Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (17)

17

Полека-лека почнах да различавам отделни лица в това множество.

Първият, който ме удиви, беше Константинов.

И сега го помня: дълъг, мрачен, черен.

Беше завършил американски колеж и по семейна традиция беше влязъл в демократическата партия.

За него се носеше следната мълва: като видял, че съсипват партията и че пред него се очертава концлагерът, той направил нещо невероятно. Влязъл неочаквано в Британското посолство, без полицаят да успее да го спре. И поискал да говори с посланика.

Посланикът не го приел, но се срещнал с някакъв чиновник от йерархията. Според мълвата Константинов заявил следното:

— Вие ни подведохте, че в България ще има демокрация, свободни избори, парламентаризъм. Ние ви повярвахме. Сега едно цяло поколение е предназначено да бъде унищожено физически. Как мислите? Дали някога ще има хора в тая страна, които да ви се доверят?

Британският чиновник отговорил:

— Господине, много добре разбирам вашето огорчение и дълбоко съжалявам за вашата съдба. Но повярвайте ми, такава е човешката природа, новите поколения ще ни приемат с доверие. Каквото е било — ще се забрави.

— Заедно с нас!

Казал Константинов това, станал, излязъл и бил мигновено арестуван. Подир едно мъчително следствие бил „въдворен“.

Тук, в лагера, чудо на чудесата, Константинов е внесъл трите тома „Конституционно право“ на Баламезов. Той обича конституционализма. Когато разбра, че съм чел Дюги, беше във възторг.

Цялата му история звучи твърде апокрифно. Но запитат ли го, той много се сърди и става неучтив. Възможно е да е апокрифна. Но и така тя добре разкрива нашето психологическо състояние. Ние всички се чувстваме жертва на съюзниците, защото те имаха сили и възможности да прекратят тая гавра. Но работата е там, че интелигенцията на балканските народи остава и досега необичана в Лондон и Париж.

Константинов и неговият кръг обожават демокрацията. Те приемат различни „реформи“ на сталинистите като етатизацията (по-точно експроприацията), фактически приемат социализма без неговата полицейщина. Ще рече, че искат невъзможното. Без полицейската система този режим не може да трае и два дни.

Предпочитах да говоря с него за литературата. Беше изчел и изучил лексически и граматически Шекспир. Имаше великолепно чувство за елизабетинския английски.

— Шекспир намира готов този гениален език, който е създаден горе-долу половин век преди той да се роди. Поетът има гениален усет за него. Той го издига до висини, до които рядко е стигал един литературен език.

И той обича английските метафизически поети, особено създателя на школата, Джордж Хърбърт. Знае редица негови шедьоври (като „Грегорианско пеене“) наизуст и ги рецитира чудесно.

Тук е и антиподът на Константинов — Тошо Фашиста.

Той е бил един от малкото българи, приети в СС. Воювал на Западния фронт против съюзниците. Пленили го и го настанили във военнопленнически лагер в Италия. На Тошо не му се стояло и лагера. Той избягал в България.

Тошо Фашиста не знае езици, няма книги, но е привлекателен с друго: абсолютна смелост и мъжество. Тук, където всички са смазани, той си подсвирква.

Една жестока радост живее в него. Радост от живота, от въздуха, от птиците. Най-вече го радва това, че го има него, Тошо Фашиста, че му е даден такъв великолепен дар — живота.

— Заслужава да се живее при всички обстоятелства — повтаря той.

Помни жестоки сражения, когато неговото „емге“ се нажежавало до „червено“. Помни нощни сражения за градове, които според него са „особено интересни“. Има нещо в тия боеве от детската криеница, само че сега играта на криеница е от смъртта.

— Във войната — казва — е трудна първата крачка, веднъж да се освободиш от земята и да тръгнеш в атака. Изправиш ли се, ставаш страшен. Убиваш, преди да те убият. Във войната най-много мрат страхливите, тия, които искат да си спасят животеца. Почнеш ли да презираш живота си, всеки нов ден ти е подарен от боговете.

От него блика мъжествена поезия. Той е як, добре сложен, без излишни натрупвания на мускулатура.

За него после научих следното: с група лагеристи той избягал от Белене като задигнал оръжие. Групата се движела по „вълчата тактика“, т.е. движела се нощем. Нощем влизали по селските хижи да искат хляб. Нито един дом не ги върнал.

Така групата минала Румъния, Унгария, Полша. Няколко пъти пресичали съветската граница. Стигнали околностите на Ленинград, запътени към Финландия — там ги чакала свободата.

Но в съседното село имало футболен мач. Нашите били особено развълнувани. Отишли. Седнали нейде отзад. Но като всички запалянковци почнали да крещят. И даже обидили един привърженик на другия тим. И като се видяло, че говорят на непознат език, били задържани.

Оттам нататък следите на Тошо Фашиста се губят.

Тошо гледа с велико презрение на демократа Константинов.

— Тоя пък умре да бъде ибрикчия на комунистите.

Константинов чува тези приказки и го гледа с върховно презрение.

Впрочем с Тошо също са възможни литературни разговори. През войната той е чел всеки брой на немското „Сигнал“ и е заучавал статиите едва ли не наизуст. Той ми преразказва статии за Тито, които съм забравил: „Романтиката на босненските гори“. Помни и едно биографично есе за Де Гол — „Белият Негус“.

Гершанов е смаян от този човек. Единствен не си сваля шапката пред него, не застава с наведена глава. Килнал е едно военно кепе на главата си, хванал се е за кожения колан и леко се смее.

Гершанов може да извади пистолета си и да го разстреля. Но тогава Тошо Фашистът ще се окаже по-силен от Гершанов и от целия сталинистки режим.

Понякога Тошо говореше така, като че ли съм му задавал въпроси.

— Ти питаш какво ще стане? Тия ще си седнат на задника някой ден. Никой не ги приема и няма да ги приеме. А със сила не се управлява — със сила се воюва.

И ще дойде време да се демократизират, както се казва. Ще се окаже, че са най-сърдечни приятели на човечеството.

Тогава в цяла Европа ще се възстанови десницата.

Разговорът на Константинов в британската легация и прорицанията на Тошо се отнасят вече за днешния ден. Сега предстои да се провери всичко.

Изпитвах див интерес към многообразните политически типове край мен. И с ожесточение ги изучавах. Жертвите допълваха понятието ми за инквизитора. Чрез жертвата най-добре се изучава агресорът, престъпникът.

В този интерес към типа аз, разбира се, изпусках различни именити личности, като си мислех тогава: те могат и без мен да свидетелстват за себе си.