Владимир Набоков
Прозрачни неща (1)

1.

Ето, това е човекът, който ми трябва. Здравей, човек! Не ме чува.

Може би, ако бъдещето съществуваше, конкретно и индивидуално, като нещо, което един по-схватлив мозък може да улови, тогава миналото нямаше да е така примамливо — неговите изисквания щяха да се уравновесяват с тези на бъдещето. Тогава хората биха могли да възседнат средата на люлката климушка и да съзерцават този или онзи предмет, в едната или другата посока. И нищо чудно това занимание да се окаже забавно.

Но бъдещето не притежава реалността на представата ни за миналото, нито на осезаемото настояще; бъдещето е реторическа фигура, привидение на мисълта.

Здравей, човек! Какво има, не ме дърпай. Аз не го закачам. О, добре де. Здравей, човек… (за последен път, много тихо).

Когато ние се съсредоточим върху материален обект, където и да е разположен, самият акт на внимание може да предизвика нашето неволно вдълбочаване в историята на този обект. Новаците трябва да се научат да се плъзгат по повърхността на обекта, ако искат той да остане на първоначалното си ниво. Прозрачни неща, през които миналото сияе!

Особено трудно е да се задържим на повърхността на изкуствените неща, както впрочем и на естествените, които макар и инертни, са много използвани от небрежния живот (вие си мислите, и съвсем основателно, за камъка на някой склон, по който несметни пълчища от дребни твари са притичвали в продължение на безброй години) — новаците пропадат през тази повърхност, като весело си тананикат и много скоро вече са се захласнали с детинско увлечение по историята на този камък, на онзи пирен. Ще обясня. Едно тънко лустро от непосредствена реалност покрива естествената и изкуствената материя и онзи, който желае да остане в настоящето, с настоящето, върху настоящето, моля, да не нарушава целостта на изопнатото му було. В противен случай ще се окаже, че неопитният чудотворец вече не ходи по водата, а пропада вертикално надолу, сред зяпналите го риби. Още по въпроса след малко.