Урсула Ле Гуин
Грънчарското колело на рая (9)

Девета глава

Който сънува пир, се буди за плач.

Джуан Дзъ: II

Беше третата седмица на април. Предишния петък Ор се бе уговорил с Хедър Лилейч да се срещнат в четвъртък и да обядват „При Дейв“, но, едва тръгнал от работа, се сети, че няма да стане.

Вече имаше толкова различни спомени, толкова чилета с жизнен опит се преплитаха из главата му, че почти не се опитваше да си спомни каквото и да е. Приемаше нещата такива, каквито са. Живееше едва ли не като малко дете, само в непосредствената действителност. Нищо не го учудваше и всичко го изненадваше.

Работеше на третия етаж на Управлението за строително проектиране; заемаше по-внушително положение от когато и да било — ръководеше Отдела за югоизточните крайградски паркове при Градската комисия по проектиране. Не си харесваше работата, никога не я бе харесвал.

До съня миналия понеделник, който, размествайки федералните и щатски правителствени администрации в съответствие с някакъв план на Хейбър, пренареди основно обществената система и го превърна в градски чиновник, все успяваше да остане някакъв вид чертожник. Никога, в никое от битиетата си, не бе имал работа, която да отговаря напълно на възможностите му; онова, което умееше най-добре, беше дизайнът: да придава на нещата подходяща и съответстваща линия и форма. Тази му дарба не намери приложение в никое от предишните му съществувания. Но длъжността, която заемаше (сега) и не харесваше от пет години, съвсем не му прилягаше. Това го тревожеше.

Допреди седмица във всичките му съществувания, породени от сънищата, имаше някаква принципна последователност. Винаги беше някакъв чертожник, винаги бе живял на Корбет Авеню. Тази последователност оставаше в сила дори в живота, който приключи върху бетонните стъпала на една изгоряла къща, в един загиващ град, в един съсипан свят; дори и в онзи живот, докато не престана да има работни места и жилища. По време на всеки следващ сън или живот оставаха постоянни и ред други основни неща. Подобрил бе донякъде местния климат, но не много; парниковият ефект оставаше като трайно наследство от средата на миналия век. Географията бе абсолютно непроменена — континентите се намираха където и преди. Също и държавните граници, човешката природа и т.н. Ако Хейбър му бе внушавал човешката раса да стане по-благородна, не го бе изпълнил.

Но Хейбър се учеше как да управлява по-добре сънищата му. Последните два сеанса бяха променили нещата доста радикално. Все още живееше в апартамента си на Корбет Авеню, в същите три стаи, леко ароматизирани с марихуаната на домоуправителя, но работеше като чиновник в огромна сграда в центъра, а центърът се бе променил до неузнаваемост. Беше не по-малко внушителен и пълен с небостъргачи, както преди пренаселеността, но много по-траен и красив. Сега нещата бяха организирани по съвсем различен начин.

Странно или не, Албърт М. Мердъл продължаваше да бъде президент на Съединените щати. Той оставаше несменяем като очертанията на континентите. Но Съединените щати не бяха същата велика сила, не беше велика сила и никоя друга страна.

Сега Портланд беше седалище на Центъра за световно планиране, главна институция на планетарната Федерация на народите. Както пишеше по сувенирните пощенски картички, Портланд беше столица на планетата. Имаше население от два милиона души. Районът на центъра беше изпълнен с огромни сгради на ЦСП и нито една не беше по стара от дванайсет години; всички те бяха внимателно планирани, заобиколени от зелени паркове и обточени с дървета алеи. Хиляди хора, повечето от тях феднари^[1], т.е. чиновници на ЦСП, изпълваха алеите; групи туристи от Улан Батор и Сантяго де Чили минаваха покрай тях с вдигнати нагоре глави, слушайки какво им казваха в миниатюрните слушалки записите-гидове. Гледката беше жива и внушителна — грамадните, красиви сгради, поддържаните ливади, добре облеченото множество. На Джордж Ор всичко това му изглеждаше съвсем футуристично.

Разбира се, не можа да намери „При Дейв“. Не можа да намери дори Анкени Стрийт. Помнеше я съвсем ясно от толкова други съществувания, че докато не отиде там, отказваше да приеме онова, в което го уверяваха сегашните му спомени: в тях не фигурираше никаква Анкени Стрийт. На мястото, където би трябвало да бъде, сред поляни и рододендрони, към небето се бе стрелнала сградата на Координация на изследователската и внедрителската дейност. Дори не си даде труд да потърси Пендълтън Билдинг; Морисън Стрийт си стоеше на мястото — широка алея, току-що засадена по средата с портокалови дървета, но покрай нея нямаше и никога не бе имало някаква сграда в стил нео-инка.

Не помнеше точно как се наричаше фирмата на Хедър; дали беше Формън, Есербек и Рути, или пък беше Формън, Есербек, Гудхю и Рути? Намери телефонна кабина и я потърси. В указателя нямаше нищо подобно, но пък фигурираше П. Есеребек, адвокат. Обади се да попита, но там не работеше никаква г-ца Лилейч. Накрая събра смелост и потърси името й. В указателя въобще липсваше името Лилейч.

Може би все пак съществува, но носи друго име, помисли той. Ако майка й е изоставила името на съпруга си след като е заминал за Африка. Или пък тя е запазила името си по мъж, след като е останала вдовица. Но нямаше и най-малка представа как се е казвал съпругът й. Може никога да не го е носила; много жени вече не променяха името си при женитба и не се придържаха към обичая, останал от времето на женското подчинение. Но каква полза от подобни гадания? Спокойно можеше да няма никаква Хедър Лилейч; този път можеше да не се е раждала въобще.

След като застана очи в очи с тази вероятност, Ор се изправи пред друга. Дали ще я позная, ако ей сега мине покрай мен да ме търси, помисли си той?

Беше кафява. Чисто, тъмно, кехлибарено кафява, като балтийски кехлибар или чаша силен цейлонски чай. Но покрай него не минаваха кафяви хора. Нито черни, нито бели, нито жълти, нито червени. Те произлизаха от всички части на света — работеха в Центъра за световно планиране — или бяха дошли да го разглеждат: от Тайланд, Аржентина, Гана, Китай, Ирландия, Тасмания, Ливан, Етиопия, Виетнам, Хондурас, Лихтенщайн. Но носеха едни и същи дрехи — панталони, куртка, дъждобран; а под дрехите имаха един и същи цвят. Бяха сиви.

Д-р Хейбър остана очарован, когато се получи това. Беше в събота, в първия им сеанс след прекъсване от една седмица. Пет минути стоя загледан в отражението си на огледалото в умивалнята, като се подсмиваше и възхищаваше, после разгледа Ор по същия начин.

— Този път, за първи път, намери най-икономичния начин, Джордж! Господи, струва ми се, че мозъкът ти започва да ме разбира! Знаеш какво ти внуших да сънуваш… нали?

Ор стоеше, свел поглед към собствените си светлосиви ръце, с къси сиви нокти.

— Сигурно сте ми внушил да няма повече проблеми с цвета. Да няма расов проблем.

— Точно така. И разбира се, имах предвид политическо и етично решение. Вместо това, както обикновено става с твоите първични мисловни процеси, си минал напряко, което обикновено се оказва късо съединение, но този път те са стигнали до същината. Направили са промяната биологична и абсолютна. Никога не е имало расов проблем! Ти и аз, Джордж, сме единствените хора на Земята, които знаем, че някога е имало расов проблем. Представяш ли си? Никой не е бил парий в Индия, никой не е бил линчуван в Алабама, никой не е загивал при масовите кланета в Йоханесбург! Надраснахме проблема с войните, а расов проблем дори не сме имали! Никой никога не е страдал заради цвета на кожата си. Учиш се, Джордж! Въпреки себе си, ще се превърнеш в най-големия благодетел на човечеството в цялата му история. След всичкото време и енергия, пропилени от хората, за да намерят религиозни решения на страданието, се появяваш ти и правиш Буда, Исус и всички като тях да приличат на факири, каквито всъщност са си били. Те са се опитвали да избягат от злото, но ние, ние го изкореняваме, отстраняваме го, част по част!

Ор се притесняваше от победните химни на Хейбър и не ги слушаше; вместо това ровеше в паметта си и не намираше в нея реч, произнесена на някакво бойно поле в Гетисбърг, нито човек на име Мартин Лутър Кинг, който да е намерил място в историята. Но подобни неща му се сториха малка цена за пълното премахване, с обратна сила, на расовите предразсъдъци и затова нищо не каза.

Но пък това — никога да не е познавал жена с кафява кожа и твърда черна коса, подстригана много ниско, така че да се очертава изящната линия на черепа, наподобяваща извивката на бронзова ваза — не, това не беше правилно. Беше непоносимо. Всички по този свят да имат тяло с цвета на боен кораб — не!

Затова я няма, мислеше си той. Тя не би могла да се роди сива. Цветът й, кафявият й цвят, беше съществена част от нея, а не случайност. Гневът й, кротостта, нетактичността, нежността, те всички бяха елементи от смесеното й същество, нейната смесена природа, тъмна и чиста от край до край като балтийски кехлибар. Тя нямаше място в света на сивите хора. Не се бе родила.

Но той се бе родил. Той можеше да се роди във всеки един свят. Нямаше характер. Беше буца глина, парче необработено дърво.

И д-р Хейбър, и той се бе родил. Нищо не можеше да му попречи. Само дето ставаше по-голям с всяко свое превъплъщение.

По време на онова ужасяващо пътуване от вилата до обхванатия от бойни действия Портланд, докато подскачаха по селския път в задъхващия се парен автомобил на Херц, Хедър му каза, че, както се бяха споразумели, се е опитала да му внуши един подобрен Хейбър. И оттогава Хейбър поне откровено говореше за манипулациите си. Макар че „откровено“ едва ли беше точната дума; беше прекалено сложна личност, за да е откровен. Белиш слой след слой лука, но под него винаги се показва само лук.

Обелване на един слой беше единствената промяна у Хейбър и може би тя не се дължеше на резултатен сън, а само на променените обстоятелства. Беше така уверен в себе си, че повече не намираше за нужно да скрива целите си или да заблуждава Ор; направо можеше да го принуди. Ор имаше по-малък шанс от всякога да се измъкне от него. Доброволното лечение сега беше известно като Контрол върху личното добруване, но съдържаше същите юридически принуди, а нямаше адвокат, който дори да си представи, че ще заведе дело за оплакване на пациент срещу Уилям Хейбър. Той беше голям човек, изключително важна фигура — директор на ИПВЧ, сърцето на Центъра за световно планиране, мястото, където се вземаха основните решения. Винаги бе желал власт, за да върши добро. Сега я имаше.

И в този смисъл, бе останал напълно верен на общителния и недостъпен човек, когото срещна в самото начало, в мизерния кабинет в Уиламит Ист Тауър, под фототапета на връх Худ. Не се бе променил, само бе пораснал.

Волята за власт има едно качество — да расте. Да се осъществи означава да се прекрати действието й. За да съществува волята за власт, трябва да нараства с всяко осъществяване, правейки го стъпка към следващото. Колкото по-голяма е придобитата власт, толкова по-силен става апетитът. Тъй като нямаше видима граница на властта, която Хейбър упражняваше чрез сънищата на Ор, решимостта му да усъвършенства света нямаше край.

Минаващо покрай него извънземно го бутна леко в навалицата на Морисън Мол и се извини безцветно през вдигнатия си ляв лакът. Веднъж разбрали, че с това стряскат хората, извънземните бързо се научиха да не сочат към тях. Ор вдигна стреснат очи; почти беше забравил за извънземните, още от кризата в Деня на шегата. Сега си спомни, че при настоящото му — или в сегашния континуум, както Хейбър настояваше да го нарича — при кацането си извънземните не се бяха превърнали в толкова голяма катастрофа за Орегон, НАСА и авиацията. Вместо да разработят своите компютри-преводачи под дъжд от бомби и напалм, бяха тръгнали с тях от Луната и бяха кръжили във въздуха преди да кацнат, съобщавайки по радиото за мирните си намерения, извинявайки се за Звездната война, която била чиста грешка и чакайки указания. Разбира се, настъпи тревога, но не и паника. Беше почти трогателно да чуваш от всеки радио и телевизионен канал равните гласове да повтарят как унищожаването на лунния купол и руската орбитална станция било непреднамерен резултат на невежи усилия да установят контакт, как разбрали, че ракетите на Земната космическа флотилия са нашият невеж опит да установим контакт, как страшно съжаляват и как сега, когато най-сетне са овладели човешките канали за връзка, искали да се опитат да поправят нещата.

ЦСП, създаден в Портланд след края Епидемията, се справи с проблема и се погрижи населението и генералите да запазят спокойствие. Сега, като се замисли, Ор осъзна, че това не се бе случило преди няколко седмици — на първи април, а миналата година през февруари — преди четиринайсет месеца. На извънземните разрешиха да кацнат; с тях се създадоха задоволителни взаимоотношения и най-накрая им разрешиха да напуснат внимателно охранявания район близо до планината Стийнс в орегонската пустиня и да се смесят с хората. Сега неколцина от тях работеха мирно с феднарски учени във възстановения лунен купол, няколко хиляди бяха долу на Земята. Толкова съществуваха или поне толкова бяха дошли; пред обществеността оповестиха много малко подробности от този род. Тъй като произхождаха от планета в системата на звездата Алдебаран с атмосфера от метан, не биваше на Земята и на Луната да се разделят от странните, костенуркоподобни брони, но изглежда им беше все едно. Ор нямаше ясна представа какво има в костенурските брони. Не можеха да излязат от тях и не рисуваха картинки. Всъщност комуникацията им с човешките същества беше ограничена и се свеждаше до излъчване на говор от левия лакът и някакъв вид звуков приемник; не беше сигурен дали могат да виждат, дали имат някакъв сетивен орган за видимия спектър. Та малко ли бяха сферите, с които не успяваха да установят комуникация — проблемът с делфините, например, беше невероятно по-труден. Във всеки случай, ЦСП прие факта, че не са агресивни и тъй като явно бяха малко на брой, а целите им — очевидно безопасни, земното общество ги прие дори с готовност. Приятно беше да виждаш нещо по-различно. Изглежда, имаха намерение, ако им позволят, да останат; някои от тях вече се бяха установили и започнаха дребен бизнес, защото се оказаха добри търговци и организатори, както и опитни в космическите полети; незабавно споделиха със земните учени по-високите си познания в тази област. Все още не даваха да се разбере какво се надяват да получат в замяна, защо са дошли на Земята. Като че ли на тях просто им харесваше тук. Тъй като продължаваха да се държат като дейни, мирни и спазващи законите граждани на Земята, слуховете за „вземане на властта от извънземните“ и „нечовешко проникване“ останаха в реквизита на параноиците от изчезващи малки групички националисти и онези, дето разговарят с истинските хора от летящите чинии.

Като че ли, от ужасния Първи април остана единствено връщането на връх Худ към състоянието на вулканична дейност. Не бе засегнат от бомба, защото бомби не бяха падали — този път. Той просто се бе събудил. Сега на север от него стърчеше дълго, сиво-кафяво перо от дим. Зигзаг и Рододендрон ги постигна съдбата на Помпей и Херкулан. Край мъничкия стар кратер на връх Табор Парк, съвсем в рамките на града, се бе отворил гейзер. Хората от този район се изселваха към цъфтящите нови предградия Уест Истмънт, Честнът Хилс Естейтс и Съни Слоупс Събдивижън. С това, че връх Худ пуши спокойно на хоризонта — можеха да се примирят, но изригването на две крачки от домовете им идваше в повече.

В един препълнен ресторант на самообслужване, Ор си купи безвкусна порция риба и пържени картофи с африкански фъстъчен сос и докато печално ги дъвчеше, помисли: е, веднъж аз й вързах тенекия в „При Дейв“, а сега тя ми я върза.

Не можеше да се справи с мъката си, със загубата. Мъка на сън. Жена, която никога не е съществувала. Опита се да усети вкуса на храната, да гледа другите хора. Но яденето нямаше вкус, а хората бяха до един сиви.

Пред стъклените врати на ресторанта множеството се сгъстяваше — народът се стичаше за следобедното представление в Портландския дворец на спорта — огромен и пищен колизеум край реката. Хората вече не седяха у дома да гледат телевизия. Феднарската телевизия предаваше само по два часа на ден. Съвременният начин на живот залагаше на колективизма. Беше вторник и щеше да се състои най-голямата атракция за седмицата, с изключение на съботния футбол — единоборството. В единоборството загиваха повече спортисти, но при него липсваха драматичните, катарзисни аспекти на футбола, чистата кланица, в която участваха 144 души; липсваше заливането на трибуните с кръв. Изкусните боеве по двойки бяха чудесни, но им липсваше великолепното отреагиране при масовото убийство.

Никога вече война, каза си Ор и остави последните воднисти остатъци от картофи. Излезе сред множеството. Не ще да… повече война… Имаше такава песен. Някога. Не ще да… Какъв беше глаголът? Не беше „водя“, защото се губеше ритъмът. Не ще да… повече война…

Налетя право на граждански арест. Висок мъж с дълго, сбръчкано сиво лице залови нисък мъж с кръгло, лъщящо сиво лице, като го сграбчи за куртката отпред. Навалицата се блъскаше покрай двамата, някои спираха да гледат, други напираха към Двореца на спорта. „Минувачите да отбележат, че това е граждански арест! — нареждаше високият с пронизителен нервен тенор. — Този човек, Харви Т. Ходо, е болен от злокачествен рак на червата, но се укрива от властите и продължава да живее със съпругата си. Аз се казвам Ърнест Ринго Марин, живея на Саут Уест Истуд Драйв, Съни Слоупс Събдивижън № 2624287, Голям Портланд. Има ли десет свидетели?“ Един от свидетелите помогна да държат слабо съпротивляващия се престъпник, докато Ърнест Ринго Марин преброи свидетелите. Ор избяга, пробивайки си с наведена глава път през навалицата, преди Марин да е осъществил евтаназията с подкожния пистолет, какъвто носеха всички пълнолетни граждани, получили своето Свидетелство за гражданска отговорност. И той си имаше. Задължен бе по закон. В момента неговият стоеше незареден — извадиха му заряда, когато стана психиатричен пациент под КЛД. Оставиха оръжието му, та временното загубване на статут да не се превърне в обществен позор за него. Както му обясниха, такова душевно разстройство, от каквото се лекуваше, не бивало да се смесва с наказуемите — сериозно заразните или наследствените заболявания. Не бивало да смята, че представлява в някакво отношение опасност за расата или пък, че е второкачествен гражданин. Оръжието му отново щеше да бъде заредено веднага щом д-р Хейбър го обяви за здрав.

Тумор, тумор… Нали карциномната епидемия бе освободила оцелелите от този бич? Не в тази действителност. Очевидно ракът беше изригнал отново, също както връх Табор и връх Худ.

Уча. Това е. Не ще да уча повече война…

Взе въжената железница на ъгъла на Четвърто и Олдър и се понесе нагоре над сиво-синия град към небостъргача на ИПВЧ, който увенчаваше западните възвишения на мястото на някогашния палат Питок, високо горе във Вашингтон Парк.

Извисяваше се над всичко — града, реките, неясно очертаващите се долини на запад, големите тъмни възвишения на Форест Харк. Над портала с колони стоеше надпис „НАЙ-ДОБРОТО ЗА НАЙ-МНОГОТО!“, изсечен в бял цимент с прави латински главни букви, чиито пропорции придават благородство на всяка мисъл.

В огромното фоайе от черен мрамор, направено по образец на Пантеона в Рим, имаше по-дребен надпис, златото му изпъкваше в основата на централния купол: „ОНОВА, КОЕТО ЧОВЕЧЕСТВОТО ТРЯБВА ДА ИЗУЧАВА, Е ЧОВЕКЪТ.“ А. ПОУП, 1688–1744 Г.

Казвали му бяха, че по застроена площ сградата е по-голяма от Британския музей и е пет етажа по-висока. Не беше бомбоустойчива, защото нямаше бомби. Останалите след Подлунната война ядрени арсенали бяха иззети и взривени при поредица от интересни експерименти далеч от Земята, в астероидния пояс. Оградата можеше да устои на всичко останало на Земята, с изключение може би на връх Худ. Или на лош сън.

Взе движещата се лента до Западното крило, а след това широкия спирален ескалатор до най-горния етаж.

Д-р Хейбър все още държеше псиоаналитичната кушетка в кабинета си, едно натрапващо се, въпреки скромността си, напомняне за това, че е започнал с частна практика и е работил с отделни хора, а не с милиони. Но, за да стигнеш до кушетката, трябваше доста време. Като цяло кабинетът му заемаше около четири декара площ и включваше седем отделни помещения. Ор се представи на автосекретаря при вратата на чакалнята, мина покрай г-ца Крауч, която въвеждаше нещо в компютъра си, и покрай официалния кабинет — тържествено помещение, в което липсваше само трон — за приема на посланици, делегации и нобелови лауреати — докато накрая стигна до един по-малък кабинет с прозорец от пода до тавана, където бе кушетката. Старинната ламперия от червено дърво на цяла една стена беше дръпната настрана и се виждаше великолепна колекция от изследователска апаратура и Хейбър, наврян наполовина в откритата карантия на Усилвателя. Оттам, без да поглежда назад, той избоботи: „Здравей, Джордж! Само включвам нов ергмах в хормочифта на бебчето. Само за миг. Смятам днешния ни сеанс да е без хипноза. Седни. Имам малко работа, пак съм се захванал да човъркам… Слушай. Помниш ли купа тестове, на които те подложих, когато за първи път се яви в Медицинския факултет? Лично описание, интелигентност, Роршах и т.н. Сетне аз ти направих ТАТ и няколко симулирани ситуации на сблъсък, мисля на третия ти сеанс тук. Помниш ли? Да си си задавал въпроса как си се представил на тях?“

— Сигурно — отвърна Ор, макар хич да не му бе идвало на ум.

— Според мен е време да научиш, че по критериите на тези стандартизирани, но тънки и полезни тестове, си напълно нормален, дотолкова, че си аномалия. Разбира се, използвам непрофесионалната дума „нормален“, която няма съвсем обективно значение; в количествен смисъл си точно по средата. Резултатът екстровертност/интровертност, например, беше 49,1. С други думи си по-скоро интровертен, отколкото екстровертен с 0,9 пункта. В това няма нищо необикновено; особеното е, че същата проклета тенденция се проявява навсякъде, във всички тестове. Ако обединим всички в една графа ще попаднеш точно по средата на 50. Доминиране, например; тук май имаше 48,8. Нито доминиращ, нито хрисим. Независимост/зависимост — същото. Съзидателност/разрушителност, по скалата на Рамирес — същото нещо. И двете, нито едното. Или-или. Там, където има противоположни двойки, полярност, си по средата; където има скала, си в равновесната точка. Дотолкова взаимно се неутрализираш, че в известен смисъл нищо не остава. Но Уолтърс от факултета долу тълкува резултатите малко по-различно; той твърди, че отсъствието на социално осъществяване било резултат на холистичното^[2] ти пригаждане. Онова, което според мен е себенеутрализиране в особено състояние на равновесие, на хармония със себе си. От това става ясно, че нашият Уолтърс е лицемерен мошеник; не е надраснал мистиката на седемдесетте години, но е добронамерен. Във всеки случай си такъв — човек по средата на графата. Ето сега свързваме туйцанка с онуйцанка и сме готови… Мамка ти! — Докато се измъкваше, си бе ударил главата в един капак. Остави Усилвателя отворен. — Е, ти си странна птица, Джордж, а най-чудното е, че при теб няма нищо странно! — засмя се с присъщия си гръмък самодоволен смях. — Днес ще опитаме нещо друго. Без хипноза. Без сън. Без делта-фаза и без сънища. Днес искам да те свържа с Усилвателя в будно състояние.

Сърцето на Ор се сви, макар и да не знаеше защо.

— Защо? — попита той.

— Преди всичко, за да запишем ритмите на будния ти мозък усилени. Направих пълен анализ при първия ни сеанс, но това стана преди Усилвателя да може всичко, освен да влезе в синхрон с ритмите. Сега ще съм в състояние да го използвам, за да стимулирам и проследя някои индивидуални характеристики на мозъчната ти дейност и по-специално ефекта на трасиращ снаряд, който имаш в хипокампа. Сетне ще мога да ги сравня с моделите на делта-фазата ти — нормалните и ненормалните. Искам да разбера какво те движи, Джордж, за да установя, какво прави сънищата ти резултатни.

— Защо? — повтори въпроса си Ор.

— Как така защо? Нали затова си тук?

— Дойдох тук, за да бъде излекуван. Да се науча да не сънувам резултатно.

— Ако беше въпрос ей така: едно, две, три и си излекуван, щяха ли да те изпратят тук горе, в института, в ИВПЧ — при мен?

Ор зарови глава в ръцете си и нищо не каза.

— Докато не открия какво правиш, не мога да ти покажа как да спреш, Джордж.

— А ако наистина откриете, ще ми кажете ли как да спра?

Огромният Хейбър прехвърли тежестта на тялото си върху петите и попита:

— Защо се боиш толкова от себе си, Джордж?

— Не се боя от себе си — отвърна Ор. Ръцете му бяха потни. — Боя се от… — Но се страхуваше прекалено много, за да употреби местоимението.

— От това да променяш нещата, както се изразяваш ти. Добре. Зная. Много пъти сме говорили за това. Но защо, Джордж? Трябва да си зададеш този въпрос. Какво му е лошото на това да променяш нещата? Питам се дали тази твоя централно-равновесна личност не те кара да заемаш отбранителна позиция. Опитваш се да погледнеш отстрани собствената си гледна точка обективно. Боиш се да не загубиш равновесието си. Но промяната не означава непременно загуба на равновесието; в края на краищата, животът не е статично състояние. Той е процес. Не съществува такова нещо като покой. С разума си го знаеш, но с чувствата си отказваш да го приемеш. Няма непроменими неща, не можеш да нагазиш в една и съща река два пъти. Живот, еволюция… цялата вселена от пространство, време, енергия… самото съществуване… е в основата си промяна.

— Това е единият му аспект — обади се Ор. — Другият е покоят.

— Когато нещата престанат да се променят, това ще е крайният резултат на ентропията, ще настъпи топлинната смърт на Вселената. Колкото повече нещата се движат, осъществяват взаимни връзки, влизат в противоречие, променят се, колкото по-малко е равновесието — толкова повече е животът. Аз съм за живота, Джордж. Сам по себе си животът е страхотен риск, във всяко едно отношение! Няма как да живееш в сигурност, няма такова нещо като сигурност. Така че подай си носа от черупката и живей пълноценно. Значение има това, че си постигнал нещо, а не как си го постигнал. Онова, което се боиш да приемеш, е, че ние двамата сме се заловили наистина с голям експеримент. Намираме се пред прага на откритие — как да управляваме за доброто на цялото човечество; съвсем нова сила, съвършено ново поле на антиентропна енергия, на воля да действаш, да променяш!

— Всичко това е така. Но има…

— Какво, Джордж! — Сега говореше бащински и търпеливо и Ор направи усилие да продължи, като знаеше, че няма смисъл.

— Ние сме в света, а не срещу него. Не върви да застанем извън нещата и оттам да ги управляваме. Просто не става, против живота е. Има път, който трябва да се следва. Светът е такъв, независимо какъв смятаме, че би трябвало да бъде. Човек трябва да е с него. Трябва да го остави такъв, какъвто е.

Хейбър заснова насам-натам из помещението, сетне застана за миг пред огромния прозорец, който очертаваше изглед на север към спокойния и неизригващ конус на връх Сейнт Хелън. Кимна няколко пъти и каза:

— Разбирам напълно. Но може би ще разбереш към какво се стремя, ако поставим въпроса по следния начин. Намираш се в джунглата, в Мато Гросо, и се натъкваш на туземка, която лежи на пътеката и умира, ухапана от змия. В багажа си имаш серум, предостатъчно серум, който би стигнал да спасиш хиляди ухапани от змия. Няма ли да й го дадеш, защото „така стоят нещата“, ще я оставиш ли на „каквото й е писано“?

— Ще зависи — отвърна Ор.

— Ще зависи от какво?

— Ами… не зная. Ако прераждането е факт, може да я лиша от по-хубав живот и да я осъдя да живее в беда. Може би ако я спася, ще се прибере у дома и ще убие шестима свои съселяни. Зная, че вие ще й дадете серума, защото го имате и изпитвате съжаление към нея. Но не знаете, дали вършите добро или зло, или и двете…

— Добре! Приемам! Зная какво върши серумът против ухапване от змии, но не зная какво върша аз — добре, с удоволствие приемам аргументите ти. И какво от това? С готовност признавам, че в 85 на сто от случаите не зная какво, по дяволите, върша с този твой откачен мозък, а и ти не знаеш, но го вършим — е, ще се заловим ли за работа? — Неговата жизненост, добронамерената му енергия бяха завладяващи; той се засмя и Ор установи, че върху собствените му устни е разцъфнала немощна усмивка.

Но докато Хейбър слагаше електродите, направи последно усилие да влезе в контакт с него:

— На идване видях граждански арест с евтаназия.

— За какво?

— Евгеника. Рак.

Хейбър кимна, нащрек.

— Нищо чудно, че си потиснат. Все още не си приел напълно ползата от контролираното насилие за общо добро и никога няма да си в състояние да я приемеш. Светът, който създадохме, Джордж, е лишен от сантименталност. Реалистичен живот. Но както казах, животът не може да е сигурен. Нашето общество не е сантиментално и с всяка изминала година става все по-малко сантиментално; бъдещето ще го оправдае. Необходимо ни е здраве. Просто няма място за неизлечимо болни с увредени гени, които израждат общността; не можем да се занимаваме с напразни, безполезни страдания. — Въодушевлението, с което говореше, звучеше по-кухо от обикновено; Ор се запита дали Хейбър харесва света, създаден без съмнение от него. — Сега просто си седи така, не искам да заспиваш по навик. Добре, чудесно. Може да ти доскучае. Искам само да поседиш известно време. Дръж си очите отворени, мисли за каквото щеш. А аз ще се ровя из карантиите на бебчето. И така, започваме: бинго. — Натисна белия бутон за включване вляво от Усилвателя, до главата на кушетката.

Едно извънземно го побутна леко в навалицата на алеята; то вдигна левия си лакът, за да се извини, и Ор промърмори: „Извинете.“ То спря, наполовина му препречи пътя, той също спря, стреснат, поразен от зеленикавата, невъзмутима триметрова грамада. Беше гротескна, почти смешна; приличаше на морска костенурка и въпреки това притежаваше странна, едра красота, красота по-ведра от което и да е живеещо на слънчевата светлина същество, от всеки, който ходеше по земята.

От все така вдигнатия ляв лакът се чу равен глас:

— Джор Джор.

След миг Ор разпозна в това двусричие собственото си име и отговори леко смутен:

— Да, аз съм Ор.

— Моля, извинете неканеното прекъсване. Вие сте човекът способен на иаклу, както вече е отбелязано. Това смущава личността.

— Аз не… аз смятам…

— И ние сме били смущавани по различни начини. Представи преминават в мъгла. Възприемането е трудно. Вулканите изпускат огън. Предлага се помощ: подлежи на отказ. Серум против ухапване от змия не се предписва на всеки. Преди да се следват упътвания, водещи в погрешна посока, могат да се призоват помощни сили, по непосредствено следващия начин: „Ър’ перренне!“

— Ър’ перренне — повтори автоматично Ор, защото цялото му съзнание се бе напрегнало в опита да разбере какво му казва извънземното.

— Ако е желана. Думите са сребро, мълчанието е злато. Личността е вселена. Моля, извинете прекъсването, преминаване в мъгла. — Макар да нямаше врат и кръст, извънземното остави впечатление, че се поклони и отмина, огромно и зеленикаво, стърчащо над тълпата. Ор остана загледан след него, докато не чу Хейбър да го вика: „Джордж!“

— Какво? — Огледа глупаво стаята, бюрото, прозореца.

— Какво, по дяволите, направи?

— Нищо — отговори Ор. Все така седеше на кушетката, косата му бе пълна с електроди. Хейбър бе натиснал копчето за изключване на Усилвателя и бе дошъл пред него, загледан първо в Ор, сетне в екрана на ЕЕГ.

Той отвори апарата и провери записа върху книжната лента.

— Реших, че не съм видял добре на екрана — продължи със странен смях той, една много съкратена версия на обикновения му рев с цяло гърло. — Странно нещо става в твоя кортекс, а дори не съм му подавал сигнали от Усилвателя, току-що бях започнал леко да стимулирам Варолиевия мост, нищо конкретно… Какво е това… Господи, поне 150 миливата трябва да са. — Внезапно се обърна към Ор: — За какво мислеше? Възстанови го.

Ор бе обхванат от крайно нежелание, равностойно на чувство за заплаха, за опасност.

— Мислех си… Мислех си за извънземните.

— Алдебаранците? Е?

— Само си помислих за едно от тях, което срещнах на улицата на път за тук.

— И това съзнателно или подсъзнателно ти напомни за евтаназията, която си видял да изпълняват? Така ли? Добре. Това би могло да обясни странното нещо, което стана в центровете на чувствата. Усилвателя го е уловил и преувеличил. Вероятно ти се е сторило, че през ума ти минава нещо… нещо специално, необикновено?

— Не — отговори правдиво Ор. Не му се стори необикновено.

— Добре. Виж какво, ти си се притеснил от начина, по който реагирах. Трябва да ти кажа, че съм свързвал няколкостотин пъти Усилвателя със собствения си мозък и с лабораторни субекти, всъщност с около четирийсет и пет различни субекта. Няма да ти навреди повече, отколкото на тях. Но това отчитане беше съвсем необикновено за зрял субект и просто исках да проверя дали си го усетил субективно.

Хейбър успокояваше себе си, не Ор; но нямаше значение. Ор вече не можеше да бъде успокоен.

— Добре. Пак започваме. — Хейбър пусна отново ЕЕГ-то и се приближи към бутона за включване на Усилвателя. Ор стисна зъби и се приготви за среща с Хаоса и Първичната нощ.

Но нищо такова не стана. Нито пък разговаряше с триметрова костенурка. Остана седнал на удобната кушетка, загледан през прозореца към мъгливия синьо-сив конус на Сейнт Хелън. И безмълвно, като нощен крадец, в него се всели чувство за благополучие, увереност, че всичко е наред, че стои в центъра на нещата. Собственото аз е вселена. Нямаше да позволят да бъде изолиран, да остане сам. Върна се там, където му беше мястото. Изпълни се със самообладание, пълна увереност в това къде се намира той и къде се намира всичко останало. Усещането не беше блажено или мистично, просто нормално. Чувстваше се така, както обикновено се бе чувствал, освен в кризисни моменти, в агония; това бе настроението на неговото детство, на най-хубавите и проникновени часове от детството и зрелостта; това бе неговият естествен начин на съществуване. През последните години го бе загубил, постепенно, но почти напълно, без да разбира, че го е загубил. Този месец се навършваха четири години; преди четири години, откакто се бе случило нещо, отнело му равновесието, а след това наркотиците, сънищата, непрекъснатото прескачане от един в друг жизнен спомен, разбриданата тъкан на живота му, все по-влошаващ се, колкото повече Хейбър го усъвършенстваше; всичко това го беше отклонило напълно от неговия път. Сега изведнъж се върна там, където му беше мястото.

Съзнаваше, че не го е постигнал сам.

Запита се на глас:

— Усилвателя ли го направи?

— Какво да е направил? — поиска да знае Хейбър, който се бе дръпнал отново назад, за да следи екрана на ЕЕГ-то.

— Ъ… Не зная.

— Той не прави нищо, в смисъла, който имаш предвид — отговори Хейбър с известно раздразнение. В моменти, когато не играеше роля и не се правеше, че отговаря, а оставаше изцяло погълнат от бързите и едва доловими реакции на апаратите, беше приятен. — Само усилва онова, което собственият ти мозък върши в момента, селективно стимулирайки активността, а мозъкът ти не прави абсолютно нищо интересно… Ето. — Бързо отбеляза нещо, върна се към Усилвателя, сетне се облегна назад да наблюдава подскачащите криви на малкия екран. С помощта на копчета раздели три, които изглеждаха като една, сетне отново ги обедини. Ор не го прекъсна повече. В един момент Хейбър се обади рязко: — Затвори очи. Погледни нагоре. Така. Дръж ги затворени, опитай се да си представиш нещо… червен куб. Така…

Когато най-сетне изключи апаратите и започна да сваля електродите, спокойствието не напусна Ор, така както ставаше при стимулирано с дрога или алкохол настроение. То остана. Без предумисъл и неудобство той каза:

— Д-р Хейбър, не мога да ви позволя повече да използувате резултатните ми сънища.

— Ъ? — попита Хейбър, чието съзнание оставаше погълнато не от Ор, а от мозъка му.

— Не бива повече да ви позволявам да използувате сънищата ми.

— Да ги използувам ли?

— Да ги използувате.

— Наречи го, както желаеш — каза Хейбър. Беше се изправил и сега стоеше надвесен над Ор, който продължаваше да седи. Сив, едър, широк, с къдрава брада, голям гръден кош, намръщен. „Твоят бог е Бог ревнител.“ — Съжалявам, Джордж, но при твоето положение нямаш на какво отгоре да поставяш условия.

Боговете на Ор бяха без имена и без ревност, не изискваха преклонение, нито подчинение.

— И въпреки това го казвам — отвърна кротко той.

Хейбър погледна надолу към него, наистина го погледна за момент и го видя. Имаше вид сякаш отстъпва назад, както би направил човек, понечил да отмахне тюлена завеса, но натъкнал се на гранитна врата. Отиде в другия край на стаята. Седна зад бюрото си. Сега Ор стана и леко се протегна.

Хейбър поглади черната си брада с голяма, сива ръка и заговори.

— Аз съм на прага, не, почти съм постигнал пробив. Дълбокият му глас престана да боботи, не беше приветлив, а тъмен, мощен. — Като използувам моделите на мозъка ти по схемата обратна връзка-елиминиране-възпроизвеждане-усилване, програмирам Усилвателя да възпроизвежда ЕЕГ-ритмите, които се получават по време на резултатното сънуване. Наричам ги ритми на е-фазата. Успея ли достатъчно да ги обобщя, ще съм в състояние да ги наложа върху ритмите на делта-фазата на друг мозък и според мен, след период на синхронизиране, те ще предизвикат резултатно сънуване в този мозък. Разбираш ли какво искам да кажа? Ще съм в състояние да предизвикам е-фаза в подбран и подготвен мозък с лекотата на психолог, който използува електростимулиране на мозъка, за да предизвика ярост у котка или спокойствие у психически разстроен човек — дори по-лесно, защото мога да симулирам, без да имплантирам контакти или химикали. До няколко дни, може би до няколко часа, ще постигна тази цел. Стане ли това — си свободен. Няма да си необходим. Не обичам да работя със субект против волята му, а напредъкът ще е много по-бърз с подходящо подготвен и ориентиран субект. Но докато не съм готов, имам нужда от теб. Това изследване трябва да се довърши. То е може би най-важното научно изследване, което някога е било предприемано. Имам нужда от теб дотолкова, че ако задължението ти към мен, към търсенето на знание и към благото на цялото човечество, не е достатъчно да те задържи тук, готов съм да те принудя да служиш на една висша кауза. Ако е необходимо, ще получа заповед за Задължително лече… за Принудително лично благополучие. Ако е необходимо, ще използувам опиати, сякаш си буйстващ психопат. Разбира се, отказът ти да помогнеш по въпрос от такава важност е психопатичен. Излишно е да казвам, че безкрайно повече предпочитам да разполагам с доброволната ти, свободна помощ, без служебна или психическа принуда. За мен това е от съществено значение.

— Всъщност ви е все едно — рече Ор без враждебност.

— Защо ми се противопоставяш… сега. Защо сега, Джордж? Когато допринесе толкова много и сме така близо до целта? — „Твоят Бог е изпълнен с упрек Бог.“ Но упрекът за вина не бе начин да хванеш Джордж Ор; нямаше да доживее до трийсет, ако беше от хората, които се отдават на чувството за вина.

— Защото колкото по-дълго продължавате, толкова по-лошо става. А сега, вместо да ми попречите да сънувам резултатни сънища, ще започнете да ги сънувате вие. Не ми харесва това, че останалият свят живее в сънищата ми, но категорично не желая да живея във вашите.

— Какво искаш да кажеш с това „по-лошо става“? Виж какво, Джордж. По мъжки. Разумът ще надделее. Стига да седнем и да обсъдим нещата… Ето какво постигнахме през няколкото седмици, откакто работим заедно: премахнахме пренаселеността, възстановихме стандарта на живот в градовете и екологичното равновесие на планетата, унищожихме рака като основен убиец. — Отмяташе на силните си, сиви пръсти изброеното. — Анулирахме проблема с цвета на кожата, расовата омраза. Спряхме войната. Отстранихме риска от влошаване на биологичния вид и натрупването на вредни генни депа. Преодоляхме — е, да речем в процес на премахване са навсякъде по света — нищетата, икономическото неравноправие, класовата война. Какво ни остава? Душевните заболявания, неспособността на някои хора да се пригодят към действителността — това ще отнеме малко време, но вече сме направили първите стъпки. Под ръководството на ИВПЧ е в ход и непрекъснато напредва ограничаването на човешкото физическо и психическо страдание и нараства самоизявата на отделната личност. Напредък, Джордж! За месец и половина постигнахме по-голям прогрес, отколкото човечеството за шестстотин хиляди години!

Ор реши, че на всички тези аргументи трябва да се отговори. И започна:

— Къде отиде демократичното управление? Хората вече не могат да избират сами каквото и да е. Защо всичко е толкова калпаво, защо всичко е така безрадостно? Дори не можеш да различиш хората един от друг, а колкото са по-млади, толкова повече си приличат. Тази работа със Световната държава, която отглежда всички деца в Центрове…

Хейбър го прекъсна, наистина разгневен.

— Детските центрове бяха твое изобретение, не мое! Както винаги, във внушенията си само очертах какво е желателно; опитах се да внуша как да се осъществят някои от тези неща, но внушенията ми никога не се изпълняват или скапаният ти първичен мисловен процес ги изкривява до неузнаваемост. Нали разбираш, не е нужно да ми казваш, че се противопоставяш на всичко, което се опитвам да постигна и го ненавиждаш — това стана явно от самото начало. Със заобиколните или глупави начини, които сънищата ти избират за осъществяването, ти осуетяваш, осакатяваш всяка стъпка напред, която те карам да направиш. Всеки път се опитваш да направиш крачка назад. Поривите ти са изцяло негативни. Ако не си под силна хипнотична принуда, преди седмици да си превърнал света в пепел! Видя какво за малко не направи през нощта, когато избяга с оная адвокатка…

— Тя е мъртва — прекъсна го Ор.

— Добре. Тя имаше разрушително влияние върху теб. Безотговорно. На теб ти липсва обществено съзнание, алтруизъм. Ти си една морална медуза. Всеки път трябва да ти внушавам по хипнотичен път чувство за отговорност пред обществото. И всеки път то не заработва, изчезва. Точно това се случи с Детските центрове. Аз внуших, че след като семейното ядро е онова, което най-вече оформя невротичните личностни структури, има начини в едно идеално общество те да бъдат модифицирани. Сънят ти се хвана за най-недодяланото тълкуване на тези идеи, смеси ги с евтини утопични схващания или, може би, цинични антиутопични схващания и създаде центровете. Въпреки това, те са нещо по-добро от старото положение! По света има много малко шизофрения — това знаеше ли го? Тя е рядко заболяване! — Тъмните очи на Хейбър светнаха, устните му се разтеглиха в усмивка.

— Нещата сега стоят по-добре, отколкото… бяха преди — обади се Ор, вече без да очаква, че ще се получи разговор. — Но колкото повече продължавате, толкова по-лошо става. Не искам да ви попреча, но вие се опитвате да направите нещо, което не може да стане. Аз притежавам тази дарба, зная го; и зная, че съм й задължен. Да я използувам само когато трябва. Когато няма алтернатива. Сега има алтернативи. Трябва да спра.

— Не можем да спрем — ние едва започваме! Едва започваме да овладяваме тази твоя способност. Вече виждам как ще стане и ще го направя. Не бива лични страхове да стоят на пътя на доброто, което може да се постигне за всички хора с тази нова способност на човешкия мозък!

Хейбър произнасяше реч. Ор го погледна, но непроницаемите очи, загледани право към него, не отвърнаха на погледа му, не го видяха. Речта продължи:

— А аз правя тази нова способност възпроизводима. Може да се направи аналогия с откриването на печатарството, с прилагането на всяка нова техническа или научна идея. Един експеримент или метод е безполезен, ако не може да бъде успешно повторен от други. По същия начин дотогава, докато е-фазата стоеше заключена в мозъка на един човек, човечеството щеше да има полза от нея колкото от ключ, заключен в стая, или единичен, стерилен, мутирал ген. Но аз имам начини да извадя ключа от стаята. И този „ключ“ ще бъде велико събитие в човешката еволюция, равно на развитието на самия мислещ мозък! Всеки мозък, който е в състояние и заслужава да го използува, ще може да го използува. Когато подходящ, стимулиран от Усилвателя, обучен и подготвен субект влезе в е-фаза, той ще бъде под пълен автохипнотичен контрол. Нищо няма да бъде оставено на случайност, на произволен импулс, на ирационална нарцистична прищявка. Няма да го има това напрежение между волята ти за нихилизъм и моята воля за прогрес, твоите желания за нирвана и моето съзнателно, внимателно планиране в името на общото добро. Когато се уверя в метода си, ще те пусна да си вървиш. Напълно свободен. И тъй като непрекъснато си твърдял, че единственото, което желаеш, е да бъдеш освободен от отговорност, да не можеш повече да сънуваш резултатно, ти обещавам, че още първият ми резултатен сън ще включва и твоето „излекуване“ — ти повече няма да сънуваш резултатно.

Ор се бе изправил; стоеше неподвижен, загледан в Хейбър; изглеждаше спокоен, но изключително бдителен и съсредоточен.

— Ще контролирате собствените си сънища сам, без някой да помага или да ви надзирава, така ли? — попита той.

— От седмици вече те контролирам. В случая с мен, защото се разбира, че е абсолютно етично задължение аз да съм първият субект на собствения си експеримент, в случая с мен, контролът ще бъде пълен.

— Опитах автохипнозата преди да посегна към наркотиците, потискащи сънищата…

— Да, споменавал си го; разбира се — не си успял. Въпросът за постигането на автовнушение при съпротивляващ се субект е интересен, но твоето не е било в никакъв случай мерило; ти не си професионален психолог, не си подготвен хипнотизатор, а вече си бил емоционално разстроен по този въпрос; нищо не си постигнал, разбира се. Но аз съм професионалист и зная съвършено точно какво върша. Мога да си самовнуша цял сън и да сънувам всяка подробност така, както съм я замислил в будно състояние. Правил съм го всяка нощ през последната седмица, за да постигна форма. Когато Усилвателя синхронизира обобщената д-фаза с моята собствена д-фаза — тези сънища ще станат резултатни. И тогава… и тогава… — Сред къдравата брада устните се разтвориха в напрегната, съсредоточена усмивка, усмивка на екстаз и тя накара Ор да се отвърне, сякаш е видял нещо едновременно ужасяващо и жалко, което никога не е трябвало да види. — Тогава този свят ще е рай, а хората — богове!

— Ние сме, вече сме — обади се Ор, но другият не му обърна внимание.

— Няма от какво да се боиш. Опасният период — да бяхме го знаели — е бил, когато само ти си притежавал способността за е-сънуване и не ти е било ясно какво да правиш с нея. Кой знае какво можеше да се случи, ако не беше дошъл при мен, ако не те бяха изпратили в подготвени, научни ръце. Но ти дойде и аз бях тук — както казват — гениалността се състои в това да си в подходящото време на подходящото място! — Изсмя се високо. — Така че вече няма от какво да се боим и нещата са извън теб. Аз зная какво върша и как да го върша от гледна точка на науката и морала. Зная за къде съм тръгнал.

— Вулканите изригват огън — промърмори Ор.

— Какво?

— Мога ли да си ходя вече?

— Утре в пет.

— Ще дойда — рече Ор и си тръгна.