Урсула Ле Гуин
Грънчарското колело на рая (4)

Четвърта глава

Нищо не е трайно, нищо не е точно и сигурно (освен в съзнанието на педанта), съвършенство е само отричане на неизбежната пределна неточност, която е тайнствената, най-съкровена същност на Битието.

Х. Дж. Уелс: „Съвременна утопия“

През 1973 г. юридическата кантора Формън, Есербек, Гудхю и Рути представляваше многоетажен паркинг, но сега бе преустроена, така че да се настанят хора в нея. Много от по-старите сгради в центъра на Портланд имаха такъв произход. В един момент по-голямата част от центъра на града се състоеше от места за паркиране на автомобили — равнини асфалт, осеяни с кабинки за плащане на такса или паркингови апарати, но броят на жителите растеше, а заедно с тях растяха и те. Нещо повече — сградите с автоматични асансьори бяха измислени в Портланд много отдавна; и преди личният автомобил да се самообеси на собствените си тръби за изгорели газове, паркингите с рампи се извисиха до петнайсет и двайсет етажа. Не всички бяха разрушени след осемдесетте години, за да се отвори място за многоетажните административни и жилищни сгради, някои бяха преустроени. Тази например, Югоизточен Бърнсайд № 209, все още миришеше на призрачни остатъчни газове. Бетонните й подове бяха на петна от екскрементите на безброй двигатели, отпечатъците от гумите на динозаврите оставаха вкаменени в праха по кънтящите халета. Всички подове бяха странно килнати — наклонът се дължеше на спираловидната конструкция; в кантората на Формън, Есербек, Гудхю и Рути човек никога не беше убеден, че стои съвсем изправен.

Г-ца Лилейч седеше зад параван от рафтове с книги и папки, който полуотделяше полукабинета й от полукабинета на г-н Пърл и се изживяваше като Черна вдовица^[1].

И така тя беше там — отровна; твърда, лъскава и опасна; чакаше, чакаше.

И ето я жертвата.

Родена за жертва. Коса като на момиченце, кестенява и тънка, къса руса брада; мека, бяла като рибешки корем кожа; кротка, мека, заекваща. Мамка му! Да бе стъпила върху й дори, нямаше да изхрущи.

— Ами аз, аз смятам, че в някакъв смисъл става въпрос за нарушаване правото на личен живот — казваше той. — Искам да кажа намеса в личния живот. Но не съм сигурен. Затова търся съвет.

— Добре. Почвайте — рече г-ца Лилейч.

Клиентът не можеше да продума. Заекващото му гърло беше пресъхнало.

— Подложени сте на доброволно лечение — рече г-ца Лилейч, правейки справка с бележката, която й беше изпратил предварително г-н Есербек, — заради нарушаване на Федералното законодателство, свързано с контрола върху получаването на лекарствени средства от аптечните автомати.

— Да. Ако се съглася на психиатрично лечение — няма да бъда съден.

— До това се свеждат нещата, да — каза адвокатката сухо. Оставаше с впечатлението, че мъжът и да не е слабоумен, но във всеки случай е отблъскващо глуповат. Тя се покашля.

Той се покашля. Подражаваше като маймуна.

Постепенно, с много връщания назад и допълнения, той обясни, че бил подложен на лечение, което се състояло от внушени по хипнотичен път сънища. Смятал, че психиатърът може би нарушава правата му на личен живот по смисъла на Новата федерална конституция от 1984 г. като му внушава да сънува определени сънища.

— Добре. Нещо подобно стана миналата година в Аризона — рече г-ца Лилейч. — Мъж, подложен на ДТЛ, се опита да съди лекаря си за това, че му насадил хомосексуални наклонности. Разбира се, психиатърът прилагал стандартни методи за привикване, а тъжителят всъщност бил страхотно потиснат хомо; преди делото въобще да стигне до съда го арестували, защото се опитал, посред бял ден насред Феникс парк, да чука дванайсетгодишно момче. Озова се за принудително лечение в Тегачапи. Така. Опитвам се да кажа, че трябва да внимавате, когато твърдите подобни неща. Повечето психиатри, към които държавните служби отправят пациенти, са предпазливи хора, почтени практиканти. Е, ако можете да дадете пример, някакво събитие, което да послужи като действително доказателство — добре; но голите подозрения няма да помогнат. Дори биха могли да ви наложат принудителна терапия, т.е. да се озовете в Психиатричната клиника в Линтън или в затвора.

— Биха ли… не може ли просто да ми дадат друг психиатър?

— Не без действителна причина. Медицинският факултет ви е дал направление към този Хейбър, а, знаете ли, те са добри, там горе. Ако направите оплакване срещу Хейбър, специалистите, които най-вероятно ще научат това, ще са хората от Медицинския факултет, същите, които са разговаряли с вас. Без доказателства те няма да предпочетат думата на пациента пред тази на доктора. Не и в такъв тип случай.

— Психиатричен случай — поясни клиентът печално.

— Точно така.

Известно време той нищо не каза. Накрая вдигна очи към нейните — ясни, светли очи, в погледа му нямаше гняв, нямаше и надежда; усмихна се с думите:

— Много ви благодаря, г-це Лилейч. Извинявайте, че ви загубих времето.

— Чакайте! — спря го тя. Може да беше глуповат, но в никакъв случай нямаше вид на луд; дори не изглеждаше невротизиран. Приличаше просто на човек, изгубил всякаква надежда. — Не е необходимо да се предавате така лесно. Не съм казала, че нямате шанс. Твърдите, че наистина желаете да се отървете от дрогата и че сега д-р Хейбър ви дава по-голяма доза фенобарбитурат, отколкото сте вземали самостоятелно; това би могло да бъде повод за разследване. Макар че силно се съмнявам. Но защитата на правото на личен живот е моята специалност и искам да зная дали е имало някакво нарушаване на това право. Казвам, че не сте ми разкрили вашата версия — ако имате такава. Какво по-конкретно е направил този доктор?

— Ако ви кажа — отвърна клиентът с тъжна обективност, — ще ме помислите за луд.

— Откъде знаете, че ще ви помисля?

Г-ца Лилейч не се подаваше на внушения, великолепно качество за един адвокат, но знаеше, че нейното е малко в повече.

— Ако твърдя — продължи клиентът в същия тон, — че някои от сънищата ми въздействат на действителността и че д-р Хейбър го е открил и го използва… използва тази моя дарба за свои цели без моето съгласие… ще ме помислите за луд. Нали?

Г-ца Лилейч го гледа известно време, подпряла брадичка на ръцете си.

— Е, говорете — отсече накрая тя. Имаше пълно право да го смята за такъв, но, проклета да е, ако го признае. И какво, ако е луд? Кой нормален човек може да живее в този свят и да не полудее?

Той бе забил поглед в ръцете си, очевидно събирайки мислите си.

— Знаете ли — каза, — той има една машина. Апарат, подобен на електроенцефалограф, който осигурява анализ и обратна връзка на мозъчните вълни.

— Да не искате да кажете, че той е Побърканият учен с Дяволската машина?

Клиентът безпомощно се усмихна.

— Така го правя да изглежда аз. Не, вярвам, че има много добро име като изследовател, че наистина се е посветил на това да помага на хората. Убеден съм, че няма намерение да причини вреда на мен или пък на когото и да е. Мотивите му са много възвишени. — За момент улови разочарования поглед на Черната вдовица и запелтечи: — Ма-машината. Е, не мога да ви кажа как работи, но във всеки случай при мен я използва, за да поддържа мозъка ми в делта-фаза, както го нарича той — това е термин за особеното състояние, когато човек сънува. То е съвсем различно от нормалното спане. Кара ме да заспя с хипноза, а сетне включва апарата, така че започвам веднага да сънувам — не както става обикновено. Или поне аз така го разбирам. Апаратът има грижата да сънувам и според мен засилва състоянието на дълбок сън. Тогава сънувам каквото ми е казал.

— Е, дотук ми звучи като абсолютно сигурен метод, по който един старомоден психоаналитик записва сънища за анализ. Но вместо това той ви кара да сънувате с хипнотично внушение, а? И аз приемам, че по някаква причина подобрява състоянието ви посредством сънища. И е доказано, че под хипноза човек може да направи почти всичко, независимо дали съзнанието би му позволило в нормално състояние; това е известно от средата на миналия век и е законно утвърдено от делото Сомървил срещу Проянски през 88-ма. Имате ли някакви основания да вярвате, че този доктор е използвал хипноза да ви внуши да извършите нещо опасно, нещо, което намирате за морално отблъскващо.

Клиентът се поколеба, сетне отвърна:

— Опасно, да. Ако приемете, че един сън може да е опасен. Но той не ми дава указания да върша каквото и да е. Само да го сънувам.

— Добре, сънищата, които ви внушава, морално отблъскващи ли са за вас?

— Той не е… той не е зъл човек. Има добри намерения. Аз съм против това да ме използва като средство, като инструмент… моите сънища са имали неморален резултат, ето защо се опитвах да ги потисна с дрога и се забърках в тази каша. И искам да се измъкна от нея, да се освободя от дрогата, да бъда излекуван. Но той не ме лекува. Той ме насърчава.

След кратка пауза г-ца Лилейч попита:

— Да правите какво?

— Да променям действителността като сънувам, че е различна — рече клиентът заинатен, без надежда.

Г-ца Лилейч отново заби върха на брадичката между дланите си и се загледа известно време в синята кутия за кламери на бюрото, която се намираше в най-ниската точка от обхвата на зрението й. Погледна скришом към клиента. Той седеше, все така кротък, но сега тя си помисли, че ако стъпи върху му, съвсем няма да се смачка, нито ще изхрущи, дори няма да се пропука. Беше по особен начин корав.

Ако не са нападателно настроени, хората, които идват при адвокат, са склонни да заемат отбранителна позиция; те, естествено, искат да получат нещо: наследство, имот, съдебно решение, развод, гледане на дете, с една дума — нещо. Не можеше да проумее какво иска да получи този толкова безобиден и беззащитен човечец. Въобще не можеше да го разбере, а, от друга страна, не звучеше да говори безсмислици.

— Добре — започна предпазливо тя. — Какво лошо правят сънищата ви по негово внушение?

— Нямам право да променям нещата. Нито пък той да ме кара да го правя.

Господи, наистина го вярваше, здравата бе захапал джама. Но неговият непоколебим морал също я бе накарал да лапне въдицата като шаран.

— Променяте нещата, как? Кои неща? Дайте ми пример! — Не изпитваше към него жал, каквато би трябвало да изпитва към болен човек, шизо или параноик с илюзии, че променя действителността. Той беше „друга жертва на нашите времена, които подлагат на изпитание човешките души“, както заяви в посланието си за състоянието на Съюза президентът Мердъл, радващ се на удобната способност да цитира погрешно; а ето, виж колко лошо се държи с бедната, скапана, дълбоко наранена жертва с дупки в мозъка си. Но не изпитваше желание да е внимателна с него. Той бе в състояние да го понесе.

— Вилата — рече той, след като помисли малко. — При второто ми посещение при него ме попита дали фантазирам и аз му казах, че понякога си представям, как имам място в пустите райони, нали разбирате, място сред природата като в стари романи, място, където да се скрие човек. Разбира се, нямах такова място. Та кой ли има? Но миналата седмица той сигурно ми е внушил да сънувам, че имам. Защото вече е така. Вила на държавна земя с право на ползване за трийсет и три години, в Националния парк Сиуслоу, близо до Нескоуин. В неделя наех електромобил и отидох да я видя. Много е приятна. Но…

— Защо да нямате вила? Това неморално ли е? След като отвориха тези райони, мнозина участваха в лотариите за право на ползване. Просто имате дяволски късмет.

— Но не съм я имал — настоя той. — И никой не я е имал. Парковете и горите бяха превърнати в резерват, за да запазят природата, доколкото е останала, като разрешаваха лагеруването само по границите им. Нямаше държавни вили, предоставени за ползване. До миналия петък. Когато сънувах, че има.

— Но вижте, г-н Ор, аз зная…

— Зная, че знаете — прекъсна я меко той. — И аз също. Всичко зная за това как миналата пролет решиха да дадат за ползване части от националните гори. И аз подадох молба, и номерът ми спечели в лотарията, и т.н. Само дето съм сигурен, че това не беше вярно до петък. И д-р Хейбър го знае.

— В такъв случай сънят ви в петък — подигра се тя — е променил действителността с обратна сила за целия щат Орегон и е предизвикал вземането на решение във Вашингтон миналата година, и е изтрил паметта на всички освен вашата и на вашия доктор? Ама че сън! Можете ли да си го спомните?

— Да — отвърна той, навъсен. — Беше за вилата и потока, който тече пред нея. Не очаквам от вас да повярвате във всичко това, г-це Лилейч. Според мен дори д-р Хейбър не го разбира истински; избърза, не го усети както трябва. Да бе изчакал, може би щеше да е по-предпазлив. Виждате ли, става по следния начин. Ако ми каже под хипноза, че в стаята има розово куче, ще го изпълня, но след като в природата няма розови кучета, то няма как да се озове там, то не е част от действителността. Може да стане така: ще боядисам, да речем, бял пудел в розово и ще измисля някакво правдоподобно обяснение какво прави в стаята или, ако настоява това да е истинско розово куче, ще трябва в съня си да променя природния ред така, че да включва розови кучета. Навсякъде. Още от времето на плейстоцена^[2] или когато въобще са се появили за първи път кучета. Те винаги ще са били черни, кафяви, жълти, бели и розови. И едно от розовите ще е дошло случайно от коридора или ще е неговото коли, или пекинезчето на секретарката му, или нещо подобно. Нищо чудотворно. Нищо неестествено. Всеки сън прикрива напълно следите си. Когато се събудя, ще има просто едно съвсем нормално, делнично розово куче, с абсолютно основателна причина да е там. И никой освен мен — и него — няма да знае, че се е появило нещо ново. Аз пазя двата спомена, за двете действителности. Също и д-р Хейбър. Той присъства в момента на промяната и знае целта на съня. Не го признава, но аз зная, че е така. За всички останали винаги ще е имало розови кучета. За мен и за него е имало и е нямало.

— Двойни времеви линии, алтернативни вселени — рече г-ца Лилейч. — Гледате ли често късни телевизионни сериали?

— Не — отвърна клиентът почти така сухо като нея. — Не искам от вас да повярвате в това. Не и без доказателства.

— Добре. Слава богу.

Той се усмихна, почти се разсмя. Имаше мило лице; ако се съдеше по вида му по някаква причина дори я харесваше.

— Но вижте, г-н Ор, как, по дяволите, да получа някакво доказателство за вашите сънища? Особено, ако всеки път, когато сънувате, заличавате всякакви доказателства като променяте всичко, още от времето на плейстоцена?

— Можете ли — попита с внезапна настойчивост той, сякаш го бе осенила надежда, — можете ли, в качеството си на мой адвокат, да поискате да присъствате на един от сеансите ми с д-р Хейбър — ако желаете?

— Може би. Би могло да се уреди, ако има основателна причина. Но вижте какво, призоваването на адвокат като свидетел в случай на възможно дело за нарушаване правото на личен живот ще разруши напълно връзката между лечител и пациент. Не че, доколкото чувам от вас, имате нещо свястно от този род, но това трудно може да се прецени отвън. Истината е, че трябва да му имате доверие, а и той, знаете ли, също трябва в известен смисъл да ви се доверява. Какво би могъл да направи, ако му излезете насреща с адвокат, защото искате да си го извадите от главата, а? Предполага се, че се опитва да ви помогне.

— Да, но ме използва за експериментални… — Ор не можа да довърши: г-ца Лилейч се бе вцепенила, паякът най-сетне бе зърнал жертвата си.

— Експериментални цели? Така ли? Какво? Този апарат, за който говорите, той експериментален ли е? Не е ли одобрен от МЗОСГ? Какво сте подписвали, някакво съгласие, нещо извън формулярите за ДТЛ и формуляра за съгласие да бъдете хипнотизиран? Нищо? Струва ми се, че имате някакъв шанс да се оплачете, г-н Ор.

— Може би ще намерите начин да дойдете и да наблюдавате един сеанс?

— Може би. Разбира се, ще тръгнем по линията на гражданските права.

— Нали разбирате, не се опитвам да създам неприятности на д-р Хейбър? — попита той разтревожен. — Не искам да стане така. Зная, че намеренията му са добри. Само дето искам да се излекувам, а не да бъда използван.

— Ако се ръководи от благородни мотиви и използва експериментално средство върху човешки субект, би трябвало да го приеме в реда на нещата, без да се сърди; ако е почтен — няма да има неприятности. Изпълнявала съм подобни задачи два пъти. Наета бях от МЗОСГ. Наблюдавах как се практикува нова методика за предизвикване на хипноза в Медицинския факултет, която не стана, а в Института във Форест Гроув гледах демонстрация как се вкоренява агорафобия^[3] чрез внушение, та хората да не се притесняват от многолюдието. Получи се, но не бе одобрено, защото решихме, че попада под ударите на законите против промиване на мозъци. Е, вероятно бих могла да получа заповед от МЗОСГ да проуча това чудо, дето го използва вашият доктор. По този начин няма да бъдете замесен. Въобще няма да дойда в качеството си на адвокат. Може дори да не ви познавам. Аз съм официално акредитиран наблюдател на Американския съюз за граждански права при МЗОСГ. Ако не успеем по този начин, оставате в същите отношения с вашия доктор, както и преди. Единствената беда е, че трябва да бъда поканена на един от вашите сеанси.

— Аз съм единственият психиатричен пациент, върху когото използва Усилвателя, той ми го каза. Каза ми, че все още работи по него — усъвършенства го.

— Тогава наистина: каквото и да върши с него върху вас, е експериментално. Добре. Ще видя какво мога да направя. Ще отнеме седмица или повече да се получат формулярите.

Остана сякаш неприятно изненадан.

— Нали няма със съня си да направите така, че да престана да съществувам, г-н Ор — рече тя, потраквайки челюсти, заслушана в хитиновия си глас.

— Не съзнателно — каза с благодарност той; не, за Бога, това не беше благодарност, а нещо повече. Той я харесваше. Тоя беден, проклет, откачен психар и наркоман — такъв ще я хареса. И тя също. Подаде му кафявата си ръка, той я пое със своята бяла; тъкмо както на проклетата значка, която майка й винаги държеше на дъното на кутията с украшения, нещо, в което е членувала по онова време, в средата на миналия век — Черната и Бялата ръка съединени. Господи!