Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (15)

15.

База, Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

04.09.2009

Отец Емил Себастиан се събуди, когато чу да го викат по име. Надигна глава от койката и видя някаква фигура в качулка да се навежда над него. Паниката го сграбчи за гърлото — фигурата сякаш бе излязла от кошмарите, които го мъчеха през последните няколко седмици, откакто потъваше под земята.

Тогава фигурата нагласи пламъка във фенера, който носеше.

На демоните не им трябва фенер — помисли си Себастиан. Страхът му утихна. Как можеше да си помисли подобно нещо. Но ако не беше виждал обезпокоителните образи в съня си, сигурно щеше да обвини филма на ужасите, който работниците си бяха пуснали снощи. Нямаше намерение да се присъединява към тях, но обичаше добрите страшни истории. Падаше си по този жанр още от малък и детската тръпка си остана, въпреки че вече беше на петдесет и шест.

— Буден ли сте, отче? — учтиво попита младежът. Едва сега фенерът разкри чертите на лицето му. Бяха ангелски, а не демонични. Гласът му бе тих и едва се чуваше от постоянното боботене на дизеловите генератори, които захранваха базата с електричество.

— Буден съм, Матео. — Себастиан зашари с ръка по пода на палатката и напипа очилата и часовника си. Беше 3:42.

Сутринта.

— Случило ли се е нещо?

Вече имаха три срутвания, но — слава богу! — всички се разминаха без смъртни случаи. Въпреки това някои работници попаднаха в болницата със счупени кости.

— Нищо лошо, отче — отвърна Матео. — Случи се нещо добро. Елате да видите.

— Помогни ми да си намеря обувките. — С отслабналото си зрение трудно се оправяше в тъмното. Още по-лошо беше, че не си спомняше къде всъщност бе оставил обувките си.

Матео вдигна фенера и посочи към краката му.

— Все още ги носите, отче — каза младежът.

— А, така ли било.

— Трябва да се събувате — каза Матео. — Ще хванете гъбички.

Себастиан знаеше това от безбройните предупреждения, преди да се спуснат в системата от пещери, открили се при един подводен трус, след който се бе образувала нова брегова ивица с ширина двайсетина метра. Пещерите се бяха намирали дълго време под водата и си оставаха влажни. Бактериите и гъбичките се развиваха бързо в такива условия.

През първите няколко месеца от разкопките им се наложи да издигнат предпазни диги и да изпомпват водата от пещерите. Това се налагаше при всяка следваща пещера, която отваряха. Когато Себастиан си легна, помпеният екип все още работеше в пещерата, на която бяха попаднали преди два дни.

Стана и тропна с крака, за да провери кръвообращението. Понякога, когато заспиваше с обувки, стъпалата му изтръпваха и ставаха напълно безчувствени.

— Трябва поне да сменяте чорапите — каза Матео.

Себастиан с неохота си призна, че момчето е право. Седна отново, извади чифт чисти чорапи от чувала до койката, свали обувките си и ги надяна. После нахлузи отново обувките, като се мръщеше от погнуса.

— Защо ме събуди, Матео? — попита той, когато отново се изправи.

— Пресушиха пещерата. Мислят, че са открили и друга.

— Очаквахме, че ще има друга. — Всъщност, очакваха да има още доста пещери. Трусът, който бе променил първоначалната брегова линия, беше предизвикал хаос и в катакомбите под древния град.

Заобиколени от морето преди девет или десет хиляди години, първите строители бяха взели мерки да изолират катакомбите. При наводняването на един район са имали възможност да затворят съседния.

— Да, но не като тази.

Себастиан потупа младежа по рамото.

— Тогава да видим какво сме намерили. — Пристъпи през чергилото на палатката, като поспря за момент, за да вземе фенера от зарядното устройство. Не му се нравеше перспективата да се изгуби в тъмния лабиринт под земята.

Трима от назначените към експедицията швейцарски гвардейци стояха при входа на пещерата. Бяха облечени в неофициални дрехи, подходящи за студа на пещерите и проходите, и носеха пистолети.

Себастиан бе възразил срещу оръжията, но не успя да убеди капитана им да ги прибере. До момента нямаше случаи, които да оправдаят присъствието им, но гвардеецът не прие идеята, че и за в бъдеще ще се разминат без инциденти. Хората му бяха добре обучени и учтиви, но през цялото време си отваряха очите на четири.

Районът на базата миришеше на дизел и солена вода. Долавяше се и тежката миризма на умряла риба. Когато морето се бе оттеглило, за да разкрие тайните си, и пещерите бяха пресушени, морските създания останаха на сухо. Умираха със стотици и разлагащите се останки трябваше да бъдат премахнати.

Казаха му, че от тях става добра тор. Така или иначе, бяха успели да се освободят от тях.

Себастиан спря за момент при палатката за храна, за да вземе две бутилки вода и малко сладкиш. Сладкишът си беше прищявка, но имаха нужда от вода. Никой не трябваше да остава без вода, ако случайно се изгуби. На няколко пъти се беше случвало да се губят хора, влезли в пещерите от любопитство.

Себастиан знаеше, че те са търсели съкровища. Историите за Атлантида бяха замаяли главите им с надежди за приказни богатства.

Самият Себастиан не знаеше какво да мисли. Беше очаквал нещо. А ето че досега попадаха само на артефакти, чиято възраст радиовъглеродното датиране определяше на хиляди години. Бяха интересни, разбира се, но не казваха много за цивилизацията, която бе съществувала на това място.

Голяма част от града беше изгубена. Когато водите погълнали Атлантида, морето я бе разпиляло. Разкъсан от катаклизма, градът (независимо дали бе изграден от прочутите кули, които Себастиан беше виждал по илюстрациите, или единствено от колиби) се бе пръснал на парчета по морското дъно.

Онова, което се беше запазило, бе погребано под натрупалата се през хилядолетията тиня. Ако морето не го беше изхвърлило нагоре, градът можеше да си остане неоткрит.

Отец Себастиан пъхна бутилките в джобовете на дългото палто, което носеше, за да се предпази от студа, и тръгна след Матео покрай жълтото найлоново въже, маркиращо пътеката.

По стената на пещерата висяха жици с електрически крушки, но всеки път, когато напускаше базата, той осъзнаваше, че влиза в мрака на земните недра.

 

 

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

04.09.2009

Острият звън на мобилен телефон събуди Лурдс сред плетеница от нежни крайници и прелъстителни извивки. На слабата светлина от радиочасовника върху нощното шкафче различи русата коса на Лесли.

Значи не е било сън.

Усмихна се. Снощи беше толкова уморен, че не бе сигурен дали срещата не е била просто плод на въображението му.

Нежно отмести ръката й и посегна за телефона.

— Моят ли е? — тихо попита Лесли.

Лурдс погледна. На нощното шкафче имаше два телефона.

— Не. Моят.

— Добре. — Лесли се претърколи и се сгуши в завивките.

Докато натискаше бутона за говорене и поднасяше апарата към ухото си, Лурдс се възхищаваше на гладкия й гръб и еластичната заобленост на дупето й.

— Лурдс.

— Томас? — Жената от другия край беше обхваната от паника.

Лурдс моментално се фокусира. Познаваше гласа, но не можеше да си спомни кой…

— Обажда се Дона Бергстръм. Съпругата на професор Маркъс Бергстръм.

— Да, Дона. — Професор Бергстръм също преподаваше в Харвард, в департамента по палеонтология. Жена му беше преподавател по икономика. Бяха съседи и Бергстръм наглеждаше къщата на Лурдс, когато отсъстваше от града. Често готвеха навън на двора и го канеха да вечеря с тях.

— Случи се нещо ужасно. Простреляха Маркъс.

Лурдс седна в леглото и спусна крака на пода.

— Как е той?

— Преди няколко часа го изкараха от операционната. Докторът казва, че ще се оправи. Силен е и не се предава лесно.

— Така е — съгласи се Лурдс. Бергстръм беше и запален футболист. — Какво се е случило? Ограбили ли са го?

— От полицията казват, че е било взлом — каза Дона.

— Много съжалявам да го чуя. — Лурдс усети как Лесли да се размърдва до него. Озърна се и видя, че е седнала по турски в леглото с чаршаф около бедрата. — Откраднали ли са нещо от къщата ви?

— Не от нашата къща — каза Дона. — А от твоята. Маркъс видял микробус на газовата компания пред дома ти и отишъл да види какво става. — Жената се разрида. — И го простреляли, Томас. Простреляли го за едното нищо.

Лурдс се опита да я успокои, но през цялото време беше сигурен, че приятелят му не е бил ранен за едното нищо. Той неволно го беше въвлякъл в неприятности. Чувството за вина беше непоносимо.

 

 

Седнал на мястото до пилота на фирмения хеликоптер, Патрицио Галардо погледна надолу към хотел „Радисън САС“.

— Готов? — попита пилотът в слушалките.

— Готов — отвърна Галардо. Озърна се през рамо към осемте мъже в пътническото отделение. Всички бяха облечени в черни костюми, които скриваха пистолетите със заглушители. В куфарчетата им имаше резервни пълнители.

Ди Бенедето пушеше въпреки възраженията на пилота. Сините му очи блестяха от наркотика, който бе вкарал в кръвоносната си система. Фарук седеше спокойно и решително с ръце между коленете. Пиетро и Чимино изглеждаха малко напрегнати. Влизането и излизането от хотела нямаше да е лесно.

Вертолетът се спусна към покрива и увисна на сантиметри над него. Ди Бенедето и Фарук отваряха товарните врати. Деветимата мъже начело с Галардо скочиха върху покрива и притичаха до входа.

Чимино разби ключалката с насочен заряд, който гръмна не по-силно от конфета. Когато хеликоптерът се отдалечи, те вече бяха вътре и слизаха към седмия етаж.

Лурдс изобщо нямаше да разбере какво му се стоварва.

 

 

Секретен отдел на библиотеката

Ватикана

04.09.2009

Мурани се взираше в книгата в ръцете си. Тя бе едновременно обещание и проклятие. Единствената книга, освен Библията, за която наистина можеше да се каже такова нещо.

Голяма и подвързана с кожа, книгата представляваше илюстриран ръкопис с неясен произход. Беше на латински и Мурани смяташе, че е била написана в Рим в разцвета на империята. По-късно обаче градът паднал, германските племена нахлули през стените му и вилнеели из улиците, палейки всичко по пътя си. Библиотеките също не били пощадени. Някои от книгите били отнесени в Холандия, където ирландски монаси ги преписали и запазили.

Искаше му се да вярва, че държи в ръцете си оригинал. Не му харесваше мисълта, че някъде по света може да има копия. Разпространи ли се една тайна, контролирането й ставаше невъзможно.

Седеше на една от древните маси дълбоко сред шкафовете и вдишваше аромата на прах, стара хартия и кожа. Още си спомняше вълнението, когато за първи път му бе позволено да влезе тук, след като стана член на Обществото на Квирин.

Лавиците на библиотеката бяха претрупани с книги. Най-тъжно му беше, когато осъзна, че никога няма да успее да ги прочете всичките.

Поне не в този живот.

Все още се надяваше да го направи в следващия.

Така че номерът бе да прочете най-добрите. Беше започнал с някои от онези, които му препоръчаха другите членове на Обществото. Имаше толкова много тайни, между които да избира, толкова много неща, които Църквата се мъчеше да скрие от останалия свят.

А Обществото на Квирин искаше да ги държи скрити от всички.

Накрая обаче Атлантида бе призовала Мурани. Според собствената му преценка това беше най-голямата тайна, пазена от бог и малцина избраници.

Когато научи за Тайните текстове и историята към тях (за Едемската градина и какво всъщност се е случило там), той не повярва. После, след като ги прие, искаше да се увери със сигурност, че всичко е станало точно така, както се твърди.

Взираше се в страницата, на която бяха изобразени петте инструмента.

Звънец.

Лютня.

Цимбал.

Барабан.

Флейта.

Това бяха петте инструмента, които можеха да отключат тайните на Атлантида. Все още не беше сигурен как точно.

Но вече разполагаше с два от тях. А обществото на Квирин не знаеше това.

Мурани се усмихна в тихия полумрак на библиотеката. Ако знаеха, че ги притежава, щяха здравата да се уплашат.

От цялата тази сила, силата да преобрази света, която беше почти в ръцете му. Докосна изображенията.

Тъй като беше част от секретната колекция, тази книга нито веднъж не бе напускала библиотеката. Затова трябваше да я крие от чужди погледи. Библиотекарите много стриктно следяха какво излиза навън, но не бяха чак толкова придирчиви относно вътрешния ред.

Просто имаше твърде много неща за следене, особено ако онези, които бяха заели книгите, не се придържаха стриктно към правилата.

Така книгата бе останала тайна на Мурани в течение на четири дълги години, докато издирваше инструментите. И тогава звънецът се появи в Александрия.

Когато това стана, Мурани го прие като знак. А щом цимбалът излезе на бял свят в Русия, започна да се чувства по-обнадежден.

— Кардинале.

Мурани вдигна очи. Не беше усетил, че има някого до него.

Старият библиотекар бе прегърбен от възрастта. Сивите кичури на главата му стърчаха във всички посоки. Придвижваше се с помощта на бастун.

— Добър вечер, Бепе — учтиво поздрави Мурани с надежда старецът да си тръгне по пътя.

— По-скоро добро утро — отвърна Бепе.

— Е, тогава добро утро.

— Какво е станало с лицето ви? — попита Бепе и докосна своето.

Мурани не беше изненадан, че старецът не е чул историята с отвличането, отнела живота на Антонио Фенолио. По-възрастните библиотекари и уредници рядко излизаха извън районите, които надзираваха.

— Попаднах в автомобилна катастрофа — отвърна Мурани. Лицето му все още бе покрито с пурпурни и зеленикави натъртвания, които чак сега започваха да пожълтяват.

— Затова никога не се качвам в онези неща — рече Бепе. — Ще ви оставя да си четете. Имам много работа. Книги, които се нуждаят от поправка и грижи. — И се затътри нататък.

Мурани се върна към чудесата и обещанията на книгата. Скоро всичко щеше да се разкрие. Тогава можеше да се заеме с мисията, която му беше отредил Бог.

 

 

Пещера 41

Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

04.09.2009

— Отец Себастиан. — Нощният ръководител на разкопките Игнасио Д’Азелио пристъпи напред и поздрави свещеника. Беше добре сложен човек на четиридесет и няколко, с посивяващи слепоочия и брадичка. Беше мургав като повечето средиземноморци, с бръчки от смях, широк нос и честни очи. — Надявам се да ми простите, че пратих да ви събудят.

— Матео ми каза, че сте на път да проникнете в нова пещера — каза Себастиан.

Д’Азелио кимна и му подаде жълта каска.

— Да. Пратих да повикат и Дарио.

Дарио Бранкати беше инженерът на експедицията. Имаше богат опит от археологически разкопки в Близкия изток и Европа.

Д’Азелио се ухили.

— Още го няма. Не ми се вярва, че ще се събуди така лесно като вас, отче.

— Дарио работи много повече от мен.

— Никой не работи повече от вас — поклати глава Д’Азелио. — Струва ми се, че прекарвате с каска, по-дълго от всеки друг.

— Само защото не се водя по правилата, които следват вашите хора.

— Елате да ви покажа какво ни очаква. — Д’Азелио ги поведе към стената, където работниците използваха бормашини и колички, за да си проправят път през скали и отломки.

Няколко самосвала, булдозери и багери стояха в готовност. Цялата извадена от пещерите земя се извозваше и се използваше за дигите, които държаха морето настрана.

Залата бе широка почти двеста метра и висока шейсет или седемдесет. По-голямата част от нея тънеше в мрак. Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова по-трудно ставаше да захранват осветлението навсякъде. Все още нямаше подходяща вентилация и никой не искаше да рискува натрупването на допълнителни количества въглероден окис.

Д’Азелио посочи към един район, осветен от прожектори.

— Смятаме, че зад тази стена има друга голяма зала.

Себастиан кимна. Вече му бе съобщено за това, но Д’Азелио не знаеше.

Инженерът отведе Себастиан обратно при микробуса, в който държаха цялото си компютърно оборудване. От предишни разговори Себастиан знаеше, че разкопаващият екип прилага метода на сеизмично отразяване. Отначало се опитаха да използват дълбочинен радар, но бързо установиха, че скалата е твърде плътна за възможностите на апарата и че кухините, които претърсваха, бяха прекалено големи.

При сеизмичното отразяване се използваше динамит или въздушно оръдие, ударните вълни, от които се улавяха от чувствително оборудване. На този принцип специална компютърна програма създаваше картина на обекта.

Д’Азелио показа образите, които бяха получили при по-ранните тестове. Макар да бе запознат с принципа, на Себастиан все още му беше трудно да определи какво разкриват графиките.

— Залата зад тази е огромна — каза Д’Азелио.

— Може би най-голямата, която сме откривали досега — чу се друг мъжки глас.

Себастиан се обърна и видя Дарио Бранкати, който стоеше до микробуса. Бранкати беше едър мъж, с две години по-възрастен от него самия. Брадата му бе станала съвсем сива, рунтавите вежди почти скриваха дълбоко поставените му очи. Беше дружелюбен човек, но ръководеше напрегната работа.

— Съжалявам, че те събудих, шефе — извини се Д’Азелио. — Но бях сигурен, че ще искаш да видиш това.

— Така е. Знаех си, че по това време ще стане нещо. Затова си легнах веднага щом се прибрах. — Бранкати огледа стената. — Всичко ли е готово?

— Да, взривовете са по местата си. Само чакаме зелена светлина.

— Имате я — каза Бранкати. — Да действаме.

 

 

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

04.09.2009

Облечен в тениска, шорти и маратонки, Лурдс почука на вратата на Наташа. Чувстваше се неловко, но обаждането на Дона Бергстръм го беше разстроило до краен предел. Нито за миг не си помисли, че проникването в дома му е било случайно. Докато чакаше, нагласи раницата на рамото си.

— Какво има? — остро попита Наташа отвътре.

— Трябва да поговорим.

— Защо не поговориш с онази куха блондинка в стаята си?

Това го изненада. Нима Наташа ги е видяла?

— Не вярвах, че на твоята възраст ще оживееш, след като се озова в ноктите й — заяви Наташа.

Един по-възрастен мъж минаваше в същото време по коридора и го изгледа с отвращение.

На Лурдс му се прииска да се защити, но знаеше, че няма смисъл. Не познаваше мъжа, а и не беше направил нищо лошо.

— Може би ще е по-добре да поговорим на четири очи — предложи Лурдс.

— Няма да говоря с теб в стаята си.

Лурдс не можеше да си обясни защо Наташа е толкова ядосана. Не беше свалял Лесли. Вярно, не я бе и отхвърлил. Бяха големи хора, решили да се позабавляват. Нямаше нищо друго. Сигурен беше, че Лесли приема нещата по същия начин.

Но пък и не бяха говорили за това, а Лурдс не го биваше в четенето на мисли. Беше му се случвало да се забърква с жени, които не разбираха основните правила. Голямата му страст винаги щеше да си остане работата му. Нямаше намерение да се отказва от женска компания, но и не смяташе да позволява това да промени начина му на живот. Беше останал с впечатлението, че в това отношение Лесли е сродна душа.

— Да оставим това засега. Появи се нещо по-важно. Някой е нахълтал в дома ми — каза Лурдс. — Мой приятел е бил прострелян, докато е проверявал какво става. Сега е в болница. Едва не умрял.

За момент му се стори, че дори и сега Наташа няма да отстъпи. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато вратата се отвори.

— Влез. — Наташа му стори път, облечена в прекомерно широка тениска, която полепваше по гърдите й и свършваше много над средата на бедрата.

Лурдс знаеше, че не бива да забелязва. И се опита да не забелязва. Понякога можеше дни наред да не обръща внимание на подобни неща. Или най-малкото да не им позволява да му влияят.

Проблемът беше, че веднъж събудено, либидото му си оставаше силно, докато не се насити. А това можеше да отнеме известно време. В момента кръвта му определено беше все още твърде сгорещена.

Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Светлината от телевизионния екран създаваше мехур от сиво-синьо сияние в средата на помещението. Очевидно не я беше събудил.

— Не можеш да заспиш ли? — попита Лурдс на руски.

Наташа стоеше, скръстила ръце върху гърдите си.

— Имаш да разказваш. Да чуем.

Говореше на английски.

— Домът ми — повтори Лурдс. — Разбит е.

— И какво?

Лурдс не й отговори, продължаваше да се чуди защо е в такова лошо настроение. Отвори раницата си и извади компютъра. Постави го на бюрото и го включи.

— Имам програма, която ми дава достъп до охранителните камери вкъщи, независимо къде се намирам — каза той.

— Значи се каниш да ми покажеш дома си?

— Смятам да ти покажа какво ме притеснява. — Лурдс стартира програмата. Няколко прозореца изпълниха екрана, когато камерите оживяха. — Имам възможност да прегледам и записите от последните двадесет и четири часа. За по-задни дати трябва да се свържа с охранителната фирма.

— Имаш ли снимка на взломаджиите? — Този път Наташа изглеждаше малко по-заинтересувана.

— Да. — Лурдс натисна няколко клавиша. — Вярно, възможно е да е случаен обир. В края на краищата, отсъствам близо три седмици. Но ми се видя прекалено голямо съвпадение.

— Може пък да те е хванала параноята.

— Покрай всичко останало, не виждам как би могло да е иначе. — Лурдс върна записа до момента, когато някаква фигура в оранжев комбинезон влиза в дневната, а друга обира разни вещи от спалнята.

— Копира твърдия ти диск на външен, който носи със себе си — каза Наташа.

— Да. — Лурдс с неудобство забеляза как тениската се опъна върху гърдите на Наташа, когато тя се наведе напред. Освен това откри, че ухае приятно. Наложи му се да прочисти гърлото си, преди да заговори. — Едва ли обикновен крадец ще направи подобно нещо.

— Пазиш ли нещо важно в компютъра?

— Бележки. Проекти, върху които работя.

— Важни ли са?

— От същия вид като тези на Юлия. Нито един не би ме направил богат или по-важен.

— Така е. Ами данни за кредитните ти карти и други финансови въпроси? Те в компютъра ли са?

— Не. Боя се, че съм твърде подозрителен.

— Каза човекът, който от чужбина може да погледне в собствената си спалня.

— Стори ми се доста хитро. Никога преди не съм го правил, освен когато един приятел инсталира системата. Нямаше да го направя и днес, ако Маркъс Бергстръм не беше пострадал.

Наташа отново се изправи и Лурдс съжали за изгубената гледка.

— Тези са професионалисти. Жената копира данни от компютъра ти, а мъжът горе прави така, че да изглежда като обикновен обир. — Наташа пое дъх. — Това означава, че Галардо не ни е забравил.

— Мислех си, че може да се е отказал след Одеса.

— Явно не е. — Наташа погледна към монитора. — Преследват ни.

— Защо?

— Защото си проследил цимбала до йоруба. Готова съм да се обзаложа, че те не са го направили.

— „Те“?

— Човек като Галардо действа по прости пазарни правила. Извършва престъпление и незабавно се облагодетелства от него.

Лурдс кимна.

— Открадна звънеца в Александрия, така че би трябвало да има купувач.

— Трябва да разберем. А междувременно трябва да се махаш.

— Така ли? — Лурдс се изненада колко бързо го изхвърлят.

— Да. Не искам…

На вратата се почука.

Наташа тихо плъзна ръка под възглавницата на леглото и извади пистолет. Лурдс понечи да каже нещо, но тя постави пръст на устните му. Безшумно отиде до вратата и погледна през шпионката.

После въздъхна с отвращение. Рускините, с готовност си призна Лурдс, нямат равни на себе си, когато решат да изразят отвращението си.

— Точно това не исках да видя — каза тя, докато отваряше вратата.

Лесли стоеше напълно облечена на прага. Беше скръстила ръце на гърдите си и имаше леко предизвикателен вид.

— Реших да проверя защо се бавите толкова — заяви тя. — Чудех се дали не сте се разсеяли нещо.

За момент Лурдс си помисли, че Наташа ще я застреля. Макар и да не бе сигурен защо.

Но рускинята тръгна обратно към леглото.

— Легна ли с мъж, той не би се разсеял и за секунда, вярвай ми. — Без да каже нищо повече, тя пъхна пистолета обратно под възглавницата и легна. — Трябва да си тръгвате. Искам да поспя.

Лурдс тръгна да си събира нещата. Чувстваше се ужасно неловко насред котешки бой, който не разбираше. Когато обаче отвори вратата, видя позната физиономия и бързо се върна обратно.

— Не можем да си тръгнем — каза той.

Жените го изгледаха изпепеляващо.

— Патрицио Галардо и хората му тъкмо минаха по коридора.

 

 

Пещера 41

Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

04.09.2009

— Огън в дупката!

Приклекнал зад един от големите булдозери, отец Себастиан едва чу предупредителния вик на шефа на сапьорите. Слушалките на ушите му заглушаваха почти всичко.

Миг по-късно експлозиите последваха бързо една след друга, подобно на пуканки.

Пещерата се изпълни с прах и отломъци. Предпазната дихателна маска защитаваше очите и дробовете на Себастиан. Земята потръпна и за миг му се стори, че се намира на палубата на някой кораб. Не за първи път си помисли за морето оттатък дигите, които бяха издигнали, за да запазят пещерите сухи.

Остана приклекнал, докато Д’Азелио не потупа каската му.

— Добре сме, отче — каза инженерът, докато сваляше предпазните слушалки. — Всички са добре.

С противогаза и каската Д’Азелио приличаше на насекомо. Гласът му бе приглушен и напрегнат. Подаде му ръка да се изправи.

— Слава богу — рече Себастиан, докато Д’Азелио му помагаше да стане. Свали слушалките си. — Тези експлозии винаги ме изнервят.

— Работя с експлозиви от години, отче. Когато си под толкова много скала, никога не е лесно.

— Няма вода — извика някой. — Няма вода. Пещерата е суха.

Надигнаха се радостни възгласи. Наводнените пещери, на които бяха попадали досега, ги забавяха много. Губеха цели дни в изпомпване.

Вълнението отново пламна в Себастиан. Още от момче, когато ходеше по археологическите обекти на баща си, обожаваше да гледа неща, които са били скрити от човешки поглед от стотици или хиляди години.

Когато надяна расото, се боеше, че с това е свършено. Благодари на бог, който в безкрайната си мъдрост му бе позволил не само да държи Библията и кръста като свещеник, но и лопатата като археолог.

Животът беше хубав.

Мощни прожектори заиграха там, където допреди малко имаше стена. Сега тя представляваше купчина камъни пред входа на поредната пещера. В най-горната си част отворът бе висок някъде към метър и двадесет.

Бранкати каза на учените да останат назад, докато някои от по-добрите катерачи огледат района. Себастиан гледаше как четиримата мъже се изкачват по камъните и стигат върха. На главите си имаха миньорски каски с прожектори. В ръцете си носеха и фенери. Бранкати непрекъснато поддържаше връзка с тях по радиото.

След няколко минути мъжете се спуснаха от другата страна. Малко след това Бранкати отиде до Себастиан.

— Отче, мислите ли, че ще успеете да се изкачите по онези камъни?

Себастиан остана изненадан от въпроса. Бранкати правеше всичко възможно, за да не допусне някаква неприятност.

— Мисля, че ще се справя — отвърна свещеникът.

— Ще ви помагаме. Задължително трябва да видите какво има там.

— Какво?

Физиономията на Бранкати беше сериозна. Когато заговори, гласът му бе тих.

— Мислят, че е гробище.

От новината Себастиан го побиха тръпки. Това нямаше да е гробище в традиционния смисъл на думата. На разкопките на баща си беше виждал какво става при подобни открития. Простите хора винаги се впечатляваха.

И се плашеха.

— Да вървим — рече той и тръгна напред, но мислите му продължаваха да препускат неспокойно. Нима наистина щяха да видят атланти?