Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (16)

Петнайсета глава

В очите на Джейн Хейвършам нямаше сълзи за Адам. Лежеше и чакаше неговите създатели, в душата й се беше настанило равнодушието. Бяха й дали лекарство, което я издигаше над страха и я държеше в някакво топло, но безводно море.

Стаята беше безупречна. Сякаш я бяха създали специално за нея. Бледа боя, чисти линии, пълна липса на орнаменти, почти безупречно произведение на изкуството. Почти. Защото нищо в тази стая не беше живо. С изключение на нея. На Осмия ден Бог създал синтетиката и доволно се дръпнал да огледа творението си. Не помисли ли за биологичното рециклиране на материалите, Господи? Или пластмасата е вечна, защото е Твое творение? Те не виждат разрухата на света, нали? На техния свят… Продължават напред и все напред. Мили Боже, признавам, че не бих имала нищо против едно цвете. Само едничко, ей така, за спомен…

— Как се чувствате, госпожице Хейвършам?

Той също беше почти съвършен. Загорели ръце със златни косъмчета, загоряло лице с правилни черти и всичко останало, разположено точно там, където трябва да бъде. Златиста коса и златисти вежди. Цвят, за чието постигане по изкуствен начин международните козметични компании харчат милиони долари. Белозъба усмивка, издаваща добри грижи, а може би и загриженост. Единствено очите му я разочароваха. Защото гледаха през нея, дори отвъд нея. По посока на бъдещето, в което тя не е поканена и никога няма да бъде. Ясни и решителни очи, фокусирани върху една велика цел. Далеч по-важна и по-велика от тази, за която са полагали хипократовата клетва неговите по-низши колеги. Тя струеше от него, грееше като ярка слънчева светлина. Но Джейн беше сигурна, че това тяло никога не е било докосвано от лъчите на слънцето. Също и душата му. Тази сигурност може би се дължеше на монотонното, почти неуловимо за слуха, басово бръмчене, на изкуствено поддържаната температура и влажност на въздуха. А може би и на някакъв първичен инстинкт, на троглодитска памет, оцеляла дори след хилядолетното цивилизоване на човека.

— Прекрасно — отвърна тя и наистина се чувстваше така.

— И изглеждате прекрасно — похвали я той. — Направо сияете.

— Вие лекар ли сте?

— О, да.

От начина, по който произнасяше гласните, тя стигна до заключението, че е роден някъде по Източното крайбрежие, най-вероятно в Бостън.

— Къде се намирам?

— Не помните ли как бяхте доведена тук?

— Помпя, че летях. И това е всичко.

— За момента то е напълно достатъчно.

— Аз убих Адам — съобщи му спокойно тя, очите й продължаваха да бъдат сухи. — Даниел също. Изобщо всички…

Той се усмихна и леко отметна завивката й. Ръцете му пипаха нежно, като докосването на пролетен бриз.

— Прекрасно — усмихна се тя, затвори очи и отново потъна в своето топло, безводно море.

 

 

Рудолф Моравец стоеше на терасата на своя просторен мезонет, дъждовните капки барабаняха по панорамните стъкла и скриваха света отвъд тях.

Джеймс Шайрър довърши халбата с любимата си американска бира и уморено въздъхна:

— Е, добре. Значи отново излизаме под слънцето…

Зачервените му очи го правеха да изглежда стар.

Моравец не отговори нищо, потънал дълбоко в мислите си.

Шайрър стана на крака.

— Значи ще си играем на трите маймунки. Снощи не съм чул нито дума, значи на мен се пада ролята на онази, дето си крие ушите. За теб е втората — тая с голямата уста. Здраво запушена, разбира се. А Джейн, където и да се намира прекрасното й тяло, ще трябва да се задоволи с ролята на третата — оная, дето гледа, но нищо не вижда. Такива ми ти работи… Можеш ли да разчиташ на нея? Искам да кажа, че аз съм купен, а теб те прекараха… Остава само тя… Какво ще затвори нейната уста? Господи, дано не я видим в сводката за ежедневните нещастни случаи!

— Връщай се при мадамата си.

— Ще го направя, при това с истинско удоволствие!

— И остани трезвен.

— Забравяш, че не съм един от твоите бъбриви пияници. Затова мога да се гипсирам когато поискам, дявол да го вземе!

— Твоя работа.

— Разбира се, че е моя. Не искам някой да драсне кибрита и на моята клиника!

Моравец рязко му обърна гръб. В очите му проблесна гняв, примесен с чувство за вина.

Шайрър обаче нямаше намерение да се предава.

— Вече нищо не можеш да ми направиш! Но на копелетата можеш! Хайде, сритай ги в пищялките! Публикувай всичко, което знаеш, дори и да те натикат в миша дупка след това! Ти можеш да си го позволиш!

— Изобщо нямаш представа за моя свят — горчиво промълви Моравец. — В информационния бизнес стоиш на върха само докато това ти е позволено. Няма значение дали си голям или малък — неизменно се храниш от трохите, които ти подхвърлят властниците. От време на време се промъкваш през задния вход и правиш опит да измъкнеш нещо от слугите. Понякога успяваш, понякога те перват през пръстите. Но никой няма да ти прости, ако разбиеш парадния вход, отвориш прозорците и позволиш на простосмъртните да надникнат във вътрешността на сияйната крепост. Никой!

— Така се разбиват илюзиите — сви рамене Шайрър. — Аз наистина вярвах, че информационни гиганти като теб могат да свалят правителства когато им хрумне…

— Някой друг път ще ти обясня реалната власт на медиите — въздъхна Моравец. — А сега хващай пътя и не забравяй да си държиш езика зад зъбите!

— Хей, Моравец, всичко, което затваря твоята уста, мен ме превръща в гроб!

Магнатът му обърна гръб, наля два пръста питие в чашата си и го погълна наведнъж. Очите му бяха отправени към просторните мрежести клетки за птици в Риджънтс парк, но не виждаха нищо. Тръпнеше от гняв и унижение. Безцеремонно му бяха затворили устата, но дори това не беше най-лошото. Защото се оказа, че знаят прекрасно слабите му места и изобщо не се колебаят да ги използват. Моркова му подадоха веднага след тоягата, самоувереността им направо спираше дъха:

Колко ли ви е било трудно да се впишете в живота като истински британец, мистър Моравец! Или, по-скоро, като англичанин? Безброй унижения, открито пренебрежение, а понякога и откровени обиди, нали? Срамота! Но в тази страна единствено честта е в състояние да отваря вратите, мистър Моравец. Истинската чест, разбира се. Нещо, което ви поставя на равна нога с тези, които са благородници по рождение. Естествено, стила трябва да оставите на хора като нас… Защото ние прекрасно разбираме вашите нужди и уважаваме положението ви в обществото. Сигурни сме, че и вие ни отвръщате със същото… Нали се разбираме отлично, мистър Моравец?

На прага се изправи икономът с телефон в ръка.

— Търси ви някой си старши детектив Фоли, сър.

Моравец поклати глава в знак на отрицание, после изведнъж промени мнението си.

— Чакай! Ще говоря с него…

Икономът остави апарата на малка масичка с плот от бял мрамор и безшумно се оттегли.

Моравец остана загледан в слушалката доста дълго, после пристъпи напред и я вдигна.

— Фоли. Не ви се обадих, просто защото не научих нищо ново за Люин. Абсолютно нищо.

— Той е тръгнал за Дартмур — почти обвинително отвърна Фоли.

— Да.

— Потвърждавате този факт?

— Да.

— Знаехте ли това при разговора ни снощи?

— Имах някаква информация, но както вече ви обясних…

— Трябва винаги да сте крачка пред конкуренцията, нали?

— Правилно.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че разполагам с… материала, който е тръгнал да проучва за вас Найджъл Люин?

Колебанието на Моравец продължи само частица от секундата.

— Ще кажа, че въпросното проучване отпадна от бъдещите ни планове — отсече той.

— Което означава, че се отказвате от публикуване.

— Точно така.

— Но все пак сте получили някаква информация от Найджъл…

— Нито дума, вече ви казах това!

— А как мога да се свържа с Джейн Хейвършам?

— Тя сключи договор с една американска компания и веднага започна работа.

— Какво означава това?

— Че вече не е тук.

— Сбогом, господин Моравец — рече Фоли и този път обвинението в гласа му прозвуча съвсем ясно.

 

 

— Докопали са го — въздъхна Фоли и остави слушалката.

— Какво ви накара да го разпитвате така директно? — вдигна вежди Саутби. — Мислех, че искате да получите информация за вашия приятел Люин…

— Чувството за вина с нещо страшно — промърмори Фоли. — Може да смачка и най-гордите от нас. Арогантното му поведение е изчезнало. Което означава, че го държат в ръцете си. Без значение са методите, с които са го постигнали. Предварително знаех, че няма смисъл да му се обаждам, но все пак исках да се уверя със собствените си уши. — Погледна часовника си и се изправи: — Имам среща с Мейбъри. Ще ида да разбера до какво се е докопал, а после веднага се връщам тук. Ще имаме достатъчно време да хванем Хедъридж. — Вдигна слушалката и набра някакъв номер: — Мейбъри? Още ли спите? Я вижте колко е часът! Няма да питам с какво сте си запълвали времето. Уговорката за днес още с валидна, нали? Добре. Препоръчвам ви да слушате новините по радиото. Да, отначало докрай… Окей, ще се видим по обяд. — Затвори и се обърна към Саутби: — Работил е цяла нощ върху нещо… Вероятно същото, върху което работим и ние. Какво ще правим с Хедъридж? Дали е уместно да го предупредим за посещението си?

— Не мисля, че той е най-добрата идея.

— Тогава какво? Да се изтърсим направо на масата му?

— Обикновено си почива в една от стаите, запазени само за мъже. Имам чувството, че е женомразец. Предлагам да вечеряме в клуба, ще позвъня да ни запазят маса. Някъде около осем, това е обичайното време и за него…

— Облекло? Разполагам само с две чисти ризи и комплект бельо.

— Напълно достатъчно. Между другото… — Саутби му направи знак да го последва и закуцука към вратата. Спря се пред стар войнишки сандък, опрян до стената на входния вестибюл. Вдигна капака и рече: — Изборът е ваш.

Фоли надникна вътре, въздъхна и промърмори:

— Сега вече се радвам, че ви позвъних, преди да се отбия.

— Според източници, на които може да се вярва, Ричард и Хариет Уордлъв са били застреляни с пушка от упор.

— Не бих искал непрекъснато да живея с подобни мисли в главата!

— Такъв е светът — сви рамене Саутби.

Фоли продължаваше да се колебае.

— Всички са редовно регистрирани, включително и за изнасяне извън апартамента — уведоми го полковникът.

— Но не и от мен.

— Технически погледнато, вие вече действате в разрез със закона, нали? Неизпълнение на заповед…

— Мокър от вода не се бои, а? — вдигна вежди Фоли. — Познат аргумент.

— Бих го нарекъл аргумент за лична защита.

Фоли сведе поглед към четирите пистолета, които мътно проблясваха в дъното на сандъка.

— Какви са предпочитанията ви?

— Свикнал съм с „Колт“ калибър 38.

Саутби се наведе, изпъшка и извади от сандъка плосък револвер в дебел кобур от необработена кожа.

— „Смит и Уесън“, 38-и калибър, модел „Бодигард“ — обяви той. — Ударникът е с подплата, просто за да не разкъсате модното си костюмче от „Армани“.

Фоли разтвори пешовете на сакото си.

— Е, това е друга работа — усмихна се Саутби. — Никой уважаващ себе си бодигард няма да си поръча дрехите при „Джоузеф Дорф, модно облекло — Икзетър“.

— Вероятно защото получава заплата, която му позволява да си избере Армани — подхвърли Фоли, пое в ръка синкаво проблясващото оръжие и щракна барабана: — Пет патрона, а? Трябва да го запомня.

— Имам и една „Берета“ с пълнител за тринайсет — предложи Саутби: — Ако предпочитате нея…

— Никога не се докосвам до автоматични пистолети.

Саутби кимна и му подаде малка кутийка с патрони.

Фоли зареди барабана, върна се в дневната и натика останалите в сака, които беше извадил от багажника на БМВ-то.

Саутби се изправи на прага и му подхвърли връзка ключове.

— Ще ви потрябват, в случай че ме няма, когато се приберете. Обикновено в събота ходя на пазар…

— Един полковник от МО бута количката си в супермаркета? — вдигна вежди Фоли.

— Трябва да се живее, нали? — отвърна Саутби, изпъшка от болка и намести осакатения си крак.

— Две ключалки?

— И двете са поставяни допълнително. Резе „Банхъм“ и кодирана ключалка „Чъб“.

— Сериозни предохранителни мерки.

— Сериозен е и светът. Такъв беше дори преди да се появите вие…

Фоли затъкна револвера в колана си, ръкохватката му остана да стърчи надясно. После закопча сакото и се изправи.

— Добре, време е за Мейбъри.

— Трябва много да внимавате — предупреди го Саутби.

— Вие също, полковник.

— Ще използвам пълния капацитет на феноменалната си памет и когато се върнете, ще ви представя подробен отчет за онова съвещание с Несбит.

 

 

Кънтри клубът „Уили“ се намираше в близост до Ърлс Корт, навалицата в съботните следобеди беше толкова голяма, че част от посетителите чакаха отвън, на тротоара, подредени в дисциплинирана опашка.

Фоли мина с колата си покрай входа, успя да паркира на една от страничните улички и се върна пеш. Насочи се направо към входа и тикна полицейската си карта под носа на портиера. Онзи сви рамене и му направи път, кимайки едва забележимо на колегата си.

Клубът се намираше в приземието, до него се стигаше по стълба с парапети в стил „Дивия Запад“. Същият стил цареше и във вътрешността, всичко беше направено от солидно дърво. Никакъв шперплат, никакъв картон. И никакво лепило, добави в себе си Фоли, истински впечатлен. Огромно огледало заемаше една от стените. В него се отразяваше фигурата на висок, уморен мъж с измачкан костюм, който сякаш беше изпаднал в шок от откритието, че е населил тялото на някакъв непознат старец. Фоли побърза да отмести поглед от това изображение и се закле да отиде най-малко двайсет дни на санаториум за подобряване на физическото състояние. Ако изобщо успее да се върне към нормален живот, разбира се…

Музиката беше кънтри, изпълнявана на живо. Доста висока, но все пак поносима. Воплите на хавайска китара насищаха влажния, натежал от тютюнев дим и миризма на бира въздух. Фоли се насочи към бара, проби си път сред тълпата и си поръча „Блъди Мери“^[1].

— Тежка нощ, а? — хвърли му съчувствен поглед приятното на вид червенокосо момиче зад бара, което беше окачило на блузката си огромна значка с надпис: „За безопасен секс дръжте твърдите мъже под покривало“.

— С лед — рече Мейбъри, плъзнал се неусетно до Фоли.

— Неговото или „Блъди Мери“? — вдигна вежди барманката.

— И двете — кратко отвърна Фоли и извърна очи към Мейбъри, който почти го опираше с нос в навалицата. — Не бихте ли се отместили малко?

— Господи! Вие наистина се радвате да ме видите пак!

— Много смешно!

— Вече си мислите, че съм забелязал разликата, нали? Какво е това там в кафявата опаковка? Или не трябва да питам?

— Всичко. Абсолютно всичко.

— Съмнявам се — отвърна Мейбъри. Очите му бяха сериозни и някак тъжни.

Музиката замлъкна. На малкия подиум се появи мъж с къса пура в уста, който взе микрофона и поздрави присъстващите.

— Тук аз командвам! — изкрещя той и моментално беше обсипан с добродушно дюдюкане от публиката.

— Слушах новините — промърмори Мейбъри, притиснат още по-плътно от навалицата до тялото на Фоли.

— Е, и?

— И вече знам защо сте помъкнали това желязо, което в момента ми нанася непоправими щети… Но все пак се радвам, че не сме съвсем сами…

— Не сме сами? Бих казал, че останалите заинтересовани отдавна са в моргата… — Очите на Фоли постоянно играеха, притеснението му беше видимо. — Не можем да разговаряме тук!

— Тук е най-подходящото място — поклати глава Мейбъри.

Човекът на подиума успя да усмири публиката, обяви поредното изпълнение и започна да си пробива път към бара.

— Добре ли беше? — попита той.

— При теб винаги е добре! — похвали го Мейбъри и побърза да го представи: — Д. Д. Хърел, съдържател на заведението и звезда в собствените си очи. Отворен ли е Офицерският клуб, скъпо момче?

Хърел се ухили до ушите, отстъпи крачка встрани и направи церемониален поклон.

Офицерският клуб се оказа канцеларията му на горния етаж. Две от стените бяха запълнени с увеличени снимки, свидетелстващи за близостта на собственика с известни кънтри звезди и подпечатани с огромните им автографи. Третата беше заета от широк прозорец с дебело стъкло, през което се виждаше вътрешността на заведението. Изолацията беше отлична, шум почти не достигаше дотук. Фоли изведнъж разбра, че това всъщност е обратната страна на голямото огледало в салона. Върху бюрото имаше персонален компютър Ай Би Ем с включен към него телефаксен модем, редом се виждаше скъп лазерен принтер. Фоли отправи въпросителен поглед към Мейбъри, а Хърел напълни три чаши със скоч, тикна две от тях в ръцете на гостите си, после се тръшна на удобния кожен диван.

— Наздраве!

— Май е време да започнеш обиколката си — промърмори Мейбъри.

— Но ние току-що влязохме! — изрази протеста си собственикът.

— Публиката те чака.

Хърел стана и закопча коженото си яке.

— Е, тогава не трябва да я разочаровам, нали?

— „Шоуто трябва да продължава“ — пропя Мейбъри с гласа на Фреди и се извърна към Фоли: — Наздраве!

— Скоро ще се върна — предупреди го Хърел.

Фоли отпи глътка от неразреденото питие, което опари и без това горящия му стомах. После хвърли многозначителен поглед към компютъра и реши да зареже официалния тон:

— Позволява ти да го използваш от време на време, нали?

Мейбъри се усмихна и започна да се рови в купчината компактдискове, пръснати около стереоуредбата. Избра си един, пусна го и едва тогава благоволи да проговори:

— Мисля, че се казва „гмуркане“…

— Кое? Дискът или проклетите ти номера?

Мейбъри протегна ръка да поеме пакета с откровенията на Самюел Хейл, после се настани зад бюрото на Хърел и потъна в четене.

Фоли уморено затвори очи. Тялото му просто плачеше за сън и почивка. Уили Нелсън носово му обясняваше, че питието не е лек за старостта, че красивите жени също остаряват и пътят е само един — надолу…

— Какво се опитваш да ми кажеш? — ядосано попита инспекторът, но Мейбъри изобщо не го чу.

Парчето свърши, откъм заведението долетя приглушен женски глас, който протяжно се оплакваше, че някъде на друго място едно момиче се радва на повече обич…

Кънтри музиката е душата на Америка, помисли си Фоли. Една разтърсена от дълбоки противоречия душа, един провал, скрит зад блестящата усмивка на победителя, една потръпваща устна върху каменното лице на „американската мечта“. А неговата душа се гърчеше от никотинов глад. Отпи глътка уиски, но нещата станаха още по-лоши. Върху писалището имаше пакет цигари, но той нарочно избягваше да го гледа. Изведнъж му се прииска да е отново у дома, в Икзетър. Да забрави, че е ходил в Ретмур Фарм, да забрави името на Еленър Хейл. Не желаеше да поеме тежката отговорност, пред която беше изправен. Не желаеше да взема решения, да прави избор и да планира неща, които нямаха нищо общо с вече избистреното отношение към живота, който го очакваше занапред. Но най-вече не желаеше да чувства тежестта на револвера, затъкнат в колана му, а още по-малко — хладния допир на опряно в слепоочието му дуло на пушка… Не беше готов да умре. Смъртта също присъстваше в плановете за годините, които му оставаха, но тя беше складирана на най-задния рафт.

— „Защо точно аз?“ — пропя Мейбъри, който очевидно го беше наблюдавал от известно време. — Пише го на челото ти, инспекторе. Ясно и отчетливо като белезите от шарка. Същевременно отлично съзнаваш, че няма да се откажеш, нали?

Фоли нервно се доближи до писалището, разпечата пакетчето цигари и запали.

— Сега по-добре ли ти е? — спокойно попита Мейбъри.

— Върви по дяволите!

— Всички ще отидем там.

— За какво поиска да се видим?

Мейбъри извади от джоба си компютърна дискета и му я подхвърли.

— „Имало едно време“… Само дето това не е приказка.

— Имало едно време?

— … Имало страх — поясни Мейбъри и потупа с пръст признанията на Самюел Хейл. — Страх, който е принуждавал доблестни и честни мъже да търсят закрила от онова, което едно време се е наричало „добрата стара Англия“…

— Знам това.

— Но благодарение на научно-техническия прогрес страхът се оказал неоснователен. Радиацията не успя да отрови милиони хора, ядрените електроцентрали не изпускат бавна смърт, телевизионните приемници не разяждат телата ни. Мозъците сигурно, но не и телата ни. Страхът обаче е предизвикал раждането на една могъща организация. Нейната структура не е точно държавна, но не е и частна. На практика тя не съществува. Част от нея може да бъде открита в едно или друго министерство, друга наднича от различни частни компании. Но тя няма живо, тупкащо сърце, върху което да сложим ръка и да заявим: Ето, тук живее ужасът! Проблемът, Питър Фоли, е следният: страхът е създал тази организация… Как да я наречем? Може би „структура на властта“… И оттогава насам никой не смее да й се бърка. Десетилетия наред определени хора са били в състояние да получават всичко, което искат и когато го поискат. Независимо от цената, която без съмнение трябва да бъде изчислявана в стотици милиони.

— Как така?

— Много просто. Други са правили заявките, други са ги изпълнявали. Под съответния благовиден претекст. Така се е създала веригата, всяка брънка от която е самостоятелна клетка на властта, със свой отделен чиновник, отделен департамент, отделен бюджет за изследователска дейност, отделна компания или корпорация. Проектът АДАМ е захранван не от една Ева, а от безброй много нейни посестрими. И процъфтява в рай, върху който дори Бог не може да сложи ръка. Това е причината, поради която АДАМ, за разлика от библейския си адаш, никога не е бил прокуден от райските градини. Продължавал е да действа точно по онзи начин, по който е действал в годините на големия страх. Единствената разлика е, че са потърсили нов raison d’etre — нова мотивация за оправдание на съществуването си. Пред онези, които страшно много държат на това съществуване, разбира се. Така страхът се превръща в мечта. А мечтата е толкова красива и убедителна, толкова важна за бъдещето на човечеството, че хората, които имаме предвид, просто затварят очи и се оставят на прекрасната музика… И мечтата продължава, за нея времето и пространството вече нямат значение. Тя е извън контрол, тя не подлежи на съмнения. За да се превърне накрая — Мейбъри почука с пръст по ръкописа на Хейл, — в неописуем ужас!

— С всичко това искаш да кажеш, че нямам шансове да прекратя хода на събитията, нали? Лъжицата е прекалено голяма за моята уста. Зная това. Може би не ще успея да срутя проклетия им храм, но нищо не може да ми попречи да застана край него и да заклеймя това, което се създава под покрива му!

— Чрез Хедъридж, така ли?

— Ако той се съгласи.

— Нима не разбираш, че те не се страхуват от нищо? Подарили са живота на Хедъридж и Еленър Хейл, просто защото са били убедени, че не могат да им сторят зло. Защото знаят, че някъде по веригата ще бъдат взети мерки срещу всеки, който се опита да им създава проблеми.

— И това е най-голямата им грешка. Защото започнаха да убиват хора.

Мейбъри включи компютъра, вкара дискетата в леглото и опитните му пръсти пробягаха по клавиатурата. Върху екрана бавно се очерта някакъв дълъг списък.

— Искам да ти покажа срещу какво си тръгнал — промърмори той.

Фоли зяпна от изненада, за известно време му беше трудно да каже каквото и да било.

— Нима са толкова много? — най-сетне успя да прошушне той.

— Може би са и повече, но до тези успях да се добера…

— Но как си…

— Вече ти казах. Живеем в нов свят. Натрупани са огромни количества информация, които трябва да бъдат съхранявани по съответния начин. И до тях може да получи достъп всеки, който знае как… Мога да се включа в буквално всяко заглавие, което ми предложиш. Мога да го изкормя цялото и да го лиша от всякакво съдържание…

— От къде започна?

— Оттам, където спрях вчера.

— Несбит?

— По-скоро от Парламентарната комисия по екология и човешки ресурси, която оглавява. Умишлено отбягвам да се занимавам с него лично.

— И какво излезе, като тегли чертата?

— Искаш да кажеш като написах заглавието ли? Най-далечните разклонения опират до тъмни и потайни пещери — секретните отдели на различно ниво. Онези, за които вестниците постоянно вдигат пара, но има и други — за съществуването на които не вярват дори те… — Мейбъри докосна клавиатурата и на екрана се появи нов документ: — Сега можеш да провериш как разговарят с нашите законно избрани управници. Заповядай.

— „Обединена проучвателна група“? Коя е тя, по дяволите? Какво проучва, как е обединена?

— По-скоро питайте с кого. Англо-американска, пълната й титла гласи: „Обединена група за политически и икономически проучвания“. — Мейбъри докосна един клавиш и добави: — А тази финансова групировка осъществява контрола…

— Господи Исусе!

— Работят в областта на информацията. Услугите им са напълно безплатни, но се ограничават само за представители на висшите ешелони в политиката и търговията. Ултрасекретни, разбира се. Прогнозите им са смайващо точни. Съдейки по решението за мащабни инвестиции в Източна Европа, взето от група корпорации под техен контрол още в началото на осемдесет и девета година, аз стигам до заключението, че те са знаели за срива на комунистическата система далеч преди неговото начало. За съжаление не успях да открия вратичка, през която да се вмъкна директно във файловете на тази Обединена проучвателна група. Не обичам да ме побеждават, но фактът си е факт.

— Но как изобщо успя да стигнеш до тях, по дяволите?

— Държавният архив ревниво съхранява всички направени от правителството разходи — самодоволно се усмихна Мейбъри. — Похарчените по извънбюджетни сметки суми просто получават някаква легитимна форма и така незаконното става законно.

— Незаконно? Какво например?

— Дребни неща. Например ежемесечни разходи за лимузини от Хийтроу до Чекърс. Колите не са правителствени, но въпреки това сметката се изпраща в Уайтхол. Оттук нататък е лесно: часове на пристигащи самолети, списък на пътниците в тях, адреси, кредитни карти, всичко. Мога да ти кажа дори марката на бельото, което носи момичето, заело примерно място Ф-5 в съответния полет…

— Искаш да кажеш, че съм се изправил срещу Даунинг стрийт?

— Вече ти показах срещу какво си се изправил. А те пък ходят на гости на министър-председателя в Чекърс. Не е съвсем едно и също, нали? Ти си детектив и вероятно няма да отречеш, че всичко това попада в кръга на косвените улики, ако говорим за пряка намеса на Даунинг стрийт в цялата тази афера…

— Мога ли да занеса тази дискета на Хедъридж?

— Не точно тази — небрежно отвърна Мейбъри и още по-небрежно си открадна една неизползвана дискета от чекмеджето на писалището. Подаде я на Фоли и добави: — Разпечатай я сам и вкарай всичко вътре, скъпи!

— Застраховка?

— Осигуровка. Доверие, чувство за сигурност, инстинктивен и чисто субективен стремеж към оцеляване.

— Ти ще оцелееш.

Мейбъри побутна ръкописа на Хейл обратно към Фоли, върху него постави тънък плик, който извади от джоба си.

— Последни сведения за Хедъридж — поясни той. — Творчески портрет, снимка и всичко останало. Внимавай, защото е доста люто старче.

— След малко излизам на сцената! — тържествено обяви Хърел, появил се изневиделица на прага.

— Няма да пропусна това събитие, дори да ми предлагат всичкото злато на света! — увери го Мейбъри.

 

 

Около четири и половина Фоли паркира своето БМВ в тесния пасаж пред апартамента на Саутби, внимателно избягвайки дърветата. Така постъпваше и у дома, в Икзетър, тъй като по дърветата кацаха птици, а птиците нанасяха тежки поражения в купето на откритата му кола. Затръшвайки вратичката, той за миг се пренесе обратно на паркинга пред полицейския участък, отново видя Найджъл Люин, провеждащ онзи фатален разговор с Лондон от телефона в колата си. Телефонът в колата.

— Идиот! — промърмори на глас той и хукна нагоре по стълбите на блока, забравил за асансьора.

За малко не се спъна в покупките на Саутби, наредени в кашони пред солидната входна врата на апартамента. Двата ключа вече бяха готови в ръката му. Дишайки тежко, той превъртя първо „Банхъм“, а след това и „Чъб“.

Най-напред усети миризмата. Вече не помнеше колко пъти го беше удряла в ноздрите по време на дългата полицейска кариера. Воня на фекалии, урина и кръв, понякога (но не и днес) примесена със сладникавата миризма на сперма. Така миришеше грозната, насилствена смърт. После усети тежък удар ниско в стомаха, нанесен сякаш от парен чук. Бяха двама. За частица от секундата Фоли разбра, че са професионалисти. Това личеше от икономичните движения, самоувереността и мълчанието им. Разбра също, че ще бъде убит. Хладнокръвно и безмилостно, без суетня, без излишни приказки.

Спаси го затъкнатият под колана „Смит и Уесън“. Нападателят му изохка, прегъна се на две, лявата му ръка инстинктивно стисна премазаните кокалчета на дясната. Замаян, но с бързи реакции, Фоли подгъна колене и рязко се завъртя. Вторият убиец, посегнал да го стисне в прегръдката си, изгуби равновесие и се стовари върху него, ръцете му се стрелнаха нагоре, по посока на гърлото.

Ще те убият, помисли си Фоли и това беше всичко, на което беше способен мозъкът му. Ще те убият!

Спаси се от протегнатите пръсти към гърлото му, като рязко притисна брадичка към гърдите си. Ръката му улови револвера под колана, но беше здраво притисната към тялото. Това движение му позволи да се размине с убийствения ритник на онзи с наранената ръка, който почти отнесе ухото му и се заби в протегнатите към гърлото му пръсти. Почти оглушал от болка, Фоли смътно долови гневния вик на втория нападател, после ръката с оръжието се оказа свободна и в душата му нахлу чувство на триумф. Ето го шанса! Ето я възможността да остане жив!

Трясъкът на първия изстрел беше приглушен, тъй като дулото на револвера се беше забило плътно в корема на нападателя. А вторият, произведен стотна от секундата по-късно, потъна в предсмъртния, смразяващ душата вик. Ушите на Фоли регистрираха сподавена ругатня, разнесла се някъде наблизо, съзнанието му — започнало да отчита хода на времето стотици пъти по-бавно — усети как убиецът измъква оръжието си, но го прави някак несръчно, не с тази ръка, с която е свикнал. Защото другата вече беше грозно подута и не ставаше за нищо.

Насочи дулото на револвера нагоре и натисна спусъка. Стреля два пъти, без да бъде сигурен къде отиват куршумите. Нападателят изрева и се отпусна на колене. Половината от челюстта му липсваше, от малката дупчица точно под слънчевия сплит бликаше кръв на неравномерни тласъци. Пръстите на лявата му ръка се разхлабиха около ръкохватката на автоматичния пистолет, дулото му бавно се насочи към паркета. Беше толкова близо до лицето на Фоли, че той усети миризмата на оръжейна смазка. Тялото му потръпна от тържеството на сетивата, които с всяка нервна клетка сякаш повтаряха: жив съм, жив съм!… До слуха му достигна агонизиращо хълцане, тежка капка кръв, примесена с нещо друго, шльопна на сантиметри от лицето му. Видя как дулото на автоматичния пистолет започна бавно да се повдига.

— Съжалявам — прошепна Фоли. Каза го искрено, каза го от сърце. Защото разполагаше както с живота, така и с възможността да го продължи… Отхвърли встрани отпуснатото тяло от гърба си, заби револвера в сърцето на втория нападател и натисна спусъка. Веднъж, втори път… Убиецът отлетя назад, потръпна и се отпусна. Пет куршума, напомни си Фоли. Само пет… После легна по очи и повърна.

Миг по-късно се съвзе и издърпа краката си изпод трупа на първия нападател. Придърпа разкъсаното сако върху гърба си, погледна огромната локва кръв на паркета и отново му прилоша. Единият от куршумите вероятно е разкъсал главната артерия и човекът върху него е умрял от загуба на кръв, даде си сметка той. От тази мисъл пак му стана лошо. Скочи на крака и изтича в тоалетната. Там се отпусна на колене и наведе глава над чинията. Нямаше какво да повръща. Устата му се изпълни с противни киселини, примесени с вонята на шотландско уиски.

Трескаво се съблече и влезе под душа. Водата потече мръсночервена, после бавно започна да се избистря. Фоли се облегна на покритата с плочки стена и се отпусна под горещите струи. Умът му беше кристално ясен и веднага прецени колко малко шансове му бяха останали. Очакваше да чуе вой на полицейски спрени, но навън беше тихо. Лондон. Градът, от който беше избягал. Престрелка посред бял ден, два окървавени трупа и никой нищо не забелязва… Искаше да се раздвижи, знаеше, че го чакат важни и най-вече бързи решения. Но ласкавите струи на топлата вода отказваха да го пуснат…

Трябва да мислиш, заповяда си той.

Спомни си, че паркингът пред къщата беше пуст. Там се намираше само хондата с автоматични скорости на Саутби с инвалидна лепенка на предното стъкло. Блокът беше встрани от главната улица, заобиколен от високи и добре разклонени дъбове. Съдейки по птичите изпражнения, покрили тревата, паркинга и скамейките под дърветата, тези дъбове даваха постоянен подслон поне на половин милион птички. Дали са се вдигнали на ято от трясъка на изстрелите? Дали не са съобщили за убийството с уплашените си крясъци? Фоли си даде сметка, че започва да усеща последиците от шока. Тялото му трепереше от студ, едновременно с това се задъхваше от нетърпима жега. Излезе изпод душа, изтри се надве-натри със затоплената от радиатора хавлия, после навлече един от халатите на Саутби. Отиде в кухнята, направи си чай и го подсили с няколко капки бренди. Изправи се в средата на помещението и се опита да даде отговор на един важен въпрос — готов ли е да обърне гръб на целия си досегашен живот, има ли сили да продължи сам? И през цялото това време си даваше сметка, че рано или късно ще му се наложи да влезе в спалнята на Саутби…

Пристъпи до прозореца. Гъстият и сладък чай беше все още твърде горещ, но въпреки това той приближи чашата до устните си. Огледа стоманените рамки, почука с пръст по бронираното стъкло. Предпазни мерки за запазването на един вече погубен живот. Превърнали се в своята противоположност, тъй като са послужили като надеждна преграда за предсмъртните стенания…

Дрехите на Саутби няма да ми станат, разсеяно помисли той, инстинктивно влязъл в ролята на беглец и напълно забравил, че притеснението от предстоящото посещение във Военния клуб го беше накарало да влезе в един магазин за готово облекло и да излезе оттам с добре скроен костюм от сива вълна, който, акуратно сгънат в найлонов плик, в момента кротко лежеше в багажника на БМВ-то редом с бяла риза и консервативна вратовръзка „Блек Уоч“.

Усети как главата му започва да се върти. Ако не беше вонята на смъртта, несъмнено би забравил напълно къде се намира. Доплака му се. Отнемането на човешки живот не беше лесно дори там, в далечната Корея. Само в началото, промърмори някакъв мрачен глас, появил се дълбоко в душата му. Искаше му се да легне, да заспи, да забрави… Неотложните неща, които предстояха — особено повикването на полицията — му се струваха като част от друго време и друго място. Време и място, в които и той е друг човек…

Хайде, стига! Точно сега ли трябва да се поддаваш на нервна криза! Ставай! Тръгвай!

Камшичните заповеди на волята действително го вдигнаха на крака.

Така. Добре.

Овладей се, стари момко.

А сега действай!

Отпусна се на облегалката на дивана и набра номера на телефона в колата на Люин. Нещо, което трябваше да стори преди цяла вечност. Идиот!

— Ало? — обади се насреща нервен младежки глас, някой до него се засмя и каза нещо на девънски диалект.

— Кой се обажда, по дяволите?

— Аз си гледам телевизия — отвърна гласът. — Вдигнах слушалката, защото вие звъните! — Отново приглушен смях.

— Говорите с полицията! — тросна се нервно Фоли. — Колата, в която се намирате, принадлежи на човек, когото издирваме! Кажете къде се намира собственикът, а ако не знаете — дайте слушалката на някой, който знае! И по-бързо, ако обичате!

— Тук е само дежурната служителка.

— Къде тук?

— Фирма за коли под наем. Собственикът на този голф е наел една от нашите коли… Почакайте малко… Какво? Тя казва, че е наел джип с двойно предаване…

— Име?

— Име? — повтори младежкият глас, вече сериозен.

В слушалката прозвуча неясният отговор на момичето.

— Дайте й слушалката! — рязко заповяда Фоли.

Насреща се разнесе напрегнат шепот и прелистване на хартия.

— Люис… — отвърна най-сетне женският глас. — Приятел на една от колежките…

— Найджъл Люин? — попита Фоли.

— Да, точно така — Люин. Първото му име наистина е Найджъл… Дребен мъж, тъмнокос и пъргав… — Дланта върху слушалката попречи на Фоли да чуе ясно новия изблик на идиотски смях.

— Къде се намирате в момента?

— В колата, разбира се!

— Адресът! — тросна се Фоли.

Тя му го продиктува.

— Няма ли там някой от управата?

— За малко ги изпуснахте — вече е пет без пет… Тук сме само механикът и аз…

— Дайте ми номера на джипа, който е наел Люин!

— Канцеларията е заключена.

— По дяволите! Попитайте механика!

— Задръжте така…

Фоли откри, че стиска слушалката с цялата си сила. Разхлаби пръсти и пое дълбоко дъх в опит да се успокои.

— Ало? Полицията, ало? Слушам ви.

— Той казва, че джипът е „Дайхатцу“, четири по четири…

— Регистрационен номер?

Момичето бавно го продиктува.

— Имате ли някаква представа накъде е заминал? Не бързайте да отговаряте, помислете… Много е важно!

Дланта отново покри мембраната, този път нямаше дори шепот.

— Ало, там ли сте? — попита след няколко секунди момичето. — Вижте какво, не искам тази работа да се разчува…

— Обещавам.

— Добре, но…

— Просто ми кажете и бъдете спокойна…

— Затвори се в гардеробната с една от колежките ми… Няма да ви кажа името и хич не се опитвайте да го научите! Той… е, знаете какво е вършил…

— Продължавайте.

— Ние… Имам предвид две-три колежки… Отидохме да подслушваме… Ей така, за майтапа…

— Какво чухте?

— А вие какво мислите?

— Това изобщо не ме интересува! Той спомена ли какво се готви да прави? Похвали ли се? Обикновено обича да се фука…

— Да, каза, че ще направи голяма пачка… Хиляди… Щял да си купи нова кола, а тази тук — голфът, щял да й я подари… Спомена нещо за вестници и телевизия…

— Къде?

— Как къде? В Англия, разбира се…

— Искам да кажа — спомена ли къде се готви да спечели пачката?

— В Дартмур. Щял да почне с пандиза… Някой бил избягал оттам… Или от казармата… Дезертьор, или нещо подобно. Случило ли се е нещо? Приятелката ми сигурно би искала да го знае… С нищо повече не мога да ви помогна.

— Можете — отвърна Фоли. — Позвънете в полицейския участък на Икзетър и поискайте да ви свържат с криминален инспектор Грант. Ще говорите лично с него и с никой друг. Предайте му това, което разказахте на мен, а той ще ви даде допълнителна информация. Не се тревожете, няма да бъдете замесена в абсолютно нищо. Просто му предайте марката и номера на джипа и му кажете, че го е наел Найджъл Люин. Люин, а не Люис… Запомнихте ли? Предайте му, че е потеглил за тресавищата…

— Но тук всички телефони са заключени! — възрази момичето.

— Господи! — въздъхна Фоли. — А какво държите в ръката си?

— О, вярно! — изкиска се тя.

— Обадете се на Грант веднага!

— От чие име да го търся?

— Кажете му от полицията. Той ще разбере.

Фоли остави слушалката, напълни с въздух дробовете си и се насочи към спалнята.

Саутби лежеше върху смачканите чаршафи. Ръцете му бяха приковани към горната табла на леглото, краката — към долната. С жица, разбра Фоли едва след като дръпна пердето. Тялото беше голо, около китките и глезените се виждаха кървавочервени кръгове. Устата беше запушена със собственото му бельо, очевидно бяха обърнали внимание на гениталните, край които имаше най-много кръв, примесена с изпражнения.

Защо не им каза, за бога, разтърси се от безсилен гняв Фоли. Господи Исусе! По лицето му започнаха да се стичат сълзи. Плачеше за един човек, когото почти не познаваше. Човек, който беше готов да жертва всичко — и вече го беше сторил — в името на… В името на какво? В името на справедливото възмездие!

Погледна право в безжизнените очи и тихо промълви:

— Цената скочи до небето, полковник… И ще ги накарам да я платят. Бог ми е свидетел, ще ги накарам!

Прерови набързо гардероба на Саутби. Откри някакъв широк пуловер, чорапи и чифт панталони, които поне на външен вид изглеждаха доста по-дълги от останалите на лавицата. Ще свършат работа до колата, помисли си Фоли. После събра всички чаршафи и одеяла, които успя да открие, занесе ги в антрето и ги хвърли върху кървавите локви. Нямаше време за почистване.

Почистване след три убийства, смаяно се запита той. Какви мисли минават през главата ти, за бога! Май започваш да превърташ! Вече нищо няма значение…

Не, има. Срещата с Хедъридж.

И шансовете да открия Найджъл жив. Колкото и малки да са те.

После забеляза мигащата светлина на телефонния секретар на Саутби. Някой беше оставил съобщение.

Гласът беше развълнуван и напрегнат, задъхан от объркване, а вероятно и от страх:

— Шефе, обажда се Грант. Часът е два и двайсет. Прескочих до дома ти. Няма Найджъл, няма голф. Къщата е обърната наопаки. Всичко е изкормено. Докладвах незабавно и ми казаха да си гледам работата. Любезно, но категорично. Това беше добрата новина, сега се приготви да чуеш лошата: тук се появиха нови играчи. Специални части или някоя нова формация, за която нямаме чест да бъдем уведомени. Може би ти ги знаеш, а? Любезни и възпитани, сякаш излизат от църква. Но се усмихват така, сякаш са лапнали бучка лед. Бюрото ти е разглобено на парчета и дъските са изправени до стената на кабинета ти. Красивите литографии, дето ги донесе от последната си отпуска в Италия, положително ще имат нужда от нови рамки. Говори се, че си се забъркал в същото онова нещо, което навремето те е накарало да избягаш от Лондон. Споменават се наркотици и огромни подкупи. Един от дежурните чул как от твоя телефон правят проверка на банковите ти сметки, друг ми прошепна, че са открили някакви наркотици в спалнята на оня проклетник Найджъл. Мислят ви за комбина, шефе! С всички последствия, за които можеш да се сетиш! Разпъват те на кръст, а тебе те няма! С нищо не мога да ти помогна, трябва да се върнеш и да се оправяш сам. По-късно пак ще позвъня, дано да те хвана… Да, да, няма да забравя и ще си пазя задника!

Машината издаде кратък сигнал и утихна.

Тези юнаци не се шегуват, помисли си Фоли. С един удар искат да изтрият както личната, чака и професионалната ми репутация. А после вероятно и ще ме убият. Лесно ще задоволят любопитството на вестникарите. Ще се докопат до някой от информаторите ми в подземния свят на Лондон, ще го подкупят и той ще ме залее с помия. А ако копелетата имат достатъчно време и желание да се ровят надълбоко, положително ще открият, че съм поддържал незаконна връзка с жената на най-близкия си приятел от Корейската война, който впоследствие се издига до висшите ешелони на престъпния свят. Открил съм с какво се занимава и вместо да го предам в ръцете на правосъдието, съм предпочел да поискам тихо местенце в провинцията. Как ще изглежда всичко това в очите на изпълнената с подозрения общественост? Бил съм обект на изнудване, а съпругата е била примамката? Или просто са ме предупредили да си налягам парцалите? Омитай се от града, за да останеш жив. И никога не забравяй кой ти даде този шанс! Или още по-лошото — купили са ме, при това завинаги, до края на полицейската ми кариера. Моля, ето ви още едно умно ченге, на което са намазали лапата, и то бърза да подреди светлото си бъдеще!

Животът на Фоли се разпадаше пред очите му. В рамките на няколко дни всичко, което беше считал за стабилно, всичко, което виждаше като достоен завършек на едни достоен живот, щеше да иде по дяволите. Ако вече не е отишло, разбира се… Сънувам ли, запита се той. Не е ли всичко това нов вариант на корейските кошмари? Или пък още тогава съм се изпарил от прякото попадение на онзи снаряд, а душата ми е започнала да скита из един въображаем свят? Къде свършва кошмарът? Къде започва действителността?

— Глупости! — тръсна глава Фоли и скочи на крака. — Майната им на тези мръсници!

В очите му пламна гневно огънче, сърцето му нетърпеливо се сви. Облече набързо дрехите на Саутби, в главата му гореше едно-единствено име. Найджъл. Ще трябва сам да се добере до тресавищата, друг изход няма. Но нещата трябва да се степенуват по важност. Първо Хедъридж, после Найджъл. Хедъридж може би разполага с информация, която ще спести не само време, но ще спаси дори и живота на Найджъл. Трябва да се срещне с този човек, дори само в памет на Саутби. В негови ръце е ключът към загадката. А може би и оръжието, с което могат да победят. Ужасно много се нуждаеше от помощ, особено сега, след като мръсниците не му оставят друг избор, освен битката на живот и смърт. Вече му бяха пратили своите наемни убийци, които вероятно са очаквали да се срещнат с някой омекнал от перспективите на близката пенсия корумпиран полицай, отдавна забравил как се държи оръжие. И който просто ще се търкулне в краката им с вирнати лапи, а после ще умре. Е, хубаво. Те са мъртви, а старият полицай все още е жив. Въпрос на оцеляване… Те бяха изтезавали до смърт едни сакат воин — точно така, както господарите им го правят със стотици други военнослужещи. В името на научния прогрес, в името на Новия свят… А управниците вероятно са им помагали. Но най-лошото е, че той, старият полицай Питър Фоли, май ще се окаже единственият човек на този свят, който се опитва да ги спре… Прогони тази мисъл с рязко тръсване на глава.

Слезе до БМВ-то, взе новите дрехи от багажника и бързо се върна обратно. Не срещна никого, на паркинга нямаше нови коли.

— Майната ви на всички! — процеди Фоли и небрежно прекрачи проснатите в антрето трупове, полускрити под одеяла и чаршафи. Обземаше го хладен гняв, обземаше го чувство за свобода, което не беше изпитвал от години. Край на училището! Войната свърши! Започвам нов живот! Но преди това трябва да си разчистя пътя! С чувство, ако трябва дори с афект! В памет на Еленър Хейл, в памет на полковник Саутби и, не дай боже — на онзи млад разбойник Найджъл Люин. Найджъл, копеле тъпо, защо не можа да ми се довериш?!

Върна се в спалнята, при мъртвите очи на своя нов и бързо изгубен приятел.

Какво искаха от теб, полковник? Ръкописа на Хейл? Но те положително са проучили всичките познати на Еленър още в деня, в който са я убили. Положително са проверили с кого е разговаряла по телефона. Дали са записали на лепта всичките й разговори? Това обяснява лекотата, с която откриха теб, а и мен… Общият ни ковчег е бил поръчан в момента, в който си вдигнал телефона да ми се обадиш… Каза ли им, че съм бил тук? Това ли беше причината, поради която палачите останаха да ме чакат зад вратата? Да чакат едно смотано провинциално ченге с кални ботуши, готово да отговаря на важни въпроси? Бас държа, че си им казал да вървят по дяволите, дори когато са опрели дулото в челото ти. Личи ти по очите, полковник!… Все още ти личи.

Част от тези мисли вероятно беше изказал и на глас, зает да преглежда съдържанието на малката стоманена касетка, захвърлена до леглото с отворен капак.

После по устните му пробяга усмивка, очите му за миг се спряха на строгото лице на Саутби. Така се гледат професионалистите. Със сдържана сърдечност. Ръцете му сръчно подреждаха на купчина съдържанието на касетата: паспорт, кредитни карти, влогова книжка, чекове, шофьорско удостоверение и талон, секретни ключове с табелки, ключове за кола…

В Царството на сенките и инвалидите могат да тичат, нали, полковник?

Мълчаливо се изправи срещу двата живота на един човек, който вече го нямаше на света. Един човек, напълно безполезен за своите убийци. И разбра какво са искали от него те. По-скоро го видя. Там, между разтворените крака на убития мъж, подгизнало от кръв, беше изписано името на истинския палач: Несбит. А на дъното на касетата бяха акуратно подредени сведенията. Майсторска работа на професионален шпионин. В ушите на Фоли прозвуча дрезгавият, лишен от емоции глас: Ще използвам пълния капацитет на феноменалната си памет и като се върнете, ще ви представя подробен отчет за онова съвещание с Несбит. Аз се върнах, полковник, безгласно промълви Фоли. А теб те уби именно феноменалната памет.

Единият от фалшивите паспорти беше доста употребяван, по страниците му преобладаваха входно-изходни печати, поставени от граничната служба на Ейре. Другият беше абсолютно нов, неупотребяван нито веднъж. Но имаше име. Джон Дейвид Клифтън, един все още нероден човек, професия бизнесмен. Мястото за снимка беше празно, нероденият бизнесмен беше с четири години по-млад от Фоли. По една случайност рождената му дата съвпадаше с месеца, през който беше роден и Фоли. Август. Вдигнал документа пред очите си, Фоли си даде ясна сметка, че тук не става въпрос за фалшификат. Това беше един напълно редовен паспорт, който съответните служби са издали празен и са предали на когото трябва, без да задават излишни въпроси.

Няма да посмееш, рече си той. Но веднага си даде сметка, че вече не е онзи Питър Фоли, който напусна преди няколко часа този тих апартамент.