Владимир Набоков
Прозрачни неща (8)

8.

През онези десет години, изминали между първото и второто му посещение в Швейцария, Хю Персон си изкарвал прехраната по най-различни досадни начини, както често се случва с повечето от умните млади хора, които не притежават специална дарба, нито амбиция, и затова свикват да живеят, използвайки само малка част от блестящите си умове, колкото да изпълняват рутинните си или шарлатански задължения. Какво правят с останалата, доста по-голяма част, как и къде ангажират истинските си фантазии и емоции, не е точно мистерия — мистерии вече не съществуват, — а нещо, което може да предизвика твърде тъжни и твърде страшни обяснения и разкрития, за да ги приеме човек, без да му трепне окото. С изключение на експертите, разбира се, тъй като те с това се занимават — да изследват терзанията на ума.

Хю умееше да умножава осемцифрови числа наум, но на двайсет и пет години изгуби тази си способност само след няколко сиви умопомрачителни нощи, през които лежа в болница с вирусна инфекция. Беше публикувал стихотворение в списанието на колежа, дълго несвързано съчинение, което започваше доста дръзко:

Благословено е многоточието на неизвестността…

Слънцето на езерото божествен пример дава…

Той се явяваше и автор на писмо до лондонския „Таймс“, което беше поместено няколко години по-късно в антологията „До редактора: Сър“, заедно със следния абзац:

Анакреон умрял на осемдесет и пет, задавил го „скелетът на виното“ (по думите на друг един йониец), а една циганка предсказала на шахматиста Альохин, че ще бъде убит в Испания от мъртъв бик.

В продължение на седем години след завършване на университета Хю работи като секретар и анонимен съдружник на известен мошеник, покойния символист Атман, и беше изцяло отговорен за бележки под линия като тази:

Очевидно кромлех (свързва се с млеко, milch, milk) се явява символ на Великата майка богиня, също както менхир („майн хер“) очевидно е символ на мъжкото начало.

За известно време се подвизаваше и в бизнеса с канцеларски материали и една автоматична писалка, която бе рекламирал, носи неговото име: писалка „Персон“. Но това си остана най-голямото му постижение.

Вече като навъсена двайсет и деветгодишна персона постъпи в голяма издателска фирма, където последователно заема най-различни длъжности — помощник-четец, литературен агент, заместник-редактор, редактор по ръкописите, коректор и щатен ласкател на нашите писатели. Намусен роб, той бе оставен на разположение на госпожа Фланкард, темпераментна и претенциозна дама с червендалесто лице и очи като на октопод, чийто огромен любовен роман, „Еленът“, бе приет за публикация при условие, че ще бъде основно редактиран, безпощадно съкратен и отчасти пренаписан. Пренаписаните части се състояха от по няколко страници тук-там, които, така се предполагаше, трябваше да свържат черните кървящи дупки от големи задраскани абзаци помежду запазените глави. Тази работа беше извършена от колежка на Хю, симпатично момиче с конска опашка, която след това напусна фирмата. Като романист тя беше по-малко талантлива и от госпожа Фланкард, и Хю се оказа натоварен със задачата да заличи не само нанесените от нея рани, но и брадавиците, които бе оставила недокоснати. На няколко пъти му се случи да посещава на чай госпожа Фланкард в нейната очарователна крайградска къща, украсена почти изцяло с маслените платна на покойния й съпруг: ранна пролет — в гостната, лято — в трапезарията, цялото великолепие на Ню Ингланд — в библиотеката, и зима — в спалнята. Хю гледаше да не се задържа точно в тази стая, тъй като имаше странното усещане, че госпожа Фланкард си е наумила да бъде изнасилена точно под светломоравите снежинки на господин Фланкард. Като повечето презрели, но все още хубави жени на изкуството, тя сякаш изобщо не си даваше сметка, че големият бюст, сбръчкана шия и ароматът на повехнала женственост, примесен с одеколон, може да отблъсне всеки неуверен мъж. Хю бе изсумтял с облекчение, когато „нашата“ книга най-накрая бе издадена.

Заради търговския успех на „Еленът“ му възложиха по-бляскава задача. „Господин Р.“, както го наричаха в издателството (имаше дълго немско име, съставено от две части — замък и зъбер — с частицата за благородническа титла помежду им) пишеше на английски много по-добре, отколкото умееше да говори. При допира му с белия лист този език придобиваше изящност, богатство и подчертан замах, които караха някои от по-невзискателните критици във втората му родина да го наричат „майстор на стила“.

Господин Р. беше докачлив, неприятен и груб сътрудник. Отношенията на Хю с него — оттатък океана, тъй като господин Р. живееше предимно в Швейцария или Франция — бяха напълно лишени от онази сърдечна топлота, която отличаваше изпитанието „Фланкард“; господин Р., макар и да не можеше да се нарече първокласен майстор, беше най-малкото истински творец, който на собствена територия се бореше със собствени средства за правото да използва нетрадиционна пунктуация в съответствие с неповторимата си мисъл. Издание с меки корици на една от по-ранните му творби беше безболезнено пуснато за печат от нашия сговорчив Персон; след което започна голямото чакане за новия роман, който господин Р. бе обещал да предаде преди края на пролетта. Пролетта обаче мина без никакъв резултат и Хю отлетя за Швейцария, за да се срещне на четири очи с туткавия си автор. Това беше втората от неговите четири европейски обиколки.