Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войните на Пазителите (3.4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Шанън К. Бъчър

Заглавие: Колекционерката

Преводач: Illusion

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3645

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Сейнт Луис, Мисури, 12 декември

Жената притежаваше нещо, което му трябваше, и той нямаше да си тръгне, докато не го получи.

Нийл Итън се изкачи забързано по циментовите стъпала, водещи към входната врата. Ботушите му оставяха отпечатъци в тънкия слой сняг, който тъкмо беше започнал да се натрупва. Ако имаше късмет, щеше да убеди Вивиана Роуън да му даде устройството, което според Джилда би могло да излекува парализата на приятеля му, и да бъде на път за дома си в Дейбър, преди да се стъмни.

През дългите зимни нощи демоните синистрин имаха повече време да се вихрят и Нийл трябваше да приключи със задачата си и да се върне там, за да ги спре, преди някой нищо неподозиращ човек да се превърне в храна. Да не споменаваме факта, че наистина се нуждаеше от физически отдушник, който да му помогне да контролира болката си — отдушник, какъвто можеше да намери само в кървава битка или горещ, страстен секс.

Нямаше да намери нито едното от двете в къщата на тази скучна, стара колекционерка на антики, затова трябваше да влезе, да вземе устройството и да си тръгне. При това бързо.

Болката беше изтощаваща. Проникваше дълбоко в костите му, докато дори косата започваше да го боли. Двата часа, които беше прекарал в медитация, по-рано през деня, почти не успяха да освободят напрежението, надигащо се в него.

Каза си, че се чувства така, защото беше изгубил още едно листо от живия си белег — изображението на живо дърво, което покриваше гърдите му — но знаеше, че е много повече от това.

Времето му изтичаше. Листата падаха по-бързо, благодарение на ударна доза енергия, която получи от електрошока миналото лято. Само за миг беше поел количество енергия за цяла година, а студената пот и кошмарите, които имаше, го доказваха.

С дванадесетте листа, които му бяха останали, знаеше, че остатъкът от живота му се измерва в месеци, може би дори седмици. И това при положение, че някой от демоните синистрин, с които се биеха непрестанно, не извади късмет и не го застреля.

Не че се оплакваше. Беше живял повече от четиристотин години. Бе имал хубав живот и беше унищожил много зло. Беше изпълнил дълга си и беше свършил добра работа. И когато дойде време да отнеме собствения си живот, щеше да стори и това, за да не се превърне в злото, срещу което се беше заклел да се бори. Без оплаквания, без съжаление. Беше воин, предопределен да умре за своята кауза, и копнежите за нещата, които не можеше да има, нямаше да променят това.

Само защото други мъже като него бяха открили жените, които могат да ги спасят, не означаваше, че Нийл се е размекнал и мисли, че и с него ще се случи същото. Знаеше много добре, че не трябва да позволява на безпочвената надежда да го изкушава да продължи да живее по-дълго, отколкото би било безопасно. По това време следващата година щеше да е мъртъв. Нямаше смисъл да се размеква.

Потропа по студената врата и минута по-късно чу скърцането на дъските на стария паркет от другата страна. Вратата се отвори само няколко инча, разкривайки око с лешников цвят, обрамчено от дълги мигли.

— Да? — Гласът на жената беше нисък и нежен.

— Аз съм Нийл Итън. Имам среща с госпожа Роуън.

— Четири и половина ли е вече? — Звучеше смутено.

— Да.

Тя отвори вратата широко и отстъпи назад, за да му позволи да влезе.

— Съжалявам. Изучавах нов артефакт и съм изгубила представа за времето. Моля, влезте.

За един дълъг миг Нийл се загледа втренчено в нея.

Беше по-висока, отколкото очакваше — само няколко сантиметра под метър и осемдесет — и много, много по-млада. Беше си представял съсухрена, превита на две стара жена. Жена, която наподобява древните предмети, които беше известно, че събира — без един, от които Нийл нямаше да си тръгне.

В действителност се оказа, че тя е на около двадесет и осем-девет години, въпреки че благоприличният й бизнес костюм и кокът, по-подходящ за стара мома, й придаваха по-зрял вид. Беше хубава по начин, който я правеше недостъпна — от вида жени, които грубоват мъж като Нийл избягва винаги, когато е възможно. Ако се задържеше прекалено дълго около нея, щеше или да я отврати или да я нарани, или и двете.

Надяваше се, че ще успеят да приключат с бизнеса и да си е тръгнал, преди това да се случи.

Нийл прекрачи прага, а тя протегна ръка да се здрависа с него.

— Аз съм Вивиана Роуън.

Не искаше да я докосва. Дългите й, елегантни пръсти изглеждаха прекалено крехки за загрубялата му от меча ръка. Но имаше и друго — не искаше да я обижда, не и преди да са започнали да преговарят.

Като въздъхна беззвучно с примирение, Нийл пое предложената му ръка, мислейки за скулптури от стъкло и яйчени черупки, за да не я стисне прекалено силно.

Възнамеряваше контактът им да е колкото е възможно по-кратък, но в мига, в който кожата му докосна нейната, светът онемя. Десетилетия болка изчезнаха подобно на прелитащи над огън снежинки. Някакъв жизнерадостен, безтегловен мехур се надигна вътре в тялото му, като отнесе огромното количество енергия, която се беше натрупала в него, но той не можеше да използва. Косъмчетата по крайниците му настръхнаха и лека тръпка се спусна надолу по гръбнака му, като го затопляше докато преминаваше. Дори шокът от реакцията му изглежда не успя да пробие изумителното усещане за спокойствие, което се настани в него. Беше доволен да стои тук, в тишината и топлото спокойствие до края на живота си.

И тогава позволи на пръстите й да се изплъзнат от хватката му и реалността се стовари върху него с трясък. Болката се завърна, сякаш ядосана, че бе успял да я спре дори за кратко. Разби се в костите му и заудря органите му, все едно го наказваше.

Нийл стисна зъби, за да спре вика, който напираше в гърлото му и стегна коленете си, за да не се срине на купчина в краката на жената. Студени капчици пот се появиха на границата между челото и косата му, а стомахът му се присви силно и болезнено.

— … добре ли сте? — Нежният й глас се обви около нервите му, успокоявайки разюздания им танц. — Ще извикам линейка.

— Не! — дрезгаво изграчи Нийл. — Добре съм.

Чувстваше се по хиляди различни начини, но не и добре, обаче последното нещо, от което имаше нужда, беше да го извлекат от тук и някакви човешки лекари да започнат да го преглеждат. Не само че щяха да откачат при вида на белега му, но щеше да му бъде адски трудно да обясни защо на хълбока му има препасан невидим меч.

— Може ли малко вода? — попита той, само за да я накара да го остави поне за една минута. Трябваше да се съвземе и наистина не искаше тази жена да го вижда толкова безпомощен, колкото се чувстваше в момента.

Тя затвори вратата след него и тръгна бързо, а токчетата й тракаха по твърдия дървен под.

Нийл се отпусна върху стената и запримигва, за да прочисти черните петна от зрението си. Трепереше като едно от онези изплашени, малки джобни кученца и в момента беше също толкова силен.

Слънцето щеше да залезе след малко повече от час и разполагаше с точно толкова време, за да се стегне и да се справи с това, преди гадините да излязат да се забавляват.

Едно нещо беше сигурно — нямаше сила на земята, която да го отдели от госпожица Вивиана Роуън, докато не разбере какво му бе сторила.

И как би могъл да я накара да го направи отново.

 

 

Вивиана напълни чаша с вода и я изпи на един дъх, преди да си спомни, че всъщност трябваше да я занесе на него. Сърцето й препускаше, а ръката й трепереше толкова силно, че не преставаше да се изхлузва от кранчето.

Когато посетителят й я докосна, нещо се случи и тя не беше напълно сигурна, че това й харесва. Почувства се така, като че ли някой беше изпратил електричество през кожата й, карайки я да изтръпне и затрепти от вътре навън. Заля я вълна от топлина, излъчвана от огромната му, груба ръка. Докосването му беше нежно, но това някак си й беше позволило да почувства всеки ръб от мазолите му, всеки незначителен детайл чак до спираловидните извивки на върха на пръстите му.

Това просто не можеше да се случва. Трябва да е било някакъв вид халюцинация. Вероятно кожата му беше заразена с предаваща се при допир отрова. Въпреки че мисълта завладя ума й, тя я прогони. Дълбоко в себе си знаеше какво беше това.

Беше го чувствала преди, но никога толкова силно. Бръмченето, звънливото бучене, което я изпълваше, не беше ново за нея. Чувстваше го всеки път, когато се докоснеше до някой от ценните артефакти, които събираше.

Единственият проблем беше, че Нийл Итън не беше многовековен артефакт, а жив, дишащ, невероятно топъл мъж. Мъж, който я чакаше във фоайето.

Какво да прави с него? Не може да остане тук. Беше дошъл, за да купи един от артефактите й, и въпреки че преди това не подозираше, че иска един от тези в специалната й колекция, вече й бе ясно, че случаят е точно такъв. Нямаше да му позволи! Те бяха нейни — единственото нещо, което я караше да се чувства свързана с този свят. Без артефактите си щеше да е обречена да живее с онова болезнено чувство за изолация, което бе изпитвала през по-голямата част от живота си. Не можеше да позволи това да се случи!

Не че би могла да му попречи да вземе нещо, което иска. Беше прекалено голям и силен, за да го спре. Щеше да се наложи да го надхитри и да го накара да си тръгне, колкото се може по-бързо. Не можеше да позволи това, което беше събирала през целия си живот, да бъде разпиляно. Особено толкова скоро, след като беше изгубила майка си.

Тази Коледа щеше да бъде първата, когато щеше да посрещне сама, и само колекцията й щеше да й прави компания.

Вивиана покри уста с опакото на ръката си, за да заглуши стона си и би могла да се закълне, че усеща аромата на мъжа все още да се носи от кожата й. Това успокои нервите й, което само я изплаши още повече. Никога преди не беше реагирала така на мъж и се надяваше това състояние да е само временно.

Изми добре ръцете си над мивката с вода и сапун, за да се освободи от аромата му, и след това забърза обратно с чашата с вода. Колкото по-бързо го накара да си тръгне, толкова по-добре.

Зави зад ъгъла и почти се блъсна в широкия му гръден кош. Той я сграбчи за ръцете, за да я задържи и тя беше доволна за пластовете плат между тях, които притъпиха ефекта от докосването му.

Само една тънка струйка от тази изгаряща енергия стигна до кожата й, но и тя беше достатъчна, за да усили треперенето на ръцете й, карайки водата да се разплиска над ръба на чашата и да се изсипе върху ботуша му.

— Съжалявам — каза тя, докато се опитваше да отстъпи назад и да се освободи от хватката му.

Той я пусна, но тъмносините му очи се плъзнаха по лицето й и се приковаха в устните й.

Беше красив по един типично мъжки начин. Чертите му бяха едри, решителни и ъгловати. Широката му челюст беше покрита с леко набола брада. Вратът му беше масивен, както и бедрата и ръцете под плътно прилепналото кожено яке. Нямаше нищо нежно и деликатно в този мъж, което го правеше напълно различен от всички, с които беше излизала. И все пак, защо правеше подобно сравнение? Той не беше тук, за да я покани на среща. Беше тук, за да вземе нещо наистина ценно за нея.

Бутна чашата в ръцете му, като се надяваше, че това ще го разсее и ще я освободи от този настоятелен поглед. Вместо това, когато пое чашата, пръстите му погалиха външната страна на дланта й.

Нов удар като от електрически ток премина през нея, като рикошира в сърцето й по начин, който я накара да се задъха.

— Коя сте вие? — попита той, а в дълбокия му глас се прокраднаха нотки на подозрение.

Вивиана се опита да звучи както обикновено, но думите й прозвучаха задъхани и пълни с паника:

— Знам, че ви обещах да се срещнем, но бях забравила за един изключително важен ангажимент. Страхувам се, че ще трябва да отменим нашата среща.

— Много лошо.

— Моля?

— Обещахте ми, а там, откъдето идвам аз, това означава нещо. — Нийл се опита да остави чашата върху някакво писалище от 17 век, а домакинята му се втурна да го спре, преди мократа чаша да е докоснала повърхността.

Дланите й се сключиха около ръката му и онази трептяща енергия нахлу в цялото й тяло, като накара колената й да омекнат, а очите й се затвориха. Дълбок стон на задоволство се надигна между тях и Вивиана не би могла да каже дали звукът излезе от нея или от него. Не че я интересуваше. Каквото и да правеше с нея — каквато и отрова или магия да притежаваше този мъж — започваше да й харесва.

Мисълта я разтърси, карайки я да отдръпне ръцете си от неговата. Щеше да позволи писалището да се сдобие със следи от мокра чаша, ако това означаваше, че той ще си тръгне, преди да е успял да види който и да е от скъпоценните й артефакти.

Когато прекъсна допира им, мъжът си пое болезнено дъх и се преви на две. Чашата се изплъзна от ръката му и се разби на пода.

— Извинете — с усилие каза той.

Не се интересуваше от чашата. Единственото й желание беше да каже същото и по отношение на мъжа. Но я беше грижа. Мразеше да вижда някое живо същество да страда и това включваше големи, снажни мъже, които бяха тук, за да нарушат спокойствието на мирното й съществуване.

— Седнете, преди да паднете — нареди тя, докато го водеше към един от столовете във всекидневната.

Внимаваше да не се докосва до голата му кожа, като вместо това използваше ръкава на якето му, за да го направлява в правилната посока. Нийл се отпусна тежко върху канапето, което накара деликатното дърво да изскърца недоволно под тежестта му.

Мъжът беше обвил една от големите си ръце около кръста си, а с другата подпираше отпуснатата си глава, сякаш тя тежеше прекалено много, за да я държи изправена. На тази ръка носеше пръстен, който пулсираше, а центърът му се въртеше в хипнотизираща комбинация от цветове, които й напомняха за стари папируси и древни дървета.

Вивиана се бе втренчила в предмета, като се чудеше откъде ли е намерил такава интересна вещ. Без съмнение, пръстенът беше стар. Можеше да почувства вибрацията на годините, която се излъчваше от него, както и още нещо — нещо неясно и трудно доловимо.

Тя се протегна, за да го докосне с върха на пръстите си, но господин Итън забеляза движението й и плавно се наклони назад, далеч от обсега й.

— Какво ще кажете и двамата да държим ръцете си близо до себе си за известно време, за да можем да поговорим за устройството, става ли? Не съм сигурен още колко удара ще мога да поема.

Не беше сигурна кое я обърка повече — частта с устройството или това, че той изпитва болка. За щастие беше възпитана добре и знаеше как да постъпва в подобни ситуации, затова само кимна официално.

— Разбира се. Обикновено не съм толкова напориста, но както казах, имам вече уговорена среща и ще се наложи да се разберем за някой друг път.

Той я погледна невярващо.

— Чуйте ме, госпожо, шофирах четири часа, за да дойда до тук. Обещах да занеса това устройство у дома и точно това ще направя.

— Устройство?

Той бръкна в задния си джоб и извади сгънат лист хартия, който приглади върху бедрото си, преди да й го подаде.

Вивиана взе листа, като внимаваше да няма повече контакт с кожата му. Седна срещу него, като остави толкова необходимата дистанция.

Върху хартията беше отпечатано изображение от интернет страницата й на един от артефактите от специалната й колекция. Представляваше резбована дървена кутия, в която, в съвършено оформени отделения, се намираха два инкрустирани метални диска. Изображенията върху кутията и дисковете бяха подробни и съвършени в детайлите си, покрити с дървета, листа и лози. Беше намерила този предмет на тавана на една тристагодишна къща, която беше купила заедно с плановете за реставрацията й. И въпреки че нямаше никаква представа какво е предназначението на този артефакт, той беше част от колекцията й и тя нямаше да се раздели с него.

— Съжалявам — каза, като му върна листа. — Не се продава.

— Значи наистина го притежавате.

— Да.

— Покажете ми го!

Заповедническата нотка в гласа му накара гръбнакът й да се стегне от негодувание.

— Дори да беше тук, което не е така, нямаше да ви го покажа. Не и ако сте груб и взискателен.

Мъжът се изправи на крака, извисявайки се над нея. При височината си от почти метър и осемдесет, тя не беше свикнала с подобно нещо, затова стана, като се опитваше да застане в равностойна позиция. Дори и на токчета, той беше няколко сантиметра по-висок от нея. Здраво стиснатата му челюст, както и начинът, по който се разширяваха ноздрите му, го караха да изглежда дори още по-застрашителен.

— Груб? Съжалявам, ако съм наранил деликатните ви чувства, но точно сега нямам време да съм много възпитан. Мой приятел е на смъртно легло, а това устройство е може би единственото нещо, което може да го спаси.

Вивиана изсумтя.

— Добър опит, но не съм идиот. Тези дискове не съдържат лекарство, а ако съдържаха, убедена съм, че досега то ще е изветряло.

Той се намръщи насреща й.

— Нямате никаква представа какво притежавате и колко важно е то. Ще ви платя колкото поискате, но това устройство ми трябва. Още тази вечер.

— Невъзможно. То не е тук и не се продава.

— Добре. Тогава ще го взема под наем. Ще ви платя колкото искате, за да го използвам само няколко дни.

— Да го използвате? Това са преспапиета. Красиви, разбира се, но нищо повече. — Въпреки че го каза, знаеше, че това е лъжа. Имаше нещо специално в артефактите, които колекционираше. Чувстваше го.

Вероятно господин Итън знаеше отговора на тази мистерия. Въпросът беше дали ще посмее да прекара достатъчно дълго време с него, за да го научи.

— Само ми кажете къде е. Моля ви. — Последните думи прозвучаха така, като че ли му костваха много повече от обикновено усилие. Очевидно не беше свикнал да моли.

Горкият той! Щеше да му се наложи да страда.

— Не! — отвърна тя. — Време е да си тръгвате.

— Няма да си тръгна без устройството.

— Да, ще си тръгнете. — Тя извади мобилния телефон от джоба си и го размаха пред него. — Ако предпочитате да го направите с полицейски ескорт, с най-голямо удоволствие ще ви го осигуря.

Той стисна устни, а очите му се присвиха. Скръсти ръце върху широкия си гръден кош, което накара кожата на якето му да изпука под напора на огромните му бицепси.

Размерът му беше в пълен контраст на нежността на допира му. Беше свикнала с деликатни мъже, интелектуалци с нежни ръце и вълнени костюми, а не варвари, облечени в кожа. И въпреки че се беше държал изключително внимателно с нея, господин Итън определено беше грубиян. Един мъж не става толкова голям, мускулест и… величествен без да възприеме от онова варварско поведение.

Беше човек, който не се намира в правилното време. Преди векове би бил изключително желан, но нямаше място в модерния, цивилизован свят. Нямаше никаква полза от всички тези мускули. Освен суетата. И съблазняването на жени.

Вивиана би се обзаложила, че е свикнал жените да се въртят на рояци около него, гукащи, умилкващи се и усмихващи се превзето като истински идиотки. Беше й трудно да понесе дори тази въображаема представа.

Той се вгледа в очите й за една дълга минута — достатъчно дълга, за да започне да усеща надигащата се топлина, провокирана от погледа му. Много добре знаеше какво означава да бъде привлечена от мъж като него, но явно тялото й не го осъзнаваше.

Очевидно у нея имаше някаква закърняла част, която се беше пробудила и забелязала както него, така и старомодните му мускули. Каза на тази своя част, че може да заспи отново, веднага щом посетителят напусне дома й.

— Двамата с вас не сме приключили — каза той така, като че ли предвещаваше нещо. — Където и да отидете, аз ще съм там. Обадете се, ако искате, на всички ченгета. Това няма да промени нищо. Ще взема това устройство за приятеля си и това е окончателно. Веднага щом ви омръзне да ви дишам във врата, убеден съм, че ще видите нещата от моята гледна точка.

Идеята да усети дъха му, по която и да е част от тялото си, беше много повече от интригуваща, което я накара да се ядоса още повече.

— Приятна вечер, господин Итън.

— Наричайте ме Нийл — предложи той, докато се обръщаше да си тръгне. — Имам усещането, че двамата с вас ще прекараме доста дълго време заедно.