Артър Кларк
Земя имперска (3)

Глава 3
Покана за честване

— И кой, по дяволите, е тоя Джордж Вашингтон? — попита Малкълм Маккензи.

— Фермер от Вирджиния на средна възраст, който върти ранчо на име „Маунт Върнън“…

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Не е родственик, естествено — старият Джордж си е останал бездетен, — но това е истинското му име, а и самият той си е съвсем истински.

— Предполагам, направил си нужните справки в посолството?

— Разбира се, и получих в резултат разпечатка от петдесет реда за родословното му дърво. Доста любопитно между впрочем: в него са изброени половината американски аристократи през последните триста години. Срещат се фамилни имена като Кабът, Дюпон, Кенеди и Кисинджър. А преди тях няколко африкански вожда.

— Теб това може и да те впечатлява, Колин — намеси се Дънкан, — но аз хвърлих един поглед на програмата и тя ми се струва малко детинска. Възрастни мъже, преструващи се, че са исторически фигури. И наистина ли смятат да хвърлят чай в бостънското пристанище?^[1]

Преди Колин да отговори, се намеси дядо Малкълм. Всяка дискусия между тримата Маккензи — събитие, на което малцина бяха ставали свидетели — се развиваше по-скоро под формата на монолог, отколкото като спор. Понеже личностите на тримата се различаваха само благодарение на дребни събития, свързани с израстването им или с индивидуалното за всекиго образование, истински несъгласия между тях практически не съществуваха. Когато се налагаше да бъдат взети важни решения, Дънкан и Колин съзнателно заемаха противоположни гледни точки и дебатираха върху тях в присъствието на Малкълм, който слушаше, без да проговаря, макар че веждите му можеха да бъдат много изразителни. Той рядко произнасяше присъда, защото двамата адвокати обикновено без много труд стигаха до споразумение, но решеше ли да го стори, това слагаше край на темата. Безкрайно удобен начин да се управлява семейство… а защо не и цял свят.

— Не знам нищо за чая, макар че според мен това ще бъде чисто разхищение при петдесет солара на кило, но ми се струва, че ти си малко несправедлив към господин Вашингтон и неговите приятели. Ако ние можехме да се похвалим с петстотин години зад гърба си, всеки щеше да ни прости малко помпозност и церемониалност. И не забравяй: Декларацията за независимостта е едно от най-важните исторически събития през последните три хиляди години. Нас самите нямаше да ни има тук без нея. В края на краищата Договорът от Фобос започва с думите: „Когато, в хода на човешката история, се наложи един народ да…“

— Напълно неподходящо в дадения контекст. Защото Земята бе много доволна да се отърве от нас.

— Абсолютно вярно, но не позволявай някога земните жители да го чуят.

— Както и да е, аз все още съм объркан — оплака се Дънкан. — Какво би могъл да иска добрият генерал от нас? С какво бихме могли ние, недодяланите колонисти, да допринесем за тържествата?

— Той е само професор, а не генерал — отговори Колин. — Такива вече няма, дори на Земята. Доколкото схващам, от нас се очакват няколко добре написани речи, в които да се теглят онези паралели, които и без това съществуват в историческото ни развитие. Мисля, че става дума за внасяне на малко екзотичен чар, нали се досещаш: полъх от границата, където хората все още живеят, обградени от опасности. Обикновената варварска виталност, на която земяните-декаденти не могат да устоят. И не на последно място малко благодарност — една-две сърдечно казани думи — за получения като неочакван подарък отворен билет „Земя-Титан“ със заплатени разноски по престоя в рамките на два месеца. Това решава няколко от проблемите ни и ние би следвало да сме признателни.

— Наистина — замислено отговори Дънкан, — макар да разрушава плановете ни за следващите пет години.

— Не, не ги разрушава — обади се Колин. — Придвижва ги напред. Спечеленото време е време създадено. А успехът в политиката…

— … зависи от умелото използване на непредсказуемите обрати, както често обичаш да казваш. Е, добре, тази покана определено бе непредсказуема, така че ще опитам да се възползвам от нея. Изпратихме ли официална благодарност?

— Само обичайното потвърждение, че сме я получили. Предлагам, Дънкан, лично ти да благодариш на президента… ъъ… на професора Вашингтон.

— Не си сбъркал — поправи го Малкълм, прочитайки официалната покана. — Тук се казва: „Председател на Комитета по отпразнуване на петстотингодишнината и Президент на Историческата асоциация на Вирджиния“. Така че използвай което обръщение повече ти харесва.

— Трябва да внимаваме много, защото някой може да повдигне въпрос в Парламента. Поканата официална ли е, или лична?

— Не е на междуправителствено ниво, за щастие, понеже е спонсорирана от Комитета. А и факсът е адресиран до Почитаемия Малкълм Маккензи, а не до Президента. — Почитаемият Малкълм Маккензи, заемащ още и поста Президент на Титан, беше видимо доволен да направи това разграничаване.

— Защо ми се струва, че долавям зад всичко това умелата ръка на твоя добър приятел посланик Фаръл? — попита Колин.

— Сигурен съм, че на него тази идея дори не му е минавала през главата.

— И аз съм на това мнение. Добре, дори да няма конфликт с протокола, това едва ли ще попречи да бъдат изказани някои възражения. Ще се разнесат обичайните вопли за злоупотреба с привилегиите и отново ще ни обвинят, че ръководим Титан в посока на личните си интереси.

— Да, искам да знам кой измисли това „феодално владичество“. Трябваше да отворя речника, за да видя за какво става дума.

Колин не обърна внимание на бележката. Като Главен администратор той трябваше да се сблъсква с ежедневните проблеми по управляването на този свят и не можеше да си позволи дори най-дребни прояви на безотговорност, каквито Малкълм си позволяваше с напредването на възрастта. Не ставаше дума за старческа сенилност — Дядо все още беше само на сто двайсет и четири години, — а по-скоро за безгрижност, за заемането на някаква… олимпийска поза от човек, видял всичко и осъществил всичките си амбиции.

— Има две съображения в наша полза — продължи Колин. — Не са използвани никакви официални фондове, следователно не можем да бъдем критикувани за злоупотреба с пари на правителството. А и нека забравим за фалшивата скромност: Земята ще очаква Маккензи. Ако не отиде някой от нас, това може дори да бъде счетено за обида. Освен това Дънкан е единствената възможност, така че въпросът е решен.

— Ти си абсолютно прав, разбира се. Но не всеки ще види нещата в същата светлина. Всяко семейство би искало да изпрати своя син или дъщеря.

— Че кой ги спира? — намеси се Дънкан.

— Но колко са тези, които биха могли да си го позволят? Самите ние не можем!

— Бихме могли, ако се откажем от някои скъпи допълнителни удобства. Същото се отнася и до семейства Танака-Смит, Мохадиин, Шварц, Дюи…

— Но не и до Хелмър, предполагам.

Колин бе подметнал това просто така, без хумор, и след думите му настъпи продължително мълчание. В главите и на тримата Маккензи се въртеше една и съща мисъл.

— Не подценявайте Карл — бавно каза Малкълм. — Ние имаме власт и сме умни. Той обаче е гений, а те винаги са непредсказуеми.

— Но той е луд — възрази Дънкан. — Когато се видяхме последния път, се опита да ме убеди, че на Сатурн имало разумен живот.

— И успя ли?

— Почти.

— Ако е луд — в което се съмнявам въпреки онзи нашумял припадък, — той е дори още по-опасен. Особено по отношение на теб, Дънкан.

Дънкан не направи опит да отговори. Неговите по-възрастни и по-мъдри близнаци разораха вълнуващите го чувства, макар и да не ги споделяха напълно.

— Има още нещо — замислено проговори Малкълм, — и то може би е най-важното. По всичко личи, че разполагаме с още десет години, през които да променим основата, на която е стъпила цялата ни икономика. Ако успееш да намериш отговор на този проблем по време на екскурзията си — или се натъкнеш дори на някакъв намек в тази връзка! — ще се върнеш тук като герой. Никой няма да помисли да те критикува за всичко, което си направил междувременно, нито като официално, нито като частно лице.

— Аз да не съм магьосник?

— Щом не си, най-добре е да започнеш да вземаш уроци. Защото ако асимптотичният двигател не е чиста магия, аз не знам как иначе да го назова.

— Чакай малко! — намеси се Колин. — Не трябваше ли първият А-двигател да дойде тук след няколко седмици?

— Вторият. Имам предвид товарния кораб „Фомалхаут“. Качих се на борда му, но те не ми позволиха да разгледам нищо. А „Сириус“ е първият пасажерски лайнер, който ще влезе в орбита след… ъъ, около трийсет дни.

— Ще си готов ли дотогава, Дънкан?

— Много се съмнявам.

— Разбира се, че ще се справиш.

— Имах предвид физиологическия смисъл. Дори при интензивна програма са нужни месеци за адаптация към земната гравитация.

— Хм… Но възможността, която се открива, е прекалено удобна, за да се изпусне — всичко се нарежда направо прекрасно. В крайна сметка, нали си роден на Земята?

— Същото може да се каже и за теб. А колко време ти трябваше когато… когато ходи там?

Колин въздъхна.

— Тогава ми се стори, че минаха векове, но не е изключено методиката да се е развила. Не използват ли вече невропрограмиране по време на сън?

— Това става причина за ужасни кошмари, а аз ще имам нужда от всичкия сън, който мога да си позволя. И все пак, което е добро за Титан…

Не беше нужно да довършва поговорката, измислена от някакъв циник преди половин век. Цели трийсет години Дънкан не се бе съмнявал във верността на това клише — някога измислено да засегне, а днес възприемано като семеен девиз.

„Което е добро за един Маккензи, добро е и за Титан.“