Урсула Ле Гуин
Грънчарското колело на рая (2)

Втора глава

Божиите двери са небитието.

Джуан Дзъ: XXIII

От кабинета на д-р Уилям Хейбър не се откриваше изглед към връх Худ. Той се помещаваше във вътрешен утилитарен апартамент в Уиламит Ист Тауър и не гледаше на никъде. Върху една от стените без прозорци имаше голям фототапет на връх Худ и докато разговаряше по интеркома със секретарката си, д-р Хейбър не отделяше очи от него.

— Кой е този Ор дето се качва, Пени? Истерикът със симптоми на проказа ли?

Всъщност тя седеше само на метър от него, от другата страна на стената, но също както дипломата в рамка, интеркомът вдъхва доверие на пациентите, а и на доктора. Пък и май не върви един психиатър да отваря вратата и да вика: „Следващият!“

— Не, докторе, вие говорите за господин Грийн, който ще дойде утре в десет. Този ни го праща д-р Уолтърс от Медицинския факултет, доброволната терапия.

— Злоупотреба с наркотици. Ясно. Папката му е при мен. Щом дойде, пусни го да влезе.

Още докато говореше, чу бръмченето на качващия се асансьор; той спря, вратите му се плъзнаха встрани със свистене; сетне отекнаха стъпки, поколебаха се, външната врата се отвори. Тъй като се заслуша, започна да чува врати, пишещи машини, гласове, вода да изтича в тоалетните на канторите насам — натам по коридора, над него и под него. Номерът бе да се научиш да не ги чуваш. Само в главата има масивни стени, които могат да те отделят от шумовете.

Сега Пени изпълняваше церемонията, свързана с първата визита, и докато чакаше, д-р Хейбър се загледа отново във фототапета, като се питаше кога ли е правена снимката. Синьо небе, сняг от подножието до върха. Явно много отдавна, през шейсетте или седемдесетте. Парниковият ефект бе настъпил съвсем постепенно, така че роденият през 1962 г. Хейбър ясно помнеше сините небеса от ранното си детство. Сега вечните снегове бяха изчезнали от всички планини по света, дори от Еверест, дори от Еребус, раззинал огнена паст в пустинните брегове на Антарктида. Разбира се, може и да са оцветили съвременна снимка, да са направили небето синьо, а върха — бял; знае ли човек.

— Добър ден, г-н Ор — рече той, изправен, усмихнат, но без да протяга ръка, защото в последно време мнозина пациенти изпитваха голям страх от физически контакт.

Пациентът отдръпна неуверено почти протегнатата си ръка, опипа нервно огърлицата си и отвърна:

— Приятно ми е.

Огърлицата представляваше обичайната дълга верига от посребрена стомана. Облеклото му беше обикновено, в рамките на стандарта на обикновен чиновник; носеше косата си консервативно, до раменете, брадата му беше къса. Светлокос и светлоок, нисък, слаб, бял, малко недохранен, в добро здраве, между 28 и 32. Неагресивен, кротък, безцветен, потиснат, обикновен. Както често казваше Хейбър — първите десет секунди от контакта с пациента са най-ценният период.

— Седнете, г-н Ор. Добре! Пушите ли? С кафявия филтър са обикновени, с белия — без никотин. — Ор не пушеше. — Сега да видим какво ще правим с вас. Здравният контрол иска да знае защо сте заемали фармакарти от приятели и сте получавали повече от полагаемите ви се стимулиращи хапчета от лекарствените автомати. Така ли е? При това положение са ви изпратили при момчетата от факултета, които са препоръчали Доброволна терапия и са ви препратили при мен. Вярно ли е?

Слушаше се как говори сърдечно, спокойно, за да накара човека насреща си да се отпусне, но този съвсем не се отпускаше. Премигваше често, седеше сковано, положението на ръцете му беше прекалено официално — класическа картина на потисната тревога. Той кимна, сякаш едновременно с това преглъщаше.

— Добре, чудесно, дотук нищо особено. Щяхте да сте загазили, ако трупахте хаповете, за да ги продавате на наркомани или да извършите с тях убийство. Но тъй като сам сте ги гълтали, наказанието ще бъде само няколко сеанса с мен! Все пак трябва да разбера защо сте ги вземали, за да можем заедно да разработим по-здравословен начин на живот, който ще ви придържа в рамките на предвидените в собствената ви фармакарта дози, а може и да ви освободи напълно от зависимостта от наркотиците. Вашата система е била — тук той хвърли поглед в папката, изпратена от Медицинския факултет — да вземате няколко седмици барбитурати, да преминете няколко нощи към декстро-амфетамин, сетне да се върнете към барбитуратите. Как се започна? Безсъние ли?

— Спя добре.

— Но имате лоши сънища.

Човекът вдигна стреснато поглед, беше изплашен — проблясък на нескрит ужас. Случаят щеше да е лесен. Този нямаше защити.

— Нещо такова — рече дрезгаво той.

— Не ми беше трудно да позная, г-н Ор. Обикновено ми пращат сънуващите — рече той и се усмихна широко на дребния мъж. — Специалист съм по съня. В буквалния смисъл на думата. Ониролог^[1]. Сънят и сънищата са моето поле на дейност. Сега, на тази основа, можем да направим следващото предположение, а то е, че сте използували фенобарбитуратите, за да потиснете сънищата, но сте установили, че с привикването към него, наркотикът е действал все по-малко и по-малко, докато е престанал изобщо да ги потиска. Същото се отнася и до декседрина. И сте започнали да ги редувате.

Пациентът кимна сковано.

— Защо периодът, в който сте вземали декседрина, е бил винаги по-кратък?

— Изнервяше ме.

— Убеден съм, че е било така. А последната комбинирана доза е била чудо и половина. Но не и опасна сама по себе си. Все пак, г-н Ор, вие сте правели нещо рисковано. — Направи пауза, за да имат думите му по-голям ефект. — Лишавали сте се от сънища.

И отново пациентът кимна.

— Опитвате ли се да се лишите от храна и вода, г-н Ор? Да сте се опитвали да минете без въздух напоследък?

Продължаваше да говори шеговито и за миг пациентът успя злощастно да се усмихне.

— Знаете, че имате нужда от сън. Тъй както имате нужда от храна, вода и въздух. Но не сте знаели, че да спиш не е достатъчно, че тялото ви настоява също така упорито да получи полагаемото му се количество сънища, нали? Ако системно лишавате мозъка си от сънища, той започва да се държи странно. Ставате раздразнителен, гладен, не успявате да се концентрирате — познато ли ви звучи? Не е бил само декседринът. И така, изпадате в унес, реакциите ви са непредсказуеми и проявявате склонност към параноични фантазии. И накрая сте принуден да сънувате, независимо какво. Няма наркотик, който да ви спре да сънувате, освен ако не ви убие. Така например крайният алкохолизъм може да доведе до състояние, наречено централна понтинна миелинолиза, което е фатално; причинява се от кръвоизлив в подкорието, вследствие от липса на сънища, а не на сън! От липса на изключително специфичното състояние, което настъпва по време на спането — сънуването, парадоксалната фаза на съня, делта-съня. И тъй като не сте алкохолик, нито сте мъртъв, зная, че каквото и да сте вземали, за да потиснете сънищата си, то е имало само частичен ефект. Следователно: вие сте в недобро физическо състояние поради частичното лишаване от сънища и вървите по задънена улица. И така, какво ви вкара в задънената улица? Предполагам страх от сънища, от кошмари или онова, което според вас са лоши сънища.

— Бихте ли ми казали нещо за тях?

Ор се поколеба.

Хейбър отвори уста и отново я затвори. До такава степен знаеше какво ще кажат пациентите му, че можеше да го изрази много по-добре от тях. Но важното бе те да направят тази стъпка. Не биваше да я прави вместо тях. В края на краищата, този разговор само предхождаше същественото, беше ритуал, останал от щастливото време на психоанализите; служеше единствено да му помогне в решението, дали да се насочи към положително или отрицателно привикване, какво да направи.

— Струва ми се, че не сънувам кошмари по-често от другите хора — говореше Ор, загледан в ръцете си. — Нищо особено. Аз… аз се боя да сънувам.

— Да сънувате лоши сънища ли?

— Всякакви сънища.

— Разбирам. Имате ли представа как е възникнал този страх? И от какво се боите, какво искате да избегнете?

Тъй като Ор не отговори веднага, а седеше загледан в ръцете си — ъгловати, червени, отпуснати абсолютно безжизнени върху коляното му, Хейбър съвсем лекичко го подкани.

— Какво ви притеснява — че сънищата са безсмислени, разюздани, понякога и порочни ли?

— Да, в известен смисъл. Но по конкретна причина. Виждате ли, тук… тук аа…

Ето го разковничето, ключът, помисли си Хейбър, който също наблюдаваше ръце му. Бедното копеле. Има полюции и изпитва комплекс на вина заради това. Пубертетно напикаване, властна майка…

— Ето тук ще престанете да ми вярвате.

Дребосъкът се оказа по-болен отколкото изглеждаше.

— Онзи, който борави със сънища в будно или сънно състояние, не отдава особено значение на понятия като вяра или невяра, г-н Ор. Обикновено не си служа с тези категории. Не вършат работа. Затова продължавайте нататък. Стана ми интересно. — Дали не звучеше покровителствено? Погледна към Ор да не би да е схванал думите му погрешно и за миг срещна очите му.

Необикновено красиви очи, помисли си Хейбър, и остана изненадан от думата, защото и „красота“ не беше категория, с която често си служеше. Зениците бяха сини или сиви, много ясни, сякаш прозрачни. Неволно Хейбър се загледа в тези ясни очи с неопределен цвят; но само за миг, затова съзнанието му не регистрира необикновеното преживяване.

— Ами — подхвана Ор обзет от решителност, — сънувал съм сънища, които… които са въздействали на… на будния свят. Реалния свят.

— Така е с всички нас, г-н Ор.

Ор зяпна. С такъв можеш да си правиш каквото щеш.

— Въздействието на сънищата от делта-фазата непосредствено преди събуждане върху общото емоционално състояние на психиката може да бъде…

Но мъжът, с когото можеше да прави каквото си ще, го прекъсна:

— Не, нямам предвид това — и добави с известно заекване: — Искам да кажа, че сънувах нещо и то се случи.

— Не ми е трудно да го повярвам, г-н Ор. Казвам го съвсем сериозно. Едва след появата на научното мислене са се намерили хора, склонни да го поставят под въпрос, още по-малко да не вярват в него. Пророчески…

— Не става дума за пророчески сънища. Не съм способен да предвиждам бъдещето. Просто променям нещата. — Ръцете бяха здраво стиснати. Нищо чудно, че големците от Медицинския факултет са му го изпратили. Те винаги изпращаха на Хейбър откачените, с които не могат да се оправят.

— Бихте ли ми дали пример? Да речем, спомняте ли си първия път, когато сте сънували такъв сън? На каква възраст бяхте?

Пациентът се поколеба, сетне рече:

— Струва ми се — на шестнайсет. — Държанието му продължаваше да е покорно; проявяваше голям страх от темата, но не стоеше нащрек, нито пък проявяваше враждебност по отношение на Хейбър. — Не съм съвсем сигурен.

— Кажете ми за първия път, в който сте сигурен.

— Бях седемнайсетгодишен. Все още живеех при нашите и у дома бе отседнала сестрата на майка ми. Намираше се в процес на развод и не работеше, получаваше само базисна издръжка. Пречеше. Имахме обикновен тристаен апартамент, а тя все стоеше у дома. Подлудяваше майка ми. Не беше от деликатните, имам предвид леля Етел. Окупираше банята — по това време все още разполагахме с отделна баня. И тя все, как да кажа, все ме сваляше — уж на шега. Полу на шега. Влизаше в спалнята ми по долнище на пижама и т.н. Беше само на около трийсет години. Това ме държеше в напрежение. Все още не бях имал момиче и… разбирате. Подрастващи. Не е трудно да възбудиш едно момче. Това ме караше да негодувам. Та нали ми беше леля.

Погледна към Хейбър, за да се увери, че докторът разбира срещу какво точно е негодувал и не гледа с неодобрение на това. Натрапчивата сексуална разюзданост в края на двайсетия век беше довела също до чувство за вина и страх у потомците, тъй както бе станало след пуританщината от края на деветнайсети век. Ор се боеше да не би Хейбър да се стресне от това, че не е искал да спи с леля си. Хейбър запази израз на безразличие, но и на интерес, така че Ор продължи.

— И тъй, сънищата ми станаха неспокойни и леля ми винаги присъстваше в тях. Обикновено в друг образ, както става понякога в сънищата; веднъж беше бяла котка, но аз знаех, че това е Етел. В края на краищата една вечер поиска да я заведа на кино и се опита да ме накара да я опипам, сетне, когато се върнахме у дома, започна да се мята по леглото ми и да казва, че родителите ми спели и т.н., а когато най-сетне успях да я изведа от стаята си и заспах, сънувах този сън. Много жив беше. Помнех го изцяло, когато се събудих. Сънувах, че Етел е загинала при автомобилна катастрофа и сме получили телеграма за това. Докато приготвяше вечерята, мама плачеше и на мен ми стана мъчно за нея, щеше ми се да направя нещо за нея, но не знаех какво. Толкова… Сетне, когато станах, отидох в дневната. Етел я нямаше на дивана. Тя никога не беше спала на него. Нямаше защо да питам. Помнех. Знаех, че леля Етел е загинала при автомобилна катастрофа на магистрала в Лос Анджелис преди месец и половина, прибирайки се у дома, след като ходила при адвокат във връзка с развода си. Бяха ни съобщили с телеграма. Целият сън представляваше като че ли повторно преживяване на нещо, което действително се е случило. Само дето не се беше случило. Искам да кажа, докато не сънувах съня, знаех също, че е живяла у нас, спяла е на дивана в дневната — до миналата нощ.

— Но нямаше нищо, което да говори за това, да го доказва.

— Не. Нищо. Не беше идвала. Никой не си спомняше да е идвала, освен мен. И грешах. Вече.

Хейбър кимна мъдро и поглади брада. Онова, което изглеждаше като умерено привикване към наркотици, започна да прилича на тежко отклонение от нормалното, но нямаше друг случай да му представят такава стройна система от самозаблуди. Може би Ор беше умен шизофреник, който му разправя небивалици и се подиграва с него? Все пак липсваше едва доловимата вътрешна арогантност на такива хора, към която Хейбър беше изключително чувствителен.

— Според вас, защо майка ви не е осъзнала, че действителността се е променила от предишната нощ?

— Ами тя не го беше сънувала. Искам да кажа, че сънят наистина промени действителността. Той създаде с обратна сила друга действителност, част от която е била. След като е била част от нея, тя нямаше спомен за другата. Аз имах, спомнях си и двете, защото бях… там… в момента на промяната. Зная, че не звучи смислено, но мога да го обясня само по този начин. Обаче трябва да имам някакво обяснение, инак се изправям пред факта, че съм луд.

Не, този човек съвсем не беше безличен.

— Не се занимавам с това да раздавам присъди, г-н Ор. Имам нужда от факти. А трябва да ми повярвате, че за мен събитията в съзнанието са факти. Когато наистина виждате съня на друг човек, записан черно на бяло от енцефалографа, както съм правил десетки хиляди пъти, няма начин да кажете, че сънищата не са „реални“. Те съществуват; те са събития; те оставят следа. Да разбирам ли, че сте имали и други сънища със същите последици?

— Няколко. От дълго време не ги сънувам. Само като съм в стрес. Но това сякаш… започна да става по-често. Започнах да се страхувам.

Хейбър се приведе напред.

— Защо?

Ор го погледна, без да разбира.

— Защо се страхувате?

— Защото не искам да променям нещата — отвърна Ор, сякаш изричаше нещо повече от очевидно. — Кой съм аз, че да се намесвам в хода на нещата? Освен това подсъзнанието ми променя нещата без някакъв разумен контрол. Опитах автохипноза, но не свърши работа. Сънищата са несвързани, егоистични, безсмислени — неморални, както казахте преди минута. Те идват до голяма степен от онази част в нас, която не е социализирана, нали така? Не съм искал да убивам бедната Етел. Просто исках да не ми пречи. Да, но е голяма вероятността това да стане драстично. Сънищата намират преки пътища. Аз я убих. При автомобилна катастрофа на две хиляди километра, месец и половина преди това. Аз съм отговорен за смъртта й.

Хейбър отново поглади брада и рече бавно.

— Оттук и потискащите сънищата наркотици. Да избегнете други отговорности.

— Да. Дрогата не позволяваше на сънищата да придобиват сила и да стават ярки. Само някои от тях, много интензивни, са… — потърси подходящата дума — резултатни.

— Така. Добре. Да видим. Не сте семеен; работите като чертожник в електрорайона Бонвил-Уматила. Харесва ли ви работата?

— Да.

— Как сте с половия живот?

— Имах пробен брак. Разделихме се миналото лято, трая няколко години.

— Вие ли се отдръпнахте или тя?

— И двамата. Не искаше дете. Нямаше условия за официален брак.

— А оттогава?

— Ами в службата има някои момичета. Всъщност не съм… полов атлет.

— А междуличностните отношения? Смятате ли, че отношенията ви с другите хора са задоволителни, че имате своя ниша в емоционалната екология на заобикалящата ви среда?

— Така мисля.

— Следователно твърдите, че всичко е наред в живота ви. Хубаво. Сега ми кажете дали искате, дали сериозно искате да се освободите от зависимостта си от наркотици?

— Да.

— Значи добре. И така, вземали сте дрога, защото не сте искали да сънувате. Но не всички сънища са опасни; само някои по-ярки. Сънували сте леля си Етел като бяла котка, но на следващата сутрин тя не се е превръщала в бяла котка, нали така? Някои сънища са нормални — безопасни.

Изчака Ор да кимне в знак на съгласие.

— Сега помислете върху следното: готови ли сте да подложим всичко това на проверка и, може би, да се научите да сънувате безопасно, без страх? Нека обясня. Натоварили сте проблема с прекалено много емоции. Вас буквално ви е страх да сънувате, защото смятате, че някои от сънищата ви имат способността да влияят върху действителния живот по начин, който няма как да контролирате. Да, но това може и да е сложна и съдържателна метафора и с нея подсъзнанието ви да се опитва да каже на съзнанието ви нещо за действителността — вашата действителност, вашия живот — което не сте готови да приемете на съзнателно равнище. Но бихме могли да приемем метафората съвсем буквално; не е нужно засега да я превеждаме на езика на действителността. В момента проблемът ви е следният: боите се да сънувате, но ви е необходимо. Опитали сте се да потиснете сънищата с наркотици, но не сте успели. Тогава, да опитаме обратното. Да ви накараме да сънувате нарочно — интензивно и ярко, тук. Под мой надзор, под контрол. Така че вие да получите власт над онова, което сякаш ви се изплъзва.

— Как така ще сънувам по поръчка? — попита крайно притеснен Ор.

— В д-р Хейбъровия Дворец на сънищата ще можете! Хипнотизирали ли са ви досега?

— При зъболекаря.

— Добре. Ето каква е системата. Поставям ви в хипнотичен транс и ви внушавам, че ще заспите, ще сънувате и какво ще сънувате. Ще бъдете свързан чрез електроден шлем с апаратурата, за да е сигурно, че наистина сънувате, а не сте само в хипнотичен транс. Докато сънувате, ще ви наблюдавам физически и на ЕЕГ^[2] през цялото време. Ще ви събудя и ще разговаряме за съня ви. Ако е минал без проблеми, може да приемете много по-спокойно мисълта за следващ сън.

— Но аз няма да сънувам резултатно тук; това се случва на един от десетки или стотици съня. — Аргументите, които Ор привеждаше в своя защита, бяха съвсем логични.

— Тук можете да сънувате всякакъв вид сън. Съдържанието му и неговото емоционално равнище могат да се управляват почти изцяло от мотивиран субект и съответно подготвен хипнотизатор. Правя го от десет години. А вие ще бъдете в непрекъсната връзка с мен, защото ще носите шлем. Слагали ли сте някога такова нещо?

Ор поклати отрицателно глава.

— Но знаете какво представляват.

— Изпраща чрез електроди сигнал, който стимулира… мозъка да прави каквото се иска от него.

— В общи линии е така. Руснаците го използуват от петдесет години, израелците го усъвършенстваха, а накрая ние го възприехме и го произведохме масово за професионални цели, при лечение на пациенти с психични отклонения и за домашна употреба, за приспиване или довеждане до алфа-транс. Преди няколко години лекувах пациентка в тежка депресия, изпратена за задължителна терапия в Линтън. Също както много други депресанти, тя не можеше да спи и особено й липсваше делта-съня, през който има сънища; колкото по-малко сън — толкова по-дълбока депресия. На това трябваше да се сложи край. Но как? Не разполагаме с лекарство, което да допринася съществено за удължаване на делта-съня. ЕСМ, електронно стимулиране на мозъка? Но това е свързано с имплантиране на електроди, при това дълбоко, за да се стигне до центровете на съня; по-добре без операция. Приложих шлема, за да стимулирам спането. Ами какво би станало, ако направим дифузния, нискочестотен сигнал по-специфичен, насочен локално към конкретна област в мозъка? Охо, д-р Хейбър, ето ти тебе проблем. Но след като се натъпках с необходимите познания в областта на електрониката, разработих основната апаратура само за няколко месеца. Сетне се опитах да стимулирам мозъка на субекта със записи на мозъчни вълни от здрави субекти при съответните състояния в различните етапи на спането и сънуването. Нищо не излезе. Установих, че сигналите от друг мозък могат да предизвикат, но могат и да не предизвикат реакция у субекта; трябваше да се науча да обобщавам, да получа нещо като средно статистически запис от стотици нормални мозъчни вълни. Започнах, докато работя с пациента, отново да стеснявам, да пригаждам; а когато мозъкът на субекта направи онова, което ми е необходимо, записвам момента, усилвам го, уголемявам и го удължавам, възпроизвеждам го и така стимулирам мозъка да следва собствените си здравословни импулси, ако мога да си позволя играта на думи. Но всичко е свързано с огромен обем анализ на обратната връзка. И обикновената електроенцефалография плюс шлема се превърна в ей това — той посочи с ръка електронната гора зад Ор. Беше скрил по-голямата част с пластмасова ламперия, защото мнозина пациенти се плашеха от машинарията или прекалено се отъждествяваха с нея, и все пак тя заемаше една четвърт от кабинета. — Това е Машината за сън — продължи той с широка усмивка — или, казано по-прозаично, Усилвателя. А онова, което той върши, е, че ви кара да заспите и да сънувате: леко и за кратко време или пък толкова дълго и интензивно, колкото искаме. О, между другото, това лято изписаха пациентката с депресия напълно излекувана от Линтън. — Приведе се напред и попита: — Готов ли сте да опитате?

— Сега ли?

— За какво да чакате?

— Но как да заспя в четири и половина следобед…

Хейбър беше започнал да рови в претъпканото чекмедже на бюрото си и сега измъкна оттам един формуляр.

— Съгласие за хипноза, изисквано от Министерството на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Ор взе подадената му писалка, подписа формуляра и го остави послушно на бюрото.

— Така. Хубаво. А сега, Джордж, кажи ми следното. Твоят зъболекар какво използува — хипнозапис или пък е от онези, които не оставят друг да им върши работата?

— Запис. Аз съм 3 по скалата на податливост.

— Точно по средата на скалата, а? За да може внушението да има резултат, ще ни е необходим доста дълбок транс. Не ни трябва сън в транс, а истински сън по време на спане; за това ще се погрижи Усилвателя, но трябва да сме сигурни, че внушението ще стигне дълбоко. Затова, вместо да прекараме часове в подготовка за дълбок транс, ще използуваме вагусно-каротидна индукция. Виждал ли си как става?

Ор поклати глава. Изглеждаше загрижен, но не възрази. Беше готов да се съгласи, но готовността му беше някак пасивна и изглеждаше женствена или дори детинска. Хейбър почувства как този физически крехък и отстъпчив човечец предизвиква у него желание да го вземе под свое покровителство или да го мачка. Беше толкова лесно да господстваш над него, да го гледаш отвисоко, че трудно можеше да се въздържи.

— Използувам метода при повечето си пациенти. Той е бърз, безопасен и сигурен — определено най-добрият начин да се предизвика хипноза, който създава най-малко трудности на хипнотизатора, а и на субекта. — Ор положително бе чувал страховити истории за субекти, получили мозъчни увреждания или умъртвени от прекалено продължителна и несръчна вагусно-каротидна индукция. И макар подобни страхове да не се отнасяха до него, Хейбър трябваше да ги има предвид и да успокои Ор, за да не се съпротивлява на хипнозата по принцип. Затова продължи да дърдори, описвайки петдесетшдишната история на метода, после съвсем се отклони от темата за хипнозата, върна се към спането, за да стигне целта. — Ще, трябва да прехвърлим мост през пропаст, разбирате ли, пропастта, която съществува между бодърстването или състоянието на хипнотичен транс и спящото състояние. Тя носи простичкото име „спане“. Нормален сън, обикновен сън, не-РЕМ^[3] сън — както щете го наречете. Най-общо казано, боравим с четири състояния на съзнанието: будно, транс, обикновен сън и делта-сън. От гледна точка на мисловната дейност обикновеният сън, дълбокият сън и хипнозата имат нещо общо; и трите освобождават активността на подсъзнанието; склонни са да използуват първичния мисловен процес. Докато мозъчната дейност в будно състояние е вторичен процес — тя е рационална. Но да погледнем към ЕЕГ записите на четирите състояния. Оказва се, че дълбокият сън, трансът и будното състояние имат много общо помежду си, докато обикновеният сън е съвършено различен. А човек не може да премине от транс в истински дълбок сън. Между тях трябва да има състояние на обикновено спане.

Обикновено човек изпада в състояние на дълбок сън четири или пет пъти на нощ и то само за по четвърт час. Останалото време се намирате в различни фази на нормалния сън. Там също сънувате, но обикновено неярко; мозъчната дейност наподобява машина на празен ход, нека го наречем непрекъснато нашепване на образи и мисли. А ние търсим ярките, заредени с емоция, запомнящи се неща в състоянието на дълбок сън. Нашата хипноза плюс Усилвателя ще се погрижат да ги имаме, да прескочим неврофизиологичната и времева пропаст на спането и да попаднем направо в съня. Така че ще трябва да полегнете на кушетката. Пионери в моята област са Демент, Азерински, Бергер, Озуълд, Хартман и други, но кушетката идва направо от Татко Фройд… Ние обаче я използуваме, за да спим на нея. Като начало искам да седнете в долния край. Точно така. Ще прекарате известно време там, затова се наместете удобно. Казахте, че сте опитали автохипноза, нали? Добре. Опитайте с методите, които сте приложили. Какво ще кажете за дълбоко дишане? Бройте до десет докато поемате въздух, задръжте до пет; точно така, отлично. Имате ли нещо против да гледате в тавана, точно над главата си. Да, точно така.

Когато Ор послушно наклони глава назад, Хейбър, който стоеше близо до него, посегна бързо и безшумно, сложи лявата си ръка зад главата му, натискайки здраво с палец и един пръст зад и под всяко ухо; в същото време с десния палец и пръст натисна силно откритото гърло, точно под меката, руса брада, където минаваха вагусния нерв и каротидната артерия. Усети под пръстите си нежната, бледа кожа, долови първоначалното сепване, сетне видя как бистрите очи се затварят. И докато мърмореше тихо и бързо — Сега ще заспиш, затвори очи, спи, отпусни се, не мисли за нищо; ще спиш, спокоен си, ще се отпусне и тялото ти; отпусни се, забрави… — изпита радост от собственото си изкуство, незабавната власт над пациента.

А Ор падна по гръб на кушетката, като прострелян, дясната му ръка се отпусна безжизнена до леглото.

Веднага Хейбър коленичи до него, с дясната си ръка все така притискаше леко същите точки, без да спира тихия, бърз поток от внушения:

— Сега се намираш в транс, не спиш, а си в дълбок хипнотичен транс и няма да излезеш от него, и да се събудиш докато не ти кажа. Сега ти си в транс и потъваш непрекъснато все по-дълбоко, но все още чуваш гласа ми и следваш указанията ми. Отсега нататък, винаги когато само докосна гърлото ти, така както правя сега, веднага ще влизаш в хипнотичен транс. — Повтори указанията и продължи. — Сега, когато ти кажа да отвориш очи, ще го направиш и ще видиш пред теб да се носи кристално кълбо. Искам да съсредоточиш отблизо вниманието си върху него и докато го правиш, ще продължиш да потъваш в транс. А сега отвори очи, така, и ми кажи, когато видиш кристалното кълбо.

Светлите очи, сега странно вторачени навътре, погледнаха през Хейбър в нищото. „Ето!“ — прошепна много тихо хипнотизираният.

— Добре. Продължаваш да го гледаш втренчено и да дишаш равномерно; скоро ще бъдеш в много дълбок транс…

Хейбър вдигна поглед, към часовника. Цялата тази работа му отне няколко минути. Не обичаше да пилее време за средствата, важното бе да стигне до желаната цел. Докато Ор лежеше втренчен във въображаемото кристално кълбо, Хейбър се изправи и започна да наглася на главата му модифицирания шлем като непрестанно го сваляше и слагаше отново, за да притисне мъничките електроди към скалпа под гъстата, светлокестенява коса. Говореше често и тихо, повтаряше внушения, а понякога задаваше мило въпроси, та Ор да не се унесе в сън, а да е във връзка с него. Веднага след като нагласи шлема както трябва, включи ЕЕГ-то и известно време го следи, за да види как изглежда този мозък.

Осем от електродите на шлема бяха свързани с ЕЕГ-то; вътре в машината осем писци непрекъснато отбелязваха електроактивността на мозъка. На екрана пред Хейбър импулсите се възпроизвеждаха директно, изписваха в бяло на сив фон трепкащи криви. Можеше по желание да отдели и увеличи всяка от кривите, да насложи едната върху другата. Тази сцена никога не му омръзваше, целонощен филм, шоу по Първи канал. Не видя подобните на сигма зъбци, които очакваше. Нямаше нищо необикновено в общия вид, освен разнообразието. Простият мозък произвежда относително прости, по-бързи и по-бавни криви и се задоволява да ги повтаря, но това не беше прост мозък. Движенията бяха изтънчени и сложни, повторенията — редки и с вариации. Компютърът на Усилвателя щеше да ги анализира, но дотогава Хейбър не можеше да изолира някакъв определен фактор, освен сложността сама по себе си.

Почти веднага след като заповяда на пациента да не вижда кристалното кълбо и да затвори очи, получи силен, ясен алфа-сигнал в 12 цикъла. Поигра си още малко, правейки записи за компютъра, провери колко дълбок е хипнотичният транс и тогава рече:

— А сега, Джон… — Не беше така, как, по дяволите, се казваше субектът? — Джордж. Ето, след минута ще заспиш. Ще заспиш дълбоко и ще сънуваш, но не преди да кажа „Антверпен“; когато го кажа, ще заспиш и ще спиш, докато не повторя името ти три пъти. А дотогава ще сънуваш, ще сънуваш хубав сън. Един ясен, приятен сън. Съвсем не лош сън. Сънят ще е приятен, но много ясен и ярък. С положителност ще го помниш като се събудиш. Той е за… — поколеба се за момент; не беше планирал нищо, разчитайки на вдъхновение. — За един кон. Голям червеникавокафяв кон, който препуска из полето. Препуска наоколо. Може да яздиш коня или да го хванеш, или просто да го гледаш. Но сънят ще е за един кон. Ярък… — каква дума беше използувал пациентът? — резултатен, за един кон. След това няма да сънуваш друго; а когато повторя името ти три пъти, ще се събудиш, чувствайки се спокоен и отпочинал. А сега ще те накарам да заспиш като… кажа… Антверпен.

Малките, танцуващи криви на екрана започнаха послушно да се променят. Станаха по-плътни и по-бавни; скоро се появиха сънните вретена, характерни за втората фаза, както и намек за дългия, дълбок делта-ритъм от четвъртата фаза. А докато ритмите на мозъка се променяха, променяше се и унесената в сън материя, населявана от тази танцуваща енергия — ръцете лежаха отпуснати върху бавно повдигащия се гръден кош, лицето стана безизразно и неподвижно.

Усилвателят беше направил пълен запис на ритмите на будния мозък; скоро той щеше да улавя първите ритми на делта-съня и да е в състояние, дори в рамките на първия сън, да ги подаде обратно на спящия мозък, усилвайки собствените му излъчвания. Нещо повече, може би вече го правеше. Хейбър предполагаше, че ще трябва да чака, но хипнотичното внушение, съчетано с продължителното самолишаване от сънища, въведоха пациента веднага в делта-фазата; стигнал не стигнал втората фаза, той започна да се възкачва отново. Плавните извивки на екрана заподскачаха тук и там, започнаха да стават по-бързи и да играят, приемайки жив, несинхронизиран ритъм. Сега Варолиевия мост се активизира, а линията от хипокампа показваше петсекунден цикъл на тета-ритъм, който не се бе проявил ясно при този субект. Пръстите леко се раздвижиха, очите под затворените клепачи се размърдаха, гледайки, устните се разтвориха за дълбоко дишане. Спящият сънуваше.

Беше 5:06.

В 5:11 Хейбър натисна черното копче за изключване на Усилвателя. В 5:12, забелязвайки, че се появяват дълбоките подскоци и вретена на нормалния сън, той се наведе над пациента и повтори три пъти ясно името му.

Ор въздъхна, направи с ръката си широк, отпуснат жест, отвори очи и се събуди. С няколко ловки движения Хейбър отстрани електродите от черепа му и попита, добронамерено и уверено:

— Добре ли се чувстваш?

— Съвсем.

— И сънува. Това мога да ти кажа. Би ли ми разказал съня си?

— Един кон — заговори дрезгаво Ор, все още замаян от спането. Сетне се изправи. — Беше за един кон. Ей онзи — и махна с ръка към фототапета с размера на панорамен прозорец, който украсяваше кабинета на Хейбър, снимка на прочутия състезателен жребец Тамани Хол, който си играеше в заградена ливада.

— Какво сънува за него? — Попита доволен Хейбър. Не бе очаквал, че хипнотичното внушение ще окаже въздействие върху съдържанието на съня още при първия сеанс.

— Ами… Ами вървях през полето и известно време той стоеше надалеч. После започна да препуска към мен и след време осъзнах, че ще ме прегази. Знаех, че всъщност не може да ми навреди, защото беше конят от вашата снимка, а не истински. Беше нещо като игра — д-р Хейбър, нещо в тази снимка не ви ли се струва… непривично.

— Е, някои хора го намират за прекалено драматичен за кабинет на психиатър, донякъде потискащ. Секссимвол в естествена големина точно срещу кушетката! — рече Хейбър и се засмя.

О, Господи, там стоеше връх Худ, човекът беше прав.

Не е бил връх Худ, не би могъл да е връх Худ, беше кон, беше кон…

Беше планина.

Кон, кон беше…

Хейбър стоеше вторачен в Джордж Ор, който го гледаше въпросително. Сигурно бяха минали няколко секунди откак му зададе въпроса, не бива да изглежда объркан, трябва да внушава доверие, знаеше как да отговори.

— Джордж, ти помниш, че онзи тапет е бил снимка на връх Худ, така ли?

— Да — отвърна Ор доста тъжен, но непоклатим. — Помня. Така беше. Със сняг по него.

— Хм — Хейбър кимна мъдро, премисляйки. Ужасното свиване на стомаха бе преминало.

— Вие не помните ли?

Очите на мъжа, толкова неопределени на цвят, но бистри и гледащи право в него — това бяха очите на психопат.

— Не, боя се, че не. Това е Тамани Хол, тройният победител от осемдесет и девета. Липсват ми надбягванията, наистина е жалко, че проблемите с изхранването изместват по-низшите видове. Разбира се, конят е чист анахронизъм, но ми харесва снимката; в нея има енергия, сила — пълно самоосъществяване от животинска гледна точка. Нещо като идеал, символ за онова, което един психиатър се стреми да постигне в смисъл на човешка психология. Оттам, разбира се, източникът на моето внушение за съдържанието на съня ти, случи се така, че гледах към него…— Хейбър хвърли страничен поглед към тапета. Разбира се, на него имаше кон. — Но виж какво, ако искаш независимо мнение, ще попитаме госпожица Крауч; тя работи тук от две години.

— Ще каже, че винаги е било кон — рече Ор спокойно, но печално. — Винаги е бил. Откак го сънувах. Винаги е бил. Смятах, че след като вие сте ми внушили съня, може би ще помните и двете, също като мен. Обаче изглежда не е така. — Но очите, вече не сведени, погледнаха към Хейбър изпълнени със същата яснота, търпение, същата безмълвна и отчаяна молба за помощ.

Човекът беше болен. Трябваше да го излекува.

— Бих искал да дойдеш пак, Джордж, при това, ако е възможно утре.

— Ами, аз работя…

— Излез час по-рано и ела тук в четири. Ти си на ДТЛ. Кажи на началника си и не изпитвай фалшив срам по този повод. В някакъв момент от своя живот 82 на сто от населението получава доброволно лечение, да не говорим за 31 процента, които са подложени на задължително лечение. Затова бъди тук в четири и ще се заловим на работа. Трябва да знаеш, че ще има резултат. Ето ти рецепта за мепробамат; той ще направи сънищата ти с ниска интензивност, без напълно да потиска делта-фазата. Можеш да я изпълняваш на лекарствения автомат всеки три дни. Обади се по всяко време на деня или нощта, ако сънуваш сън или имаш друго преживяване, което те плаши. Но се съмнявам, че докато вземаш препарата ще се случи такова нещо; а ако си готов с моя помощ да работиш упорито по въпроса, скоро няма да имаш нужда от лекарството. Ще си се справил с проблема за сънищата и ще си на чисто. Нали?

Ор взе рецептата, представляваща магнитна карта на Ай-Би-Ем.

— Ще се почувствам по-добре — рече и се усмихна. Усмивката му беше несигурна, безрадостна, но не и лишена от хумор. — И още нещо за коня… — добави той.

Хейбър, който стърчеше с една глава над него, погледна надолу.

— Прилича на вас — рече Ор.

Хейбър хвърли бърз поглед към фототапета. Така беше. Едър, здрав, космат, червеникавокафяв, носещ се в галоп…

— Да не би конят в съня да е приличал на мен? — попита проницателно и благоразположено той.

— Да, точно така — отвърна пациентът.

Когато Ор си отиде, Хейбър седна и погледна притеснен към фототапета с Тамани Хол. Наистина беше прекалено голям за кабинета му. По дяволите, де да можеше да си позволи кабинет с истински панорамен прозорец!