Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (5)

Четвърта глава

Питър Фоли вкара колата в гаража на старата викторианска къща, която, макар и негово притежание от години, беше все така пропита от духа на семейство Люин. Той беше навсякъде — от надписа с името на родната им уелска долина на вратата до тежките и солидни мебели от потъмняло дърво, натрупани в част от стаите с високи тавани. А липсата на червения фолксваген-ГТИ в предния двор някак странно го караше да тъгува за последната издънка на това семейство без късмет.

Фоли влезе в къщата и си направи кафе. Настроението му беше мрачно, душата — изпепелена. Седна в хола и пусна телевизора за вечерните новини. Но вместо тях попадна на някакво бъбриво шоу, предавано по сателитния канал, който обичаше да гледа Найджъл. Понечи да превключи програмите, но в същия миг шоуто свърши и светлината на екрана видимо намаля. В обектива на камерата се появи фигурата на известен телевизионен журналист. Фоли усили звука.

— … векове наред е имало хора, които твърдят, че могат да виждат в бъдещето. От древните заклинатели, фараоните и Нострадамус до съвременните астролози и създатели на хороскопи, чиито произведения четем всеки ден във вестниците. Някои от нас вярват в ясновидството, други се смеят, а трети презрително свиват рамене, убедени, че сме постигнали такъв прогрес, който не ни позволява да обръщаме внимание на глупости и предразсъдъци.

О, да, чувам много добре какво казват в този момент вярващите. Съществуват ред документирани доказателства за ясновидство, приближило се плътно до действителния ход на събитията. Но предсказанията, подобно на всички останали паранормални явления, винаги са били отворени за интерпретация, независимо дали са благоприятни, или не. Вникването в техния смисъл само по себе си представлява предизвикателство, не по-малко от това, което ни предлага ежедневната кръстословица в „Таймс“. Както е в случая с предсказанията на Нострадамус, например…

Тази вечер положително ще изненадаме всички скептици! Зад специален екран в дъното на студиото ще седне човек, който твърди, че не само може да предсказва бъдещето, но и да го докаже още тук, в нашето пряко телевизионно предаване. Ще добавя, че той вече доказа своите способности пред екипа…

На сцената с поскърцване се появи платформа на колела, върху която беше поставена тежка метална каса. Един прожектор се закова върху нея, всичко останало потъна в сумрак.

— … Сами виждате, уважаеми зрители, че тази каса е запечатана с пломбата на една уважавана държавна институция — Кралската митническа служба. Вътре има плик, в който се предсказва едно събитие, което се е случило днес и вече е известно от средствата за масова информация. Спокойно! Мога да чуя как мърморите: „Това е номер, пликът е сложен допълнително!“. Надявам се да ви убедя, че случаят е коренно различен — касата току-що пристигна от жилището на бивш съдия от Върховния съд, който, макар и пенсиониран, любезно прие да бъде арбитър в нашето шоу. Но първо ще ви представя Човека на бъдещето!

Разнесе се тътен на барабани, прожекторите зад предпазния екран светнаха и върху бялото платно се очерта мъжки силует.

— Доколкото съм информиран, вашето име е Адам — започна водещият. — Ще потвърдите ли пред зрителите, че никога досега не сме се виждали и разговаряли?

— Да — приглушено отвърна силуетът.

— Вие твърдите, че можете да предсказвате бъдещето?

— Аз виждам бъдещето. За вас бъдещето е това, което предстои да се случи. Но за мен то се случва в момента или вече се е случило, както ще се убедите от запечатаното в касата предсказание.

— Значи вие твърдите, че писменото ви предсказание, запечатано в присъствието на четирима от най-уважаваните в страната юристи и впоследствие поставено в тази каса, пломбирана от Кралската митническа служба, вече се е случило в действителност, така ли? Ще заявите ли отново, този път пред присъстващите в това студио и нашите зрители, че вашето предсказание е новина, която повечето от нас вече са чули?

— Чули са я, разбира се.

— Адам, тогава ще помоля нашия високоуважаван гост да отвори този сейф. За телевизионните зрители и присъстващите в студиото хора ще допълня, че тази сутрин той лично се е уверил в целостта на печатите върху плика и го е поставил в сейфа със собствените си ръце. Шифърът се знае от него и от никой друг.

Фоли остави чашата си върху масичката и се втренчи в екрана. Висок възрастен мъж сряза митническата пломба на сейфа, наведе се малко сковано към ключалката и започна да наглася цифрите на механизма за отваряне. Свободната му ръка прикриваше този механизъм от любопитното око на камерата. Вратичката се отвори. Във вътрешността на касата имаше само един голям плик от кафява хартия. Мъжът го извади, надяна очилата си и внимателно провери восъчния печат и подписите на свидетелите.

— Всичко е наред — обяви заключението си той.

Водещият пристъпи да поеме плика от ръцете му и отново се върна в обсега на камерата. Восъчният печат бавно изпълни екрана.

— Цял и невредим, подписите са на онези хора, които са присъствали на запечатването — обяви той. — Сега ще го отворя.

Силуетът зад екрана мълчеше.

— Започваме.

Восъкът се оказа по-твърд от очакванията на водещия, но в крайна сметка той успя да се справи и измъкна от плика бял, изписан на машина лист. С бавен и нетрепващ глас започна да чете подробностите на бомбения атентат на Савил роуд преди няколко часа, довел до смъртта на двама души.

Направи драматична пауза, мълчанието беше пълно. После се обърна към силуета:

— Адам, аз си спомням за един човек на име Ури Гелер, който притежаваше наистина необичайни способности на ясновидец. Ако в тази работа тук няма някакъв трик (а честно казано аз не виждам какъв трик би могло да има), вашите способности далеч надвишават способностите на този човек…

— Няма трик.

— Можете ли да обясните своята дарба?

— Много бих искал да мога.

— Адам, вече на всички, които ни гледат, е ясно защо не разкриваме вашата самоличност и ви държим зад този екран. Сторим ли го, вие несъмнено ще се превърнете в желан обект за различни терористични организации, включително и за ИРА, чийто криминален акт предсказахте с поразителна точност. Бързам да ви задам въпроса, който положително биха искали да ви зададат хиляди наши зрители: Можехте ли да предотвратите ужасното престъпление, случило се днес следобед в Лондон?

— Това, което виждам, вече се е случило — долетя приглушеният отговор. — Нищо не мога да променя.

— Виждате единствено крайния резултат или сте в състояние да проследите всички съпътстващи терористичния акт действия? Ако имате възможност да ги проследите, можете да ги съобщите на полицията и по този начин да промените крайния резултат, нали?

— А вие можете ли да промените миналото?

— Не, разбира се. Но бих могъл да променя настоящето, просто защото го контролирам. Зная ли предварително какво ще стане, положително ще взема такива решения, които в друга ситуация едва ли бих взел… Ще ви дам един пример: в тази зала има неколкостотин човека. Да не дава господ, но според теорията на вероятностите някой от тях би могъл да претърпи автомобилна катастрофа, докато се прибира у дома. Ако вие сте в състояние да предскажете този инцидент предварително, съответният наш гост ще изостави колата си и ще се прибере с такси или метро. И по този начин вие ще спасите живота му.

Мълчание.

— Разбрахте ли какво искам да кажа? — попита след проточилата се пауза водещият.

— Нуждаете се от още доказателства — долетя малко скованият глас на човека зад екрана. — Ще напиша на лист хартия това, което искате да знаете. А вие сам ще решите какво да го правите…

Водещият беше толкова изненадан, че за малко не забрави да прочете планирания за това място в предаването рекламен текст за нови срещи с Адам. Справи се криво-ляво с него и побърза да подаде на човека зад паравана лист хартия и писалка. После се зае с представянето на следващия гост в студиото.

Фоли изключи телевизора. Проклета ИРА, въздъхна той. Къде ли е онова момче Люин? Зарече се да го притисне здравата в момента, в който се появи отново. Чувстваше се съсипан от дългия и тежък ден. Остаряваш, приятел, рече си той. Вече не можеш да отвръщаш на ударите, които се сипят отгоре ти от всички страни. Така ще бъде… Качи дългите си крака на табуретката пред дивана и почти моментално потъна в дълбок и неспокоен сън.

 

 

Събуди го Найджъл Люин.

Фоли зиморничаво разтърка ръце, краката му бяха изтръпнали от неудобната поза.

— Господи, колко е часът? — промърмори той.

— Десет и половина. Беше се вкочанил…

— Не изчезвай, искам да поговорим.

— Пътувах отвратително, проклетата кола непрекъснато загряваше! — оплака се Люин. — Затова те моля да бъдеш кратък…

— Откъде знаеше? — изпитателно го погледна Фоли.

— Какво съм знаел?

— Стига вече, писна ми от твоите номера!

— Просто съм си умничък — сви рамене Люин. — Знаеш, че винаги съм бил такъв.

— Дай да си говорим открито. Пак си ходил при онези от телевизията, нали? Същите, дето за малко не ти разказаха играта в оная оловна мина! Хейвършам… Ще отречеш ли, че тя ти се обади?

— Пак ти повтарям, няма нищо сериозно.

— Нищо, а? Заради теб днес съм оглеждал къщата на Еленър Хейл буквално под микроскоп! И знаеш ли какво открих? Там наистина е имало външни хора. Четирима. Единият е седял на масата в кухнята. Доста странен тип, целият е бил намазан с някакъв крем, подобен на желе… Вероятно се е изкъпал, за да се отърве от него. Опитали са се да скрият този факт, но следи от мазнотията имаше навсякъде — кухненската маса, краката на стола, върху който е седял, стените на ваната… В банята открихме следи от кръв и човешка кожа. Плюс купища отпечатъци. Съмнявам се дали изобщо са се опитвали да ги изтрият… Което означава, че или са били много глупави, или просто не им е пукало.

— Идентифицирахте ли ги? — загрижено попита Люин.

— Не, защото не фигурират в нашата картотека.

— Значи не им е пукало.

— А на кои престъпници не им пука, че оставят улики след себе си?

— На грабителите.

— Мотиви?

— Имала е скътани пари в къщата и те вероятно не са били малко… Грабителите са нахлули в къщата и са си направили купон… Това нерядко се случва, нали? Ти си ченгето, ти ще кажеш. Била ли е изнасилена? Напоследък има доста подобни случаи със самотни старици…

— Нищо сексуално. Счупен врат и пукнат на тила череп. Смъртта е настъпила от мозъчна травма, вратът е бил счупен след това… Не им е изглеждала мъртва и просто са решили да се подсигурят…

— Аматьори, все още без досие в полицията — твърдо рече Люин.

— Тази идея доста ме отдалечава от хипотезите, които биха представлявали интерес и за теб — поклати глава Фоли.

— Извинявай, но не те разбирам.

— Разсъждаваш логично, всичко изглежда на мястото си. В къщата нахлуват трима дрогирани лумпени, мажат с неизвестен мехлем четвърти тип, чиято идентификация все още не е установена, после си правят купон в банята… В процеса на купона някой се порязва, следите от кожа и кръв са малки, но достатъчни за криминолозите… После пръсват черепа на старицата и я бутат надолу по стълбите… Но работата е там, че има и някои други фактори, а вероятно и мотиви, които изпращат хипотезата ти в кошчето за отпадъци.

— Какви са те?

— Чакай малко. Първо ще се спрем на съвета, който ми даде тази сутрин. Какво те накара да го сториш? Гузна съвест? Или желанието да си прикриеш гърба, просто за всеки случай?

— Вече ти обясних.

— А аз не ти повярвах. Ще ти предложа една по-друга хипотеза. Твоята лондонска позната прави телевизионни предавания с политическа насоченост и обикновено се грижи да ги захранва с неопровержими факти, нали така? Това го зная както от твоите коментари, така и от лични наблюдения.

— Какво общо имат със случая проклетите политици? — навъси се Люин.

— Старата дама никога не си е правила труда да гласува и това автоматически я изключва от политическите борби — продължи Фоли. — Остава Даниел, нейният син… Нали така? Даниел, който изчезва от кръчмата „Лъвовете на Белфаст“, и оттогава насам никой не го е виждал. Но са чували за него. Няколко независими един от друг информатори съобщиха един и същ факт — първо са го изтезавали, а после са го убили. Държал се е достойно. Приел е съдбата си с вдигната глава, главорезите от ИРА положително са изпитали съжаление, че не е един от тях… Но все се питам нещо… Дали в този случай информаторите не са взели двоен хонорар? Веднъж от терористите и втори път от англичаните?

— Накъде биеш?

— Той вече е един от тях. Жив и здрав, приел тяхната кауза. А тяхната кауза е историческа, знаеш… По-стара дори от марксизма. Привлякла е купища хора, сред тях и немалко с глави на раменете си. Знаеш ли, че Даниел Хейл е приел католицизма? Хората от Специалния отдел започнали да го издирват и попаднали на някой си отец Макдонъл, който им разкрил тази истина…

На Люин му стана смешно. Изпечен лъжец, той отдавна беше готов да отговаря на въпросите на Фоли.

— Добре де, Джейн Хейвършам действително прави предаване за Даниел Хейл. Научила за нещастието с майка му от вестниците и решила да поразрови случая с помощта на някой от местните репортери. Спряла се на мен. Много си подозрителен, да те вземат дяволите! На твое място щях да се заема с теорията за грабителите. Еленър Хейл е имала нещастието да се изпречи на пътя им и това е краят на цялата загадка.

— Даниел Хейл е жив — поклати глава Фоли. — Полицейски патрул го е открил да спи в колата си на магистралата, няколко мили преди градчето Камбърли. Станало е във вторник вечерта. Събудили са го, взели са му алкохолна проба, която се оказала отрицателна, а после го закарали в най-близката болница. Състоянието му било тревожно, а здравното заведение се оказало частна клиника на две минути път от мястото на инцидента. В портфейла му е имало петстотин лири суха пара, плюс застраховка и шофьорска книжка. Носел е със себе си и три адресирани плика. При създалите се обстоятелства полицаите решили, че става дума за опит за самоубийство, вероятно чрез комбинация от алкохол и приспивателни. На другата сутрин — това е било вчера, те отново посетили клиниката. Но пациентът вече го нямало. Отвела го някаква млада дама, която заела мястото на шофьора в колата му. Спортно купе „Ягуар“ — тип „Е“, сребрист металик с контролен номер ДСХ-42. Със сигурност знаем, че същата кола е била съвсем доскоро в гаража на Ретмур Фарм, може би до деня на убийството. А младата дама е била Джейн Хейвършам.

Люин сви рамене и се обърна към бюфета да си напълни чашата.

— Това е ново за мен — небрежно подхвърли той. — Искаш ли нещо за пиене?

— Зная, че когато става въпрос за ИРА, моите молби ще останат без последствие. А следователно и твоите желания. Специалният отдел и МИ-5 са особено ревниви на тази тема…

— Главата ми бучи, вече е време да си лягам — въздъхна Люин. — Ще ми позволиш ли да се оттегля, или е дошло времето за бичуване?

— Възрастните жени като Еленър Хейл лесно получават наранявания. Но дори когато паднат по стълбите, те никога не получават синини на дясната ръка и левия глезен… Синини от здрави мъжки ръце. Открихме следи от кръв по пътеката на стълбите, на един бастун в поставката до вратата и около основата на крана в умивалника на банята. Всички с една и съща кръвна група, различни от нейната, различни и от кръвната група на онзи, който е взел душ… Микроскопичните парченца кожа в решетката на отточния канал обаче са негови. Вероятно са остатъци от пришка или мазол. А от какво се причиняват пришките и мазолите?

От яко тичане, помисли си Люин.

— От изгаряния — отговори си сам Фоли. — Помниш ли мехлема в кухнята и банята? Изгарянията често се причиняват от експлозиви, а ние и двамата знаем кой работи с експлозиви, нали? Последният пример ни беше даден в Лондон днес следобед… Там, откъдето току-що се завръщаш.

Това е чиста лудост, кипна вътрешно Люин.

— Но защо ИРА ще иска да убие старицата, по дяволите? — попита той. — Казваш, че Дани е тяхно момче, а тя пък му е мамичката!

— До този момент всички са убедени в смъртта на Даниел Хейл. Всички, с изключение на майка му. Дълбоко в душата си тя знае, че синът й е жив. Трябваше да бъдеш с мен в къщата й, за да го разбереш. Дрехите му са взети от химическо чистене, акуратно сгънати и чисти. Комплекти неупотребявано бельо, ризи и чорапи. И още: регистрация и застраховка на колата му, шофьорска книжка, здравна осигуровка в частна клиника. Всичко платено и презаверено за текущата година. Никога не е отправяла иск за застраховката му за живот. Тя е продължавала да го счита за жив, докато самият Даниел Хейл е предпочитал да бъде мъртъв за всички…

— Нима намекваш, че той е планирал убийството на собствената си майка?

— В кофата за боклук открих опаковка от ново бельо и риза, съвсем същите като тези в скрина. Боклукчийската кола минава веднъж седмично, в понеделник. Денят преди убийството. Старата е станала досадна, вероятно и опасна. Все някой може да обърне внимание на приказките й. А той иска да си остане мъртъв. Защото така е в пълна безопасност. Защото това е най-изгодно за новите му приятели — терористите. Ягуарът е ключът към загадката. От боклукчиите знаем, че в понеделник той си е бил в гаража, както обикновено завит с покривало. Инспектор Грант направи справка в главния компютър в Хендън и откри къде се е намирала колата във вторник през нощта. Обадихме се в клиниката и оттам ни дадоха описанието на твоята продуцентка, която в сряда сутринта е потеглила за Лондон зад волана на ягуара, а Даниел Хейл е заел мястото на пътника. Отначало не искаха да ни дадат адреса на мадамата, но бързо омекнаха, когато ги заплашихме, че ще им направим обиск.

Чашата на Люин беше празна. Той погледна към гарафата с бренди, но не посегна.

— Тогава защо още не си отишъл да го арестуваш?

— Днес видя ли се с Хейвършам?

— Сбъркал си адреса, приятел. Джейн Хейвършам никога няма да се забърка с ИРА.

— Може и да си прав — кимна Фоли. — Може би всичко е на лична основа и тя изобщо няма представа за хода на събитията…

Люин почувства как го залива вълна на облекчение и най-сетне се пресегна за гарафата.

— Сипи едно и на мен — обади се Фоли.

— Наздраве — рече Люин, след като му подаде чаша бренди със сода.

Фоли мълчаливо вдигна чашата си, помълча малко, после каза:

— Ти си маниак по компютрите… Я ми кажи как бих могъл да разшифровам входящия код на едно такова чудо?

— Незаконно? — изгледа го Люин и бавно остави питието си на масичката.

— Да, предполагам, че това е думата — отвърна Фоли.

— Сега я втасахме! Чий компютър?

— Като за начало централния полицейски компютър в Хендън.

— Ти май си полудял! Защо не влезеш през главния вход? Нали си представител на закона?

— Някога да са те затваряли в клетка, Найджъл? — приведе се напред Фоли. — Мен са ме затваряли, знаеш… Много е противно. Днес пак ме затвориха. Навсякъде около себе си виждам решетки и не зная кой държи ключа! Ясно е, че водата се мъти отгоре и работата е дебела. Толкова дебела, че в сравнение с нея убийството на една старица е нищо!

Люин изведнъж се разсъни. Амфетамините, които беше погълнал по време на шофирането от Лондон, започнаха да дават резултат едва сега и кръвта му кипна. Мощ, тайна мощ, спомни си той.

— Попречиха ми да се свържа с Джейн Хейвършам — продължи Фоли. — Също и с Хейл. Поисках разрешение да замина за Лондон и да ги прибера, но получих увъртания от сорта „не можем да направим нищо, това е територия на Специалния отдел“. После ме ухапа „Усойницата“… Чувал ли си това име? Паролата на МИ-5, чрез която се спуска директива за ненамеса на полицията в национален мащаб. Сигнал за провеждането на контраразузнавателна операция, но може да бъде и дявол знае какво, нали? Когато те ухапе „Усойницата“, ти си длъжен да се търкулнеш по гръб и да се направиш на умрял. Много ми се иска да науча какво не ми разрешават да зная. Много ми се иска да дам покой на душата на една възрастна дама… Много ми се иска да свърша работата, за която ми плащат… Ще ми помогнеш ли?

Сигурно бих могъл, помисли си Люин. И вероятно всичко ще иде по дяволите. За цял живот ще си остана наемател в къщата, която някога е била моя, цял живот ще си мечтая за някое красиво местенце, където полуголи мацета лежат на плажа като бутилки отбрано вино в изба и само чакат да бъдат свалени…

— Има един човек, който може да ти свърши работа — каза на глас той. — Няма да е евтино, но резултатите са сигурни. После аз ще ги купя за своя употреба… В момента съм грохнал. Сутринта, ако все още си на тази вълна, ще ти уредя връзката. Но утре ти може би отново ще се превърнеш в обикновеното безлично ченге, на което съм свикнал…

Може би, помисли си Фоли.

 

 

На другата сутрин Фоли се събуди от тишината. Помъкна се надолу през двата студени етажа на мрачната къща, плътно увит в топлия халат. Влезе в хладната, облицована с плочки кухня.

Тишина. Транзисторът на прозоречния перваз мълчеше, нито звук не долиташе и от мощните колони на стереосистемата, пръснати из всички стаи на къщата, но командвани единствено от първия етаж, където се намираше убежището на Найджъл Люин — момчето, все още отказващо да се превърне в мъж.

Бележката беше закачена на машината за кафе, влажна и леко нагърчена от парата. Фоли я свали оттам, напълни чашата си с ароматна течност и с удоволствие отпи.

Сърце мое, започваше посланието, как ти изглежда светът днес? По-добър? По-лош? Решил си да играеш ролята на Дон Кихот, но ми позволи да се откажа от тази на Санчо Панса. Мразя гледката на разплакани възрастни мъже, които си събират вещите от бюрото, защото са ги изгонили. Веднъж видях как моят татко го прави и гледката никак не ми хареса. Освен това струва скъпо. Ще изгубиш всичко — дом, кола, чувство за сигурност. Как ще се почувстваш без любимото си БМВ? Тази къща беше част от цената, която един застаряващ мъж трябваше да плати, за да се отърве от „зимата на недоволството“, започнала да се заражда в хормоните му. Той така и не се примири с факта, че напълно изплатеният дом отново се превръща в планински връх, който трябва да бъде покорен. Едновременно с това обаче си даде сметка, че вече е твърде стар, за да покорява върхове… Знаеш ли, инспекторе, те не паднаха, а скочиха… Моите родители не бяха най-умните хора на света, но познаваха лодките така, както ти познаваш правилата на разследването… Или както аз умея да откривам злато в новини, отдавна захвърлени от другите… Зает в ролята на добро момче и стара кримка, ти никога не ми каза цялата истина, но аз сам я открих… Ти направи това, което трябваше да направиш ДОБРОТО. Остави ме да живея тук. Господ да те благослови за тази постъпка, шефе, ти си джентълмен, ти си голяма работа!

В момента вероятно се питаш: какво му стана на това момче, какви са тези излияния върху кухненската маса? Отговор: Преспах и премислих. Също като теб. Всъщност, спах малко. И съм леко замаян, в смисъл че ме е шубе… Задачата, която получих от Джейн Хейвършам, не е точно такава, каквато ти я описах снощи. Имам чувството, че тепърва ще ми настръхват косите от нея… Защото старата дама я пречукаха, нали? Изобщо нямам предвид проклетите бандити от ИРА!

Фоли отпи глътка кафе и мислено отбеляза паузата в посланието на приятеля си, видимото сковаване на ръката с писалката. Празните дрънканици бяха изписани с разлят и спокоен почерк, докато сериозните неща изглеждаха доста по-различно — прави, ясно изписани букви, доста по-голям натиск върху хартията. И друг път се беше натъквал на подобна промяна в почерка. При саморъчно написани признания на сериозни престъпления, в предсмъртните писма на самоубийци. До машината за кафе имаше отворен пакет цигари. Фоли не пушеше от години, но сега протегна ръка, измъкна една цигара и я запали със запалката за газовия котлон.

После се настани по-удобно и отново започна да чете:

Чувал си за Рудолф Моравец, нали? Всички са чували. Милиардер, който притежава всички вестници и телевизионни канали западно от Москва. Грубо казано, той идва точно оттам… Този Рудолф ще ме направи богат. За цял живот, няма пет-шест… Аз просто трябва да открия стоката, която му трябва, и да му я занеса. И точно това смятам да направя. В момента, в който четеш тези редове, аз вече съм започнал изпълнението на задачата. Недей, повтарям ти — НЕДЕЙ да ме обявяваш за издирване, защото страшно много ще се ядосам! Но ако случайно отида да правя компания на Еленър Хейл, ще очаквам да отмъстиш за своя верен приятел и благодарен наемател.

Написал съм ти името и телефонния номер на човека, който ти трябва. Той е ексцентричен педераст, който се казва Ралф Мейбъри, но страшно много държи името му да се произнася Рейф Майбри. Запомни добре това, иначе ще ти затвори телефона. Време за признание: възнамерявах да прибягна до измама и да купя цялата информация, която би могъл да ти предостави той. Защото двамата с теб преследваме една и съща цел, но вървим по различни пътеки. Същевременно не мога да стоя и да те гледам как си разрушаваш кариерата. Ще приключа с любов и целувки, просто защото имам чувството, че ако това се окаже моето последно литературно упражнение, с твоята кариера ще бъде свършено!

Ако вече не е, разбира се.

Н.

Фоли сгъна листа и стана да си налее още кафе. Очите му се насочиха към занемарената градина зад къщата. Истинска джунгла. Направи си сандвич с препечени филийки и го изяде, без да отделя поглед от сгънатия лист. После избърса мазните си пръсти и отново го разтвори.

Колективната лудост се спуска отгоре ни като мрежа с оловни тежести, рече си той. В различни моменти от живота ни, винаги неочаквано. Този е един от тях… А може би е вирус? Въпросът е дали този вирус влиза в тялото само на един от нас и той заразява останалите, или всички едновременно попадаме под ударите му…

Бележката на Люин не го изненада. Всъщност не самата бележка, а нейният тон. Това се дължеше на характера на момчето, на „келтската му кръв“, според определението на Фоли. Имаше дни, в които Найджъл реже с трион всичко, до което се докосва — момичета, работа, забавления. И едновременно с това тръби за своята обреченост. По мнението на Фоли доста младежи с литературни наклонности вървят по този път. Така да бъде, въздъхна Фоли. Мога да се примиря с това. Все пак е по-добре да имам квартирант като Найджъл, вместо да живея в самота…

Сложи бележката в джоба на халата си и пое нагоре по стълбите. След кратка подготовка вече беше готов да се изправи срещу враждебния външен свят. Ще се отбие в управлението колкото да подхвърли, че изясняването на един от случаите го принуждава да отскочи до Лондон. Всички знаеха за широките му контакти в столицата и отскачането му дотам от време на време се приемаше като нещо съвсем естествено. Да смаже колелата на старите служебни връзки, мислеха част от колегите му. Да поддържа личната си мрежа от информатори в престъпния свят, твърдяха други. Но и в двата случая неопределените му обяснения се приемаха като нещо напълно нормално.

Необикновен ще е този ден, помисли си той. Има нещо във въздуха. Или вътре в мен. Откри, че изгаря от нетърпение да потегли за Лондон. Дано да не вали. Ще свали гюрука на колата и ще позволи на вятъра да издуха паяжините, натрупали се около него през последните години.

Рязкото дрънчене на телефона върху голямата маса в хола го върна от входната врата.

— Обажда се Уилоу от отдел „Разследване на местопроизшествията“, сър.

— Ако става въпрос за случая Хейл, ние вече не се занимаваме с него, Уилоу — предупреди го Фоли. — Снощи ни го отнеха. Но все пак съм любопитен да чуя какво сте открили… Имам чувството, че трудът ви не е отишъл напразно.

— Не зная как да започна, сър…

— Опитай с думички. Да бъдат къси и малко на брой. Връщаш ме от вратата.

— В Ретмур Фарм са били четирима. Освен покойната госпожа Хейл. Вие бяхте сигурен, че един от тях е Даниел Хейл.

— И още съм сигурен. Всички улики го потвърждават.

— Направих справка в отдел „Отпечатъци“ на Главното управление, сър. Просто за да проверя дали Военното разузнаване не е прехвърлило отпечатъците на майор Хейл в полицията, с оглед общонационалното му издирване.

— А когато куршумите с мек връх на терористите от ИРА попаднат в лицето, от него не остава нищо — кимна Фоли. — Разбирам те, Уилоу. И какво излезе?

— Отпечатъците на Хейл действително са били прехвърлени при нас — рече полицаят. — Съвпадат напълно със старите и полуизтрити отпечатъци в къщата, които снехме по метода на елиминирането.

— А онези по опаковката от бельото и ризата, които открихме в боклука?

— Най-ясни са отпечатъците на старата дама. Останалите са размазани и негодни. Биха могли да бъдат на всеки — продавач, случаен клиент… Говорим за целофана. Приблизително същото е и положението върху найлоновите пликчета, но тук не съм специалист и не мога да бъда категоричен. Не ги изпратих за спектрален анализ, защото е много скъпо. Знаете с какво работят там — златни проби, лазери, вакуумни камери… Не съм сигурен докъде точно искате да стигнем…

— Това вече ще решават други. Какво каза преди малко? Четирима души плюс Даниел Хейл, така ли?

— Сър, отпечатъците на Хейл са значително по-стари от останалите, включително и тези на майка му.

— Искаш да кажеш, че Хейл не е бил там? Че наистина е мъртъв, въпреки всички доказателства за противното?… Уилоу!

— Майор Хейл може да е мъртъв, а може и да не е… — отвърна след кратка пауза полицаят. — Но един от четиримата, на които снехме отпечатъци, е мъртъв със сигурност!

— Кога? Къде е трупът? — В слушалката ясно се чуваше напрегнатото дишане на Уилоу. — Отговори ми, за бога!

— Умрял е през 1945 година, сър.

— Прекрасно! Кой ти подхвърли този бисер?

— Специалният отдел, сър.

— И хич не им мига окото, така ли?

— Те също нямат обяснение, сър. Но отпечатъците абсолютно съвпадат.

— Уилоу, няма начин човек, починал през 1945 година, да остави преди два дни пресни отпечатъци в някаква дартмурска къща! Нима Специалният отдел ще започне да твърди, че трупът е бил ексхумиран нарочно и някой е подхвърлил неговите отпечатъци в къщата? Всъщност, защо този тип все още фигурира в архивите, след като е умрял преди толкова време?

— Не фигурира, сър. Поне не в архивите. Специалният отдел поддържа нещо като музей, наричат го „Черната стая“. Въпросните отпечатъци са там, върху специално фолио.

— Пълни глупости! Вероятно нещо се е объркало.

— Служителят, с когото говорих, каза, че те са пред очите му.

— Напълнил ти е тавата с бръмбари! — отсече Фоли. — Ще му се обадя и ще го побъркам, задето ти е губил времето!

— Беше абсолютно категоричен, сър — въздъхна Уилоу. — Не бих искал да…

— Име, чин и телефонен номер, Уилоу!

— Джон Бейкър, сър. Сержант детектив. Вътрешен номер 511.

Фоли се замисли. Потулване? Или умишлено усложнение? Първият случай на дублирани отпечатъци в света? Това сега не е толкова важно. Уилоу е открил човек, който очевидно има желание да обсъди случая. Значи вратата на клетката все пак е открехната. Набра лондонската централа и поиска вътрешен номер 511.

Слушалката вдигна самият Бейкър, очевидно ядосан, без капчица уважение към чина и длъжността на Фоли.

— Вече му казах на вашия човек — точно пред мен е кутията, която съдържа фолио с отпечатъците на Фашер. Грешка тук не може да има, затова ще е най-добре да потърсите шегаджиите там, при вас… Само не искайте от мен да ви кажа как са го направили!

— Как казахте, че се казва този бандит?

— Не е бандит, не е и криминален престъпник. Нацистки шпионин. Фалшива самоличност под името Уилям Милър. Истинското му име е Ото Фашер. Екзекутиран на девети май, хиляда деветстотин четирийсет и пета година. Обесен, а не разстрелян. Бих казал, че вероятно е последният обесен на тези острови…

— Нека за миг допуснем, че е избегнал примката — примоли се Фоли. — На колко години би бил сега? Над шейсет?

— По време на войната всеки цивилен под трийсет години е изглеждал подозрителен. Хората са имали враждебно отношение към такива типове, при това съвсем основателно. Защото те са се оказвали или дезертьори, или шпиони. Но Фашер е бил на четирийсет и седем — една съвсем безопасна възраст за вражески агент.

— Което означава, че днес би бил…

— Почти на деветдесет, сър.

Фоли помълча малко, после направи своето заключение:

— Излиза, че един мъртвец се разхожда в спортен ягуар, може би не се чувства в отлично състояние, но все пак е жив. В същото време друг мъртвец излиза от гроба и оставя пръстовите си отпечатъци в една забравена от бога къща, запратена сред тресавищата на Дартмур!

— Онзи в ягуара трябва да е бил Хейл, нали? Вашето момче ми разказа някои работи…

— Точно така — въздъхна Фоли. — Вижте какво, Бейкър, никой от хората ми не си прави майтапи… Мога да се закълна в това. Ако наистина сте убеден, че и при вас грешка не може да има, остава само един начин на действие…

— Какъв?

— Ексхумация — отвърна Фоли. Само да посмеят пак да ми хвърлят в лицето своята УСОЙНИЦА, закани се мислено той. Няма начин да кажат, че обесен през четирийсет и пета година нацистки шпионин е обект на текуща разработка от страна на МИ-5!

— Смея да твърдя, че тук ще имате един малък проблем — подхвърли Бейкър.

— Вече си имам достатъчно.

— Но този се нарича Министерство на отбраната.

— За разрешение за ексхумация ли? — учуди се Фоли. — Такива разрешения издава вътрешното министерство!

— Вие обаче ще си имате работа именно с Министерството на отбраната — държеше на своето Бейкър. — То отговаря за всичко, свързано с покойния хер Фашер, включително и за евентуални разследвания. Защото екзекуцията на шпиони все още попада в графите на държавната тайна, независимо от изтеклите години. На бюрото ми е цялото досие — прекрасно произведение на бюрокрацията с бронзови буквички за всички секретни раздели. Обичам да се ровя в тези стари досиета, имам чувството, че пътувам във времето…

— Дайте ми номера, ако обичате. И всичко останало, което би ми спестило висенето из чакалните на Военното министерство…

— Диктувам: ЗАПИТВАНИЯ В СТАЯ 713 — АРМЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ ЗА АВАНГАРДНА МЕДИЦИНА… Тоя департамент май отдавна вече го няма… Задръжте за момент, ще направя справка в компютъра.

В слушалката се разнесе мекото шумолене на хартия, сержантът вероятно търсеше името на съответния файл. После започнаха да почукват клавиши. Фоли издърпа една табуретка изпод холната маса, теракотените плочки пронизително изскърцаха. Обземаше го нетърпение.

— Открихте ли нещо?

— Под името Фашер и английския му псевдоним няма нищо — отвърна Бейкър. — Чакайте да опитам стая 713… Не, и тук няма нищо…

— Защо не опитате армейските служби?

— Прекалено дълго за наименование на файл… Чакайте, ще опитам нещо друго…

Фоли млъкна, в слушалката се чуваше само възбуденото дишане на Бейкър.

— Сър — най-накрая се обади той. — Според мен ще е най-добре да отправите своите запитвания директно към Министерството на отбраната.

— Какво открихте току-що?

— Нищо.

— Искате да кажете нещо, но не можете да го обсъждате с мен, така ли?

— Съжалявам, не мога да продължавам този разговор.

— Кажете още нещо за отпечатъците на Фашер, моля. Все още ли твърдите, че са идентични с тези, които открихме във фермата? Това твърдение ще ми бъде от голяма полза, когато отида в министерството.

— Говорете с тях, а те сами ще се свържат с мен, ако пожелаят.

— Какво, по дяволите, открихте на проклетия си компютър?

— Съжалявам, инспекторе. Дочуване.

Фоли остана със слушалка в ръка, очите му виждаха пръстите на мъжа, които натискат четири клавиша, ушите му чуваха мекото щракане, в съзнанието му ясно изплуваха буквите… Дали Бейкър е видял нещо, което го накара да си затвори устата, или и него го е ухапала „УСОЙНИЦАТА“?

Извади от джоба си писмото на Найджъл Люин и набра цифрите на телефона, изписан в долния му край.

— Кой? — извика груб глас насреща.

— Търся Рейф Майбри — рече Фоли, спазвайки указанията на Найджъл. — Казаха ми, че сте истински гений…

— Правилно са ви казали.

— Имам нужда от ключ за врата, която няма ключалка.

— Е, това вече звучи интересно. Кога?

— Веднага — отвърна Фоли. — Най-добре е още сега да ви кажа, че съм офицер в полицията, но случаят е абсолютно частен. Никакви улики, никакви следи. Както за вас, така и за мен…

— Дайте ми името и телефонния си номер, ще ви потърся по-късно.

— Не можете ли да ми отговорите сега?

— Мога, но ми трябват две минути за проверка.

— Къде?

— В полицейския компютър, разбира се. Онзи, който пази данните за личния състав.

— Господи Исусе! — възкликна Фоли.

— Онзи, дето ходи по водата — съгласи се Мейбъри. — Нали за него говорите?

После затвори.