Шанън К. Бъчър
Колекционерката (5)

Пета глава

Вивиана се чувстваше потисната от загубата на своя приятел, но дори и със замъгленото си от скръбта съзнание, разбираше, че Нийл крие нещо от нея.

— Магическа е, нали? Като дисковете?

Той кимна, а тъмните му очи искряха с надежда.

— Как действа?

— Луцерията е две части, които представляват едно цяло. Всеки от нас носи една от тях. Тя ще ни свърже и ще ти позволи да стигнеш до енергията вътре в мен. Можеш да използваш тази енергия, за да захраниш своето умение, което ще се усили.

— Мислиш, че ако нося тази огърлица, ще мога да усетя къде са занесли втория диск?

— Да.

Този артефакт беше причинил достатъчно болка и страдание. Трябваше да го открие и да го прибере някъде, където никой никога няма да бъде наранен.

Протегна ръка.

— Дай ми я.

— Не става по този начин. Трябва сама да я вземеш от мен.

Ръката на Вивиана трепереше, когато посегна към флуоресцентната лента. Завихрящите се в нея земни тонове ставаха все по-наситени, колкото повече се приближаваше ръката й. От всички артефакти на Пазителите, които беше виждала през годините, този беше най-интригуващ. Все едно беше… жив. Почти можеше да почувства някакъв вид интелигентност, която го управлява отвътре.

Плъзна единия си пръст под луцерията, като се наслаждаваше на приятната й топлина и изящна изработка. Струйка бронзов дим се издигна като спирала от пръста й и огърлицата като че ли се затопли. Усещането за нея върху кожата й щеше да бъде толкова приятно и щеше да изглежда толкова добре около врата й.

Колието се отвори само и се плъзна надолу под ризата на Нийл. Той го извади и хвана двата му края в грубите си пръсти.

— Сигурна ли си? — попита.

Вивиана кимна. Искаше да разбере какво е усещането да носиш нещо толкова красиво и мистериозно, пък било то и за съвсем кратко време.

Нийл протегна ръце да го сложи на врата й и тя чу почти неуловимо щракване, когато двата края се заключиха.

Той се облегна назад, а очите му бяха съсредоточени върху огърлицата. Гласът му премина в благоговеен шепот.

— Не можеш да си представиш колко дълго чакам този момент. Не искам да объркам нещо или да те изплаша.

— Защо да ме изплашиш?

— Сега ще се порежа леко и ще ти дам своето обещание.

Заля я вълна от смущение, докато го наблюдаваше да сваля ризата си.

— Ще се порежеш? Защо?

— Това е единственият начин да завършим процеса на свързването ни. — Издърпа меча от ножницата му, което отново го направи видим.

Той направи плитък разрез над сърцето си с върха на острието.

— Моят живот за твоя — каза той, след което взе капка кръв на върха на пръстта си и я притисна към огърлицата. — Трябва да ми дадеш своето обещание, за да завърши процесът.

— Не разбирам.

— Знам. Притискам те. Не исках, но изглежда не мога да се спра — каза той. — Просто следвай инстинктите си.

Обещание? Нямаше представа какво точно искаше да му обещае, но можеше да усети как я обгражда магията на това, което правеха. Със сипещия се отвън сняг, в неговите действия имаше някакъв вид успокояващо благоговение, присъщо на древните ритуали. Наистина не искаше да развали всичко това.

— Обещавам да ти помогна да намериш артефакта и да го прибереш някъде на сигурно място, така че никой друг да не бъде наранен.

Видя как вълна от разочарование премина през лицето на Нийл секунда преди накитът около врата й да се свие така, че да прилегне по-плътно до кожата й. Зрението й се замъгли докато кабината на камиона изчезна и тя се озова някъде другаде. Гледаше от високо към някаква долина. Беше тъмно — тъмнина, която може да се види само много далече от осветлението на големите градове. Сгушена долу, се виждаше стара дървена къща. Беше малка, едностайна постройка с пушек, който излизаше на талази през комина. Нямаше охранително осветление, пропанови резервоари или превозни средства. Приличаше на сцена от отдавна отминали времена, въпреки че Вивиана не можеше да си представи как беше възможно това.

Няколко метра встрани, малка плевня се беше сгушила срещу бушуващия вятър. Тревата в прерията беше кафява, а дърветата голи. Можеше да почувства мириса на пролет във вятъра, но тя все още не беше поела владичеството си над земята.

Мъж на кон стоеше на противоположния хълм и се открояваше на фона на звездното нощно небе. Мечът в ръката му отразяваше лунната светлина, докато той стоеше там неподвижен и безмълвен. Конят под него потрепери, все едно беше усетил някаква опасност. Вивиана нямаше представа какво прави мъжът там в студа, когато недалече имаше колиба, в която щеше да е в безопасност и да му е уютно.

Тя отвори уста да му извика да се прибере вътре, но от нея не излезе нито звук. Където и да се намираше, беше безтелесна. Просто присъствие, което се рее в нощното небе.

Мъжът обърна глава и лунната светлина освети чертите му.

Нийл! Мъжът, който стоеше, в каквото приличаше на сцена от отдавна отминали времена, беше същият, който седеше в камиона до нея.

Вивиана отчаяно се опитваше да разбере какво става, но подобно на сън, в случващото се не можеше да открие логика.

От върха на хълма, от дясната й страна, видя няколко ниски сенки да се промъкват напред. Зловещ вой разцепи мрака; в сравнение с него дори вятърът изглеждаше тих. Конят пристъпи нервно на място, миг преди Нийл да го пришпори напред.

Сенките се надигнаха, обединявайки се във формата на онези същества, които я бяха атакували по-рано тази вечер. Нийл ги нападна. Първият сгат подскочи във въздуха, като се насочи към гърлото му, но преди да го достигне, острието на меча се вряза в него и чудовището прелетя покрай ездача, разрязано на две.

Още два сгата атакуваха, но Нийл разряза всеки един от тях със същата безапелационна ефективност. Нито веднъж не направи нещо показно. Всяко движение беше плавно и спокойно, без загуба на излишна енергия. Смъртоносната му грация зашемети Вивиана, въпреки че я беше виждала и преди.

Нийл изчисти острието на меча си в изсъхналата трева, отново се качи на коня си и препусна надалеч.

Долу, в долината, вратата на колибата се отвори. Една стара, прегърбена жена застана на прага за момент, загледана объркано в тъмнината. Тя така и не видя Нийл, нито опасността, която беше предотвратил.

Зрението на Вивиана отново затрептя, когато пред него се появи още една битка. След това още една и още една.

Във всяка от тях, тя забелязваше знаците от различни епохи, различни времена и места — в нито едно от тях Нийл не беше достатъчно стар, за да е живял тогава и въпреки това беше там. Биеше се с мрачни, ужасяващи чудовища заради хора, които дори не осъзнаваха, че той съществува. Нито веднъж не поиска благодарност или делата му да бъдат оценени; просто си тръгваше, когато работата биваше свършена.

Когато вътрешността на камиона се върна на фокус пред очите й, Вивиана беше изтощена. Имаше усещането, че беше отсъствала с години и току-що се беше завърнала обратно у дома.

Нийл я гледаше втренчено с най-странния израз върху лицето си. Върху него беше изписано едновременно състрадание и гордост, и тя се чудеше дали беше разстроен от онова, което беше видяла.

— Какво беше това? — попита тя.

— Луцерията ни показва моменти от живота на всеки от нас — неща, които мисли, че трябва да знаем, за да ни помогне да се сближим и да ускорим процеса на свързване.

— Какъв процес на свързване? Не си ми казвал нищо за него досега.

— Това е начинът, по който се свързваме. Начинът, по който стигаш до моята енергия. Луцерията прави тази връзка възможна, но количеството енергия, която може да премине между нас е пряко свързана с това колко си вярваме един на друг.

— И онези видения от битките ти с чудовищата бяха предназначени да ме накарат да ти повярвам?

— И получи ли се?

По някакъв странен начин, имаше ефект, да; но не повече от когато го видя да се бие за живота й по-рано тази вечер. Имаше нещо друго, което я привличаше — онази част, където изглеждаше, че беше посетил други времена.

— Мисля, че те видях в много, много стари времена.

— Така е.

— Как? Вашата магия позволява ли ви да пътувате във времето?

— Не. Живял съм прекалено дълго време. — Усмихна се и накара вътрешностите й да се разтреперят в отговор. — Точно както и артефактите, които обичаш да събираш.

— Колко дълго?

— Изгубил съм бройката. Четиристотин и петдесет и нещо години, предполагам.

— Предполагаш?

Той сви рамене, като привлече вниманието й към голото си рамо. Дори това леко движение караше възхитителните му мускули да потрепват под кожата.

— След известно време престава да има значение, въпреки че бих могъл да започна да ги броя отново, ако отношенията между нас се развият така, както се надявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не е необходимо вече да си сама. Не трябва да се чувстваш така, като че ли не си на мястото си. Ти си една от нас.

Вътрешностите на Вивиан се смразиха от безпокойство.

— Какво видя?

— Теб. Сама. Целия ти живот. Винаги си се делила от другите хора, защото си знаела, че не си като тях.

Унижението скова гръбнака й.

— Нямаш право да надничаш в миналия ми живот по този начин.

— Съжалявам, скъпа. Така действа луцерията. Трябва да направиш същото като мен.

— Не ми харесва.

Нийл взе ръката й и я постави върху голите си гърди. Кожата му беше топла и стегната. Поток искрици се вля в нея и я накара да се почувства замаяна.

— Това ти харесва — каза той напълно уверено. — А на мен ми харесва вече да не ме боли. Благодаря ти.

— Не свиквай с това. Ако тази луцерия ти позволява да надничаш в личния ми живот, ще я махна.

— Не и преди да намерим устройството. Обеща ми. Освен това се надявам дотогава да промениш мнението си.

— За какво?

— За това да я свалиш. — Той се наведе напред, а върху устните му се появи похотлива усмивка. — Ако нещата се развият така, както искам, никога няма да я свалиш.

Шокът мина през нея, като я разтърси и я остави безмълвна за момент, докато се опитваше да осъзнае думите му.

— Не разбирам.

— Знам. Вината е моя, но ще ти обясня. Ти спаси живота ми, като си сложи моята луцерия. Преди да те срещна, умирах. Енергията вътре в мен ме убиваше бавно. А сега се чувствам добре. Аз също те видях. Видях колко си мила, внимателна и грижовна, колко решителна и енергична можеш да бъдеш. Ти си всичко това, което някога съм се надявал да притежава моята партньорка и ако имам дори минимален шанс, няма да ти позволя да си тръгнеш. Никога.

— Трябва да спреш точно сега. Аз дори не те познавам, а ти ми говориш за това да бъдем заедно?

— По начини, които вероятно никога не си си и представяла.

Лицето й се възпламени, както и цялото й тяло.

— Казах, че само ще ти помогна да намериш артефакта.

— Знам. Разчитам на способността си да убеждавам, за да те накарам да промениш решението си.

Тя отвори уста да го попита за какви умения говори, когато от луцерията я заля вълна и нещо горещо и възхитително се плъзна под кожата й, понесе се надолу по тялото й, и когато премина, я накара да се почувства отмаляла и желаеща още.

Нийл прекара пръсти през косата й и сведе устата си към нейната. Не я докосна, но беше достатъчно близо, за да почувства енергията, която искреше помежду им.

— Играя мръсно — каза й той, — но имам толкова голяма нужда от теб, за да може това да ме спре. Писано ни е да сме заедно. Луцерията го знае. Аз го знам. Ще го разбереш и ти.

Тогава я целуна, а тя дори не си и помисли да го спре. Усещането за устните му върху нейните беше прекалено хубаво, прекалено правилно. Цялото й тяло потрепери от вълнение при допира му. Където и да се докоснеше голата му кожа до нейната, зашеметяващи потоци от енергия се вливаха в нея, като я караха да се чувства по-завършена и жива, както никога досега.

В този момент, се чувстваше пометена, готова и нетърпелива да продължи с какъвто и безумен план да имаше той. Нека да си мисли, че са предназначени един за друг. Какво я интересуваше? Докато я целуваше, можеше да бъде толкова луд, колкото си иска.

Гърлен вой прониза студения декемврийски въздух. Нийл се скова и се отдръпна от нея, проклинайки яростно.

— Мамка му. Кръвта ми. Могат да я подушат.

Премести се на мястото си в кабината, като остави Вивиана да се чувства самотна и пренебрегната. Не й хареса. Искаше отново да изпита онова усещане, което й даваше той — чувството за принадлежност, за това, че се нуждаят от нея. Отне й всяка частица воля да остане на мястото си и да не се плъзне по седалката, за да се вкопчи в него.

Не беше някоя похотлива жена. Тя не се вкопчваше в мъжете.

Нийл рязко включи на скорост и се върна обратно върху заснежения път.

— Съжалявам, скъпа. Ти си толкова дяволски секси, че мозъкът ми просто спира да функционира. Не трябваше да забравям да съм нащрек, след като се порязах.

Вивиана прочисти гърлото си и си сложи колана, за да си даде малко време да събере мислите си.

— Не съм секси. Никога не съм била. Аз съм спретната. Подредена.

Той й изпрати една пълна с горещи обещания усмивка.

— Няма да бъдеш, когато приключа с теб.

— Няма да правя секс с теб!

— Не? — Не звучеше убеден. Или обезпокоен.

— Не. Не те познавам.

— Ще ме опознаеш. Разчитай на това.