Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (7)

6.
3 декември
Издирван

Мартин продължи да кара, без да обръща внимание на скърцането на гумите и на стърнищата, които дращеха страните на колата. На изток припламваше оранжевото зарево на зората, затова нямаше много време, преди светлините на следовниците да станат невидими и да изгуби възможността да ги настигне, вероятно завинаги.

Миналата нощ беше тръгнал от къщи, за да им пресече пътя, но не беше успял да намери семейството си. Скиталците бяха отминали, но бяха толкова много — много повече, отколкото беше смятал, и семейството му беше потънало в тях.

Погледна компаса. Опитваше се да кара в посока север-северозапад. Скиталците вървяха в права линия, или поне така се говореше.

Отначало се беше опитал да вразуми Линди. Беше взел Уини и я занесе в колата — и бе ухапан заради това. Изобщо не успя да намери Тревър, което само задълбочи още повече ужаса му.

Навсякъде беше пълно с крещящи хора, които молеха любимите си да не си тръгват, опитваха се да ги събудят.

Бяха тръгнали по Трета улица покрай редиците магазини. Зад тях се намираше Оук Стрийт, след това идваше Линърт Лейн, после равнините, а след шестнайсет километра — Смоуки Хилс. Отвъд тях бяха билата, после Канада. И някъде, беше уверен в това, ги чакаше онова, което им беше отредено.

Беше се довлякъл до джипа си, когато се появи Боби.

— Хей, човече, трябва да го направим по друг начин.

Мартин го погледна и му се стори, че гледа отвъд голяма черна река към човек, чийто живот се развива на по-добрия бряг. Опита да сдържи сълзите си, но когато приятелят му сложи ръка на рамото му, те рукнаха. Боби остана с него, докато откъм Оук Стрийт се разнесоха викове, а после и изстрели. Следовниците убиваха скиталците, вероятно по предварително съглашение. Това бе нещо обикновено в тези дни, не се смяташе за убийство.

— Трябва да вървя — каза Боби. — Стой тук, идваш вкъщи с нас.

Мартин беше изчакал няколко минути, но после обърна колата и тръгна към Линърт Лейн. Сред незасятите поля бе видял бавно движещи се светлини, които изчезваха в нощта. Имаше и гласове, викове, молби, които отекваха в тишината, а после глас, висок и изпълнен с нещо, може би с вяра.

— Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото… — гласът се изгуби сред бурния вятър и гръмотевиците на запад.

Мартин не се беше връщал в методистката църква на Трета улица. Не можеше да отиде и в дома на семейство Чалмърс.

Вместо това потегли в нощта по път 1540 към Смоуки Хилс. Познаваше всеки сантиметър от хълмовете. Като момче беше ловувал тук с баща си диви патици и елени. Сега там беше къщата му. Вече не ходеше на лов, може би защото Тревър не проявяваше интерес. Той предпочиташе спокойствието на риболова и предната събота бяха ходили до Кау Ривър, използваха карагьоз, за да ловят риба-котка… Само че Уини и Линди ги бяха сметнали за луди, че използват карагьоз като стръв за риба-котка, но те бяха жени и… о, по дяволите, трябваше да отбие за миг.

Когато най-накрая се прибра, осъзна, че е в шок. Имаше нужда от медицинска помощ. Но Уилърсън беше единственият лекар в града, а той беше тръгнал със скиталците. Мартин взе няколко ксанакса. Използваше успокоителното, когато дойдеше времето за плащане на сметки.

Разхожда се като призрак из дома си, ходеше от стая в стая, прегръщаше любимата плюшена зебра на Уини, която тя бе кръстила Недодялко, и заравяше глава във възглавницата на Тревър. Накрая се озова в собственото си легло, притиснал една от нощниците на Линди до лицето си. Остана така до изгрев.

От предната врата се чу позвъняване. Беше Роуз с храна, силна храна, която се дава на споходените от тежка скръб.

— Хароу сформира комитет — съобщи тя. — Следовници. Добре дошъл си да се присъединиш. Ще вземат храна и вода. Някои смятат да изминат целия път.

— Все още ли знаем къде са?

— Хелън е там с уоки-токи. На около осемнадесет километра са оттук, движат се с пет километра в час. Север-северозапад, като всички останали. Намират се на около миля от скиталците от Холкомб и явно двете групи ще се срещнат около обяд. Тогава ще станат около две хиляди души.

— Две хиляди?

— Скъпи, има само осемнайсет незасегнати семейства тук, в Хароу. Нито едно в Холкомб. Всъщност Боби отиде да провери — мястото е напълно пусто.

После добави:

— Освен това се губят и някои деца. Деца на засегнати. Малките останаха, но не можем да открием петнадесетина от по-големите. Не са скиталци, но не са и тук.

Още едно неизвестно, което пораждаше нови опасения.

Роуз му помогна да натовари в джипа всичко, което ставаше за ядене и пиене — стек „Д-р Пепър“, две глави целина, бира, мляко, разни сокове, соевото мляко на Уини, всички ядки, всички сладки и соленки, които успя да открие.

Потегли малко след пладне, тръгна по път 205 към кръстовището на Холкомб. Кръстосва околността в продължение на часове, без да открие никакви следи. Тласкан от нарастващ страх и раздразнение, той минаваше през полета, завиваше край огради и през цялото време не попадна дори на едно човешко същество, скиталец, следовник или пък незасегнат.

Сега беше тук, огряван от залязващото слънце. Бензинът му бе на привършване. Осъзна, че е при фермата на Денис, едно от местата, нападнати преди Хароу. Познаваше семейството и реши да вземе малко бензин от трактора им. Закара джипа до помпата и се опита да я включи, но не успя. Отиде в плевнята, пусна генератора, после се върна и напълни резервоара на джипа. Качи се да продължи пътя си.

Но в следващия миг му се стори, че чу нещо, и се върна към къщата. Приближи се предпазливо, не знаеше какво да очаква. Семейство Денис бяха отгледали десет деца, но всички се бяха преместили от родния дом, бяха станали лекари, адвокати и корпоративни директори. Бяха забравили за фермата.

Чу го отново, някакво механично потракване. Дали идваше отвътре?

— Ехо? Има ли някого?

Никакъв отговор. После звукът се появи отново, този път по-ясен, и той осъзна, че идва от две места откъм ниския хълм, който разделяше къщата от северните поля, и от малкия поток, който беше и причината къщата да бъде построена именно тук.

Звучеше сякаш двама стари мръсници се хилят на виковете му.

— Ехо?

После чу нещо в небето, фиу… фиу. Погледна нагоре, но се събираха облаци и всичко потъна в мастилена чернота.

Устата му пресъхна, сърцето му започна странния си ритъм, който идваше, когато у него се пробудеше страхът. Изтича към колата, скочи вътре и заключи вратите. Кой знаеше какво може да има там? Извънземни, може би. Какво беше казал един стар учен: „Когато дойдат, извънземните ще бъдат по-странни от всичко, което си представяме или можем да си въобразим.“ Нещо подобно. Съществата от паралелна вселена може и да бяха дори по-чудати… или пък странно познати.

Потегли с пълна газ и като се стараеше да поддържа северозападна посока, премина през стърнищата и разкопаните полета. Колко обикновено му се бе струвало всичко това само преди месец. Карайки по този път, за да вземе пуйка за Деня на благодарността от Смийлс, беше срещнал стария Денис да жъне. Никой от синовете му нямаше желание да продължи фермерската традиция. Носеше се мълва, че се канят да продадат имота и да се преместят във Флорида, но Денис беше решен да не го позволи.

Слънцето се скри зад облаците и с идването на нощта у Мартин се пробуди странно усещане за дълбока самота.

Продължи напред, търсейки слепешком, опитваше се да поддържа посоката.

Трябваше му малко време, преди да осъзнае, че появилите се на хоризонта светлини са фарове на други коли. Спря, излезе и се покатери на покрива на джипа. На около три километра напред бавно се движеше върволица от светлини — колите и камионите на следовниците. Не можеха да идват от Холкомб, всички там бяха обездушени. Значи трябваше да са хората от Хароу.

Линди беше някъде там, неговата Линди и неговата Уини, и може би Тревър. Вгледа се в мрачното небе и се зачуди дали те вече са мъртви тела и дали душите им са отишли на по-хубаво място. „О, Господи, моля те, помогни им. Помогни ми да им помогна, Господи. Ако си там, имаме нужда от теб. Имаме нужда от теб.“

Слезе и подкара джипа, като изключи светлините, за да вижда колоната. Бързо скъси разстоянието. Скоро се оказа сред тях. Пет превозни средства. Преди бяха повече. Скиталците бяха загубили много следовници.

— Хей! — извика женски глас.

— Хелън?

Тя се показа от буика.

— Имаш ли припаси?

— Имам.

— Моят Редж обича „Ореос“, имаш ли „Ореос“?

— Имам някакви шоколадови сладки на „Пилсбъри“.

— Е, по дяволите, ще опитаме с тях. Мисля, че той успя да разпознае Джон, между другото, така че очаквам да се върне.

— Да сте виждали Линди?

Нечий друг глас се обади:

— Разбира се, Мартин. Нахранихме семейството ти два пъти. Дъщеричката ти май много обича соево мляко.

Така беше, това беше любимото питие на Уини.

Той се вгледа в хората, осветени от фаровете на колите, но бяха толкова много. Тълпата беше огромна и се простираше, докъдето поглед стигаше.

Мартин спря и излезе. Взе соевото мляко и боровинковия сок, щяха да имат нужда от енергия и течности, бяха в шок и вървяха почти от двадесет и четири часа.

— Хей, внимавай — подвикна му някой, докато той притичваше между колите и приближаваше мрачната колона от скиталци.

— Уини — провикна се той. — Соево мляко, соево мляко! Тревър Уинтърс, татко е тук, нося ти сок от боровинки.

После видя познат гръб, позната коса. Затича се покрай задъхващи се скиталци. Какво щеше да им се случи? Щяха да вървят, докато загинат от изтощение? Защо да не ги убият веднага и да спестят на всички това ужасно страдание?

— Линди, Линди!

Нечия глава се извърна и той видя празната усмивка на Берил Марш, местния банков мениджър. Отмина го.

— Линди! Тревър! Уини!

Косата й се появи отново и този път беше сигурен.

— Линди, хей, аз съм, скъпа. Ще ви отведа у дома, с джипа съм, ще ви откарам у дома.

Изравни се с нея. Без съмнение беше Линди, със зелените си очи, гордия прав нос и подскачаща руса коса.

— О, скъпа, открих те. Слава Богу! — Той се огледа.

— Къде са децата? Уини? Къде е Уини?

Нито поглед, нито дума. Той изтича пред нея и й заговори, ходейки заднешком.

— Децата, Линди? Къде са децата?

Тя продължи право напред, лицето й си остана безизразно. За разлика от другите, дори усмивката й си беше отишла. Носеше се като валкирия, могъща здрава жена… от която, помисли си той, ще стане отличен роб.

Дали щяха да ги заведат в друг свят, както роботърговците бяха постъпвали със събраните в Африка роби? Сигурно хората, наблюдаващи заминаващите кораби, се бяха чувствали точно като него. Някога беше гледал на това просто като на история, но сега милионите загубени семейства бяха част от сърцето му.

И той се замисли, че нефилимите, тези странни насилници, споменати в Битие, наречени паднали, са поробили човечеството в предбиблейски времена. Бяха ни поробили, а после бяха изчезнали. Мистериозно.

През последните години, докато събираше сведения, беше все по-склонен да приеме идеята, че в далечното минало е имало някакъв вид взаимодействие между хора и извънземни, която бяха довели до катастрофата, състояла се 12 000 години преди новата ера, когато строителите на величествените монументи бяха изчезнали внезапно.

Дали е било война? Или нещо като ставащото сега? И дали тези хора отиваха към някое далечно място, за да ги сполети съдба, вероятно неизвестна дори и на Бог?

После се случи чудо. Видя Уини — тътрузеше крака и накуцваше леко. Той изтича към нея, вдигна я на ръце, извика, зарови лице в нея — и тогава осъзна, че краката й продължават да се движат. Обърна я назад към колата и я свали на земята. Тя направи няколко крачки, после, сякаш движена от някакъв вътрешен жироскоп, се обърна рязко и продължи да върви с другите. Той притича до нея.

— Нося ти соево мляко, миличка — Бръкна в джоба си, измъкна кутията и й я подаде. Тя я взе и я изпи.

— Благодаря ти, скъпа — чу се да казва той. — Благодаря ти.

После извика:

— Тревър! Тревър Уинтърс! Татко е тук, нося ти сок от боровинки. Сок от боровинки.

Гърлото му се сви и трябваше да спре. Овладя се и продължи:

— Тревър Уинтърс, Тревър Уинтърс.

Движеше се напред-назад из тълпата и внезапно очите му бяха заслепени от светлина.

— Мартин, приятелю!

— Ти си…

— Джордж Матюс, водопроводчикът.

— О, Джордж, за Бога…

— Тревър ли търсиш?

— Да. Нося и соево мляко за Уини.

— Уини вече не съществува, а Тревър не е тук.

— Не е тук?

— Да, Тревър не е скиталец.

Мартин стисна рамото на мъжа.

— Джордж, сигурен ли си!

— Става нещо странно. Децата са избягали.

— И те… добре ли са, Джордж?

— Не знам, но дъщеря ми е с тях. Жена ми е тук.

— И си сигурен, че… Тревър не тук. Напълно сигурен?

— Не съм сигурен в нищо на този свят, братко, но бях тук целия ден с Моли и виждах често Уини и Линди, но не и него. Забелязах го след църквата — отиваше към Смоуки Хилс с дъщеря ми и част от гимназистите.

Мартин се извърна с намерение да се върне незабавно вкъщи и… тогава видя как над колите на следовниците като ярко покривало се спуска дебелият стълб светлина.

— О, Господи! — промълви той.

Джордж също се обърна и го видя.

— Мили Боже!

Затича се устремно сред скиталците, които продължаваха спокойната си равномерна крачка. Първият импулс на Мартин беше да го последва, но златист лъч се спусна, тънък като острие на бръснач, и Джордж засия за миг, а после се върна назад, присъединявайки се към равномерната крачка на скиталците.

Беше станало мигновено. Мартин с усилие се застави да не бяга, насили се да следва стъпките на скиталците, да се преструва на един от тях. Тръгна до жена си. Писъците зад него подсказваха, че светлината се е захванала с всички следовници. Тяхното съчувствие и любов бяха използвани, за да бъдат заловени.

После видя как Уини пада и извиква. С цялото си същество искаше да отиде да й помогне, но продължи да върви.

Скиталците никога не забавяха крачка, но понякога някой сред тях падаше, а останалите просто минаваха през него.

Беше брутален — но и брутално ефективен — процес на подбор, помисли си той. Само силните щяха да стигнат, само те бяха нужни. Над главата му нещо прошумоля. Дали не прелиташе голям бухал? Но крилете на бухала бяха безшумни.

Напред и вляво от него някой подскочи. Нечий глас се надигна във френетична смесица от думи, бърбореше и пищеше, после замлъкна. Той не отклони поглед нито наляво, нито надясно, а продължи напред, оставяйки безредицата зад себе си. Скоро гласът утихна, заменен от странното механично кискане, което беше чул в гората край къщата си. Най-накрая и този звук се стопи.

Беше наясно, че Линди е плътно до него, а Уини вероятно беше останала назад. Забрави интелектуалния си атеизъм и се помоли с молитвата към Иисус от „Франи и Зуи“ на Дж. Д. Селинджър, която беше любима на Линди. Беше повтарящата се молитва от „Пътят на пилигрима“:

— Господи Иисусе Христе, имай милост над мен грешника.

Докато звездите изплуваха с неповторимото си великолепие, Мартин вървеше в ритъма от повторения. От време на време светлината се спускаше над друг следовник, когото беше открила сред масата от скиталци, и изтръгваше душата му.

Ритъмът му помагаше да върви равномерно, но два часа по-късно осъзна, че няма да може да поддържа темпото на скиталците още дълго. Обмисляше ситуацията, когато чу далечен глас. Имаше ехтящо, механично звучене. Заслуша се и после — невероятно — видя източника му. Отстрани на пътя бе спряла полицейска кола с пуснати светлини. До нея стоеше полицай, който вдигна мегафон към устните си и изрева:

— Минавате през резерват. Напуснете тази област незабавно. Моля ви, минете по пътя, дами и господа. Минавате…

Език от светлина се стрелна от облаците и около него се появиха най-прекрасните сияещи звезди, които Мартин беше виждал. От такова разстояние се виждаше как светлината кара душата буквално да изскочи от тялото. Той си помисли, че човешката душа е една малка вселена, а звездите бяха спомените, емоциите и надеждите на този мъж, захвърлени в забвение. В следващия миг полицаят изпусна мегафона и се обърна на северозапад.

Мартин беше стигнал границата на силите си. Трябваше да спре. Нямаше избор. Вече започваше да изостава. „Сбогом, Линди — каза наум, — сбогом, любов моя, и сбогом на душата ти, където и да е. Нека Бог да ти даде спокойствие, скъпа моя Уини, моето бедно момиченце, което така и нямаше шанса да поживее.“ Сетне се свлече като изтощен скиталец. Не затвори очи, а продължи да се взира към земята.

Скоро и последните скиталци го подминаха. Той чу ясното подсвиркване на нощна птица. После нещо друго — отново онова кикотене. Беше близо. Напомняше за ято диви гъски в полет, които си подвикват една на друга из висините.

Извънземните. Сигурно бяха те. Този звук идваше от странните извънземни, вървящи след човешкото си стадо. Говедари. Каубои.

После нещо стъпи отгоре му. Беше тежко и остро, проникна през джинсите му и се впи в бедрото му. Трябваше да се насили да не мърда, докато тази острота болезнено се завъртя в изгарящия мускул.

После натискът изчезна и той едва зърна нещо, което приличаше на крак на насекомо, да се стоварва на земята до лицето му. После се появи още един и още един, а кискането се отдалечи с тихо фиукане и свиркане из небето.

Мартин осъзна, че е облян в светлина. Усети как го изпълва невероятен гняв, а сетне зачака да усети светлината и да разбере какво значи да изгубиш душата си. Дали щеше да излети с нея, дали ще остане в тялото си или — както смяташе — просто ще изчезне?

Но чу нещо друго. Шумолене. И миризма, която познаваше. Отвори очи, извърна глава и откри, че се взира в голям скункс.

Скунксът надигна опашка и Мартин се превъртя, скочи и се затича като луд. Скунксът също побягна, олюлявайки се под светлината, която не беше светлината на смъртта, а тази на зората.

Мартин се изправи под нежното зарево. Беше златно, все още едва прокрадващо се, но толкова чисто, че можеше и да е свещено, както бяха вярвали древните египтяни. Той се обърна към слънцето и коленичи.

После тръгна през долчинките към джипа си, като се надяваше да открие тялото на Уини някъде по пътя или пък да зърне парче от дрехата й.

Вместо това откри мъж, подгизнал от кръв, мъртъв. Не беше паднал скиталец. Този човек беше убит насилствено. Огледа го. Училищното яке, гладката кожа на ръцете — беше още дете. Обърна го по гръб и подскочи, а когато осъзна какво точно вижда, закрещя.

Сподави бързо вика си. Светлината не излизаше през деня, явно не действаше на слънце, но наоколо имаше и други заплахи.

Реши, че тази жалка останка трябва да е била момче. Беше най-много на петнадесет или шестнадесет, зверски обезобразено. Устните му бяха изрязани, устата беше отворена, а езикът — отстранен. Очите му бяха извадени, а и долната част на тялото му беше окървавена. Мартин нямаше сили да го оглежда подробно, но изглеждаше, че е кастриран.

Насили се да разкопчае ризата, за да потърси познатата бенка, която би означавала, че намерил сина си.

По сивата кожа нямаше нищо.

Мартин се изправи, затича се, но после се върна, вдигна бедното дете и го понесе на ръце. Когато прекоси полето, видя изоставена ферма, влезе в двора и положи тялото до портата.

— Ехо? Има ли някого? Ехо.

Нито звук. Влезе вътре да потърси храна. Откри яйца в хладилника и изгълта шест сурови. Хапна малко сирене и маруля, а после отпи от топлия грейпфрутов сок, който почти го накара да повърне.

След това тръгна отново, слънцето беше високо й грееше силно, стопляйки дори най-угнетените човешки сърца. Мартин затвори очи, вдигна лице към него и промърмори:

— Щастливо древно слънце…

След известно време откри джипа си… Беше го оставил включен. Качи се и завъртя ключа.

Беше изхабил всичкия бензин. Проклет глупак!

Е, не съвсем всичкият. Стрелката още не допираше червената линия. Имаше за около два-три километра.

Върна се до фермата пеша, но не откри бензин. После се отправи отново към джипа, качи се и потегли към Хароу. Вече виждаше града, когато горивото му свърши.

Така и не видя фермата на Денис и заключи, че се е отклонил по̀ на изток, отколкото предполагаше.

Повървя половин час и след като прескочи няколко огради, излезе в центъра и тръгна по празните улици. Тук-там някоя завеса помръдваше, за да го увери, че все още има живи хора.

Подминаваше банката, когато позната кола го застигна и спря до него.

— Боби!

Боби само се вгледа в него. Очите му бяха особени и за миг ужасяваща мисъл осени Мартин и той попита с тревога:

— Добре ли е семейството ти?

Боби слезе от колата.

Господи, семейството му беше излязло през нощта.

— Какво има, приятелю, да не си ги загубил?

Боби поклати глава и Мартин настоя:

— Какво става?

Боби му подаде листовка и Мартин с изумление установи, че се взира в собственото си лице. „Този мъж трябва да бъде ликвидиран. Име: Мартин Тревър Уинтърс. За последно е видян в окръг Лаутнер, Канзас. Той е изключително опасен и е обявена награда от десет милиона, ако се представи задоволително доказателство за смъртта му.“

Мартин погледна Боби, срещна погледа му и го видя как отмества очи.

— Отечествената сигурност ги пусна преди около час.

— Но… аз… трябва да има някаква грешка.

— Приятелю, знаеш, че те обичам. Но аз имам своите отговорности, а половината град иска да те убие.

— Но какво съм направил? Защо?

— Не се казва какво си направил, но всички знаем, че си бил в пирамидата в Египет, когато всичко е започнало. Сигурно има нещо общо с това. Затова ще те арестувам.

— Боби!

— Няма да ти чета правата. Това е патриотичен арест, така че нямаш права.

— Боби! За Бога!

Боби му сложи белезниците и го заведе в шерифското управление, където го заключи във временна килия, разчистена за случая от кутиите с папки. След това подкара през града, съобщавайки на всеки, когото срещнеше, че Мартин е заловен и всички трябва да се съберат в Първата църква на Иисус, за да решат какво да правят с него.