… как?

— Магия.

Магия. Думата се просмука в нея, размествайки парченцата на пъзела в ума й. Това, което беше смущаващ факт, сега се превърна в една по-ясна картина. Ако магията беше истинска, ако магията съществуваше — а точно пред очите й беше доказателството, че е точно така — тогава това обясняваше всичко. Всички истории, които беше прочела. Всички артефакти, които изглежда имаха някакво приложение, но никой не можеше да разбере точно какво. Всичко започваше да придобива смисъл.

Нийл положи дължината на острието на меча върху предмишницата си, като насочи ефеса към нея. Тя се наведе към него, запленена от силата, която излъчваше. Беше красиво, добре направено, истинско произведение на изкуството. Детайлите бяха невероятни. Преплетени лози, гравирани с такава прецизност, че можеше да види жилките на листата, опасващи меча. Част от детайлите върху ръкохватката бяха избледнели от употреба, което я накара да се замисли колко стара в действителност е тази вещ.

— Откъде го имате?

— Баща ми поръчал да го направят за мен, когато съм се родил.

Част от вълнението й се изпари. Мъжът не можеше да е на повече от тридесет и пет години, което правеше меча красива реплика, но нищо повече.

— Да не би ковачът да го е правил по модел на някоя антика? Затова ли изглежда толкова износен?

— Изглежда така, защото наистина е износен.

— Нужни са десетилетия непрекъсната употреба, за да се постигне това.

— Да, така е.

— Какво?! Искате да кажете, че вие сте причината да е толкова износен? Не е възможно да сте го използвали повече от едно-две десетилетия.

— По-възрастен съм, отколкото изглеждам.

Начинът, по който го каза, я накара да замълчи за известно време. Не беше сигурна дали би трябвало да попита, но наистина трябваше да знае.

— На колко години сте?

— Определено сте много любопитна. Мисля, че трябва да престана да отговарям на въпросите ви, докато вие не започнете да отговаряте на моите.

— Единственото нещо, което изглежда, че искате да знаете, е, къде е артефактът.

— Вече започвате да разбирате.

— Ако ви кажа, какво ще получа в замяна?

— Колко искате?

— Парите не ме интересуват. Искам меча ви.

Нийл се разсмя силно.

— За нищо на света. Този меч, попаднал в грешните ръце, би могъл да бъде опасен.

— Той е опасен дори и в правилните ръце.

Спътникът й бавно й намигна.

— Радвам се, че сте го забелязали.

Нова тръпка премина през крайниците й, но този тя път не беше предизвикана от докосването му. Всичко, което мъжът трябваше да направи, беше да й намигне и тя се разтопи.

Нийл прибра меча в ножницата и той изчезна от погледа й. Умираше си да вземе в ръце ножницата, за да разбере как го прави, но не мислеше, че ще оцени опипващите й алчни, грабителски ръце, особено толкова близо до някои мъжки части.

Не че Вивиана мислеше точно за тези части. Просто знаеше, че са там. Нямаше да гледа, без значение колко много щеше да възбуди собственото си любопитство с тези мисли.

Очите й се спуснаха надолу по торса му, като се възхищаваше на начина, по който блузата му обгръща мъжествените му форми. Почти се почувства неудобно, когато, докато зяпаше чатала му, гласът му отново насочи вниманието й към лицето му, където и трябваше да бъде.

— Видяхте нещо, което ви харесва? — попита той.

Вивиана прочисти гърлото си, като пренебрегна въпроса му.

— Така, след като не мога да получа меча ви, имате ли някакви други предмети, които биха ме заинтригували?

— Не знам. Какви неща колекционирате?

— Вещи от отдавна изчезнала група хора, наричани Пазителите.

Нийл застина и само очите му проблясваха в тъмното купе на камиона.

— Откъде сте чували за Пазителите?

— От книгите. Може да пробвате някой път.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но в онези твои книги има поне една неточност. Тези хора не са отдавна изчезнали, скъпа.

При тези думи, тялото на Вивиана се скова.

— Какво знаете за тях?

— Много повече от теб, убеден съм в това. Все пак съм един от тях.

— Лъжец! — изстреля тя, преди да успее да се спре. Беше лесно да каже, че е един от тях, но при всичко, което знаеше, той явно беше проучил манията й по Пазителите с цел да я спечели, за да може да получи от нея това, което искаше. Имаше само един начин да го провери. — От коя раса сте?

Веждите му се повдигнаха, показвайки възхищението му.

— Наистина си научила урока си.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Теронай — отвърна той, като размаха пръстена си пред лицето й. — Помислих, че луцерията ме е издала.

Луцерия!? Думата се завъртя в ума й и Вивиана позволи на звука да попие в паметта й.

— Не си спомням някой да я е споменавал.

— Предполагам, че тогава не знаеш всичко, а?

— Знам, че има един сигурен начин, по който може да докажете, че това, което казвате, е истина.

— Какъв? Искаш да кажеш, че убитите сгат не са достатъчно доказателство? Какво ще кажеш за начина, по който се чувстваш, когато се докосваме? Обзалагам се, че нито един човешки мъж не те е карал да се чувстваш така.

— Не чувствам нищо — излъга тя. Не можеше да си спомни да беше чела нещо за странното усещане при допир с Теронай, но това можеше да се дължи и на превода й.

— Не? — предизвика я той. — Тогава няма да имаш нищо против отново да те докосна?

Да, моля. Много би й харесало. Не че някога щеше да му го каже. На този мъж не му трябваха други оръжия срещу нея сега, когато споделяха един общ интерес. Наистина, беше казал, че е Пазител, но това би трябвало да е измислица. Всички те бяха мъртви. Нали така?

— Покажете ми живия белег — настоя тя.

Бавна, похотлива усмивка се разля върху лицето на Нийл.

— Ако искаш да сваля ризата си, скъпа, трябваше само да ме помолиш.

Като каза това, той издърпа ризата през глава, като оголи гръдния си кош. Вивиана се вторачи в него и забрави да диша.

Не само че приличаше на жива скулптура на мъжкото съвършенство, но Нийл също така казваше истината. Той беше Теронай. Огромното дърво, което обхващаше целия му гръден кош — от лявото рамо до под колана му — беше доказателство за това.

Детайлите бяха впечатляващи. Дори в сумрака на кабината на камиона, можеше да различи всяко отделно листо и клонче — кората беше толкова истинска, че изгаряше от желание да почувства текстурата й под пръстите си. Докато го гледаше, дървото като че ли се разлюля от някакъв невидим вятър.

Вероятно беше оптическа илюзия, причинена от равномерното движение на ребрата му, докато дишаше.

Вивиана протегна ръка. Импулсът да докосне такова изключително произведение на изкуството, беше непреодолим. Положи леко пръсти върху изображението и едва когато почувства топлината на кожата му, си спомни, че това не е просто образ върху платно. Докосваше жив, дишащ мъж.

Под пръстите си, почувства как клоните се размърдаха и сякаш се протегнаха към допира й. През него протече поток от енергия и погъделичка върховете на пръстите й.

Нийл си пое дъх и го задържа.

— Бях прав. Ти си една от нашите.

— Една от вашите какво?

— Хора. Ти си теронай като мен.

Шокът накара погледа на Вивиана да се стрелне към очите му. Не се шегуваше. Тъмносините му очи се взираха спокойно в нейните и в тях нямаше дори и най-бегъл намек за усмивка.

Започна да отдръпва ръката си, но той постави дланта си върху нейната и я задържа на място. Топлата му кожа беше опъната върху здравите мускули. Можеше да почувства едва доловимата вибрация на пулса, който туптеше в гърдите му.

Дишането й беше прекалено учестено, когато накрая си възвърна способността да говори.

— Не разбирам.

— Не си първата жена, която откриваме и която не знае, че е една от нас. Има и други като теб — жени, чийто бащи са от друг свят. Знам, че всичко това е много объркващо за теб, но ми вярвай, когато ти казвам, че ти, Вивиана Роуън, може би си единствената на този свят, която може да ме спаси.